Вие сте тук: Начало Научни проекти
ПДФ Печат Е-мейл

 

Никос Кавадиас – поетът на морето

Автор: гл. ас. д-р Фотини Янис Христакуди-Константиниду

СУ „Свети Климент Охридски”


Космополитното пътешествие на гръцката литература започва още от емблематичното произведение на Кавафис “Итака”. Именно то слага начало на онова приключение, в което се дири бягство от едно място към друго, откриването на нови градове, на нови пристанища, природни красоти - едно пътуване, прекъсвано само от временни спирки на страстна любов и възвишени естетически наслади, което в края ще се слее с голямото пътешествие в отвъдното (“Приличам аз на старите набръчкани моряци,/ които по холандските пристанища стоят/…Но старите моряци, неподвижни, все под фара/ ще съзерцават със изгаснала лула в устата/ как заминават параходите в безкрайността” “Носталгия”, К. Уранис, прев. Радой Ралин).[*] Костас Уранис, Ангелос Доксас, Цезар Емануил, Александрос Барас, Никос Кавадиас са сред имената на онова поколение, което сред размирността на междувоенните години преоткрива очарованието на Пътя. Меланхолия, отегчение, носталгия, космополитизъм, бягство към екзотичното, болезнен сенсуализъм, естетизъм са сред ключовите думи, характеризиращи гръцкия неосимволизъм по това време.[1] В този период гръцката литература реципира тенденции в развитието на френската поезия, намерили отзвук в съвременното развитие на страната – Атина се превръща в мегаполис, техническият прогрес напредва, една обща духовна атмосфера цари в цяла следвоенна Европа. Гръцката литература се отваря за нови теми - поетите презрително захвърлят “сламената флейта” на Порфирас, загърбват природата и се устремяват да изследват чудесата на модерния град. Френската литература познава образа на буржоазния град още от стиховете на Бодлер (“Лебедът”, “Spleen”), но гръцката започва да го открива едва чрез второто поколение символисти. По повод на стихотворението на Ангелос Доксас “Монмартър”, К. Паламас ще каже, че: “Сред танца на стиховете Ви ни се разкриват танцьорки, свободно приспособяващи стъпките си към танц, който не ни е познат, но който ни носи неподправена радост”.[2]


Пред гръцкия читател се открива един чуден свят на бляскави и тайнствени европейски градове, огромни пристанища, железници, барове, яхти, танцьорки, чудни думи като “бистро”, “аперитив”, “мансарда”. Много от спецификите, характеризиращи присъствието на космополитизма в новогръцката поезия, се забелязват спорадично още в някои от стиховете на поетите, свързани с първата фаза от навлизането на символизма в гръцката литература. След 1915 г., сред трагичните обрати в световната история и в гръцката политика, поетичният димотицизъм, достигайки своята кулминация с творчеството на поколението, наследило Паламас, е изправен пред своеобразна безизходица – от една страна, стои нуждата от креативност и оригиналност, а от друга, страна имаме и променената историческата ситуация. В обновена Атина звучи джаз, градът е осветяван от бляскави светлини, от крайните квартали до центъра, развяват се реклами на презокеански пътешествия; асфалтови пътища отвеждат до модерните киносалони, където се прожектират филми с предизвикателни и еманципирани жени и завладяващи въображението екзотични пейзажи. В този смисъл Никос Кавадиас е изцяло поет на своето време – творчеството му е иновативно, а тонът на стиховете му, съзвучен с потребностите от обновена тематика и изразност на една нова епоха.


