Вие сте тук: Начало Научни проекти
ПДФ Печат Е-мейл


СЪВРЕМЕНЕН  ПРОЧИТ  НА  ПОЛИТИЧЕСКАТА САТИРА

НА  РАДОЙЕ  ДОМАНОВИЧ


Ваня Ламбева (Великотърновски университет)


Сатирата е вид литературно произведение, в което се критикуват отрицателни явления в човека и обществото. Чрез сатирата художествената литература през вековете  е бичувала пороците с презрителен, гневен, убийствен смях. Сатирата е особено характерна за произведенията на Аристофан и Лукиан, Марциал и Петроний, Рабле и Сервантес, Суифт и Волтер, Хайне и  Анатол Франс, Гогол и Шчедрин. Онова, което отличава сатиричното от комичното, е липсата на търпимост към глупостта или човешкото несъвършенство. Повечето формални характеристики на сатиричния подход се обуславят от необходимостта да се представи двойствено виждане за света.


Етимологията на думата ни отвежда към латинското satira, първоначално satura ‘блюдо с различни плодове’, или ‘смес’. Именно свойственото за сатирата смесване между привидност и истина определя иронията, войнстващата ирония, като неин основен похват. Сатиричният ефект върху читателя не е на емоционално съпричастие, а на интелектуално отчуждение от представяната в сатиричната творба реалност и едновременно с това – на създаване на чувство на тревога и отговорност за глупостта и злото, от които никой не е предпазен.


Сатирата на Балканите от края на XIX в. и началото на XX в. е един от интересните феномени в новата културна история на полуострова – при това в един период, когато се утвърждава модерността и се засилват стремежите на балканските хора да се чувстват автори на своя живот. Самобитно явление, тя се ражда като своеобразен резултат от обществено-духовното развитие на балканските страни. Лилия Кирова въвежда термина „балканска сатира” като условен, който разкрива преди всичко типологичните черти на сатиричното виждане в литературите на България, Сърбия и Румъния от края на на XIX и началото на XX век.


„През целия XIX в. на полуострова се води своеобразна битка между старите патриархални форми на живот и култура с формите на онова, което според  някои поевтинява „скъпото”, смъква булото на тайнственост, т. е. на европейското и по-непознатото. В неразвитите балкански страни, забързани по новия път, социалните форми се развиват с неравномерно темпо, доста по-различно от класическите европейски образци. Стремителните промени в структурата на обществото, динамиката на психологическите процеси, бурните материални и морални превръщания ясно показват, че е настъпило ново време.


Разпадането на един вековно установен бит и морал дава главното съдържание на творчеството на Алеко Константинов, Стеван Сремац, Бранислав Нушич, Йон Лука Караджале, Радойе Доманович.”[1]

Общественият и политическият живот от началото на XXI в. по парадоксален начин показват повторение на човешки страсти, властолюбие, облагодетелстване от властта, лична изгода и поради тази причина политическата сатира на автори, творили на границата между XIX и XX в. заслужава нов прочит.


Радойе Доманович е роден на 4 февруари 1873 г. в село Овсище, Крагуевацки окръг. Йован  Скерлич започва биографията на Доманович с констатацията, че той е „детето на Шумадия, типичен сърбин, с всички недостатъци и добродетели на този тип”. Всички биографични данни говорят, че Доманович е бил непосредствено свързан с живота на селото, че е изпитвал  голяма любов и уважение към родоначалника на сръбската селска белетристика Милован Глишич; че е бил изключителен устен разказвач, един от ония разказвачи, които вземат анекдоти от живота на селото и паланките и ги разказват на народен език.

През 1896-1897 г. Доманович сътрудничи на сп.”Босанска вила” и  сп.”Мостарска зора”, в които публикува основно разкази.


В края на XIX и началото на  XX в. Доманович влиза в кръга на белградската бохема. Сътрудничи и в новопоявилото се тогава списание „Српски књижевни гласник”- по това време излизат сатирите „Крали Марко за втори път сред сърбите” (1901), „Страдия” (1902), „Чуден сън” (1903); известни сатири  са още „Наша работа” („Бранково коло”, 1901), „Вожд” („Звезда”, 1901), „Мъртво море”(„Дело”, 1902).


„В действителност сатирата на Доманович е плод на белградските бохеми, които се събират на прочутата улица Скадарлия (Бранислав Нушич, Воислав Илич, Жарко Илич, Янко Веселинович, Стеван Сремац и др.); създадена от хора на изкуството, обявяващи се против тогавашната литература, но които същевременно не са и привърженици на модерните тенденции в литературата. Благодарение на този кръг от бохеми Доманович разбира за новостите на европейската литература, изкуство и култура. Знаейки  отлично руски език,  Жарко Илич запознава Доманович с великия руски сатирик Шчедрин.


