Вие сте тук: Начало Научни проекти
ПДФ Печат Е-мейл

 

Сандра Власта, Виенски университет*


Пристигнал, признат и след това? – Анализ на позицията(позициите) на Димитър Динев в литературното поле**


Превод от английски: Аглика Попова

 

DSC00864



Въведение

“Dinevs lebenspralles und todesseliges Familienepos aus Bulgarien” [”Семейната сага на Динев – пълна с живот и копнеж за смърт”], “Dinevs wunderbarer Roman” [”Прекрасният роман на Динев”], “[...] [d]er grandiose Debütroman ‘Engelszungen’” [”Страхотният дебютен роман ‘Engelszungen’”] – когато неговият най-продаван роман Engelszungen е публикуван през 2003, Димитър Динев е приветстван като голям автор и наратор.[1] Въпреки това да се утвърди в австрийско/немско-езичното литературно поле е било продължителен и често тягостен процес за автора от български произход. До момента, проучването на Динев в академичните среди още е относително ограничено, но все пак повечето трудове дават не само биографична информация, а и се съсредоточават в задълбочени прочити на неговите текстове. В по-голямата си част анализите  се съсредоточават върху мотивите в неговите текстове, като например как е конструирана идентичността, как са разказани мигрантските биографии или до каква степен романът Engelszungen (Ангелски езици)е семейна сага.[2] Тази статия възнемерява да се отдалечи от такъв текстуален подход и вместо това разглежда автора в по-широка перспектива; тя има за цел да направи критичен преглед на рецепцията на Динев и на неговата позиция/позиции в литературното поле, създадени в тази връзка.[3]


Един такъв подход включва вглеждане в това как Динев влиза в литературното поле, развитието на кариерата му (от пиеси, играни на малки, алтернативни сцени до роман бестселър и гост-писател на Фестивала в Залцбург), литературната критика за неговите творби, така както и вглеждане в ролята му на посредник за българската литература в немскоезичните страни, като този подход бъде съпътстван от допълнителен критически преглед на рецепцията му в научните среди. Би било невъзможно да се даде тук пълна, детайлна картина за литературната кариера на Динев, но намерението на тази статия е по-скоро да се фокусира върху това, което би могло да се нарече разнообразни етапи от неговия живот като писател и да интерпретира тези етапи във връзка с позициите и позициониранията в литературното поле.


Като теоритична основа статията се основава върху понятието на Пиер Бурдийо за литературното поле. В своето пространно проучване Les règles de l’art. Genèse et structure du champ littéraire [Правилата на изкуството. Генезис и структура на литературното поле], Бурдийо анализира зараждането и развитието на литературното поле през ХІХ в. във Франция.[4] Авторът, на когото се позовава и върху когото се съсредоточава той е Гюстав Флобер, но Бурдийо също така описва в детайли една теория за литературното поле, която извежда от тези изследвания. Така той развива един модел, с който описва как работи модерният литературен пазар. Моделът на литературното поле, създаден от Бурдийо, ни позволява да анализираме позициите и позициониранията на автори и на други протагонисти като редактори, издатели, критици, читатели и пр., които участват в създаването и оценяването на литературни творби. Като подчертава влиянието на фактори, като социален, културен, символен и икономически капитал върху авторовата позиция вътре в литературното поле, Бурдийо дава на социологически насочените литературоведски изследвания важни параметри, за  да анализират стратегиите и динамиките в рамките на полето. Като се позовава на модела на Бурдийо, настоящият анализ разглежда писателя Димитър Динев в определени периоди от време и поради това в определени негови позиции, в рамките на литературното поле. Ще се обърне внимание и на промените във връзките между социален, културен и икономически капитал, и свързаните с тези капитали стратегии.


Димитър Динев – „поява и възход” в литературното поле

Димитър Динев е роден през 1968 в Пловдив, в България и завършва Немската гимназия (Deutsches Gymnasium) в Пазарджик, близо до Пловдив. Започва да пише първите си стихове на български, на 16-годишна възраст. В интервюта Динев разказва, че вече се е виждал като писател по време на двугодишната си служба в Българската армия.[5] Той споменава българските си поеми, които по онова време пише нощем и отбелязва, че една от тях е била публикувана във вестник, а други във военно списание.[6] Динев говори за пиеса, която създал, за да получи три свободни дни повече по време на службата си.[7] Той заимствал от разказа на Морис Дрюон “Момичето със златната коса” за своята пиеса – като припомня този факт в по-късни интервюта, той помества себе си като част от една литературна традиция, като читател и писател, макар и все още неоформен.[8]


Също така, решението на Динев да напусне страната е ретроспективно видяно във връзка с неговата предполагаема кариера: “Dafür opferte ich meine Verbindungen und meine Sprache. Das ist für einen Schriftsteller ja eine wichtige Entscheidung.” [“Отказах се от моята среда и от моя език. Това е наистина важно решение за един писател.”][9] Това е ясно изявление – когато Динев решава да напусне България, той също така напуска и позицията си в литературното поле, дори и тогава да е все още съвсем необвързан и едва припознат от другите участници. Чак през 2006/2007, когато българският превод на Engelszungen е представен и получава Аскеер, българска театрална награда, той ще влезе отново на българската литературна сцена, което ще покажа по-нататък.


През 1990 година, Динев емигрира в Австрия и се установява във Виена през 1991. Трябвало е да се наема на най-различна (нелегална) работа, за да оцелее, но също така успява да учи философия, етнология и руски език във Виенския университет (не на последно място и за да запази разрешителното си за престой). Едва тогава Динев започва да пише разкази, пиеси и филмови сценарии на немски, въпреки че продължава да пише на български. В по-късни интервюта, ретроспективно, той се определя в онзи момент от живота си като писател, макар че е трябвало да пише след пълен (често физически натоварен) работен ден.[10] Въпреки че е лишен от икономически и символен, също както и от социален капитал, той има в наличност културен капитал, тъй като познава немския език, както и немската литература, включени в каноничната програма за изучаване в Немската гимназия, която завършва.[11] Също така, той се счита за артист, ала много бързо отново заявява за себе си, че наистина е по-скоро писател, отколкото художник или музикант.[12] Разбира се, коментарите на Динев за неговите първи моменти в Австрия трябва винаги да се четат внимателно – те са взети от интервюта, които са били дадени почти десет години по-късно и следователно винаги трябва да бъдат гледани по-скоро като част от позиционирането на Динев през годините след успешния му роман Engelszungen, отколкото просто като коментар на ранните му години в Австрия. Обаче, ако гледаме на тях като на субективни документи и внимаваме да спазваме известна дистанция, те могат да бъдат полезна информация за сегашната картина.