Никос Кавадиас е роден на 11 януари 1910 г. в малък руски град в Далечния Изток с екзотичното име Николски Усурийски, в областта Харбин, Манджурия. Родителите му по произход са от остров Кефалоня – една от перлите на гръцкия архипелаг Ептаниса („Седемте острова”) в Йонийско море. Баща му носи името Харилаос Кавадиас, а майката Доротеа Ангелату е от известна фамилия на корабособственици в Кефалоня. Бащата се занимава с търговия и притежава търговска фирма, чийто главен клиент е руската царска армия. След избухването на Първата световна война през 1914 г. семейство Кавадиас се завръща в Кефалоня. Там те се установават в един от главните градове на острова – Аргостоли. Единствено бащата отново отпътува за Русия, където фирмата му фалира, а през 1917 г. по време на Октомврийската революция попада и в затвора. Завръща се през 1921 г. в Гърция – съкрушен и неспособен да се приспособи към гръцката действителност. По-късно семейството се мести в Пирея, където Кавадиас постъпва да учи в начално училище. Увлича се от приключенските четива на Жул Верн, а сред любопитните факти от този период е, че негов съученик е известният художник и режисьор Янис Царухис. В гимназията се запознава с друга известна личност на епохата – писателят символист Павлос Нирванас. Едва 18 годишен Никос Кавадиас публикува първите си стихове в списанието на Голямата гръцка енциклопедия под псевдоним Петрос Валхалас. След завършването на гимназия кандидатства в Медицинския факултет на Атинския университет, но тъй като в този период баща му умира, е принуден да работи. Продължава обаче да сътрудничи на различни филологически списания. През ноември 1928 г. Кавадиас постъпва за първи път на работа на търговския кораб „Свети Никола”, което е начало на дългата, многообещаваща и ползотворна любов между него и морето.


През 1934 г. семейството се мести от Пирея в Атина, където домът на поета се превръща в своеобразен литературен салон – той става любимо място за срещи на прозаици, поети и художници. В този период Кавадиас е описван като мълчалив, весел, сърдечен и непретенциозен човек, с неизчерпаемо чувство за хумор, всеобщ любимец. През 1938 г. влиза в армията и служи в Ксанти, където през 1939 г. взима диплома за радиотелеграфист (по-късно в неговите морски пътешествия работи като такъв, и в минутите, в които очаква съобщения по телеграфа, пише някои от своите стихове). През 1940 г. попада на фронта в Албания, където пренася ранени, а по-късно служи и като радиотелеграфист. След края на Гражданската война поетът отново започва да плава, като получава специално разрешение от службите по сигурност, заклеймили го заради връзката му с комунистическата идеология. Поради неговите убеждения му се издават временни паспорти. Пътува почти безспирно между 1954 и 1974 година.  Умира на 10 февруари 1975 г. в клиниката „Светите апостоли”, вследствие на мозъчен удар.


Поетичното му дело включва стихосбирките „Марабу” (1933) и „Пуси” (1947), издадени отново през 1961 г., стихосбирката „Траверсо” (1975) и посмъртната „Дневникът на един лоцман: малко познати разкази и стихове” (2005, от издателска къща „Аграс” по случай трийсет годишнината от смъртта на поета). Прозата му включва романът „Смяна” (1954), преведен на френски през 1959 г., малкия разказ „Ли” (1987), станал основа за сценария на филма „Между дявола и дълбокото синьо море” през 1995 г. и „През войната/На коня ми” (1987).


Наричан поет на морето, Никос Кавадиас – четен и обичан от публиката, остава някак извън официалните истории на гръцката литуратура (Линос Политис и Марио Вити не включват информация за Никос Кавадиас в своите „Истории на гръцката литература”). Но затова пък неговият фантазен поетичен свят завладява читателя и го прави един от най-харесваните поети на ХХ-ти век. Стихосбирката му „Марабу” е една от любимите за гръцките моряци, които до скоро са знаели наизуст нейните стихове. Изпълнените с екзотични имена на пристанища и хора стихове звучат много близо до душата на гърка, израсъл край морската шир, свързал живота и препитанието си с морето, оставащ вечно запленен от синевата на безкрая... още от онзи Одисей на Омир, та чак до онзи Одисей на Казандзакис, който открива, че най-подходящото пристанище за духа му е Пътят, безбрежността на Южния полюс! Лоцманът Нагел, един негър, огняр от Джибути, английските капитани - всички герои на Кавадиас ни гледат по детски невинно, тъжно-уморени, изпълнени с човещина, носталгия и неподправена доброта, така далечни, но и така близки с болките и съмненията си, с ежедневните тегоби и неволи, с малките си, но не лесно завоювани радости. Човешката драма се разгръща пред нас с тона на приглушеното повествование, без излишна реторика, но с ярките цветове и аромати, синестезно преплитащи се в един колкото незабравим, толкова по човешки осезаем и съпреживяем образ. Към миризмата на хашиша на Уили се добавят тежкият дим на тютюневата лула на лоцмана Нагел Харбор, парфюмът на източните подправки, бризовете на вечнозелените Индии... Неосимволистичното звучене на стиховете ни връща към извора на творческите импулси за цялото онова поколение поети от 20-те и 30-те години на ХХ век, за които „пътуването” е животрептяща енергия, равносилна на себеосъществяването. Получило е прекрасен поетичен израз в стиховете и на Никос Кавадиас: „Идеалист ще си остана и презрян любител/на дългото пътуване и сините морета” („Mal de depart”, прев. Димитър Василев), и на К. Уранис:

