Skip to content Skip to navigation

Мета-фор(м)и за свят

Този текст е за книгата на Поли Муканова „Amor fati”, за съдбата на човека, за живота, за смъртта и за търсенето на духовното. Знанията и творческият акт са свързани с живота и промените, които настъпват в индивидуалното пътуване на всеки.

Focus of this article is the second book by Polly Moukanova “Amor fati”. The main topics are life, death and destiny as interpreted by the author.

Всеки създава своята съдба,
и всеки се създава от нея.
И.С. Тургенев

Със заглавието на втората си книгата „Amor Fati“ (лат. „обичай съдбата”) Поли Муканова изговаря основни категории, в които се мисли светът и се оглежда човешкото битие. Породените от тях въпроси не настояват за отговори. Те остават да висят в безкрайната вечност на предопределеното. Те са над бита и извън орбитите на нашите възприятия. Думите от заглавието оразличават два различни екзистенциални опита (два погледа) към заобикалящия ни свят. Думата „аmor“ (любов) приветства безгрижието и включва в себе си идеята за ведростта на очакването, за надеждата нa настоящето и осъществяването на младостта „тук и сега”. От своя страна, “fati” (съдбa) е арена, която се обитава от мъдреца с неговата горчивина от света и страдание от вече изживяното, от затвора на тленното, на човешките стереотипи, на натрапчивото присъствие на предразсъдъците. Това е опит с времето: с повторимостта на миналото, с изненадата от предопределеното. Заглавието се свързва с две нагласи към света, които комуникират помежду си, които се приравняват, сближават и припознават. Защото е истина, че на младостта не достига опитът на вече известното и познатото, а на мъдреца – жизнеността при утвърждаването на началата в света. Успоредява се смисълът на познато и непознато, на радост и страдание, на начало и край, на черно и бяло и всичко това, смекчено чрез иронията. Това е творчески акт, извеждащ способността на човек да се самоизгражда и надгражда, Съ-Творението като възможност: авторства, съдържащи потенция за постигане на изначална хармония на сътворения свят.

Ангелът на думите от корицата на книгата, който е израз на надчовешкото, в най-голяма степен внася уравновесеност в света на човека. Иначе казано, ницшеанското „аmor fati“ предполага отворени и размити граници за зримо и незримо, за тленно и вечно. Независимо дали се обяснява или как се обяснява, съдбата е онзи опит на човека да се помести в света и да го приеме. Това е способността на човешката слабост да прояви смиреност, но не и примирие пред божията промисъл. „Да обичаш съдбата си“ зазвучава почти заклинателно, пожелателно, но не и заклеймяващо. Чрез това смислово нюансиране самата фраза звучи като афоризъм. Излязла изпод живота, това е крилата мисъл, която трябва да съпровожда съществуването ни и да обосновава неговата светлозарност. Афористичното начало присъства още в предписанието на книгата. То определя живота като неудобство. Животът сам по себе си е пречка. Той е привидност на реалното. Иначе казано, „Amor fati“ може да се разчита едновременно като магически и реалистичен ключ за прочита на цялата книга.

Ярките опозиции са необходими на автора. В ритмичното преповтаряне на смисли и теми се откроява различието. Индивидуална е съдбата на всеки един от нас. Животът се оказва проблясващ миг между точка А (аmor) и точка Б (fati), разбирана като непредсказуем завършек, а в техния промеждутък е поместен целият жизнен цикъл. В структурно отношение отделните части на книгата допълват не само графичното й оформление, но и идеята за вечно съпровождащата ни тленност, за разпада и смъртта. Все пак, в тематично отношение разделите са обединени под общи шапки. Не е случайна например замяната на предисловието с предписание. То е своеобразен преход към цикъла „Астигматизмът на съществуването“ и е част от вече изказаното твърдение за несъстоятелността на живота.

Освен като насока към читателя за прочита на тази книга, предписанието е акт на своеобразно преосмисляне. В него Поли Муканова ще постави отново въпросът за елитарността на фрагмента като жанр, а по-късно, в текстовете, ще разколебае тази теза. Ще придаде реалистичен привкус на вече познатото, за да стигне до истината, че: „Няма нищо ново под слънцето. Само сянката е различна“. Авторката преосмисля традицията в жанра на фрагмента. Той вече се пише от писатели, които чакат непременно края на своя жизнен път, за да посегнат към него. Фрагментът е част от обикновения живот на човека. Една мемоарна поанта на твърде човешкото време. Неслучайно в „Астигматизмът на съществуването“ един от фрагментите е озаглавен „Бит и душевност“.