По това време, Динев все още не е навлязъл в литературното поле – повечето от написаните тогава от него текстове никога не са били публикувани, защото и много от тях са били написани на български. Въпреки всичко той участва в конкурси за филмови сценарии и още през 1992 има успех, но според него, само защото името му е споменато като съавтор.[13]


Едва през 1999 г., Динев успява да направи първа видима стъпка в австрийското поле с пиесата Russenhuhn [Руско пиле], която е поръчана за Театър-Ариадне, независима театрална група, която сътрудничи с различни по-малки театри във Виена.[14] Пиесата, модерна адаптация на Троянките от  Еврипид, е поставена първо във WUK – театър във Виена. Този път Динев влиза в автстрийското литературно поле по начин, който наподобява отправната точка на писател, роден в Австрия: чрез продукция в малък, но независим и амбициозен театър. По-големите театри обикновено са средище на вече утвърдени и признати от буржоазията автори, поне в известна степен (ще видим, че по-късно Динев също е приет на най-престижните австрийски сцени). Сцените на по-малките театри все пак са място за независими авангардни писатели (и режисьори, актьори и т.н.).[15] Съответно, първата пиеса на Динев не е видяна от голяма, а по-скоро от подбрана публика. С това, той утвърждава себе си като нов писател и по този начин става част от така наречената от Бурдийо „вътрешна йерархия” на полето.[16] - Става познат и признат от другите протагонисти в полето, въпреки че за момента това са главно други писатели и едва няколцина критици или издатели. Все пак, има малко на брой, много положителни отзиви за пиесата, но в по-голямата си част са публикувани в малки, местни вестници и повечето споменават на първо място по-скоро режисьорската работа на Евелин Фукс, отколкото Димитър Динев.[17]


Въпреки че при избора на своята тема Динев изглежда по-малко авангарден – той се обръща към класически мотив от гръцката митология – съгласно неговата наскоро спечелена позиция в независимия, макар и слабо видим край на литературното поле, той представя една радикално модерна адаптация на античната трагедия, жените в тази пиеса са проститутки, идващи от източноевропейските страни (“Russenhuhn” е пренебрежително нарицателно за руска проститутка). Темата  може да е била определена от Театър-Ариадне, обаче с оригиналната си интерпретация Динев засилва своята позиция.


Въпреки това появяване в австрийското литературно поле, съществуването на Динев не се променя особено. Той продължава да участва в писателски конкурси и се заема с текстове, които е трябвало да пише след дълги часове работа.[18] Първата му пиеса – приета успешно, макар и не много широко – не довежда до никакви други значителни стъпки в неговата кариера. Въпреки че той е успял да спечели известен социален капитал, т. е. контакти в културното/литературно поле и продължава да усъвършенства своя културен капитал, т.е. езикът и познанието за структурата и динамиката на полето, неговите текстове са все още отхвърляни от немските и австрийските издатели, според Динев заради екзотично звучащото му име и българския му произход.[19]


Накрая, през 2000 година, Динев успява в литературен конкурс, озаглавен “Schreiben zwischen den Kulturen” [„Писане между културите”], организиран от edition еxil, издателска къща, като част от verein exil, център, който подкрепя междукултурното общуване, разположен във Виена.[20] Разказът на Динев „Божидар”е публикуван заедно с негово интервю в антологията, която включва най-добрите текстове в конкурса през 2000 година.[21] Според правилата и целите на литературния конкурс, както чрез темата на разказа, така и чрез интервюто, Димитър Динев е ясно позициониран като имигрирал автор, който е избрал да пише текстовете си на немски. Краткият разказ представя историята на младия българин Божидар, който решава да емигрира в Австрия. Заедно с интервюто, в което Динев говори за България, но също така разказва своето собствено нелегално влизане в Австрия, автобиографичните елементи в историята стават ясни.[22] Както Вибке Зиверс заявява “Dinev gelangt [...] über spezifisch für MigrantInnen geschaffene Strukturen in das literarische Feld, die ihm zwar den Zugang ermöglichen, ihn aber auch auf das Thema Migration und das autobiographische Erzählen festlegten” [” Динев достига [...] литературното поле чрез структури, които са създадени специално за мигранти и въпреки че те му дават възможност да навлезе, те също така му отреждат роля в мигрантската тема и в автобиографичния разказ”].[23] Само чрез тези специфични структури, Динев най-после среща други протагонисти на литературното поле, т. е. печели социален капитал и за него става възможно по-нататъшно навлизане в литературното поле. Основателят на zentrum exil (а също и на edition exil), Криста Щипингер, оценява възможностите на Динев и само година след публикуването на първия му текст, издава том с негови разкази, озаглавен Die Inschrift [Надписът].[24] Въпреки факта, че томът не е рецензиран в печата, Димитър Динев става по-забележим в полето, най-малкото във вътрешната му структура. Печели няколко литературни награди и стипендии, като литературната награда на град Манхайм през 2002 и стипендия на град Виена през 2003.


Криста Щипингер организира също така четения пред публика с Динев и има необходимите контакти с други издатели. Макар и от малка издателска къща, тя познава литературното поле, неговите протагонисти и техните позиции и също така е известна на другите протагонисти. Така, както разказва самият Динев, той е „открит” от  Deuticke Verlag, тогава едно от най-големите австрийски литературни издателства и е ангажиран да напише първия си роман, който по-късно е публикуван като  Engelszungen [Ангелски езици] през 2003.[25] Големият успех на този роман вече е документиран на друго място.[26][27] и “Autor bulgarischer Provenienz [der] die deutschsprachige Literatur bereichert” [ „автор от български произход, който обогатява литературата на немски език”][28]. Датите на неговото емигриране и това откога пише на немски са щателно повтаряни от журналистите, както и посочвани от издателя върху обложката на книгата.[29] Така, конотацията за неговата позиция като автор на мигрантска литература, която му е позволила да се появи в полето изобщо, е консолидирана и от динамиките на външната йерархизация, т. е. от комерсиалния успех.[30] Тогава е възхваляван както неговият стил, така и съдържанието на романа, и талантът на Динев като голям разказвач. Писателят Роберт Менасе споменава “Kunst des Erzählens” [”изкуството на разказването”][31] в краткия си коментар за Engelszungen, другаде Динев е наречен “leidenschaftlicher Erzähler” [”страстен наратор”][32], неговият роман е описан като “ein Ereignis” [”събитие”][33], друг критик сравнява стила на Динев с магическия реализъм на Габриел Гарсия Маркес.[34] Интересното е, че неговата способност да разказва добре (и според общото мнение по различен, автентичен начин) е понякога свързвано и с неговия произход. Според Клаус Цайрингер, Динев “schöpft aus mehreren Quellen, lässt die Erzählkunst russischer Meister und dosteuropäischer Volksvermögen zusammenfließen” [ „черпи от няколко извора, кара да избликне едновременно нараторското изкуство на руските майстори и съкровищницата на югоизточно-европейските народи”, превод и курсив на автора].[35] Мартин Хилшер дори твърди, че този талант да разказва е голямата разлика между авторите от немски/австрийски произход и онези, идващи от друга среда, като Динев, Емине Севги Йоздамар или Рафик Шами.[36][37] Все пак, няколко коментара ще бъдат цитирани, за да илюстрират начина, по който книгата е приета от критиците в Австрия и Германия. Ще се фокусирам върху два аспекта от рецепцията на този роман, тъй като те се появяват в по-голямата част от рецензиите: от една страна препратките към биографичния фон на Динев, по-специално неговото мигриране, и от друга страна, неговия разказвачески талант. Много критици подчертават факта, че Динев е емигрирал в Австрия и че немският не е родният му език. Представен е като “der aus Bulgarien stammende und auf Deutsch schreibende Dimitré Dinev” [”родом от България и пишещ на немски”] Последните, уточнява той, едновременно със съдържанието на техните творби, както и с техния начин на разказване, който той намира за повлиян от устните традиции, предлагат на читателя нещо, което конвенционалната немска литература не може да даде.

