Skip to content Skip to navigation

Славянските национални проекти и ХХ век

Славянските национални проекти и ХХ век

Владимир Пенчев

(Българска академия на науките, Институт за фолклор, София)

Подтик за настоящия текст беше една публикация на колегата Д. Камбуров в столичен всекидневник, в която покрай другото засяга и проблема за механизмите на разпад на югославския национален модел. Петнадесетгодишната постоянна събитийност оттатък западните ни граници провокира сигурно милиони написани редове и стотици тези и антитези, стремящи се да анализират и обяснят случилото се и случващото се в този край на Европа, заковаван все повече и повече с неточното клише „Западни Балкани“. Далеч съм от претенцията, че съм вътре в темата и съм изчел де що може, но поне в познатата ми литература липсва една гледна точка, която би могла да хвърли светлина върху процесите и явленията в бивша Югославия, довели до сегашното състояние на нещата. Става дума за много явната намеса на югославската държава в областта на етничното. Още тук ще изкажа позицията, която ще се опитам да защитя по-нататък, че някогашната югославска държава целенасочено и почти по стахановски се опитваше да формира изкуствени етнични реалности или с други думи беше радетел на едно „етнично инженерство“. В крайна сметка се оказа, че всички продукти на това „етнично инженерство“ са мини с голямотонажен заряд, които не спряха да гърмят една след друга през деветдесетте години на миналия век (а не спират и до днес) и които донесоха разрушения и смърт, при това не само в материалния смисъл на думите.

За да се обоснова, ще започна по-отдалеч, от разбирането за нацията като продукт от развитието на етничната общност, както и от формулирането и разгръщането на славянските национални проекти през ХІХ и ХХ век. В случая се позовавам на вижданията на без време напусналия ни Тодор Ив. Живков, които не са много познати у нас, но които предлагат убедителна според мен трактовка на материята. В опита си за типологизиране на нацията като явление Живков разграничава два типа европейски нации. Основа на типологизацията му е политическата система и най-вече държавата. Поради определени исторически обстоятелства французите първи на континента образуват съзнателна, сплотена културно, езиково и битово национална идентичност, която е политически суверенна, т. е. конкретизирана в самостоен държавен живот. Обратно, германците – пак по силата на историческите обстоятелства – извеждат на преден план етничната органика на нацията. Съществени за нациогенезиса при тях са общият исторически живот, единното етнично землище, етносъзидателните функции на езика, на фолклора и т. н. Тази парадигма предполага трансформация на етничната система чрез ускорена разгръщане на процесите на социално-антропологичен аналитизъм. Това ще рече преход от едно синкретично единство на обществения процес, заложено в аграрния тип социалност, към нова, аналитична по своя характер система на социалните общности, продиктувана от самостойния характер на занаятите, на търговията, на интелектуалния труд и пр. Този ход на нещата от синкретизъм към аналитизъм довежда в крайна сметка до дълбока диференциация на етничния организъм, който започва да изразява своята идентичност чрез нов тип селищна структура – градът, чрез нов тип човешка индивидуалност – личността в нейните модерни измерения и чрез нова социетарна действителност – зараждащото се гражданско общество. И именно в това е същината на немския национален модел. При френския национален модел изходно начало обаче е политическият суверенитет на народа, разбиран като единство не на етнични, а на социални групи. Затова и още първото събрание на съсловията след Великата френска революция се самоназовава “национално“ и вместо “поданик“ се появява “гражданин“. Вече от тази позиция, от позицията на гражданското общество, се осъществява държавна намеса в жалоните на етничното землище (чрез ново административно деление), в семиологичната действителност (чрез закон за ликвидиране на местните наречия с цел осъществяване единство на езика) и т. н. Получава се така, че докато при немския тип гражданското общество е плод на саморазвитието на етничната общност, тук гражданското общество, обосновано при това и философски, се насочва към преобразуването на различни етнични системи и подвеждането им под знаменателя на националната идентичност. Иначе казано, в резултат на нациогенетичните процеси се създава нова етнична система, която в по-голяма или по-малко степен съдържа родилните петна на своето донационално битие (затова и до днес съществува известна двойственост на съзнанието – общофренско и местно); самата нация се изгражда по-скоро като асоциация от етнични общности.