В по-абстрактен смисъл, предписанието може да се разбира и като необходимо лекарство за преодоляване на първите симптоми към смъртта. Иначе казано, нашият земен живот боледува, съдбата ни е болест, която неминуемо води до летален изход. Животът е принизен до съществуване. Той е привидност и измама:

…Астигматизмът на съществуването ни – 
не оптическа,
а житейска измама.

Изкривяването на смисъла за живота поражда неизменната ирония на автора. Тя звучи като неуспешен опит да се надсмее над ограниченията и рамката, над затвора на човека в тленното. Клишетата са само част от застиналата неподвижност на живота. Затова е нужна доза въобразимост и метафора за свят, за истинското изживяване като част от опита на човешкия дух. В епиграфа към предписанието на книгата се цитира Чоран, който споменава огъня без пламък като символно натоварен знак за небитие. На „огън без пламък“ противостои живият такъв.

Още веднъж е поканена темата за традицията и нейното прекрояване. „Астигматизмът на съществуването“ внася идеята за уродливото, изкривеното във възприятията, част от които са рамките на живота. Илюзия и измама са изместили ценности от ранга на Родината. Отчуждението от корените на традицията е назовано като „мащеха“, която е замества липсата и осакатяването. Тук опозициите действат по модела традиция - мода:

дебеловрат потомък на Асеневци
Татуирал стенописи по ръцете си

Луди ли са били да живеят тук?!?
Ехото отговаря: „И ти потомък си на лудите…“

Вглеждането в миналото и историята проблематизира смисъла на колективната памет и създава внушение за имагинерността й. Историческите пространства не се побират в устойчиви рамки. Това е мислене за миналото, което е коренът на едно заболяване в човешката общност и което проблематизира идеята за свобода и робство, за граници на принадлежност. Патосът на величието е снижен. Дистанцията между поколенията е ясна, а съпричастие липсва. Осуетена е способността за разбиране:

Приказка за стълбата. Всеки на различно стъпало.

След заявената диагноза за цивилизацията, вторият цикъл с фрагменти „Обитатели на окръжности“ се свива до по-конкретни прояви. Те засягат нарушените човешки функции, които са изместени от клишетата и безсмислието. Човекът е свит до собственото си – ядка, ядро-костилка, то е нещо индивидуално и автентично:

Бюрокрация, декларации, администрации…фрустрации.
Подпис: Аз
Човешко, твърде човешко е времето. Това ме потиска.
Гранично, пределно, осезаемо.

Твърде човешкото е твърде тежкото и непоносимото. Отново е поставен въпросът за свободата и способността да произведем свободната воля извън живеенето в кръговрат. Затова и смъртта е единственото сигурно в живота. Предопределеността на съдбата отнема смисъла му, за да може смъртта да го оценности наново. Като неизбежен център към който върви човекът, тя функционира и в смисъла на особена памет, която настоява за внимание към себе си: memento mori. Човекът изцяло вече е осъзнал своята летливост в абсурда на живота. На изначалната обреченост в живота му може да противостои единствено творческият акт. Затова не изречените, а оставени думи – scripta manent, са единствената възможност за оценяване, за плътност в съществуването. Животът – бледо копие на смъртта.

Интересно е да се отбележи, че някои предмети реминисцират към познати реалии от различно естество: ръкохватка, венец, спасение, ахилесова предопределеност, изгубен рай, театъра на абсурда, поле на затлачване, само книжно тяло, решето на живота, обитател на окръжности, компас на съдбата, патерица на съдбата, лавина от основания, стегнат пъзел, неведоми прочити и др. Предметите, които носят времето, преходността и разпада в себе си, настояват за отговори и пораждат въпроси. Особено място намира темата за страданието. Панацея не е намерена, а отчуждението между хората е явно:

Човек за човека е саксия.
Кактусът на отчуждението

Синтезът на смисли в поезията на Поли Муканова продължава. Отдръпването от паметта води до отдалечаване към самите себе си и себеподобните. Митът за Сизиф не е само аналогия за живот, изпълнен със страдания. Бягството е невъзможно и немислимо. То функционира единствено като завръщане към себе си. Страданието и смъртта на Другия е припомняне за собствената тленност. Съдбата снема всички метафори, през които се живее и отново задължава да върне човека в изначална изходна позиция:

Клишето е метафора….Вечната интерпретация на онзи текст с име живот.
Клише съм. Моля, не ме метафоризирайте!