Доманович се обръща към сатирата и разказа като немитологични жанрове, отговарящи най-точно на неговата натура и писателски умения. Основният механизъм при изграждането на сатирата е иронията. Иронията е използвана във всеки удобен случай, във всеки детайл. Иронията прави така, че читателят да е напълно съгласен с автора, да гледа с неговите очи, да усеща това, което той чувства”.[2]


Когато е бил най-очебийният период от диктатура на последния Обренович, т. е. от 1897 до 1903 г., чрез сатирите си Доманович смъква лъжливия ореол на диктатурата на монархията, разкрива нейните слабости и  пороци. Улучва в сърцевината пороците, чрез които тя най-много се отчуждава от народа. Сатирата е насочена срещу лъжата, демагогията, моралната корупция. Домановичите сатири проникват сред интелигенцията, работниците, хората от село и сред войската. Те са популярни поради голямата актуалност и карикатурата на омразния режим.


И в личния си живот Доманович е бил рязък, с независим дух. Тодор  Попович пише за него:

„Той правеше впечатление с това, че бе в състояние да каже и най-грубата истина на някого в очите, особено ако този някой представляваше нещо в обществото, особено ако той, Раде, бе или можеше да бъде в зависимо положение спрямо него. Тогавашният дворец бе крайно неразположен към него, най-вече заради „Страдия”. Раде тогава беше без работа и трудно свързваше двата края с малката сума, която получаваше като сътрудник на вестник „Одйек”. Той бе от ония хора, които можеха да гризат и камък, но да не коленичат пред никаква сила, да не пълзят робски за каквото и да е благо, да не продават душата си. Той бе безскрупулен особено към подлеците, подмазвачите, особено към еластичните гръбнаци...”

Животът в големия град и съдбата на „малкия” човек са любима тема на Доманович в страшните години на военната диктатура, въведена от династията на Обреновичите.


„Градското пространство като обиталище на търговци и лихвари, на  грабители и хищници, на „господари на живота”, е негова предпочитана писателска среда – както и угнетените хора в страшна нужда и лишения, разделени и противопоставени, „унижени и оскърбени”. Сатирата му е насочена срещу чудовищния произвол и беззаконието, срещу сляпото подчинение и раболепието, срещу робската покорност. Писателят подлага на унищожителна критика обществения живот в Сърбия – политически партии и държавния апарат, църквата и просветните организации. Очертана е цяла галерия от образи на представители на властта и бюрокрацията: от селските кметове до кралския двор, политикани и аферисти, едри и дребни мошеници, спекуланти и алчни търгаши, парвенюта и безделници, които напират безцеремонно и нагло към властта и келепира. Изпълзяват на светло псевдогероите, защото почвата е благодатна, средата е благословила, „осветлила” е рамката, остава само да се подредят нещата от живота и подобаващо, централно място в картината да заеме триумфиращата посредственост на новото време.” [3]


Най-известната и политически най-ефектна сатира на Доманович е „Страдия”. В нея той дава сатирична илюстрация на диктаторския  режим на последния Обренович, пародира превзетостта на тази власт, нейната политическа корупция, изразена в масови награждавания с ордени, в паради, делегации за поздравления. Сърбия е угнетена под режима на диктаторската власт, власт, която в измамата на народа надминава всички граници, властта, която събира в своите властващи среди всичко шарлатанско и безскрупулно.


Личният диктаторски режим е показан лаконично, разкрита е същността на този режим, който фалшифицира волята на народните маси: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде  винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветства чрез многобройни делегации и телеграми всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.” [4]


В тази сатира Доманович с безпощадна критика осветлява различните сектори на държавното управление и на държавния и политически живот на Сърбия – ведомството на външните работи, полицията, войската, стопанството, просветата, Народното събрание, политическите събрания; чуждестранните заеми и бюрокрация.


„Доманович е изразил в хиперболи своята погнуса и огорчения. Но хиперболите в сатирите му не означават преувеличаване на истината и предаването й в размери, които тя в действителност няма. При него хиперболите показват, че по време на личния режим са възможни и най-невероятните абсурди. Когато говори в „Страдия”, че се устройват народни тържества и отслужват молебени по случай оздравяването на господаря, разболял се от хрема, той има предвид, че при личния режим подобни неща се случват в още по-драстична форма и в по-големи размери, че се устройват цели паради по повод на някакво незначително, частно събитие в живота на диктатора. Когато в „Страдия” саркастично описва делегация от чиновници, които отиват при министъра си да му честитят сполучливата операция на мазола, той илюстрира с драстична очевидност една горчива истина – колко ниско пада достойнството на чиновниците при личния режим и същевременно показва, че това падение и унижение няма граници. Когато рисува военния министър в гротескна карикатура като блажен и съкрушен богомолец, той показва фигуративно слабостта на режима, който няма подкрепа сред народа, за да се опълчи срещу ония, които нарушават границата на страната. Макар и обвит в алегории и алюзии – единствено възможното средство при режимите, потъпкали свободата на словото – ударът на Домановичата сатира е директен. ” [5]


Впечатляващо е присъствието на полицейския апарат; усеща се властта му, вещият контрол над  поданиците и над чужденците. Тази най-авторитетна и могъща институция се разкрива чрез картините по коридорите на министерството и чрез срещата с министъра на полицията. „Пред министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна  страна.”


