Skip to content Skip to navigation

Четенето наум и неговото въздействие върху късносредновековната писменост и общество

Превод от английски eзик: Филип Стоилов

Данни за английския оригинал:

Saenger, Paul. 1982. Silent Reading: Its Impact on Late Medieval Script and Society. Viator 13. 366–414.

По-ранна версия на тази статия беше представена на Петата конференция върху изследвания на ръкописа в Сейнт Луис. Разбира се, заключенията, до които достигам, са мои собствени. Все пак, бих желал да изразя благодарността си за многото приети съвети. Особено съм задължен на професорите У. Бракстън Рос, Уилям Падън и Ричард Х. Рауз, които ми осигуриха много на брой ценни библиографски препратки. Също така съм изключително благодарен на професор Лин Уайт-младши за неговото първоначално насърчение да представя идеите си в публикуван вид

CПрез 1962 г. Маршал Маклуън заявява в Гутенберговата галактика, че времето на студената печатна комуникация, родила се с изобретяването на печатарската преса, е приключило и западното общество се завръща към по-топли модуси на пряка устна комуникация, аналогични на онези от началото на петнадесети век. Той тълкува Средновековието като продължение на античния свят с неговата устна словесна култура, която, по негово мнение, се запазва съществено непроменена от времето на св. Августин до това на Йоханес Гутенберг (McLuhan 1962). Маклуън твърди, че изобретяването на книгопечатането е от централно значение, тъй като е отговорно за изместването от една устна култура, при която комуникацията се осъществява преди всичко чрез дискурс и групови четения на ръкописни книги, към една визуална култура, в която хората разменят идеи посредством уединеното четене наум на печатни книги. Тезата му, че техническите нововъведения в книгопроизводството на петнадесети век довеждат до критична промяна в читателския модус на западното общество, безспорно е вдъхновена от разтърсващите промени в начините на комуникация, настъпили през двадесетото столетие. Във време, в което телефонът, радиото и телевизията като най-разпространените средства за предаване на информация изместват четенето, не е учудващо, че учените намират за уместно да приписват сходни драматични резултати на по-ранни технически нововъведения като изобретяването на книгопечатането.

Въпреки че трудът на Маклуън привлича най-голямо внимание, преди неговата поява други социални и литературни историци от двадесети век предугаждат заключението му, че комуникацията през Средновековието е била предимно устна. Още през 1929 г. Г. Л. Хендриксън заявява, че средновековният човек е четял устно (Hendrickson 1929; вж също Denholm-Young 1934[1969]: 44). Eдва през 1954 г. обаче, Ищван Хайнал, унгарски палеограф, публикува една богата на научни познания монография, Обучението по писане в средновековните университети, която разяснява детайлно характера на устната комуникация в разцвета на Средновековието (Hajnal 1954; вж. и Hajnal 1952). Трудът на Хайнал е важен източник за многото понятия, които впоследствие са популяризирани от Маклуън. По убеждения марксист, Хайнал прави следната предпоставка: щом за доиндустриалните аграрни общества е характерна устната комуникация, то четенето, ученето и книгоиздаването в средновековните университети също са дейности, осъществяващи се в устна форма. Той предпоставя, че повечето средновековни книги са четени на глас и че по обичай са писани в аудиториите като дословни транскрипиции на публични лекции. През 1967 г. Х. Дж. Чейтър в едно важно изследване на литературни текстове, писани на народен език, също разглежда Средновековието като време на предимно устна комуникация. Подобно на Хайнал, Чейтър твърди, че диктовката играе важна роля в съставянето и писането на латински текстове и наред с това подчертава значението на диктовката при съставянето на народната литература. Именно Чейтър въвежда в академичните среди тезата, че изобретяването на книгопечатането е на първо място отговорно за прехода от античното и средновековно четене на глас към четене наум по време на Ренесанса и ранната модерност1.