 

Заедно с реакциите за своя роман, Динев за пръв път печели символен капитал, т. е. той е оценен като литературен писател, първо от критици и впоследствие от читателите, които доказват, че книгата става бестселър. Фактът, че и критици в Германия, и в Швейцария обсъждат книгата, подчертава нейното значение, придава допълнителна тласък на продажбите и подказва, че дори и Динев да е възприет като имигрантски автор, той е успял да утвърди себе си като автор на немскоезичния пазар.[38] Фактът, че е станал австрийски гражданин дори преди публикуването на Engelszungen (с помощта на виенски областен магистрат, който вярва в таланта на Динев и го нарича “Schriftsteller” [автор] веднага!) може би също е подпомогнало рецепцията му.[39]


Значението на неговото произведение е подчертано от факта, че само две години по-късно издателят му Deuticke, тогава вече част от German Hanser Verlag, публикува Ein Licht über dem Kopf [Светлинка над главата], том с разкази, някои от които вече са били публикувани в Die Inschrift или другаде.[40] Отново отзивите за книгата са много положителни и позицията на Динев изглежда вече затвърдена.[41] Така че маркетинговата стратегия на издателя изглежда проработила. В някои средищни немски вестници, където Engelszungen може би все още не е бил рецензиран, сега двете заглавия са обсъждани заедно.[42] Вероятно поради съдържанието на повествованията, които се занимават главно с хора, които се опитват да влязат в друга държава или описват опита на миграцията, творчеството на Динев отново е разисквано в контекста на миграцията.[43] Сякаш символният капитал на Динев като писател, т. е. неговата символна стойност като автор, сега вече е така тясно свързан с факта, че той е имигрирал, че това е станало неразделна част от него.


Сега Динев започва най-после да печели и икономически капитал от своето писане, което в същото време означава, че той е изгубил независимата си позиция, която все още е имал, когато ”Russenhuhn” е била поставена на сцена. Въпреки това, бих казала, че нарастващата зависимост от издателите, критиците и читателите едновременно не променя стила му, тъй като някои от текстове в Ein Licht über dem Kopf са били вече публикувани пет години по-рано и са били написани дори по-рано. Динев може би никога не е бил авангарден автор, но със сигурност не е пожертвал своя начин на писане за една все по-буржоазна публика. Би могло дори да се каже, че в резултат на продължаващите политически дискусии за имигрцията, сега вече има по-широка публика, заинтересувана от темата в романа на Динев и в неговите разкази.[44]


Малко от текстовете на Динев са публикувани в антологии, един тип публикации, които често са оценявано по различни начини. От една страна, антологиите често служат като трамплин за млади автори. Вместо да публикуват цяла книга от един все още непознат автор, издателите биха могли да решат да издадат том с текстове от различни автори, било под обща тема или като част от специална серия, предназначена например да подкрепи новопоявяващата се литература. По този начин, антологиите понякога имат сходна функция с тази на литературните списания, които също често служат като първа възможност за публикуване на нови автори. Съответно, първите публикации на Динев могат да бъдат намерени в антологии на edition exil: освен текста („Божидар”, който е преиздаден в антология за годишнина на edition exil през 2007) и вече споменатото интервю, той дава текстове и за антологията arbeit ist arbeit [работата е работа], сборник литературни текстове, интервюта и една академична статия за променящия се свят на труда.[45] Друг негов текст “Die Totenwache” [„Бдението”] е публикуван в антологията Angekommen [Пристигнал].[46] Всички тези антологии могат да бъдат характеризирани като част от вече цитирани структури, които са създадени специално за имигранти. Първите, тъй като са публикувани от edition exil, което открито определя себе си като част от тези структури, последната,  тъй като нейното намерение очевидно е да представи обобщени текстове на имигрирали писатели. Последната антология е малко по-различна. Въпреки че самият й редактор Мило Дор е емигрант, той никога не е класифициран като такъв – роден през 1923, той е разглеждан по-скоро като австриец, или виенчанин, по стария, монархичен начин (подобно например на György Sebestyén, роден в Унгария, който също е представен в тома). Със сигурност издателската къща Picus е добре утвърдено, макар и малко  виенско издателство, много по-широко известно, отколкото edition exil. Антологията, най-вероятно е спонсорирана от град Виена – предположение основано на факта, че на последната страница от книгата се намира реклама на виенския общински отдел за интеграция и многообразие. Въпреки че по този начин антологията може да бъде отново разгледана като част от специфичните структури за имигрантите, този факт не е достатъчно очевиден, за да повлияе на рецепцията на тома, от критици и читатели, например.[47]


Освен този тип антология – предназначена да предостави на младите автори първа възможност за публикация, или както в случая на Динев, да даде на имигриралите автори шанс да влязат в литературното поле – съществуват и антологии, чиято цел е да подкрепят определени каузи. Пример могат да бъдат други две антологии, в които са публикувни текстове от Динев: Tandem® и Passage ins Paradies [Преминаване в рая].[48] И двете са публикувани след Ein Licht über dem Kopf и въпреки че те са силно свързани с темата за миграцията, ролята на Динев в тях е променена. Вместо и той да бъде в обсега на антологиите, Динев тук е поканен като писател, като сериозен протагонист на литературното поле – млад, успешен, обещаващ, за да допринесе на тези томове. Неговия принос и в двете не се обяснява нито с неговия опит като имигрант, нито с факта, че е с различен първи език, а с качеството му на писател, точно както Ерик Хакл, Ренате Велш-Рабади или Владимир Вертлиб, в случая на Tandem® и Франзобел, Барбара Фришмут или Алфред Комарек, в случая с Passage ins Paradies. Също така Von Sinnen, книга, която е част от поредици, публикувани годишно от Hauptverband des Österreichischen Buchhandels [Асоциация на австрийското книгоразпространение] като безплатен подарък за читателите, може да бъде разглеждана като антология, където приносът на Динев е като с текст от съвременен австрийски автор. Като се разгледат публикациите на Динев в антологии, може да бъде забелязано развитие, подобно на това в другите му публикации: позицията му в литературното поле се променя, от едва познат писател-имигрант до значителен съвременен австрийски автор.