Доманович по много интерен начин  е представил състоянието на  Народното събрание: „То носеше името народно по някакъв стар обичай, а всъщност депутатите се назначаваха от министъра  на полицията. Щом се сменеше правителството,  насрочваха се нови избори. Това ставаше поне веднъж в месеца. Думата „избори” в дадения случай означава: назначаване на депутати. Министърът на полицията бе поел върху себе си цялата тая грижа. Той назначаваше, избираше вместо народа, така че народът не губеше времето си, не се грижеше и не мислеше за нищо. Въз основа на всичко това, естествено бе да се говори за свободни избори.”


Народното събрание се нарича „народно” по някакъв стар обичай. Всичко е сведено до избор на министър на полицията. „Самото правителство пишеше пиесата, която народните преставители играеха в Народното събрание... Председателят на клуба, като някакъв драматург, имаше за задача да разучи произведението и да определи ролите на депутатите за всяко заседание – разбира се, според способностите им. На едни се доверяваха по-големи речи, на други по-малки, на начинаещите – съвсем малки. Някои получаваха задача да кажат само по една дума – „за” или „против”... На някои, които не можеха дори това да свършат, даваха неми роли. Например, когато се гласуваше със ставане и сядане.”


Работата на политиците е сведена до организиране и режисиране на спектакли от тяхна страна. Политическите кризи са постоянни, цялата енергия и сила, които притежават тези псевдополитици са концентрирани около създаването на сценарии: „ ... сервираме всеки ден изненади, организираме тържества. А сега, както вървят работите ни, ще трябва да измислим някакъв заговор. В нашата страна поне е лесно. Най-важното е, че народът толкова е свикнал вече с тия работи, че щом закъснеем няколко дни с тази най-сигурна мярка за разбиване на опозицията, всички, макар че са робски послушни, все пак питат учудено: „Как? Нима още няма никакъв заговор?”, така че във връзка с тези изненади, тържества и заговори, войската винаги ни е нужна за вътрешните ни работи.”


„Главното е да има колкото се може повече врява и блясък, защото в балканската ситуация иначе няма начин да те забележат, иначе няма да те забележат, иначе си само част от останалите... Цената на успеха като правило е свързана с умението да изиграеш добре своята роля в политическата игра и да си винаги на страната на тези, които успяват да се задържат на гребена на вълната – властта е ключ към благополучието. Всъщност „актьорските качества са подчинени не на различни роли, а на една и съща, но в различни ситуации. Тази богата театрална школа, която е подготвила гастролиращите случайни актьори на политическата сцена, е самият живот”. [6]


„Страдия” е създадена от човек, изпълнен с протест, погнусен от гадостите, които обезценяват националното достойство на Сърбия. Затова ударите, които нанася Доманович са остри, силни и понякога дори груби. Радойе Доманович е творил преди сто години и оттогава до сега са се променили много политически порядки и системи, но неговата критика продължава да е актуална, защото разкрива манталитета, от който са произлезли негативните прояви в сръбския живот.

Драгиша Живкович пише: „... в своите сатири Доманович обхваща някои общочовешки слабости, или поне някои наши (т. е. сръбски)”.


Струва си да се замислим и запитаме: Къде сме били последното едно столетие? Днес много ситуации в обществения живот на балканските държави са като че ли повторение на описаните в края на XIX в., когато е най-плодотворният период на  Доманович. Измъчват ни еднакви дилеми, водим същите спорове.

 

Библиография:

Глигорич, В. Радое Доманович. Предговор. – В: Доманович, Р. „Избрани сатири и разкази”, С., 1957.

Бонджолов, Хр. Homo balcanicus като homo ludens. ВТ, 2003.

Живковић, Д. Алегорично-сатирична прича Радоја Домановића. – В: Књижевна историја (часопис за науку о књижевности), Београд, 1996.

Кирова, Л. „Просветен ли е смехът на балканските хумористи и сатирици” (В: Интердисциплинарна научна конференция „Просветеният смях”, 2-3 април 2004 г.)



[1] Кирова, Л. „Просветен ли е смехът на балканските хумористи и сатирици”. (В: Интердисциплинарна научна конференция „Просветеният смях”, 2-3 април 2004 г.)

[2] Живковић, Д. -  В: Алегорично-сатирична прича Радоја Домановића; Књижевна историја (часопис за науку о књижевности), Београд, 1996, с. 218, 219.

[3] Бонджолов, Х. – В: Homo balcanicus като homo ludens. ВТ, 2003, с. 24.

[4] Доманович, Р. „Избрани сатири и разкази”, С., 1957.

[5] Глигорич, В. Радое Доманович. Предговор. – В: Доманович, Р. „Избрани сатири и разкази”, С., 1957, с. 9.

[6] Бонджолов, Х. В: Homo  balcanicus като homo ludens. ВТ, 2003, с. 46.

 
Администратор на сайта                      Дизайн: вариант на Beep от Red Evolution