Маклуън е задължен на Хайлан и Чейтър за изграждането на своята основна теория за едно средновековие на устната култура. За по-подробни примери, той и други негови последователи се обръщат към трудовете на Жан Льоклерк. Изследванията на Льоклерк върху монашеството установяват с яснота, че груповото четене на глас играе централна роля през дванадесети век и че монасите от този период и от по-ранното средновековие обичайно четат на глас дори когато четат в уединение. Льоклерк също така ясно показва, че автори от дванадесети век като цистерианеца св. Бернар, ползват диктовка, за да съставят текстовете си (Leclercq 1963: 21–22, 165–166; Leclercq 1962 – 1966: 1.5–9). Валидността на изследванията на Льоклерк, посветени на монашеската култура през дванадесети век, наскоро се потвърждава от важното проучване на Жил Констабъл (Constable 1967: 26–28). Въпреки това, макар тези изследвания да се занимават със средновековния свят преди тринадесетото столетие, Маклуън използва примери от монашеството на дванадесети век, за да поддържа тезата, че през Средновековието четенето и съставянето на текстове са предимно устни дейности (McLuhan 1962: 89–90). Съвсем наскоро Сесил Клоу, Пиер Франкастъл, Валтер Онг и Елизабет Айзенщайн, базирайки се на крайно селективни сведения, общо взето се застъпват за възгледа на Маклуън, че устната комуникация преобладава през Средновековието до изобретяването на книгопечатането, възвестено от модерната епоха (Clough 1976; Francastel 1964: 6; Ong 1956: 229;  Ong 1958: x, 79, 128 и навсякъде; Ong 1967: 58–61; Ong 1976: 104–107; Eisenstein 1968: 30–31; Eisenstein 1971; Eisenstein 1979: 10–11 и 698).

Настоящото представяне на историята на комуникацията е преработка на възгледите на по-ранни учени. През осемнадесети и деветнадесети век историци правят предположението, че четенето на глас и четенето наум съществуват редом едно до друго от Aнтичността и през целия Ренесанс. Въпреки това, те разглеждат четенето наум и изучаването като особено характерни за монашеската култура, а красноречието на публичната реторика като типично за културите на Античността и Куатрочентото2. През ранния двадесети век, когато възниква интересът към историята на читателските техники при древните, Йозеф Балог допуска, че четенето наум е изобретение на християнското монашество и постепенно се разпространява из средновековното общество в периода между шести и петнадесети век (Balogh 1926–1927; Hendrickson & McCartney 1948). Въпреки че трудът на Балог е широко цитиран от Хайлан наред с други учени, единствено Т. К. Скийт и Пиер Рише, измежду съвременните учени, предано утвърждават централния мотив в заключенията на Балог относно историята на четенето през Средновековието (Skeat 1956: 187; Riché 1962:158–159 ) 3. По един твърде любопитен начин, скорошни учени, вдъхновени от Маклуън, поставят едно средновековие на устната култура, приключващо в един мълчалив Ренесанс, на мястото на по-традиционната представа, според която Средновековието е време на мълчалива молитва, а Ренесансът се отличава с възраждане на античната страст за благозвучие на публичната реч.

Станалото вече модно убеждение, че комуникацията през Средновековието е предимно устна, до голяма степен се основава върху недоразумението на едно късно откритие на немски учени в края на деветнадесети век, според което древните гърци и римляни по обичай пишат ритмизирана проза4. Ерудирани филолози проследяват в писмата на Цицерон и в творбите на църковните отци определени ритмични модели, аналогични на метричните цялости в древната публична реч. Откриването на тази повсеместна употреба на ритмизирана проза в писмата и книгите с размисли недвусмислено допуска, че текстовете, съставяни за четене в уединение, са предназначени за четене на глас. Това заключение се поддържа от големи по обем литературни сведения. Наблюденията на Плутарх разкриват, че частната кореспонденция в Рим обикновено е четена на глас (Balogh 1926–1927: 92–93). Квинтилиан препоръчва уединеното четене на глас като незаменимо средство за запаметяването на даден текст (Quintilian 11.2.33). Когато древните четат в уединение, движенията на окото неизменно са съпътствани от жестове с уста и език. В един прочут пасаж от Изповеди св. Августин отбелязва удивлението си, когато установява, че св. Амвросий има любопитния навик да чете и размишлява в пълно мълчание и без да движи устните си (Saint Augustine, Confessions 6.3). Ако древните четат наум, това трае само миг, с цел да не разкрият съдържанието на официални писма или като неволна реакция на удивление от някаква неочаквана мисъл в текста (Balogh 1926–1927: 88–92). Понеже древните смятат за нещо естествено поезията, философията и реторичните текстове да бъдат четени без прекъсване от началото до края, не само езическите автори, но и църковните отци пишат текстове без разстояния между думите и често проявяват грижа за звученето на тяхната проза. Християнските монаси от късната класическа античност правят ясно разграничение между четенето като устна дейност и размишлението, което е по същество мълчаливо (Cassianus 1965: 136 /4.12).

