Skip to content Skip to navigation

Кирило-Методиевски четения 2005

Кирило-Методиевски четения 2005

Екатерина Панчева

(Софийски университет "Св. Климент Охридски", Факултет по славянски филологии)

Бел. на ред.: Този текст съдържа старобългарски и гръцки букви. За да го прочетете коректно, моля инсталирайте Unicode базиран шрифт. За повече информация вижте тук.

Проведените на девети и десети май 2005 г. Кирило-Методиевски четения заеха средищно място в серията събития около честването на двадесет и пет годишния юбилей от създаването на Катедрата по кирилометодиевистика при Факултета по славянски филологии на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Тридесет и двата доклада, представени в рамките на два дни, в целостта си обхванаха широк времеви диапазон – от зараждането на българската книжнина до нашето съвремие. В центъра на научното внимание на членовете на Катедрата и техните гости беше не само православната славянска и византийска, но и католическата книжнина. Обсъждаше се езиковедска, текстологическа, историческа и културоведска тематика, както специализирано, така и интердисциплинарно.

Серия доклади бяха посветени на създателите на славянската писменост и на отгласи от тяхното дело в по-ново време. Нови данни за развитието на култа към св. Кирил и св. Методий в католическата култура представи Славия Бърлиева. На базата на чешки, полски и хърватски текстове тя обобщи, че въпреки ранните следи от подобен култ, в тази култура липсва непрекъсната традиция на почитане на славянските първоучители преди XIV в. Костас Нихоритис представи резултатите от своето проучване върху разпространението на култа към св. Климент Охридски в Гърция. Изнесени бяха сведения за преписи на богослужебни текстове и за църкви в чест на този Кирило-Методиев ученик. Интересен илюстративен материал към доклада бяха фотоси на икони и мощехранителници от манастири край Атина, Атон, Охрид и др. Бойка Мирчева обърна внимание върху западнобългарския култ към един раннохристиянски мъченик, причисляван в по-късно време по погрешка към св. Седмочисленици на мястото на св. Горазд – св. Еразъм Охридски, наречен също и Лихницки. Проявленията на култа към него са: житие (в Успенския сборник), вероятно с гръцка или латинска основа; служба, може би оригинална славянска; както и сакрални изображения. Искра Христова обсъди старобългарските преводи на χάρις и на възгласа χαι̃ρε κεχαριτωμένη... по паметниците (на основа благодѣт- и -рад- още в най-ранна книжовна епоха) и обърна внимание на факта, че светите братя не са превеждали поморфемно, а са имали за цел създаването на християнска терминология, специфична за славяните. Значението на понятието благодат бе изяснено в богословски аспект като ‘добрототворене’, свързано с Божествените енергии. Красимир Станчев разгледа в съпоставителен план споровете около използването на различни азбуки през XVII в. в православна Русия и хърватско-католическите среди. Идеята за кирилицата като носител и защитник на “истинската православна вяра” бе илюстрирана с цитати от произведения на Спиридон Потемкин (XVII в.). Съответстващата ù концепция за латиницата като крепител и разпространител на “латинската Римска вяра” бе представена на основата на един доскоро непознат документ от Ватиканската Апостолическа библиотека, в който се обсъжда целесъобразно ли е илирийският превод на Римския бревиар да се печата на хърватска глаголица или е по-добре, както препоръчва авторът на документа, да се печата на латиница. В този документ, освен това, св. Кирил се сочи като създател на глаголицата много преди това да бъде научно установено в славистиката. Олга Пърличева представи Григор Пърличев като продължител на Кирило-Методиевската традиция, като анализира ораторската му проза и дейността му на възрожденски родолюбец.

Сред разработките с литературоведска насоченост първи беше докладът на Климентина Иванова. Тя представи първоначални наблюдения върху неканоничните текстове, обвързани с определени календарни празници от неподвижния цикъл. Според нея неканоничните текстове оформят три тематични групи: 1) Старозаветни, посветени предимно на пророците; 2) Новозаветни (Детство Исусово, Слово за убийството на Йоан Предтеча, слова за Богородица и апостолите); 3) Постевангелски, като неканонични апокалипсиси и жития на мъченици. Голяма част от този тип текстове не се разпознават от средновековните книжовници като отличаващи се от каноничните творби. В своя доклад Донка Петканова изнесе изследванията си по въпроса за сръбските извори на Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак. Тя установи подборното критично използване на две агиографски творби, а също така и на автентични сръбски документи – Дечанския хрисовул на Стефан Дечнаски от 1330 г., Законника на Стефан Душан, летописи и надписи. От тях писателят заема факти и отделни идеи, които предава в свой стил, подредба и художествена интерпретация. Елена Коцева представи трета част от свое системно изследване върху старобългарските преводи, като по-дълго се спря на употребите и значенията на думите битие, слово и източник. В изложението си тя говори и за отличните резултати от последни проучвания на колеги от Катедрата. Анализирайки тенденциите на развитие в съвременната палеославистика, Иван Буюклиев припомни един почти забравен днес обект на проучване – средновековния текст като художествен. Авторът застъпи становището, че произведения с практическа цел могат да бъдат същински произведения на изкуството и именно като такива е най-адекватно да се изследват текстовете на православната славянска литература. Надежда Драгова съсредоточи вниманието си върху латински житиен текст, посветен на княз Борис-Михаил, написан от съвременника на княза, игумен Регинон, и по-конкретно върху неиздадения Люблянски препис (от XII в.), в който се откриват интересни фактологически елементи, предимно имена, непознати от издадения Ватикански препис (от XVII в.).

