„Под игото“ и езикът

Романът „Под игото“ има интересна съдба 1. Знаем суперлативните и заради това безсмислени определения – „епическо повествование“, „народна епопея“, „органон на българската душевност“, „книга, отразила въжделенията на българския народ в години на робство“ и т. н. Нека повторя – тези определения не определят нищо. Те единствено могат да създават героически и националноидентификационни значения за един роман, който се ражда странно: първо, ражда се по страниците на един недотам четен поради ниския си тираж журнал (СбНУНК); второ, ражда се в чуждоезикова среда (английска, шведска), и чак след това става достояние на българския читател.

В 1896 г. д-р Васил Балджиев казва, че „романът пътува триумфално из Европа”, но това все още „не може да ни служи за критериум на истинска художественост” (1896). Романът според доктора е получавал дотук само „абстрактна похвала”. Така е и с чуждоезиковите адепти на „Под игото“ – когато отчита публичността и влиянието на шведския превод на Вазовата творба, Алфред Йенсен2 казва наедро, че това е „несъмнено най-доброто прозаическо произведение на съвременната южно-славянска художествена книжнина” (Йенсен 1896: 614).

Но сред коментарите има едно почти неизвестно мнение – на Титус Саподжко в полския журнал „Общ преглед“: според него, когато романът излиза в СбНУНК (1889–1890), той не предизвиква читателски бум. Напротив, приет е равнодушно. Дори тук не става дума за роман, а за „бедна повест”, която дори авторът ѝ не цени, защото бързо се захваща с други жанрове. За да не „загине в пропастта на забвението“ тази „повест“, причината е г. Боссе, който я превежда на английски 3 (Саподжко 1895). Оттам, откъм английския си профил, „Под игото“ се превръща в ценност. Става класически и каноничен модел за роман; това пък ражда и клишетата, които нищо не казват със своята бомбастичност – т. е. „Под игото“ (нека добавя след казаното в началото) става „първият български роман“, който е образец за „национален епос“, той е „органон на българската душевност“, та дори в последно време е наричан и „големият наратив“, сглобил представите за националното име (ако се позовем на позастаряващата идеологема на Ж.-Фр. Лиотар).

В случая става нещо странно – първият образ на „Под игото“ в СбНУ оставя мълчаливи следи, защото няма сериозни и оценяващи отзиви. Причините не са много ясни: може би, защото по това време (1889–1890) няма кой знае какъв периодичен печат; но може би и защото романът на Вазов излиза на бял свят, но влиза в сянката на „Записки по българските въстания“. Двата тома на Захари Стоянов са от 1884-та и 1887 г., но не са приключили епическия си сюжет. Още повече, че той явно ще бъде доразказван от Захари Стоянов от отвъдното (третият том излиза посмъртно в 1892 г.). Преди време писах за „Неотдавна“ – когато започва да публикува тези мемоари в 1881 г. (сп. „Наука“), Вазов преварва „Записките“, но когато в 1892 г. приключва със своите „исторически възпоменания“ (както сочи подзаглавието на „Неотдавна“), Вазов закъснява и е на път да разбие представите за „героическия автор“, защото записките му създават образа на бягащия от смутните премеждия човек. Никаква родина, жертвоготовност или „смърт юнашка“ не диктуват решенията на героя в „Неотдавна“ – над всичко е инстинктът за самосъхранение. Заради това и младият Вазов бяга из събитията, а не се опълчва срещу тях.

„Под игото“, публикуван в СбНУНК (1889–1890), реорганизира представите за таланта на автора Вазов. Както и трябва да изтрие впечатлението, че престоят (бягството) в Одеса е пак поради самосъхранителни мотиви. Романът има един истински по-обективен корелатив – изгнаническият. Който е и по-разбираем от въстаническия. Но пък този сюжет за изгнаника Иван Кралича, който бяга от заточението, някак вече не сработва и не организира читателския интерес към 1889 г. Подобен рецептивен казус не може да предвиди дори проф. Иван Шишманов, който дава път на първата част на „Под игото“ в СбНУНК (1889). Читателят и/или сериозният критик мълчат, защото я няма оптиката на другостта – близката история на събитията от 1875–1876 г. циркулира из всевъзможни записки, спомени, мемоари (от „Записки по българските въстания“ и „Миналото“ до „Как щяхме да повалим турската империя“ на Хр. Марков). Тази история все още няма истинския си белетристичен модел – не е разказана художествено, а само припомнена (достоверно и/или иронично), както и патетично издекламирана в текстове като „Епопея на забравените“.

Ето защо един външен поглед (превод) ще създава перспективи да се види какво става вътре – в българския литературен процес, а и в самата Вазова творба.