Страданието е част от несъвършения живот. Безплодният Сизифов труд е импликация за невъзможната съпротива към собствената си съдба. Единствената възможност, която остава, е тя да бъде следвана:

Патерицата на съдбата-вървим с всеки неин ход,
следваме я сляпо, куцаме с надпреварата, където няма победители,
а само устремени
Сезиф дали е бил щастлив?

Важна е фигурата на Сизиф, който олицетворява вечния път, неспособността на човек да надмогне съдбата си като остава заключен в собствения си опит и страдание. Нужна е метафора за свят, за да може субектът да почувства истински живота. Това е част от вечно неспокойния човешки дух. Смислите около Сезифовия камък са допълнително сгъстени чрез усещането за студенина. Освен това, върху него е оставила белези ерозията на изтичащото време, а близостта му със земята заключва човешкото съществуването в ниските пространства, но не ги приковава към тях. От друга страна, подвижността на камъка е начин да се отместят границите. Но това никога не се случва, защото, както в кръговрата на митологичното, скоро всичко отново започва отначало. Но от друга страна, устойчивостта и тежестта му откриват възможността за творчество и естетизиране на живота. Защото да моделираш камък, означава да създаваш. Следователно, камъкът е обект и знак на божественото и е преклонение пред него. Оживяването му е процес на превръщане на несъзнаваното в съзнавано. Камъкът говори сам за себе си, има свой собствен дух.

Подобни фигури позволяват връзки между различните тематични цикли. А жанрът фрагмент прави възможна тази игра. Така например значеща е и фигурата на голия охлюв:

Талантът е гол охлюв без устойчивата черупка на характера.

Той е философията на древния опит. Безспорно най-литературният тематичен цикъл е последният – „Бели книги за черни дни“. Тук литературата е обект, субект и дори предмет (книгите), а през тях преминава познанието за света. Фрагментите на Поли Муканова стъпват на основата на български фолклорни поговорки, които тя допълва. Основен проблем в този цикъл е свободата на твореца, който чрез написаното слово Scripta manent остава в битието. Смисълът на творческия процес е в улавянето на света, който преминава през твореца и го „излъчва“ по нов начин. Вярата на твореца в самия себе си е неговата окриленост, а постоянното завръщане към стиха е завръщане към Другия. Чувството за общност елиминира усещането за безсмислие и самота:

Литературата е любов и живот.
Литературата - сме ние.

Отново иронията и играта с волята за мощ. Тези основни движещи компоненти разчупват клишетата и пронизват преходността. Единствено написаното остава. Изкуството е затворено между две протовоположни същности – живота и смъртта.

Част от фрагментите са философски и те се разграничават от социалната тематика на други такива. Това е свързано както с идеята за познаване на света, така и с границите на фрагмента. Припознавания и групирания освен на фрагменти са възможни и между отделните цикли. В по-голямата си част фрагментите се четат като стихове и по-малко – като проза. Фрагментите кореспондират и с жанра на пътеписа, в който основен акцент е пътешествието и съпровождащите го топоси – Балканите, Букурещ, Виена, Швейцария. Но приликата е само привидна:

Да не се бъркат попътните бележки с фрагменти…друг е маршрутът на жанра.

Пътуването побира две различни функции в себе си – отдалечаването, но и завръщането. Човекът е производно на вечно изконното пътуване напред, в един безкраен кръговрат:

Началото си почива, защото краят настъпи.

Настъпилият край обаче не е окончателен. Той не издава смъртна присъда на началата. В своята вечност те са аксиома. Спирането е необходимо, за да се поднови механизмът наново. Фрагментът на Поли Муканова е задал своите корени от конкретни авторски присъствия (Атанас Далчев, Константин Павлов и др.) и като че се връща отново при тях:

…Намерено начало на нещо просто като чист въздух, като необятен простор, като изкуство, което те осмисля.
… Бог пътува винаги incognito.
Неведоми пътища, неведоми прочити.

На финала книгата се „заключва“ в малки дадености като глътката въздух, простор и изкуство. Във високите регистри на словото Поли Муканова поставя изкуството като вечен спътник на съдбите ни, като творческа форма на всеки изминат път.

Цитирана литература

Година: 
2013
Книжка: 
3-4