Палеографски сведения предлагат частично обяснение защо четенето наум се явява като особена практика в класическата античност. Като цяло, древноримските книги са до голяма степен неподходящи за изучаване и четене в уединение. Типичната римска книга не съдържа нито пунктуация или различаване между главни и малки букви, нито отделяне на думите една от друга. Латинското писмо, състоящо се от слети редове от главни букви или техни курсивни еквиваленти, е изцяло фонетично и няма идеографска стойност. Тъй като в древните книги словесните понятия не са изобразявани от разпознаваеми образи5, римляните не успяват да развият ясно понятие за думата като смислова цялост (вж. напр. Quintilian 1.5.2–3). Вместо това, римските граматици схващат буквата и сричката като основни за четенето (Quintilian 1.5.2). Четейки на глас в присъствието на други или тихо пред самия себе си, древноримският читател подхожда към текста сричка по сричка с цел да възстанови думите и изреченията, предаващи смисъла му. Квинтилиан счита за изключително умение способността на писаря да плъзга поглед напред, докато чете, за да види къде свършва изречението, преди да го артикулира. За всички римляни правилната координация на окото и езика е неизменна част от процеса на четене (Quintilian 1.1.30–31). Писменият текст е по същество транскрипция, която, подобно на съвременното нотиране, става разбираемо послание само ако е четена на глас пред други или пред себе си (Quintilian 10.7.11; вж. също, Saint Augustine, De magistro 4.8). Въздействието на четенето на глас върху съставянето на текстове става видно от типовете грешки, обичайно допускани от образованите патриции, които не са хора на перото. Светоний, който е придирчив относно стила, ни съобщава, че собственоръчно писаните писма на римски държавници от ранния период на Империята са обезобразени от фонетични неточности в простите думи, отразяващи нечие неправилно произношение (Suetonius, Augustus: 88). Преобладаващото присъствие на такива грешки ни навежда на мисълта, че членове на управляващата класа на Рим, при все че са грамотни в слятото писане, нямат на разположение никакви отчетливи образи на правилно изписани думи. Светоний също така отбелязва, че в своите собственоръчно писани писма император Август има необичайния навик да свързва с дълъг елипсовиден контур последната сричка от един ред с първата сричка от следвашия ред в случаите, когато двете срички образуват част от една и съща дума – практика, илюстрираща идиосинкразиите в опитите на даден автор да преодолее трудностите, пред които се изправят всички римляни, когато пишат без прекъсване между отделните думи (Suetonius, Augustus: 87).