Важно за нас в случая е, че при славяните националните системи почти еднотипно се формират по немския национален модел, защото водещо в славянския нациогенезис несъмнено е съзнанието за общ исторически живот, за общо етнично землище, за общ език и култура и изобщо всички онези характеристики на преобразуването на една етнична система в система от национален тип, за които стана дума по-горе. Разликата между създаването на немската нация и на отделните славянски нации се състои обаче в това, че докато първата генерира и реализира потенциите на една обща и цялостна етнична система, то при славяните етничното развитие довежда до диференциация на първичната етнична система и до наличието в исторически план на обособени и самостойни славянски етнични системи. Логичен резултат от това етнично развитие е формирането на отделни славянски нации. Несъмнено потвърждение на факта, че славянският нациогенезис се реализира в параметрите на немския национален модел са типичните възрожденски концепти за общославянска идентичност (наречени от Фр. Волман “славизми“), базирани именно върху визията за изначално славянско единство. Те на практика не отчитат реалната етнична картина на славянския свят, тъкмо защото копират почти изцяло немския национален проект.

В процесите на славянския нациогенезис се набелязва обаче и друга характерна черта. Като изключим руската нация, всички останали славянски нации правят първите си стъпки в недрата на полиетнични общества и на многонационални държави, каквито са Хабсбургската, Османската и Руската империя. Съвсем естествени са в тази ситуация усилията им за постигане на своя национална самостойност и на своя национална държава. Още през ХІХ в. българите и сърбите успяват, останалите реализират национална държавност едва след І световна война с ликвидирането на Австро-Унгарската империя и с трансформацията на Руската. С изключение на поляците обаче те отново съграждат многонационални държави – Чехословакия, Югославия, Съветския съюз. Обясненията на този факт могат да бъдат различни, като една от възможните е, че у съответните славянски нации се е формирала дълготрайна обществена традиция за битуване в рамките на многонационална държава. Събитията от края на ХХ век обаче (т. е. разпадането и на трите цитирани държави) доказаха, че подобни традиции не са вечни и че общественото развитие довежда най-често до формирането на унитарна еднонационална държава.

В крайна сметка важното за нас е, че още през първата половина на миналия век славянските национални цели като цяло са изпълнени. Вярно е, че пътищата за постигане на национална самостойност, а оттам – и на национална държава – у различните славянски нации са различни (сърбите например достигат до тях след въстания, българите – след освободителна война, чехите – след световна война, избирайки варианта на многонационалната държава, поляците, макар и с разпокъсана национална територия, избират варианта на еднонационалната държава и т. н.), но така или иначе славянските нации и държави тържествуват вече под една или друга форма като субект на историята. Въпреки нейните европейски превратности унитарните българска и полска национални държави съхраняват традициите и континуитета си и до днес. При тях в по-голяма или по-малка (България) степен националните проекти са окончателно реализирани. Не така обаче стоят нещата с многонационалните славянски държави. Оставяме засега настрана (по ред причини) специфичното политико-национално, а и идеологическо, образувание Съветски съюз и се съсредоточаваме върху показателните съдби на Чехословакия и Югославия. Чехословашката държава принципно е обоснована върху идеологията на масариковия чехословакизъм. Неговата крайна цел е интегрирането на двата славянските етноса в единен национален организъм и изграждане на унитарна национална държава. Скритата цел респективно е да се осигури славянско превъзходство над многобройната немска общност в чешките земи. Концептът на Масарик не отчита обаче изкристализиралия вече процес на словашка етнична самоидентификация и неговата реализация на практика се оказва обречена. Смъртоносен удар му нанасят събитията в навечерието и по време на Втората световна война (ликвидирането на Чехословакия, появата на самостоятелна, макар и международно непризната Словашка държава), а развитието на обществените и политически процеси след войната, комбинирани с идеологическите натрупвания на социализма, довежда първо до федерализацията на Чехословакия през 1968 г. и впоследствие – до т. нар. „нежен развод“ през 1993 г. и до появата на политическата карта на Европа на Чешката и Словашката републики.

Ситуацията в Югославия обаче е доста различна по своите характеристики. Кралството на сърби, хървати и словенци възниква априорно като държавно общежитие на обособени, различни по своята историческа съдба и специфики южнославянски етноси. Погрешно би било да се смята, че идеологията на славянското единение няма място на югославската територия, даже напротив, и свидетелства за това са както преименуването на държавата, така и социализацията и в ново време на възрожденския концепт за единния сърбохърватски език. Но като цяло тенденциите в общественото развитие са с различна посока от тези в Чехословакия. Може би затова преходът към федерализация на Югославия в следвоенния период не е трънлив и по онова време там започват да се разгръщат процеси на трансформация на етничните организми.