На владетелска тематика бе посветен и докладът на Иван Добрев, в който се предложи ново допълване на заличения текст на Битолския надпис на цар Иван Владислав, различно от реконструкцията на Йордан Заимов. Промените са на три места: 1) фоѧ (10 ред) се смята за край на лексемата скифоѧ (тв. пад. мн. ч. от скифа – царската чаша на Василий Втори, взета като плячка от българи в 986 г. при Траянови врата); 2) започващата с в заличена дума преди цр҃ь (10 ред) е вѣрен без краесловен ер (както е и в други случаи в надписа), а словосъчетанието съответства на грц. πιστός βασιλεύς; 3) в последните два реда на надписа се съобщавало за ослепяването на Самуиловите воини на 29 юли 1014 г., но не и за смъртта на цар Самуил. Изглежда, плочата с надписа е била по-голяма – имало е още няколко реда, но на друг каменен блок, като се е запазил само вторият фрагмент. Казимир Попконстантинов, на базата на широк епиграфски, сфрагистичен и книжовен материал главно от новооткрития манастирски комплекс край с. Равна, доказа, че гръцкият език е имал широко приложение в Първата българска държава – както в дипломатическия, така и в религиозния живот. В редица надписи е налице билингвизъм. Докладът представи данни, които са от основно значение за изясняването на историческата картина в България в първите години след идването на Кирило-Методиевите ученици.

Увлекателни бяха и многобройните езиковедски доклади. Татяна Славова проследи процеса на изместване на относителните местоимения с анафорична основа от релативи с интерогативна *kw- основа в неговия начален етап в старобългарски. Изследването се базира на класически старобългарски паметници и ранни български преводи от X в., но запазени в по-късни преписи от XI-XII в. Ана-Мария Тотоманова доказа, че поведението на еровете в представки и наставки зависи главно от морфологични ограничения и в много по-малка степен от фонетични принципи и че задържането на слаби ерове има смислоразличителна и стилистична функция. Анализирани бяха всички предлози и представки, които съдържат ерове. Боряна Велчева разгледа три вида развойни тенденции на назализма в българския книжовен език и българските говори – 1) ранната деназализация (с междинен етап Чергедските молитви), 2) състоянието в Солунския говор, 3) а-назализма – и във връзка с това доуточни някои положения в историческата граматика на Кирил Мирчев. Антоанета Джельова представи семантичен анализ на функцията на родителния падеж в старобългарски. За разлика от известните типологични характеристики на този падеж, които го определят освен като приименен, и като зависим от семантиката на глаголите, с които се свързва името в генитив, авторката представи лингвистична теория, според която родителният не е дефиниран според глагола, а изцяло според значението на името, което се поставя в този падеж.

Част от езиковедските доклади имаха за обект различни преводи и се оказаха приносни не само за езикознанието, но и за текстологията. Така например, Маргарет Димитрова сподели, че при анализа на новозаветните цитати в превода на пълния текст на тълкуванията от Теодорит Кирски, “тримата отци” (Григорий Нисийски, Максим Изповедник и Нил Анкирски) и Михаил Псел на “Песен на песните” в рилския ръкопис 2/24 от края на XV век се открива несъответствие между цитатите и съответните стихове в апостоли и евангелия. Най-голяма близост има с т. нар. атонска редакция на евангелието и апостола, но има и редица самостоятелни варианти в рилския ръкопис. Съпоставката с паралелните гръцки текстове на тълкуванията на Песен на песните от Теодорит Кирски доказва, че славянският книжовник стриктно е следвал гръцкия текст, който често се отличава от текста, от който са превеждани евангелията и апостолите. Димитрова подкрепи мнението на Ангелина Минчева, че самата библейска книга Песен на песните е преведена отново заедно с тълкуванията към нея през XV в. Петко Петков също представи изследване върху превода на текст в ръкопис от библиотеката на Рилския манастир - Житието на Йоан Златоуст (MS 2/23). За разлика от ранния превод на Житието от Георги Александрийски, направен вероятно в кръга на Йоан Екзарх, преводът на Метафрастовото Житие, приписван на монах Марко, в проучвания рилски препис се отличава с особености в образуването на числителните имена, което дава основание на Петков за хипотезата, че преводачът книжовник е расъл във влашка среда. Евгени Зашев говори за сравнително пълния състав на неиздадения гръцки ръкопис от Флоренция Florentinus Mediceus laurentianus plut. X, 3, важен за проучването на Синайския патерик.