Въпреки трудностите, произтичащи от липсата на разстояния между думите, римските писатели се отнасят благосклонно към употребата на писането като метод за съставяне и примерът с император Август потвърждава, че поне някои римляни действително пишат свои собствени текстове. Квинтилиан е на мнение, че практиката на съставяне чрез диктуване на личен секретар води до немарливост в стила и до пропуск в отчитането на сложните метрични и ритмични модели, считани от римляните за отличителни белег на добрата епистоларна проза (Quintilian 10.3.19–20). Св. Йероним също се оплаква, че слабото му зрение, изтощено от прекомерно четене и писане, го задължава да диктува кореспонденцията си в ущърб на своя епистоларен стил. Присъствието на писаря го плаши и го кара да изрича словосъчетания, които изискват повече мисъл и по-внимателно преформулиране (Arns 1953: 42–43). Св. Йероним и Квинтилиан придават високо значение на физичиеския акт на писане, защото той регулира темпото при съставянето и окуражава корекциите и преработките, нужни за изтънчения подбор на думи, ритъм и метрика. В древни времена обаче дори текстовете са съставяни като собственоръчни писания – съставянето не е мълчалив процес, а представлява устна диктовка, при която пишещия диктува на самия себе си. Авторът изговаря на нисък глас пред себе си изреченията, които съставя, докато ги записва върху восъчни таблички или в курсивно писмо върху фини пергаменти, използвани от римляните като бележници6. Ако авторът подготвя реч, той е насърчаван да я запаметява като първо я записва, а след това чете и препрочита на глас пред себе си. Квинтилиан не одобрява мълчаливото запаметяване, тъй като то кара ума да блуждае7. В усилието си да помогнат на даден оратор в устното запаметяване на писмен текст, римляните също така разработват мнемонични системи, компенсиращи присъщия на римската писменост недостиг на визуализация и по този начин позволяват на оратора да се ползва от силата на човешкия ум да запаметява зрителни образи8. Чрез тези системи ораторът обозначава всеки откъс от речта си със специален символ, намиращ се в полето на текста. В ума си той подрежда тези символи във въображаема архитектурна структура. Когато речта е произнасяна, съществува възможността символите да бъдат впоследствие възстановени като средство за припомняне на откъса от текста, на който те служат за обозначител. Мнемоническите символи придават на един произнесен текст визуалното изображение, което римската писменост с нейната липса на разстояние между думите, не може да осигури. Практиката на говорене чрез бележки или схематични изложения, появила се през Късното средновековие, напълно липсва в света на Древния Рим9.

Докато езичниците, както и християните от античността вярват, че за да се постигне изискан стил е за предпочитане авторите да пишат свои собствени текстове, на практика изглежда, че те изостават в преследването на тази цел. Трудността при четене, писане и преработване на римски писания без разстояния между думите превръща съставянето на собственоръчно писани текстове в бавен и досаден труд. Цицерон, който настоятелно препоръчва по-ранния тип писане да не се ползва при устните речи, сам държи на служба личен секретар, Тирос, който записва неговите речи в стенографски стил – практика, която ясно показва, че речите на Цицерон не са задължително устни представяния на предварително написан текст10. Когато Цицерон съставя писма, той също така диктува на писаря си, произнасяйки отчетливо всяка отделна сричка (Ernaut 1951: 156). Св. Августин, който твърди с увереност, че определени религиозни разсъждения са толкова лични, че не биха могли да се поверяват на писар, въпреки това редовно наема лични секретари, които да записват неговите проповеди, писма и библейски тълкувания. Много други римски автори, в това число и Цезар, Галба и Плиний Стари, съставят творбите си като ги диктуват на секретари (Dekkers 1952: 127–139; Ernaut 1951: 158).

Дикцията също играе важна роля в книгоиздаването. Тя намира широка употреба в дейността на издателските къщи в Древен Рим, занимаващи се с преписване на литературни и религиозни текстове (Skeat 1956: особено 189–190 и 191–197). Римските книги, писани без разстояния между думите, не допускат възможността да бъдат преписвани нагледно по обичайния за късносредновековните писари маниер. Съвременни изследвания на психологията на четенето показват, че редовете в текстовете на древните ръкописи, обикновено състоящи се от 30 до 50 знака, не могат да бъдат възпроизвеждани като нагледно образни цялости11. От това следва, че един-единствен оригинален екземпляр е диктуван на група писари. Дори в случаи, когато писарят работи сам, за да възпроизведе единствен препис, той е заставян от слятото писмо на оригинала да произнася пред себе си всеки един ред и след това да го записва като резултат на по-скоро слухово, отколкото на нагледно припомняне12.