Тази позиция е отразена и в събитията, които настъпват след публикуването на Ein Licht über dem Kopf. Още през 2005 г. на Динев е възложена пиеса за Viennese Burgtheater, който поне в Австрия е известен като най-значителния театър в немскоезичните страни. Една година по-късно, през декември 2006, неговата пиеса Haut und Himmel [Кожа и Небе] е поставена в Рабенхоф. Динев е започнал да пише тази пиеса няколко години по-рано, но успява да я завърши едва през 2005/06, когато става част от wiener wortstätten, един междукултурен проект автор-театър, който насърчава работата на млади театрални автори.[49] В рамките на тази мрежа, Динев успява да завърши пиесата, която тогава е поставена на малка, но поне във Виена, добре позната сцена. Вероятно и заради успеха на Динев като белетрист, пиесата е добре приета от публиката (добре информирана от медиите за предстоящата премиера), но критиците не са задоволени.[50][51], “Minimaltheater” [”минимален театър”][52], представлението е описано като “betulich” [”старомодно”][53]. По същия начин, възложената на Динев пиеса Das Haus des Richters [Къщата на съдията], в крайна сметка поставена през 2007 в Академи-театър, която е втората, по-малка, по-интимна сцена на Бургтеатър, не е голям успех сред критиците, въпреки че много от тях държат отговорен за тези отрицателни мнения по-скоро режисьора, отколкото автора.[54] Режисьор, Андреа Брет, не успява да постави пиесата поради здравословни причини, а Никлаус Хелблинг изглежда, че е бил погрешен избор за заместник. Съответно критиката пише „Helbling verpasst Dimitré Dinev” [”Хелблинг пропусна Димитър Динев”] и заявява, че той “war auch kein Glücksgriff” [”не е едно добро попадение”].[55] Друг критик решава, че Хелблинг “sich im Zweifelsfall für Klamauk entscheidt, für billig abgestaubte Lacher” [ „решава съмнението с фарс, с евтино предизвикан смях”].[56] Първата половина на пиесата е описана като “matt und mühsam” [ „скучна и еднообразна”].[57] Наречена е “missglücktes Bühnendebüt” [”неуспешен дебют”]

 

За Haut und Himmel, също както и за Das Haus des Richters е вярно, че все пак Динев е започнал да ги пише дълго преди да спечели своята настояща позиция в литературното поле. Въпреки че той започва с успех като писател на проза, никога не се е отказвал от дейността си като драматург.[58] Изглежда сякаш Динев запазва по-автономната си позиция за драматичния жанр и започва да се движи към по-малко авангардна позиция с другите свои произведения. В крайна сметка, с писането на възложени пиеси за добре утвърдени театри като Бургтеатър, най-автономната част от  работата му става и най-буржоазната. Досега последната премиерата на една от драмите на Динев заема място във виенския Фолкстеатър, сцена за средната и дребната буржоазия, която през последните години продължава да изпитва финансови затруднения и затова често избира добре познати имена, за да привлекат публика. Пиесата Eine heikle Sache, die Seele [Деликатно нещо е душата], поставена за пръв път през май 2008, е базирана върху разказа на Динев “Die Totenwache”, публикуван в Ein Licht über dem Kopf.[59] Въпреки това отзивите на премиерата са по-скоро отрицателни. Критикът на ddeutsche Zeitung решава, че потенциалът на Динев не е бил използван.[60] Други вярват, че разказът е бил просто драматизиран “mittelmäßig gut” [”по посредствен начин”][61], а трети казват, че липсва “tragfähige Handlung” [„устойчив сюжет”].[62]


През лятото на 2008, след като вече е бил специален гост на тогавашния канцлер Алфред Гузенбауер на Opernball, най-елегантният годишен бал във Виена, Динев достига върха на своята кариера като изгряващ писател, когато е поканен като гост-писател (“Dichter zu Gast”) на Фестивала в Залцбург, един от най-важните и престижни театрални и музикални фестивали в немскоезичните страни.[63] Вторият гост-писател по това време е Орхан Памук, турският автор, носител на Нобелова награда. По този начин Динев е получил толкова внимание, колкото един автор в Австрия може вероятно да получи от най-високите класи в обществото, т. е. тези с голям икономически, но също и културен капитал. Той е официално приет като автор от тях и му е дадена възможността да покаже своя талант; възложено му е да адаптира Престъпление и наказание на Достоевски за Фестивала в Залцбург. Достигането до високата страна на литературното поле обаче, което също добре илюстрира взаимовръзката между литературното и политическото поле, както е описано от Бурдийо, има своите недостатъци.[64] Например, в една от програмите на Фестивала, Динев е представен като “bulgarische[r] Romancier und Dramatiker” [”български романист и драматург”].[65] Той, както и Памук, са поканени като „двама специалисти в преминаването на културни граници” – едно описание, което засенчва тяхната литературна работа и отново подчертава факта, че Динев е имигрирал.[66] И двамата са поканени на редица четения и дискусии, обаче още в началото на 2008 става известно, че режисьорката Андреа Брет няма да постави адаптацията на Динев върху Престъпление и наказание на Достоевски, тъй като не одобрява неговата интерпретация. Накрая, добре известната (също и с трудния си характер) режисьорка избира да постави своята собствена версия. Фактът, че Андреа Брет, утвърдена в полето от доста дълго време, има последната дума за пиесата на престижния фестивал навежда на мисълта, че възходът на Динев е бил може би твърде бърз, за да бъде последван от буржоазната публика и от други, по-утвърдени протагонисти в полето.[67] Нашият преглед на позицията на Динев в австрийско/немско-езичното поле ще трябва да приключи тук; няма публикувани други произведения от него, въпреки че има едно предстоящо през пролетта на 2010. Озаглавено е Barmherzigkeit [Милост], ще съдържа четири есета по темата и се основава на една беседа, която той изнася в Академия Грац през април 2009.[68]

Сега ще обърна внимание на другата позиция, която Динев заема в полето отскоро, а именно неговата роля на посредник за българска литература.

Димитър Динев като посредник за българска литература

След като Динев се утвърждава в литературното поле, т. е. след успеха на романа Engelszungen, позицията му му позволява да стане посредник за други автори. Независимо от всичко, позицията на Динев остава повлияна от неговата биография: той започва да бъде свързван с България изобщо и да действа като посредник за българска литература в частност.[69]


Тази (нова) позиция е свързана с поне два фактора. Първо, това, че познава българското литературно поле. И второ - позицията му в немскоезичното литературно поле, тъй като поради своя собствен успех (и следователно - предполага се - талант), Динев е припознат като компетентен посредник, на чието становище може да се вярва. Разбира се, в същото време това се употребява като маркетингова стратегия от издателство Deuticke, което се възползва от един от „собствените” си автори, за да пласира други свои автори, които още трябва да влязат в полето. (Вероятно, Динев служи и за така нареченото „скаут-разузнавач”, т. е. за консултант на издателите, кои български автори ще бъдат подходящи за превод на немски).


