Вие сте тук: Начало Научни проекти
ПДФ Печат Е-мейл

 

Пристанището – пристан и/или отпътуване?

(Две стихотворения в скрит диалог – „Сватбата на мама” на Борис Христов и „Пристанището е старо” на Георгиос Сеферис)

Магистър Веселина Белева

Когато на хоризонта се появи пристанище, вълнението на пътуващия човек винаги е голямо. По-голям обаче е хоризонтът на очакване, който предполага възможност, потенциално движение, човешка активност. Но от друга страна очакването е застой, почти застиналост. Именно в такъв хоризонт на очакване се намират две стихотворения – „Сватбата на мама” на Борис Христов и „Пристанището е старо” на Георгиос Сеферис. Възможността за близост ги прави отломки от недостигналия  брега кораб на мита за човешкото щастие. Така след падането на Троя Одисей се качва на корабите си, за да се върне в Итака, но пътят му към дома продължава дълго и е изпълнен с премеждия. В този смисъл премеждията в диалога между два поетически текста са пътят към пристанището на човешката душа. Но всъщност не става дума за пристанището, а за пристана. Защото пристанищата са много, а пристанът е само един. Като спътници на Одисей, можем да проследим пристанищата, през които преминават двата текста и да видим дали пристанът е възможен или само дългоочакван.


Вятърът тласкал корабите на Одисей към бреговете на Африка, след това на острова на лотофагите, после на острова на Кирка. Но това са просто дестинации, пътуването в мита за Одисей продължава. За  дом е необходим пристан. Точно пристанът е възможната пресечна точка между текстовете на Борис Христов и Георгиос Сеферис в предложения сравнителен анализ. Сватбата и пристанището са две възможности за пристан на човешката душа.

Сватбата е ритуалът, който регламентира освещаването на пространството и превръщането му в дом, тя предполага случване на дома. Пристанището е човешкият опит за овладяване на стихията, но същевременно е пространство – непрекъснато заплашено от нахлуването на същата тази стихия – морето. Когато Одисей напуска обитаемото пространство на обичаите и гостоприемството – т. е. на дома, той попада сред много древни същества, захвърлени по краищата на света.[1] Това е светът на непознатото и неизвестното, захвърлеността на странните същества, за които говори Георги Гочев, се превръща в основно чувство за двата поетически текста. Нещо повече – и в двете стихотворения се осъществява една особена трансформация – лирическите герои от „Сватбата на мама” и „Пристанището е старо”, именно поради своята захвърленост в пространството, се превръщат в странни древни същества.


Поетическата завръзка в „Сватбата на мама” е отпътуването, слизането на бащата от хълма и тръгването му „нанякъде”: „потъна баща ми в тревите зелени./ Вече двайсет години аз го очаквам/ и от двайсет години мама се жени.”[2] Пространството на дома в текста на Борис Христов е двойно маркирано – един път чрез фигурата на бащата, втори път чрез присъствието на майката. Но тази двойна символна натовареност е обезсилена от отсъствието на бащата, което извиква на преден план неизменното присъствие на майката – двайсет години бащата отсъства и двайсет години майката присъства чрез неслучващата се повторна сватба. Фигурата на бащата – традиционно пазител на дома – „слиза от хълма”, напуска „своето” пространство и отива „нанякъде”. Неизвестността на посоката предполага времева неизвестност – колко дълго ще продължи пътуването. Броят на годините (назовани двайсет) се губи в неизвестността на очакването. Присъствието и отсъствието взаимно се неутрализират в безкрайната цикличност на очакването, в което е ситуиран лирическият герой.

 

За разлика от българския текст лирическият герой на Сеферис в завръзката между присъствие и отсъствие ясно заявява своето нежелание да чака: „Пристанището е старо, не мога повече да чакам...”[3] Домът в текста на Сеферис е не просто разколебан, той е сведен до пристанище. Приятелите (подобно на бащата) са заминали – единият за „острова с пиниите”, другият „в открито море”. Желанието за конкретност си остава само желание. Единственият идентификационен белег на острова са пиниите – иглолистни дървета, които виреят някъде в Средиземноморието. Островът и лирическият герой споделят съдбата си – захвърлени някъде в Средиземно море. Неумолимото „нанякъде” от текста на Борис Христов  неумолимо се появява и при Сеферис, подсилено от  безбрежността на „откритото море”. Два отдалечени топоса – хълмът (от „Сватбата на мама”) и морето (от „Пристанището е старо”) говорят на един и същ език – на езика на отсъствието.