Заради това има истина в думите на един анонимен рецензент от 1895 г.: „Преди да го знаем ний както тряба [...] нещо за голям наш укор –  Англия го преведе и го даде на читающийт си свят, като го препоръча във всяко отношение за едно белетрико-историческо произведение с големи достойнства“ (Аноним 1895: 614; подч. м., Цв. Р.). Две години по-рано Едмънд Гос прави своя интересен предговор към английското издание на романа: нарича творбата „шедьовър [...], първокласен роман из новата история [...], модерен и при все това тъй прям и първобитен“ (вж. превода у: Гешов 1894; подч. м., Цв. Р.).

Ето го ключът – английският превод и предговор слагат контекста и еталона – това е исторически роман, казано на днешен език. А да се търси историята в исторически роман, е нещо задължително. Година преди да излезе като самостоятелно издание, „Под игото“ вече има определение – „историческо произведение“. Т.е. обект и художествен концепт на романа ще бъде историята – такава, каквато се случва в цялост: висока и ниска, героическа и комична. Едва след 1896 г. трудът на Вазов бива включван в художествени импликации, от него се очаква да очертае високите хоризонти на националните жестове в едно смутно време. И когато става и другото – „Под игото“ да започне да очертава и смешните хоризонти – критиците са изненадани, но читателите не са.

Преводът на английски е почти година по-ранен от нарочното издание в 1894 г.; смята се, че и преводът на шведски изпреварва самостоятелното издание на български (вж. бележката на Алфред Йенсен в сп. „Българска сбирка“); през 1895 г. се появява полски превод на „Под игото“, а в 1897 г. – френският и румънският превод.

Всъщност още английският превод създава маниера на съпътстващия текст, който играе роля на първи херменевтичен обем – за английския читател се дава обширен перитекст (7 стр.) с биографията не само на Вазов, но и на романа – поводи и условия за написване, възможни контексти за вписване на сюжетните линии в исторически и етнографски контексти и пр. След Предговора авторът Едмънд Гос дава и бележка за превода – че романът изобилства с турски и гръцки думи, които редом с българските думи от реалния селски живот създават когнитивна преграда пред читателя (вж. Vazoff 1912: 13).

Няма да се занимавам с лингвистичните трудности на българския читател от 1894 г., нито с възможните недоразбирания на английския или шведския читател. Интересува ме обективно формиращата се преграда между високия хоризонт на класиката и изоставащия хоризонт на читателската езикова, историческа и културна компетентност. Това обаче може да изглежда и така – романът „Под игото“, създаден в края на 80-те години на ХІХ век, независимо че иска да поражда високи значения в ниска среда (и това го доказва както ситуацията в края на ХІХ век, така и в началото на ХХІ век, когато творбата на Вазов отново беше издигната като „най-четеният българския роман“), та – независимо от това, романът тотално изостава от компетенциите на своите читатели.

Това твърдение е валидно за всичката класика – но Вазов, като емблематичният автор класик, илюстрира процеса най-добре. Как да се изучава „Опълченците на Шипка“ в VІІ клас, когато думата „опълченци“ въобще не циркулира нито в активния, нито в пасивния речник на подрастващия човек. За читателя от първото десетилетие на ХХІ век думи като тапанджа, минц или фрази като „пикая на син камък“ (гл. „Гост“) или „събирам вещите си в един джамадан“ (гл. „Лекът“), както и имената на Тосун бей и Тъмръшлията 4 не са езикови знаци, защото нямат интерпретация, не сочат към каквато и да е интерпретация. Тези думи не се знаят. Такива думи и фрази са когнитивен абсурд за 17-годишния човек, който примерно през декември 2014 г. трябва да разтвори „Под игото“.

Така е и с широкия диапазон от остарели и чужди думи, които бродират езиковата тъкан на „Под игото“. За специфичния езиков континиум предупреждава още редакторът на първия превод на романа на английски език. Той информира английския читател, че ще срещне турски, гръцки и български думи, които се отнасят до тривиалния (разбирай селския) живот на Балканите. Нещо повече, според Едмънд Гос към 1893 г. (и 1912 г., когато е втората английска публикация на романа) тези думи, съвсем немалко като честота на срещане, съдържат мащабен образ на един патерналистичен модел на света. Това е – нека го кажа ясно – традиционен и архаичен образ, който за английския читател вече е тотално минало. В „Под игото“ този читател открива само екзотика и любопитни (разбирай сензационни) ситуации. Като тези във воденицата, в снежната фъртуна и с кражбата на парите (криминалните ситуации), но и като тази в Алтъново (екзотично-етнографската).

„Под игото“ все още съдържа образи и събития от архива на директния и примитивния тип литература. Понякога я наричаме приключенска, масова, но и булевардна. Интересно е, че един роман, имащ себе си за сензационно четиво, разкрило душевните потайности на българина в смутно време, става класика, превръща се в каноничен текст – и то не защото Вазов има такава амбиция. Такъв го прави английският превод – първо; и второ: каноничният образ на „Под игото“ продължително ще бъде изработван от критиката.