Последното се случва, когато книгата на Деян Енев Zirkus Bulgarien, сборник с разкази, е публикувана през 2008.[70][71] Освен това, послесловът е отпечатан като критическа рецензия за книгата на Енев в австрийския вестник Der Standard.[72] Според информацията върху обложката на книгата, Динев отговаря и за подбора на разказите в тома – текстовете са взети от пет различни книги. Тази част от информацията е подхваната от някои критици, които по този начин я предават на читателите и вероятно засилват ролята на Динев като посредник.[73] Ако това е замислено като маркетингова стратегия, то тогава тя работи: ролята на посредник се удвоява от всички роли, намесени в литературното поле, което още веднъж доказва, че то функционира в съответствие с принципи, подобни на икономическото поле.[74] Димитър Динев написва послеслов на книгата, от който е отпечатан цитат върху гърба на изданието.

 

Както в някои свои текстове, така и в епилога за текста на Енев, Динев започва с един мета-коментар за своята собствена роля. Той говори за факта, че немскоезичните читатели едва ли познават български автори и по този начин назовава своята роля на посредник за литература, която е все още „тайна”, както той пише. След това Динев сравнява правилата на литературния пазар с тези, които са ефективни в политическата и правната сфера: книгите стават мигранти, които трябва да бъдат пренасяни тайно през границите на ЕС или които ги преминават нелегално. Въпреки че после Динев преминава към коментар за историята и развитието на българската литература и за творчеството на Деян Енев, с този послеслов отново, подобно на много от своите критици, свързва позицията си в литературното поле с мигрантския си опит.


Още по-рано, Динев позиционира себе си като посредник, макар и дори да не принадлежи на българското литературно поле, когато участва, заедно с автори като Деян Енев, Георги Господинов и Алек Попов на фестивала  Literatur im HerbstЛитература през есента] във Виена, който през 2005 г. е посветен на България. [75] [

Когато България се присъединява към ЕС през 2007, богатото културно наследство на страната е тема на вестникарските статии. Тогава се споменава името на Динев, редом с имената на Кристо, Елиас Канети, Илия Троянов или Юлия Кръстева, всички те от български произход.[76] Отново, Динев е позициониран в традицията на своята родна страна, въпреки че този път не в рамките на литературното поле, а в рамките на „полето на мигрантите”, на хората, които са напуснали своята страна и имат кариера някъде другаде.


Очевидно, сега вече позицията на Динев е спечелила толкова много авторитет, че той може да се насочи към своите връзки с българското литературно поле, ход, който по-рано, когато той е опитвал да бъде признат като писател на немски, е щял да бъде дори вреден. Като препоръчва български автори на немскоезичните читатели, Динев ако не друго, укрепва своята собствена позиция в литературното поле, тъй като поема допълнителна роля на посредник и така увеличава своя социален капитал.


Това „ново” позициониране, в крайна сметка, така да се каже, е възприето и от другата страна: през 2006 романът на Динев Engelszungen е публикуван и в превод на български език.[77] А през май 2007 Динев е награден с българската театрална награда Аскеер за пиесата си Haut und Himmel, която е неговия втори текст, преведен на български. В своята благодарствена реч за Аскеера, Динев споменава представянето на българския превод на романа му през 2006, когато присъстващите автори са го приветствали с добре дошъл в българската литература – той е бил официално приет и в това литературно поле и така за него настъпва нов период.

Обобщение

Вглеждайки се в документите за позицията/позициите на Димитър Динев в литературното поле, неговата рецепция може да бъде описана на етапи (които не бива да бъдат четени хронологично, а по-скоро паралелно, като някои от тях са понякога повече и понякога по-малко видими): тъй като първоначалните му опити като драматург (след като е бил в Австрия почти десет години) не са достатъчно  плодоносни, Динев в крайна сметка навлиза в полето чрез специфични структури, създадени за имигранти. Те го довеждат до утвърдена издателска къща, където първият му роман, Engelszungen, е лансиран много успешно. Много положителната рецепция продължава със сборника разкази на Динев Ein Licht über dem Kopf. След почти пет години като писател на проза, Динев се връща отново към театъра, където критиците и публиката по подобен начин го приемат първоначално с разбиране, особено поради популярността му като белетрист. Въпреки това, трите пиеси, поставени във Виена, както и неговата адаптация на Престъпление и наказание от Достоевски за Фестивала в Залцбург, не достигат успеха му като автор на проза. Дори белетристиката му губи,  заради по-силни от неговите позиции и йерархии в полето. Динев, като все още „новопристигнал” автор, няма достатъчно авторитет и положение, за да осъществи своя проект. Той обаче е достатъчно утвърден, за да действа като посредник на българска литература за немскоезичната публика и за да бъде признат от вътрешната йерархия, т.е. от колегите си, като писател, дори и в България.


Тази статия разгледа аспекти, които позволяват до известна степен анализа на позицията/позициите на Динев в литературното поле. Въпреки това съществуват други страни, коити биха допълнили и обогатили допълнително един такъв анализ. Например, саморефлексивността на Динев, която, и в литературните му текстове и в интервютата му, системно се обръща към собствената му ситуация (на писател, имигрант, драматург и т.н.) и по този начин и към собствената му позиция в полето.[78] В този контекст, неговата позиция (позициониране) между мит и миграция също се нуждае допълнително вглеждане. Паратекстовите механизми бяха само споменати; и накрая, много от рецензиите заслужават по-внимателен анализ.


Съсредоточаването върху рецепцията на Динев в немскоезичните страни, по-специално в Австрия, беше необходимо за тази статия. Въпреки това, по-задълбочен анализ върху неговата критическа рецепция в България, проучване върху ранната му поезия, също както и сравнение с превода, със сигурност биха били полезни за бъдещи анализи.


За да бъде коректен спрямо теорията на Бурдийо, един анализ на моята собствена позиция (позициониране) по отношение на Динев, който е в центъра на вниманието ми тук, трябва да бъде открито обсъждан. В такава кратка статия, обаче, критическото разсъждение се налагаше да бъде задържано в, надявам се, достатъчно бдителното съзнание на изследователя.



* Сандра Власта е учила Сравнително литературознание и английски език във Виенския университет. Доктор по Сравнително литературознание. Дисертацията й за мигрантската литература на немски и английски език предстои да бъде публикувана през 2010 година. Работи като преподавател в Департамента по Сравнително литературознание на Виенския университет. Изследователските й интереси са в областта на мигрантската литература (на немски, английски и италиански), на постколониалната литература и теория, пътеписи и италиано-английски  литературни връзки.