И тук вече сме на прага на проблема, който беше заявен в началото на настоящия текст. Този процес на трансформация на етничните организми на територията на Титова Югославия назовах по-горе „етнично инженерство“, имайки предвид целенасочената държавна политика за разрояване на социетарните реалности в лицето на съюзните югославски републики чрез изкуствено формиране на нови етнични реалности като носители на държавнотворческо начало. Механизмите на този процес са изключително сложни. Струва ми се, че тяхна идеологическа подплънка е съветската идеологема за комунистическата държава като единствено пространство за свободно развитие в дружеско единодействие на нациите и националностите. В съветското разбиране именно тяхното многообразие и равнопоставеност в рамките на държавата е гаранция за нейния просперитет. В югославския случай споменатите механизми се основават от една страна на исторически позовавания (Черна гора), на религиозни различия (Босна и Херцеговина) или на етнични различия (Македония). Историческата съдба на областта Черна гора (подчертавам: част от сръбското етнично землище и населявана от сърби) и съществуването в продължение на няколко века на отделна черногорска държава мотивират формулирането на югославската република Черна гора и на „черногорска“ нация. Ислямизирането в османския период на големи части от сръбското и хърватското население на областта Босна и Херцеговина мотивира от своя страна появата на югославската република с това име и на „мюсюлманска“ нация. Тук в скоба само ще отбележа, че формулирането на „религиозна“ нация е не само пълна безмислица, но и неадекватен на европейската ситуация акт, и не случайно това понятие беше бързо забравено през деветдесетте години на миналия век. Явната неадекватност от трета страна на предишната идеологема за „южните сърби“, населяващи Вардарска Македония, предопределя преформулирането на тамошното население като несръбско (но и небългарско) и отваря хоризонта пред югославската република Македония и създаването на македонска нация. По този начин появилата се като алтернативна обществена тенденция за етнично самообособяване на населението по тези земи още от началото на века получава и институционална подкрепа.

В крайна сметка, в резултат от процеса на „етнично инженерство“, държавата на сърби, хървати и словенци се оказва вече държава на повече нации. Споменах обаче, че става дума за сложен процес. Обществената ситуация в трите югославски републики е различна, различни са и приложените механизми на национално обособяване в тях. Не е случаен например фактът, че по времето на Югославия не беше направен опит за създаване на черногорски и на босненски език (за разлика от македонския). Но, както подсказва логиката на нещата, не е далеч денят, в който на базата на възрожденския конструкт „сърбохърватски език“ ще съществуват вече четири отделни етнолекта.

Но да се върнем към анализирания процес. Позволявам си да изкажа мнението, че по същността си неговата парадигма е антисръбска. Тя цели да оформи „санитарен кордон“ около Сърбия. Може само да се гадае кои (и защо) са авторите на подобен проект, но в подкрепа на осмислянето му могат да се приведат още два симптоматични примера. Първият е свързан с обявяването на автономия в рамките на югославската държава на обитаваните основно от неславянско население области Воеводина и Косово през 70-те години на века, а вторият се отнася до несполучливият опит (може би само заради започването на югославските войни) за формиране на поредната изкуствена етнична реалност – т. нар. „шопска нация“ в края на 80-те години. Близо до ума е, че проверените вече в практиката механизми щяха да доведат рано или късно до създаването на поредната социетарна конструкция, която окончателно щеше да затвори „кордона“.

Същественото в случая е, че тази политика на „етнично инженерство“ доведе до остри колизии при разпадането на многонационалната югославска държава (за разлика от „нежния развод“ между чехи и словаци) и разрешаването на заложените от нея проблеми явно ще изисква още доста дълго време. Най-вероятно обаче процесите на държавно и национално обособяване в Босна и Херцеговина и в Черна гора (подпомагани между другото и отвън) ще доведат в крайна сметка до появата на нови реалности върху етничната карта на славянството.

Събитиен в етничния развой на славянството. На първо място реализирането на самостоятелна национална държавност под формата на еднонационална държава за повече славянски етноси се оказва дълъг и сложен процес, приключил едва в края на века с появата на политическата карта на Европа на Чешка, Словашка, Словенска, Хърватска, Сръбска, Украинска и Белоруска държави и възстановяването на руската държавност (макар и с пъстра етнична палитра тя днес е формулирана именно като държава на русите), покрай по-отдавнашните Българска (още от ХІХ в.) и Полска (от началото на ХХ в.) държави. С това окончателно са изпълнени съответните национални проекти. На второ място се разгръща процес на акуширане на нови етнични реалности на територията на бивша Югославия, довел до появата на македонци, босненци и черногорци и до съществуването днес на самостоятелни държави като Македония и Босна и Херцеговина, като обявяването на черногорска държавност най-вероятно е въпрос само на време.

Логично тук се натрапва въпросът дали е достигнат „краят на славянската история“ и дали е постигната най-сетне хармония и статукво. Струва ми се, че ще трябва да оставим ХХІ век да отговори на този въпрос.

 

Авторът

Ст. н. с. д-р Владимир Пенчев работи в Института за фолклор на БАН, София. Преподава етнология в Югозападния университет "Неофит Рилски" – Благоевград.

Ел. поща / E-Mail: vladimir_penchev@yahoo.com