Един живот по-хубав ние можем да започнем,

Наместо да увяхваме като откъснат цвят.

Да тръгнем след онез мореплаватели, които,

Загубвайки родината, намираха цял свят.

(“Кога ще разтворим платната”,

прев. Р. Ралин)


Така за няколко години “към историята на новогръцката поезия се прибавя една нова глава, главата, която започва с модерния, нека го наречем, символизъм, и завършва с поетичния космополитизъм”.[3]

Но да се върнем към стиховете на Кавадиас. Коломбо, островите Лофотен, Алжир, Аден, Джибути, Марсилия, Сингапур, Порт Саид, Александрия и много други топоними не са самоцелно търсените маркери на екзотизма в поезията на един пътник по душа като Никос Кавадиас, а са онези капани на време и суша, в които безкраят се конкретизира като любов, страст, ревност, като смъртоносни схватки на сурови и обръгнати от живота хора с неумолимостта на Съдбата; тези безбройни географски наименования се превръщат в символ на незабравимите срещи с неописуемата красота на живота. Този живот на прелест и мизерия, който може би само един разплакан палячо може да изрази („Дете невинно”, прев. Кръстьо Станишев). Само там, където морето е единственият източник на оцеляване, заплащано понякога и със смърт, морето - където се губим, но и намираме себе си в неравностойната борба с една стихия, само там можем да усетим с такава сила истинските стойности на човешкото битие – приятелство, човешка солидарност, човешка обич... само там... в поезията на Никос Кавадиас.


Устремил поглед в синевата на тюркоазното море на Кефалоня, силуетът на бронзовия паметник на поета в град Сами на родния му остров се извисява гордо на фона на морската шир. Статуята напомня по чуден начин за един от героите на поета – Нагел Харбор, и говори на света сякаш със същата човешка обич, със същата извечна жажда за безкрай, радост и приключение, които отличават стиховете на Никос Кавадиас:


Нагел Харбор, стар норвежец, лоцман във Коломбо,

След като покажеше на корабите пътя

За към други пристани далечни и незнайни,

Слизаше във лодката си тежък и грамаден...

(„Лоцманът Нагел”, прев. Божидар Божилов)


Можем да кажем с увереност, че големите личности са мярка за нещата сами по себе си – по този начин измерваме и тяхното величие. Затова и Никос Кавадиас успява не само в стиховете си да посочи за всеки от нас пътя към „други пристанища” – „далечни и незнайни”, пътя към себепознанието и себеоткриването, да ни поучи на доброта, състрадание и обич в един все по-фрагментарен, задъхан и самотен свят.


P.S. Статията е посветена на сто годишнината от рождението на поета, чествано през 2010 година.



[*]Преводът на стиховете в статията е от антологията „Гръцка поезия ХХ век”, София, 1978.



БЕЛЕЖКИ

[1] Καραντώνης, Α. Κοσμοπολιτισμός στη νεοελληνική ποίηση. – In: Προβολές, Α, Αθήνα, 1965, σ. 21.

[2] Пак там, с. 32.

[3] Пак там, с. 21.

 
Администратор на сайта                      Дизайн: вариант на Beep от Red Evolution