** Статията, публикувана тук в postprint, е предоставена от д-р Санда Власта за включване в сборника Мигриращи култури и социални практики, под печат в Университетското издателство „Св. Климент Охридски”, по покана на съставителката и научен редактор на тома Румяна Л. Станчева.

[1] Dinev, Dimitré. Engelszungen. Vienna, Deuticke, 2003. Clauer, Markus. Sterne so fern wie der Schlaf. – In: Zeit Literatur, No. 51, 11.12.2003, 21; Fessmann, Meike. Im Warteraum der Illegalität. – In: Süddeutsche Zeitung, No. 160, 14.7.2004, 16; Rathmanner, Petra. Ein Engel unter Emigranten. – In: Der Falter, No. 41/2003, 5 [мои преводи, всичките от Innsbrucker Zeitungsarchiv, Innsbruck; по-нататък в бележките: IZA].

[2] Волфганг Мюлер-Функ анализира Engelszungen като фамилна сага, Ханс Швайгер в една статия чете произведенията на Динев през погледа на така наречената мигрантска литература, в друга разглежда биографиите на протагонистите в Engelszungen, а в трета статия прилага концепцията на Хоми Баба за „третото пространство” и върху романа на Динев. Müller-Funk, Wolfgang. Zungenkuss und kultureller Zwischenraum. Überlegungen zu Dimitré Dinevs Roman Engelszungen. – In: Komplex Österreich. Fragment zu einer Geschichte der modernen österreichischen Literatur. Ed. Wolfgang Müller-Funk. Vienna: Sonderzahl, 2009, 393-403. Schweiger, Hannes. Identitäten mit Bindestrich. Biographien von MigrantInnen. – In: Spiegel und Maske. Konstruktionen biographischer Wahrheit. Ed. Bernhard Fetz and Hannes Schweiger. Vienna: Zsolnay, 2006, 175-188. Id. Zwischenwelten. Postkoloniale Perspektiven auf Literatur von MigrantInnen. – In: Eigene und andere Fremde. ‚Postkoloniale’ Konflikte im europäischen Kontext. Ed. Wolfgang Müller-Funk and Birgit Wagner. Vienna: Turia + Kant, 2005, 216-227. Id. Entgrenzungen. Der bulgarisch-österreichische Autor Dimitré Dinev im Kontext der MigrantInnenliteratur. – In: Trans. Internet-Zeitschrift für Kulturwissenschaften, No. 15, May 2004, http://www.inst.at/trans/15Nr/03_1/schweiger15.htm (последно отваряне 15.1.2010).

[3] Трябва да бъдат споменати две статии с поне до известна степен сходен подход. В последната част на своята първа статия за Динев, публикувана сравнително рано, Ханес Швайгер анализира главно собственото характеризиране на Динев за неговата (кандидат)позиция в полето. От друга страна Вибке Зиверс сравнява появяването в австрийското литературно поле на Динев и на Елиас Канети. Schweiger, Entgrenzungen; Sievers, Wiebke. Von Elias Canetti bis Dimitré Dinev oder Was ist Migrationsliteratur? – In: ÖGL Österreich in Geschichte und Literatur, 53rd volume, issue 3/2009, 303-312.

[4] Bourdieu, Pierre. Die Regeln der Kunst. (1999) Translated by Bernd Schwibs and Achim Russer. Frankfurt: Suhrkamp, (1. Auflage) 2001. First published as : Les règles de l’art. Genèse et structure du champ littéraire. Paris: Éditions du Seuil, 1992. ( Публикувани на български език – 2004 г. – бел. прев.)

[5] Cf. “Wenn ich deutsch schreibe, ist es, als ob ich einen Eiszapfen in der Hand halte.” Dimitré Dinev im Gespräch mit der Herausgeberin. – In: fremdland. Ed. Christa Stippinger. Vienna, edition exil, 2000, 29-43, p. 34, p. 37.

[6] Ibid., cf. also Was man im Paradies vermisst. Ein Gespräch mit Dimitré Dinev. –In: Programmheft Das Haus des Richters, Akademietheater, season 2006/2007, no. 155, 67-94, p. 76. В едно интервю Динев дори разказва, че е участвал вече в литературни конкурси в България: Cf. Dimitré Dinev im Gespräch, FM 5, issue 05/07, http://www.fm5.at/Dimitré Dinev im Gespräch/ (последно отваряне 15.1.2010).

[7] Cf. Pohl, Ronald. Dramendienst in nasser Uniform: Dimitré Dinev im Porträt. – In: Der Standard, 22.12.2006, [IZA]; cf. also: http://derstandard.at/2705124 (последно отваряне 28.1.2010) както и Was man im Paradies vermisst, p. 75.

[8] Cf. Was man im Paradies vermisst, p. 75. Други автори, които споменава в интервюта са Антон Чехов и Фьодор Достоевски – разбира се споменавайки ги, той отново мисли за собствената си позиция в полето. Cf. Pohl, Dramendienst; Stuiber, Peter. “Schreiben ist irrational”. – In: Die Presse (Schaufenster), No. 8, 25.2.2005, 8-9, p. 8; “Ich habe ihn eingeatmet” Dimitré Dinev über Anton Tschechov. – In: Die Furche, 22.7.2004. [all IZA] - Бел. авт.

[9] Cf. “Wenn ich deutsch schreibe”, p. 37, [прев. С.В.]

[10] Cf. Was man im Paradies vermisst, p. 88; “Wenn ich deutsch schreibe”, p. 42; Съществува и литературен текст върху това какво означава да се пише в подобна ситуация като тази на Динев: Dinev, Dimitré. In der Fremde schreiben. – In: Der Standard (Album), No. 4577, 24.1.2004, p. A4 [IZA].

[11] Cf. “Wenn ich deutsch schreibe”, p. 32. По този начин разбира се, Динев не е в течените на актуалните теми, дискусии и развои в литературното поле на Австрия, но вероятно не е напълно чужд на литературната му традиция, както твърди в своята статия Зиверс. Sievers, Elias Canetti und Dimitré Dinev, p. 309.

[12] Cf. коментара на Динев за този период в едно следващо интервю: “Natürlich, als ich das Land verlassen habe, wurde mir immer klarer: Ok. Ich bin kein Maler, ich bin kein Musiker, meine Kunst ist eine, die sehr stark mit der Sprache verbunden ist.” [“ Разбира се, когато оставих страната си, аз разбрах ясно: Добре, не съм художник, не съм музикант, изкуството ми е много силно свързано с езика (прев. С. В.)] Wieninternational im Gespräch mit Dimitré Dinev, 6.12.2006, http://www.wieninternational.at/de/node/2056 (последно отваряне 28.1.2010). Интересно, все пак в друго интервю, той посочва, че вече е приемал, че не е способен да пише повече.: “[...] in Wirklichkeit hätte ich wahrscheinlich in Kauf genommen, nicht mehr schreiben zu können und versucht, in einem anderen kulturellen oder wissenschaftlichen Bereich Fuß zu fassen.” [“[...] всъщност, аз вероятно трябваше да приема, че не съм способен да пиша повече и трябваше да опитам да спечеля популярност в културната или в научната област. ”, прев. С. В.] Was man im Paradies vermisst, p. 80.