Докато четенето на глас диктовката и самодиктуването са характеристики, присъщи на древната книжовна култура, четенето с препратки, което изисква по-разширено ползване на зрителната активност от четенето на повествования, не липсва напълно в Античността, особено сред ранните християни. Християнството наследява от юдаизма канона на светите писания. Сред древните евреи тълкуванията на Стария завет са част от един обемист корпус от устни равински познания, предшестващи развитието на писането, които са записани и установени като Талмуда едва през късната античност13. Най-ранните християни от еврейски произход са изкусни в мнемоничните техники на еврейската култура, но еволюцията на християнството от една преобладаващо староеврейска към една преобладаващо нееврейска религия оставя късните християни с нееврейски корени без подготовка в усвояването на Библията по традиционния за онова време модел. Когато съставят своите проповеди и писма, християните неевреи, които са отгледани като езичници, прибягват направо към самия текст на Светото писание, особено към текста на четирите евангелия. От тук следва, че цитирането на писмено слово е важно за християните неевреи по начин, по който то никога не е било за еврейските равини, рядко дори за езическите литератори и учени14. За да улеснят допитването до канона на Новия завет, християните скоро разделят своите текстове на отделни глави и параграфи – познат обичай в книжовната традиция на Тората, но рядко практикуван от езическите класици15. Тези разделения, при все че им липсва общ стандарт, ненапразно улесняват християнските автори в следването на Библията и в намирането на пасажите от Светото писание, които те включват дословно в състава на своите собствени текстове16. С цел да улеснят допитването до свещените текстове, християните също така насърчават използването на сборниците със стари ръкописи, чиито често номерирани страници осигуряват един ранен вариант на справочните пунктове и чиито полета предоставят възможността за обозначения, улесняващи читателя в намирането на дадено място в текста17. Към седми век форматът с две успоредни колони, позволяващ по-лесното намиране на търсеното в даден текст място, става характерен за християнските ръкописни сборници18.

С цел да облекчат особените зрителни трудности, изпитвани от християнския читател в допитването му до Светото писание, св. Йероним въвежда в своя превод на Библията (Вулгата) практиката на представяне на текста per cola et commata19. 20. При нея един прозаичен тескст е разделян на редове по подобие на поетичните текстове с изключение на това, че тези редове представляват интелектуалните цялости на значението, а не тези на метриката (Graux 1878: 124–139). Коментатори на съчиненията на Цицерон подготвят негови текстове per cola et commata, защото стандартизираните разделения по редове осигуряват специални справочни пунктове за разясняване на текста. Асконий Педиан, коментатор на Цицерон от I век, цитира номера на страници като справочни пунктове в коментара му върху Pro Milone и още три други речи21. Самият св. Йероним никога не оползотворява справочния потенциал на cola et commata. Въпреки това, той и Касиодор твърдят, че подреждането на редовете по модела на cola et commata улеснява четенето и до ден-днешен е значително по-лесно локализирането на определени пасажи от Светото писание в сборник с ръкописи, написан per cola et commata, отколкото в средновековни преписи на Вулгата, написани на общоприетия стил без разстояние между редовете22. Ползвайки това елементарно средство за справки, даден автор може бързо да намери описания на едно и също събитие в съответната глава на четирите евангелия. По такъв начин списъците служат като груб предметен показалец. Канонът на Еузебий, изграден от илюминирани архитектурни мотиви, зрително раздробява страницата, докато изрисуваните римски колони от текст насочват окото на читателя към усвояването на нужната информация. Употребата на илюминирани архитектурни мотиви ненапразно е зададена от мнемоничните системи, препоръчани от Цицерон и Квинтилиан. При канона на Еузебий обаче употребата на архитектурната рамка за организиране на информацията преминава от въображението на оратора към изписаната страница на изследователя. Не е без значение фактът, че едва в канона на Еузебий се появяват някои от първите ранносредновековни миниатюри, изобразяващи четене наум (Paris, B. N. MS lat. 12117, fol. 105).

Докато корпусът от патристическа литература нараства през пети и шести век, читателите все повече търсят справочен достъп до нея наред с Библията. Пишейки подробно върху прецедента на поставяне на обозначения в полетата, засягащ Светото писание, св. Йероним, св. Августин и св. Хилари добавят заглавни подразделения като помощно средство при локализирането на важни пасажи из главите на текстове, на които иначе липсва подразделяне23. В помощ на читателите при ориентирането им из двата обемисти тома на За Божия град, св. Августин подготвя Breviculus или кратко резюме на най-важните предмети във всяка от дванадесетте книги24. През седми век писарите ползват този Breviculus, за да разделят текста на За Божия Град на глави, подобни на тези от Новия завет 25. Приблизително по същото време писарите също така въвеждат разделения по глави в други патристически тесктове, особено виден е примерът със съчинението на Йоан Касиан Institutiones coenobiorum [За общежителните постановления – Б. пр.], което първоначално е съставено без подразделяне на отделни книги26. Писарите започват да правят уводни бележки към тези монолитни текстове чрез списъци от capitula, включващи заглавията на главите – нововъведение, което още повече увеличава възможността за нагледен достъп.