Първото премеждие за двата текста е изпитание на верността на Пенелопа – вярната съпруга на Одисей, при която „дохождат мъжете -...” и „говорят, сами си предлагат ръцете.”[4] По време на дългото отсъствие на съпруга й много първенци на Итака и близките острови я ухажвали с все по-голяма арогантност и настоявали да се оженят за нея. За да отклони тягостните настоявания за женитба, Пенелопа заявила, че ще избере един от тях за съпруг, едва след като изтъче прекрасния погребален саван за свекъра си Лаерт.[5] В продължение на три години тя разплитала платното, което плетяла, за да не го завърши никога. След двайсет години Одисей най-накрая се завърнал. Текстът на Борис Христов говори за двадесетгодишно очакване, което изглежда продължава, но не изговаря завръщането. Сватбата, заявена в заглавието на стихотворението, всъщност е неслучващата се втора сватба на майката, за която „тя и не иска да знае” и продължава да пребивава в своето щастливо пристанище на плетенето и разплитането на мита като повтарящ се опит. Неслучилата се бъдеща сватба се случва непрекъснато в едно безкрайно, циклично повтарящо се настояще – мъжете непрекъснато се предлагат за съпрузи, а тя продължава да рови из двора, да носи мляко и да стои на прага – на границата между словото и тишината, съединяващи се в майчиното тяло. Защото майката „си е все същата”[6] – опитва се да опази пристанището от бурята, предвещавана от непрекъснато идващите непознати мъже.


За разлика от сватбата, бурята не просто се е случила в стихотворението на Сеферис, тя е превърнала тялото в отломка, която трябва „да оживее” подобно на ръждясалите топове и весла. Тялото на човека и тялото на кораба някак странно се припознават в своята взаимна зависимост. Тялото на кораба е „другото тяло” на човека. Платната са прекършени, няма живот в човешкото тяло, пътуването е отложено. Човекът не може да остане верен на страстта си към пътуването, но е неспособен да бъде изцяло верен на дома. Пътуването е мислено от лирическия герой, то е постоянно вмъкване и изникване, пропадане и изчезване между пластовете на мисълта и на времето.[7] Но въздухът продължава да ухае на морска сол, на пътуване, единствената възможност за спасение е „разкъсването на душата в хоризонта”.[8] Изречената възможност мигновено се превръща в невъзможност, защото е предопределена от очакването, което е толкова дълго, колкото далечен е хоризонтът, отразен в безбрежните води. „Това мълчание” на морската синева, за което говори Сеферис, не може да бъде разкъсано, лирическият герой не може да говори с тишината, защото търсейки самотата, сам е избрал да мълчи.


Второто изпитание се нарича завръщане – това, което на гръцки означава думата nostos – завръщане в родината. Синът си представя, че „някой ден ще пристигне жениха”[9] и това ще е спасение, защото ще може да отпътува, „да си тръгне тогава”.[10] Но това ще ознаменува смъртта на бащата, а тишината ще завладее пространството между „кроткото рамо на непознатия и сърцето на мъртвия баща”.[11] „Непознатият” ще се окаже ново пристанище за майката, но пристанът ще бъде изгубен за нея, защото тя въпреки всичко, ще продължава да чака. Така както лирическият герой на Сеферис очаква завръщането на Одисей. Така както и Одисей „чакал мъртвите сред лилиите”.[12] Митологичният герой Одисей се завръща у дома, но Одисей на Борис Христов продължава да не се завръща и това е препятствие за отпътуването на сина. Пристанът е невъзможен, отпътуването също. Телемах не заминава да търси баща си. В мисълта на сина бащата е мъртъв. Одисей на Сеферис „чака мъртвите сред лилиите” и това е изпитание на паметта – третото изпитание в диалога между двата текста.