Ива Трифонова се спря на мястото и значението на лексикалните варианти в най-ранните южнославянски преписи на Апокалипсиса и съпостави тези лексикални варианти с първоначалния и по-късния превод на книгата, определени от Карстен Грюнберг. Текстологичните бележки на Диана Атанасова върху Мъчението на св. Арета, базирани върху пет преписа, както и съпоставка на две от редакциите от XIV в. в лексикално и синтактично отношение, доведоха авторката до заключението, че това житие има дълга преписваческа традиция още от X в. В доклада си Явор Милтенов представи анализ на смисловите разлики между славянския превод на Диалозите на Псевдокесарий и гръцкия оригинал на произведението. Бяха приведени убедителни аргументи в подкрепа на хипотезата на автора, че изследваните смислови промени вероятно са възникнали още в процеса на превода, тъй като гръцкият текст може би е бил възприеман слухово от преводача. Затворената традиция на проучвания текст позволява почти със сигурност да се възстанови неговият старобългарски протограф, който според изводите на Милтенов е бил дефектен (липсвали са заглавието и първите 36 въпроса от Диалозите).

Мария Йовчева опроверга старобългарския произход на един анонимен осмогласен цикъл от Октоиха (съботни канони за пророците и мъчениците), доскоро определян от авторката и от Иван Добрев като творба на св. Климент Охридски въз основа на езиково-стилни особености. Каноните отсъстват от познатите издания с гръцки текстове. Въз основа на изследване върху южнославянската и руската ръкописна традиция Йовчева установява, че цикълът контаминира две химнографски произведения, и като обяснение предлага две хипотези: контаминацията е осъществена или на славянска почва, или е пренесена още при превода от гръцки. Любор Матейко представи наблюденията си върху трите версии на славянския превод на канона за Методий Патарски. Според словашкия учен това са три различни превода, направени от три лица, което се доказва главно чрез подбора от лексикални средства във версиите. Така, докато славянският текст на канона в минея Син. 164 съдържа архаизми, преводите в Син. 167 и Син. 168 използват по-нова лексика. Тази разлика може да се дължи както на нееднаква времепоява на преводите, така и на разнотипна преводаческа стратегия на лица, работили по едно и също време. В резултат на анализа Матейко се съгласява с хипотезата на Ягич, че славянският превод на минеите вероятно е възникнал в края на Х – началото на XI в. на територията на славянския юг.

Като специализирано лексиколожки – но също обвързани с преводите – се откроиха следните два доклада. Въз основа на статистически данни за предаването на гръцките композита и префигирани думи в текстови отрязъци от десет средновековни български превода и редакции (Паримейния и Тълковния превод на Книгата на пророк Исая, редакциите на Евангелието и Псалтира според Рилското евангелие, Норовия и Томичовия псалтир, преводите на Диоптрата и четирите версии на триодните синкасари), Лора Тасева обобщи някои словообразувателни тенденции, характерни за ранните преводи, техните по-късни редакции и новите среднобългарски преводи. Акцент бе поставен върху отсъствието на единство между нововъзникналите паралелни преводи от XIV в. по отношение на преводаческите принципи и техника. На основата на славянския превод на Юдейската война на Йосиф Флавий Димитър Пеев обсъди значението (в някои случаи и етимологията), на войнски термини – част от които хапакси – обозначаващи части от крепостта, съоръжения и обсадни машини.

Културологичната тематика също се оказа плодотворна. Чрез анализ на някои проблематични места от съчинението на Константин Костенечки “Разяснено изложение за буквите” Кирил Кабакчиев убедително показа, че старобългарският писател трябва да бъде възприеман преди всичко като екзегет и апологет, а не като лингвист. Докладът за пореден път в палеославистиката свидетелства, че съдържанието на старобългарските произведения може да бъде интерпретирано адекватно единствено в съпоставка с културния контекст на епохата и с богословското мислене на техните автори. Константин Рангочев изложи някои фолклорни факти, които подпомагат възстановяването на забравени пътища, важни за културните връзки между Рила и Родопите, а Росен Малчев, въз основа на няколкото редакции на текста на българския национален химн, проследи преосмислянето на митологичните модели, битуващи в съзнанието на българина, тяхното демитологизиране и превръщането им в топоси.

Бяха представени и два доклада на изкуствоведка тематика. Интересно бе обяснението на Лиляна Мавродинова за произхода на “зрънцата” в плетеничните мотиви от украсата на ръкописите – те стоят на мястото на колчетата, които са симетризирали античните плетеничните рогозки, послужили за модели на късните плетенични мотиви върху камък, пергамент и хартия. Иванка Иванова изследва палеографската дата на миниатюрите в над десет четвероевангелия от XVI-XVII в.

Тазгодишните четения преминаха с оживена дискусия върху изнесените доклади. В рамките на четенията бе открита изложба в чест на 25-годишнината на катедрата в централната сграда на Университетска библиотека. Част от нея можеше да се види и в интернет на страницата на Факултета за славянски филологии.