Пособията, улесняващи четенето с препратки, увеличават броя и степента си на изкусност в периода на Ранното средновековие. През седми век, Исидор от Севиля, вдъхновен от канона на Еузебий, създава още по-сложни списъци, за да улесни разбирането и допитването до неговите Етимологии, най-важното ранносредновековно справочно съчинение. За да осигурят достъп до тези глави, писарите въвеждат разстояния между думите в заглавията на главите в текстовете на Исидор27. Същата употреба на разстояния, отделящи думите, които задават въвеждащите пунктове, може да бъде открита в някои глосари от девети век. Графичната разлика и в двата случая посочва, че писарите, преписващи тези книги, предполагат, че те ще се ползват за справки по подобие на съвременните речници, а няма да бъдат четени от начало до край28.

Въпреки тези скромни отстъпки към зрителния аспект на четенето, еволюционните промени в четенето на Запад преди седми век доста се различават от тези в цивилизациите, ползващи пиктографски системи. В Древен Китай всяка дума е представена от абстрактен символ, който е възприеман единствено зрително. Поради тази причина китайските свещеници и мандарински бюрократи могат да комуникират мълчаливо с боговете чрез писмена молитва, докато съвременните граждани на Древен Рим са на практика задължени от естеството на римското фонетично писмо да четат на глас свещените писания. Разделното писане е единственият принос на Ранното средновековие в еволюцията на западната писмена комуникация. На континента през осми век, разстоянието между думите е все още извънредна черта на писмото с едър шрифт, но в Англия и Ирландия по-голямата част от текстовете редовно е раздробявана на отделни думи. Когато по този начин разделното писане се появява в литературните текстове, редове на писмен латински за първи път са възприемани като серия от разбираеми образи, понятни за читателя, които не са произнасяни на срички. Без да жертва присъщите педагогически предимства на фонетичната азбука, разделното писане придава на писмения латински идеографична стойност, аналогична на пиктографската система на Древен Китай29.

Приспособяването на разделното писане в островитянски текстове изглежда не е резултат от съзнателна реформа в палеографията, а случайно следствие от травматичния допир, състоял се в Ирландия, между вкостенелите литературни традиции на късноримската античност и устната традиция на безписмените келти. В Древен Рим писането се заражда там, където латинският е едновременно език на науката и на ежедневна реч. Очаква се четенето да бъде съпътствано от трудности и отдръпването на читателите от сравнително малкия елит, способен да овладее тежката задача по трансформирането на римските писания в устни фрази и изречения. Образованите римски патриции обаче са достатъчно наясно със своя собствен език, за да умеят да разпознават думите без разстояния между тях, докато четат на глас. Разнообразните форми на спреженията и окончанията служат като условни знаци за подсещане на четеца, който вследствие на това разпознава определени групи от срички като цели думи, приспособявайки своя акцент по съответен за тях начин. В противоположност на тази тенденция, саксонските и келтските свещеници от осми век, обитаващи най-отдалечените краища на онова, което остава от римската империя, имат слабо познание по латински и се нуждаят от разстояния между думите, за да ги разпознават и да произнасят богослужебните текстове правилно, докато четат на глас30. През дългата история на писмената комуникация разделното писане представлява мощен напредък към четенето наум. На континента обаче то е възприето не без колебания, вероятно като жест към невежите, и едва постепенно е въведено в по-голямата част от текстовете през девети, десети и единадесети век.