[13] Cf. “Wenn ich deutsch schreibe”, p. 42.

[14] Dinev, Dimitré. Russenhuhn, Vienna, Thomas Sessler Verlag, 2005. For the Ariadne-Theater  see:  http://www.ariadne-theater.com (last accessed 28.1.2010).

[15] Cf. Bourdieu, Die Regeln der Kunst, p. 195.

[16] Cf. Bourdieu, Die Regeln der Kunst, p. 345.

[17] Cf. Dobretsberger, Christine. Leid als einziges Kapital. – In: Wiener Zeitung, 25.5.1999 [IZA]; Die Furche, 27.5.1999; Augustin, June 1999; Volksstimme, 27.5.1999, но също Kronen Zeitung, 25.5.1999 както и радио-станцията Ö1, Im Rampenlicht, 22.5.1999, cf. also http://www.ariadne-theater.com (последно отваряне 28.1.2010).

[18] Cf. За участието на Динев в литературни конкурси в Германия и Австрия: for Dinev: Cf. Dimitré Dinev im Gespräch, FM 5, issue 05/07, http://www.fm5.at/Dimitré Dinev im Gespräch/ (последно отваряне 15.1.2010).

[19] Cf. “Wenn ich deutsch schreibe”, p. 42.

[20] Cf. http://www.editionexil.at (последно отваряне 20.1.2010).

[21] Stippinger, Christa (ed.). fremdLand. Vienna, edition exil, 2000.

[22] Cf. анализа на Michaela Bürger-Koftis за този ранен текст: Bürger-Koftis, Michaela. Dimitré Dinev: Märchenerzähler und Mythenflüsterer der Migration. – In: Id. (ed.). Eine Sprache – viele Horizonte... Die Osterweiterung der deutschsprachigen Literatur. Porträts einer neuen europäischen Generation. Vienna, präsens, 2008.

[23] Sievers, Von Elias Canetti bis Dimitré Dinev, 310, мой превод, cf. also Schweiger, Der bulgarisch-österreichische Autor Dimitré Dinev.

[24] Dinev, Dimitré. Die Inschrift. Erzählungen. Vienna, edition exil, 2000.

[25] Cf. равносметката на самия Динев за неговото „откриване” в:  Was man im Paradies vermisst, p. 88.

[26] Cf. Bürger-Koftis, Dimitré Dinev, p. 144f; Sievers, Von Elias Canetti, p. 311f; Schweiger, Entgrenzungen.

[27] Rathmanner, Ein Engel unter Emigranten.

[28] Braunsperger, Gudrun. Engel aus Stein mit Handy. – In: Die Presse (Spectrum), No. 16762, 15.11.2003, VII [IZA].

[29] Cf. например Clauer, Sterne so fern; Fessmann, Im Warteraum; Jandl, Paul. Generation Lada. – In: Neue Zürcher Zeitung, No. 285, 8.12.2003, 20 [all IZA]. Stuiber, Peter. Review on Engelszungen for the Literaturhaus in Vienna. 29.9.2003 http://www.literaturhaus.at/buch/buch/rez/dinev_engelszungen/ (последно отваряне 15.1.2010).

[30] Cf., Bourdieu, Die Regeln der Kunst, p. 345.

[31] Robert Menasse, questioned for his books of the year 2004. – In: Salzburger Nachrichten, No. 2, 4.1.2005, 11 [IZA].

[32] Ganove aus Versehen. – In: Tiroler Tageszeitung, No. 652, 23.4.2005, 6 [IZA].

[33] Braunsperger, Engel.

[34] Rathmanner, Ein Engel.

[35] Zeyringer, Klaus. Engel mit Handy. – In: Der Standard (Album), No. 4516, 8.11.2003, p. A6 [IZA].

[36] Cf. Hielscher, Martin. Migrantenliteratur in Verlagen und Dinevs „Engelszungen“. – In: Text & Kritik Literatur und Migration, Arnold, Heinz Ludwig (ed.). Special issue IX/2006, 196-208.

[37] Заради фокуса на тази статия, не дискутирам проблемите за въпросните писатели, до които подобна теза би могла да доведе.

[38] Cf. for instance: Bulgaren in Wien. – In: Der Spiegel, No. 21, 17.5.2004, 166; Clauer, Sterne so fern; Fessmann, Im Warteraum; Jandl, Generation Lada; Weger, Antje. Debüt als Kleinod. – In: Südkurier, 5.2.2004, 10 [all IZA].

[39] Cf. Was man im Paradies vermisst, 88.

[40] Dinev, Dimitré. Ein Licht über dem Kopf. Vienna, Deuticke, 2005. За подробен списък с първите издания на всеки разказ вж.: Bürger-Koftis, Dimitré Dinev, in particular footnote 17.

[41] През 2006 г. сборникът Ein Licht über dem Kopf е дори избран за акцията “Eine Stadt liest ein Buch” [„Един град чете една книга“] в Инсбрук/Тирол.

[42] Cf. Eller, Carmen. Sisyphus auf dem Gerüst. – In: Frankfurter Rundschau, No. 124, 1.6.2005, 16; Krause, Tilman. Wer viel wandert, hört auch viel. – In: Die Welt (Die literarische Welt), No. 9, 5.3.2005, 2 [all IZA].

[43] For reviews on the volume cf. for instance: Axmann, David. Frische Särge von bester Qualität. – In: Wiener Zeitung (extra), No. 63, 1.4.2005, 11; Berling, Sabine. Im Zweifel für die Reisefreiheit. – In: Frankfurter Allgemeine Zeitung, No. 157, 9.7.2005, 44; Eller, Sisyphus auf dem Gerüst; Kunisch, Hans-Peter. Leder ist Haut. – In: Süddeusche Zeitung, No. 255, 5.11.2005, 16; Ruhsmann, Barbara. Licht und Schatten. – In: Die Furche, No. 35, 1.9.2005, 18; Villiger Heilig, Barbara. Tempo Teufel. – In: Neue Zürcher Zeitung, No. 102, 3.5.2005, 37; Winter, Balduin. Ein Volk unter den Füßen. – In: Freitag, No. 11, 18.3.2005, 16 [all IZA].

[44] Въпреки това Ein Licht über dem Kopf никога не е бил така успешен като Engelszungen, т.е. издание с меки корици от него никога не е било издадено. – Бел. авт.