Но има и трето: за да заработи в режима на канон, норма, един текст трябва да се обгърне и с известна доза тайнственост, да има зад себе си шлейф от многозначности, недомлъвки и неясноти. Романът на Вазов не може да се чете на прима виста. Той постоянно се нуждае от друг/други текстове: речници (на чужди и остарели думи, на идиомите) 5, историографски справочни статии, но и етнографски обяснения или пояснение защо в. „Независимост“ е „опасна книга“, а в. „Зорница“ не е6; и не само това – в „Под игото“ циркулират имената на Гьоте и Хомяков, Шекспир, Шилер, Бонапарт, „На прощаване“, „Страданията на младия Вертер“. Непознатите думи, имената, съпътстващите контексти създават такава разнопосочна художествена амалгама от хоризонти на смисъла, че четенето се превръща в изпитание за интелекта. Това е каноничното произведение – то проверява интелекта и го подлага на универсалистки питания.

Изпитанието пред интелекта обаче подменя удоволствието от четенето. Заради това средният български читател има две лица – той е ученик, чието усърдие да прониква в сюжета на романа прераства в омерзение; другият читател е възрастният, който отговаря патетично на въпроса „Кой е най-българският роман?“ с единствено възможния отговор: „Разбира се – „Под игото“!“ Но този възрастен читател не е разгръщал романа поне в близките двайсетина години.

Отдалечавайки се в годините, Романът на Вазов става все по-непроницаем. Класическият му вид (не „жанр“, защото „Под игото“ не е образцов по жанр) е на паметник, монумент, върху който е поставен „животът на българите в предвечерието на Освобождението“. Класическото като определение за романа е в неговото съвършено и еманципирано, устойчиво и отчуждено величие. Това е величието на канона, който служи единствено за отправна точка, който може да бъде само мерна единица. „Под игото“ си остава недосегаемият текст, който оцелява точно защото става все по-тайнствено нечетлив за масовото читателско съзнание.

Романът излиза в 1894 г. на български език. Година по-късно, в 1895 г. се чества първият юбилей на Вазов (чества го Държавата, Княжеството); тогава авторът чрез „Под игото“ е произведен за класик, влиза в грандиозната и патетична роля на родоначалник. Две години след английския превод и една година след първото самостоятелно издание на „Под игото“ Иван Вазов е честван като единствeния поет, чиито „песни“ са държавотворчески жест по създаване на българска идентичност. Оттогава е и определението „национален поет“. Дава го Димитър Ризов в тържествения тост по случай юбилея на Вазов (Димитров 2009: 6). С този жест Държавата произвежда като първа своя ценност връзката история – литература – автор. И насетне се грижи тази зависимост да се пази, когато ще става дума за класически и образцови текстове.

Цитирана литература

Аноним 1895. „Под игото“. сп. Дума, г. ІІІ, № VІ.

Саподжко, Титус. 1895. Статията е във вестник „Przegląd Powszechny“ от февруари 1895 (бр. 2) – тук цитирам по превода ѝ в Периодическо списание, г. ХІІІ, 1895, № ХLV.

• 1. Статията е част от изследователска програма по проект „Литературните юбилеи и местата на памет“,  включен в университетския регистър на ЮЗУ за 2014 г. под № SRP – C 9/14.
• 2. Алфред Йенсен (1859–1921) е шведски журналист и преводач; експерт по славянски литератури към Нобеловия комитет, пред който в началото на 1912 г. той номинира Пенчо Славейков.
• 3. През 2005 г. Галин Тиханов изказа друга версия – че преводът е дело на Уйлям Ричард Морфил (1834–1909), професор по славистика във Великобритания (Тиханов 2005, като отпраща в бел. 5 към биографията на Морфил у Holman 1985).
• 4. Само в първата глава „Гост“ това са 31 непознати, остарели и вече неизвестни думи като – челяд, чемшир, сомун душманларъ, чакмак, юруш, даврàнма, калъчка, фарфорова паница, маскара, несъкрушима воденица, ковчег с пари, минцове, рубета, софра, спряпам се, фармасонин, читак, севлевия сандък, тутраканец, подстригвам се казашки, изчитам си повечерката пред куностаса, комквам се, дор трае, съпрежен, чибук, крикове, зъркали, децата трябва да пикаят на син камък, онбашия, завалия, съдба.
• 5. Примерно какво значи „пикая на син камък“.
• 6. Тук въобще не искам да подсещам по-прозорливите, че Л. Каравелов спира „Независимост“ почти година по-рано и няма как и защо Соколов в „Под игото“ да носи миналогодишен брой в джоба си и това да бъде „опасна за властта книга“.