Разделното писане започва като помощно пособие към четенето на глас, като парадоксалното е това, че то представлява sine qua non на мълчаливото преписване на текстове от страна на средновековните писари. Установените от св. Бенедикт правила полагат идеала за мълчалив труд, но писарите от ранното монашество, подобно на техните езически предшественици, са принудени заради слетите редове да произнасят думите, докато преписват. През седми век обаче писарите започват да разделят редовете в текста на съвкупности от думи с по 10 до 15 букви. Особено евангелските книги са преписвани по този модел, за да образуват текстове с изключително къси редове31. Съвременни изследвания на психологията на четенето показват, че едно разстояние от 15 знака конституира приблизителната психологическа граница на зрителната способност да обхваща даден отсек от текст като единична зрителна цялост (Levy-Schoen & O’Regan. 1979: 17)32. Вследствие на това, текстове, написани в съвкупности от 15 или по-малко букви, могат лесно да се запаметяват зрително без изговаряне и последващо слухово припомняне, използвано от писарите в Античността. Поставянето на разстояния след всяка дума прави зрителното запаметяване още по-лесно. Очите на читателя следват реда на писмения текст не в непрекъсната прогресия, а на пресекулки, наречени сакади33. Докато окото се фокусира върху един отсек от текста, периферното зрение го подготвя за отсека от текст, върху който то ще се фокусира в следващата сакада. Без наличие на съвкупности от думи или разстояния между тях, сакадите са по-чести и количеството текст, което окото е способно да удържа в периферното си зрение е значително занижено34. Когато Квинтилиан коментира трудността, изпитвана от римския писар, докато очаква завършека на даден ред, той всъщност свидетелства за заниженото периферно зрение, явяващо се резултат от липсата на разстояния между думите. Въвеждането на разделното писане през седми век позволява по-малко на брой и по-дълги по времетраене сакади и така дава възможност на очите да съхраняват информацията по един ефикасен начин и да подготвят мозъка за последващи отсеци от текст. Това увеличава скоростта на четене и позволява светкавично преписване35.

Оттук следва, че не се дължи на съвпадение фактът, че първото текстово сведение, документиращо практиката на мълчание в скрипториите датира от времето на Британските острови, когато сувкупностите от думи и разстоянията между тях стават обичайни за островните ръкописи. За да избегнат цензура, ирландските монаси пишат съобщения един на друг вместо да си говорят (Lindsay 1923: 24–25; Gégou 1973: 40). На континента мълчанието е задължително в монашеските скриптории на Тур от девети век, когато тамошните текстове са също така редовно преписвани било чрез съвкупности от думи, било чрез въвеждане на разстояния между тях (Dümmler 1881)36. Към късния единадесети век, когато разделното писане е практикувано повсеместно из цяла Франция, мълчаливото преписване на ръкописи е считано за нормална част от монашеския живот. Един летописец от онова време дава сведение, че посетителите на абатство „Св. Мартин“ в Тур „могат обикновено да видят дузина млади монаси, седящи и пишещи в мълчание над писалища, изработени със старание и изящество.“ (Waitz 1893: 313). През дванадесети век Пиер Достопочтени възхвалява бенидиктинските писари, които, без да отварят устите си и да нарушават правилото за мълчание, разпространяват Божието слово като преписват текстове. По този начин мълчаливият писар може да говори с гласа на Създателя и да шепти в ухото на усамотените Божии служители (Leclercq 1946: 268).

Промените в методите на преписване чрез диктуване и самодиктуване към мълчаливо нагледно възпроизвеждане на текстове намира ясно отражение в писмовната иконография. В ранните средновековни ръкописи, създаването на евангелски преписи нормално е изобразявано в сцени на диктуване, където ангел чете от разтворена книга на евангелистите, представени като писари, записващи думите му37. Не по-рано от девети век обаче, в евангелските книги, написани в съвкупности от думи на много къси редове или иначе с разстояние между думите, сцените на книгописане изобразяват писари, преписващи текст от тесен свитък, закачен на писарския стол или върху специално пригодена подпора, прикрепена към писалището му (Couderc 1927: pl. XXIII)38. Подобни сцени на нагледно преписване нямат прецедент в античното изкуство. Тяхната поява свидетелства, че нагледното преписване е практикувано при съдаването на богослужебни сборници – най-широко разпространяваният вид текст преди 1200 г.39