[45] Stippinger, Christa (ed.). best of 10 anthologie. 10 jahre exil-literaturpreise schrieben zwischen den kulturen 1997-2006. Vienna, edition exil, 2007; id. arbeit ist arbeit. eine anthologie. Vienna, edition exil, 2001.

[46] Dor, Milo (ed.). Angekommen. Texte nach Wien zugereister Autorinnen und Autoren. Vienna, Picus, 2005.

[47] Cf. Axmann, David. Weder Tourist noch Staatsbürger. – In: Wiener Zeitung (extra), No. 220, 11.11.2005, 9; Bücherwurm. Buntes Wien. – In: Die Furche, No. 46, 17.11.2005, VIII [all IZA]. Впрочем, и двата текста на Динев, “Spas schläft” (arbeit ist arbeit and Die Inschrift) и “Die Totenwache” (in Angekommen) по-късно са препубликувани в Ein Licht über dem Kopf.

[48] Gratzl, Susanne et.al. (eds.). Tandem® Polizisten treffen Migranten. Literarische Protokolle. Vienna, mandelbaum, 2006; Verein Ute Bock (eds.). Passage ins Paradies. Grenzenlose Geschichten. Vienna, Residenz Verlag, 2008.

[49] Dinev, Dimitré. Haut und Himmel. – In: Wortstaetten n° 1. Anthologie. Das Buch zum interkulturellen Autorentheaterprojekt wiener wortstaetten 2006, ed. by Hans Escher and Bernhard Studlar, Vienna: edition exil, 2006.

[50]For an advertisement see for instance Simon, Anne-Catherine. “Auch Priester fragt man nicht nach ihren Sündern”. – In: Die Presse, No. 17648, 5.12.2006, 34 [IZA]. – Although at the end of the article there is a wrong information about the venue of the premiere.

[51]Blaser, Patric. Liebe in Zeiten des Krieges. – In: Die Furche, No. 50, 14.12.2006, 15 [IZA].

[52] Affenzeller, Margarete. Der geteilte Körper der Schlange. – In: Der Standard, No. 5446, 7.12.2006, 33 [IZA].

[53] Kralicek, W./Fuchs, P. Spielplan. – In: Der Falter, No., 50, 15.12.2006, 70 [IZA].

[54] Id. Das Haus des Richters. Vienna, Thomas Sessler Verlag, 2005.

[55] Both: Schödel, Helmut. Da beißt die Maus keinen Ariadne-Faden ab. – In: Süddeutsche Zeitung, No. 92, 21.4.2007, 16 [IZA].

[56] Lhotzky, Martin. Da liegt wohl eine komische Hypothek darauf. – In: Frankfurter Allgemeine Zeitung, No. 89, 17.4.2007, 36 [IZA].

[57] Weinzierl, Ulrich. Das Beste hat Claus Peymann verpasst. – In: Die Welt, No. 89, 17.4.2007, 30 [IZA].

[58] For a concise analysis of Dinev as a playwright see Bürger-Koftis, Dimitré Dinev, in particular p. 145-153.

[59] Id. Eine heikle Sache, die Seele. Vienna, Thomas Sessler Verlag, 2008.

[60] Schödel, Helmut. Nächster Halt: Hades. – В: Süddeutsche Zeitung, No. 113, 16.5.2008, 15.

[61] Petsch, Barbara. Ein paradoxer Fehlschlag. – В: Die Presse, No. 18073, 6.5.2008, 33 [IZA].

[62] Pohl, Ronald. Der stille Tod und andere Nettigkeiten. – В: Der Standard, No. 5869, 6.5.2008, 30 [IZA].

[63] On the Opernball cf. Fritsch, Sybille. Die Seele hat kein Alter. – In: Salzburger Nachrichten (Wochenende), No. 99, 26.4.2008, VIII; Nüchtern, Klaus. „Man will dann tanzen“. – In: Der Falter, No. 19, 9.5.2008, 62-63, p. 62 [all IZA].

[64] Cf. Bourdieu, Regeln der Kunst, p. 395ff.

[65] Cf. Programmheft Dichter zu Gast. Salzburger Festspiele 2008. Salzburg, 2008, p. 3.

[66] Ibid., p. 2.

[67] Друг белег, че Динев все още не е видян като утвърден писател от някои от най-влиятелните протагонисти в полето е фактът, че той въобще не е споменат в две стандартни енциклопедии за литература: Kritisches Lexikon zur deutschen Gegenwartsliteratur (KLG) нито в новоизлезлия Kindlers Literaturlexiko (където влиза например Феридун Заимоглу с Kanak Sprak или може да бъде намерена Емине Севги Йоздамар с Берлин-Истанбул-трилогия).

[68] Cf. Dinev, Dimitré. Barmherzigkeit. St. Pölten, Residenz, 2010 (forthcoming).  For the talk see: http://www.akademie-graz.at/archiv_detail.php?id=20090114115513 (последно отваряне 28.1.2010).

[69] Разбира се, някой може да твърди, че още в първото си интервю, публикувано в сборника fremdLand от edition exil, Димитър Динев говори за България и нейната история. Въпреки това, бих казала, че в това ранно интервю, той все още не е влязал в литературното поле и следователно не би могъл да поеме ролята на посредник – той просто не е познат все още на широката публика (нито пък сборникът е широко разпространен).

[70] Dejan, Enev. Zirkus Bulgarien. Geschichten für eine Zigarettenlänge. Vienna, Deuticke, 2008.

[71] Ibid, p. 227-233.

[72] Dinev, Dimitré. Ein Lied, der Herbst oder eine Frau. – In: Der Standard, No. 5779, 19.1.2008, p. A5.

[73] Cf. Fasthuber, Sebastian. Neue Bücher Short Stories Dejan Enev. – In: Der Falter (Stadtzeitung Wien), No. 21, 23.5.2008, 71; Jandl, Paul. Dompteur der Traurigkeit. Dejan Enevs Kurzprosa “Zirkus Bulgarien”. – In: Neue Zürcher Zeitung, No. 169, 22.7.2008, 27 [both IZA].

[74] Cf. Bourdieu, Regeln, p. 342f.

[75]Cf. Klauhs, Harald: Die Überwindung des Baj Ganju. – In: Die Presse, No. 17325, 10.11.2005, 36 [IZA].

[76]Cf. Land der Dichter und Sänger. – In: Tiroler Tageszeitung, No., 5.1.2007, 15; as well as Vom Gold der Thraker bis zu Christo. – In: Dolomiten, No. 9, 12.1.2007, 20 [both IZA].

[77] Dinev, Dimitré. Angelski ezici. Translated by Gergana Farkova. Sofija, Riva, 2006.

[78] Cf. например неговия текст за това какво означава да пишеш като чужденец: Dinev, Dimitré. In der Fremde schreiben. – In: Der Standard (Album), 24.1.2004, p. A4.

 
Администратор на сайта                      Дизайн: вариант на Beep от Red Evolution