Слязъл в царството на мъртвите, Одисей желае да узнае личната си съдба.[13] Личната съдба е древногръцката у-част – способността да у-част-ваш в собственото си битие, т. е. съзнателно да го изживяваш и да понесеш своята част от живота. Лилията в оригиналния текст на Сеферис е „ασφοδίλια” – цветето, с което се хранят мъртвите. Така мъртвите никога не забравят своето у-частие в живота, те се хранят със спомените на живите. Ασφοδίλια се противопоставя на един особен вид лилия, която се нарича лотос. Лотосът от острова на лотофагите лишава човека от памет, „от сладостно пътуване към миналото, онова пътуване, където единствено се очертават далечните брегове на надеждите.”[14] Лотосът превръща човека в безпаметно същество, за което няма лична съдба, „няма някога, няма ще бъде, а има само едно голо и дразнещо сега и тук.”[15] „Сега и тук” е и единствената реалност за Телемах – лирическият герой на Борис Христов. Но от друга страна Одисей в текста на Сеферис чака мъртвите, които са неговата памет, както той е тяхната. Паметта се изправя срещу забравата. Одисей обаче не е единственият герой, слизал в ада.[16]


Одисей на Сеферис чака мъртвите, т. е. очаква да си спомни „ливадата,/ която бе приела ранения Адонис.”[17] Адонис е роден от кората на растение и отгледан от Персефона, богинята на подземния свят. В него се влюбва Афродита. Персефона обаче отказва да го пусне. Тогава Зевс решил половината от годината Адонис да прекарва в подземното царство, а другата половина на земята с Афродита. Захвърлеността в мита за Адонис е пребиваване в две пространства – „тук” и „отвъд”. Редуването на двата престоя – на земята и под земята се превръща във вечно завръщане.[18] По идентичен начин се завръща Одисей на Борис Христов и Одисей на Георгиос Сеферис. Тези древни същества още са захвърлени. Те се завръщат вечно.


И все още не са се завърнали. Продължават да се завръщат. Одисей не е намерил ливадите на Адонис. Телемах все още не е отпътувал. Завръщането означава активност, но не и завършено действие. Завръщането е чувство, мечта, атмосфера,  тъга по завръщане. Какво друго е носталгията, ако не дом – дом на завръщането (nostos), но въображаем. Носталгията е пристан за сломените Одисеевци в „Сватбата на мама” и „Пристанището е старо”. Одисеята на Сеферис дори няма име (стихотворението няма заглавие), но тя започва с „Пристанището е старо...” Одисей мечтае за ново. Но сватбата не се случва, а Телемах желае да пътува. Той никога обаче няма да бъде Одисей, защото няма да отпътува. Тъгата по дома и тъгата по пътуването затварят цикъла на носталгията, която е общото битие за двата поетически текста. Тя повтаря завръщането, превръща го във вечно завръщане. А Одисей продължава да тъгува.


[1] Гочев, Георги. Венера в Пафос (ескиз за филологията).София, Сонм, 2005, с. 67.

[2] Христов, Борис. Вечерен тромпет• Честен кръст. Велико Търново, Слово, 2000, с. 15.

[3] Сеферис, Георгиос. Аргонавти. Превод Стефан Гечев. София, Издателство „Захарий Стоянов”, 2004, с. 47.

[4] Христов, Борис. Вечерен тромпет • Честен кръст. Велико Търново, Слово, 2000, с. 15.

[5] Гислън, М., Р. Палаци. Енциклопедичен речник на античната митология и класическата древност. София, Колибри, 2005, 302- 303.

[6] Христов, Борис. Вечерен тромпет • Честен кръст. Велико Търново, Слово, 2000, с. 15.

[7] Гочев, Георги. Венера в Пафос (ескиз за филологията).София, Сонм, 2005, с. 67.

[8] Сеферис, Георгиос. Аргонавти, превод Стефан Гечев. София, Издателство „Захарий Стоянов”, 2004, с. 47.

[9] Христов, Борис. Вечерен тромпет • Честен кръст. Велико Търново, Слово, 2000, с. 15.

[10] Пак там.

[11] Пак там.

[12] Сеферис, Георгиос. Аргонавти. Превод Стефан Гечев. София, Издателство „Захарий Стоянов”, 2004, с. 47.

[13] Речник на литературните митове. Под редакцията на Пиер Брюнел. Рива 2007, с. 713.

[14] Жечев, Тончо. Митът за Одисей. София, Агенция Прима, 2004, 35-37.

[15] Пак там.

[16] Речник на литературните митове. Под редакцията на Пиер Брюнел. Рива 2007, с. 713.

[17]Сеферис, Георгиос. Аргонавти. Превод Стефан Гечев. София, Издателство „Захарий Стоянов”, 2004, с. 47.

[18] Речник на литературните митове. Род редакцията на Пиер Брюнел. Рива, 2007, с. 17.

 
Администратор на сайта                      Дизайн: вариант на Beep от Red Evolution