Въпреки очевидното влияние на разделното писмо върху мълчаливото преписване от страна на писарите, цялото четене през дванадесети и ранният тринадесети век несъмнено е осъществявано на глас. Както показват коментарите на Пиер Достопочтени, извън скрипториите четенето е все още устно по своето естество. Повечето от миниатюрите през дванадесети и тринадесети век продължават да изобразяват хора, четящи на групи (de Laborde 1911–1927: pls. 3, 16, 18, 21, 229, 231, 264, 268 и навсякъде; Paris, B. N. MSS lat. fols. 247 и 249, 10435 fol. 17). Груповото четене е в действителност четене на глас; четенето в уединение е равнозначно на говоренето под нос. Когато изображението включва един-единствен читател, до ухото му е поставен гълъб като изображение на Божия глас, отново загатвайки за слуховата комуникация (Paris, B. N. MSS lat.11534, fols. 300, 314 и 341). През 1880 г. Ноел Валоа, един от най-блестящите и разностранни възпитаници на Висшето училище по архивистика, написва забележителна дисертация за Факултета по изкуствата на Парижкия университет, където предлага дословни сведения за продължилата в Късното средновековие древна практика на гласно четене (Valois 1880: 70–80)40. Според Валоа папските харти от дванадесети век съдържат метрични модели, аналогични на тези, открити от съвременните немски учени в античната проза. Валоа определя тези модели като stilus gregorianus или cursus и установява, че за първи път са използвани по време на епископата на Папа Геласий II (1118–1119). Най-ранните трактовки върху ars dictaminis, излагащи правилата за изготвяне на документи в ритмизирана проза, са писани от чиновниците в папските канцеларии. В рамките на един век след усвояването на cursus от папските секретари, канцелариите на най-важните църковни и светски дворове в Западна Европа вече го ползват редовно. Изследванията, последвали тезата на Валоа, доказват, че cursus също така е използван, особено в личните кореспонденции, от голям брой литератори от дванадесети и тринадесети век, включително Джон от Солсбъри, Пиер от Блоа, Андреас Капелан и Джон Пекъм (Denholm-Young 1934[1969]: 30–31). Дори автори, които не следват стриктно конвенциите на cursus, съставят умишлено своите текстове според ритмични модели (Constable 1967: 37–3841. Ако по-ранни учени не отбелязват ритмичните модели в съчиненията на тези автори е именно защото ги четат наум, както днес бихме постъпили и ние, докато авторите от дванадесети век ги пригаждат за четене на глас.

Метрическите украшения на средновековния cursus, досущ като метрическите украшения на античната проза, не достигат до съвършенство, ако авторите им не практикуват и устно съставяне. Процесът по устно съставяне при ползване на cursus и на други не толкова формални ритмични модели е определен като dictare. В републиканския Рим dictare означава диктуване в съвремениия смисъл на думата, а scribere включва в себе си както механичното изкуство на писането, така и акта на съставянето. Към III в. от н.е. и двете понятия – scribere и dictare – вероятно се отнасят до дейността на авторско писане, въпреки че scribere си остава по-обичайният термин. През девети век, dictare недвусмислено измества scribere като общоприет синоним на съставям. Scribere започва да се отнася почти изключително до физическия акт на писане (Leclercq 1963: 166)42. Поради тази причина, трактати от единадесети и дванадесети век, посветени на изкуството на съставянето, редовно са определяни като трактати върху ars dictaminis. Авторът от дванадесети век или съставя своя текст устно и го диктува на писар, който го записва на восъчни таблички за по-късна транскрипция, или го произнася пред себе си, докато пише.

Филологическите промени, които настъпват през Ранното средновековие в лексиката на съставянето, отразяват дълбоките палеографски промени, разделящи двете епохи. В Античността съществуват два отличителни типа общоприето писмо: формално текстово писмо (рустически главни букви, унициален и полу-унициален шрифт), подходящо за подготвяне на публикувани книги, и обикновено писмо, подходящо за документирането на административни доклади и съставяне на литературни текстове върху восъчни таблички или фини коли. Когато Квинтилиан и Цицерон съветват ораторите да съставят писмата и речите си в писмен вид, те имат предвид обикновеното писмо, в днешно време неточно определяно като римски курсив (вж. Van Hoesen 1915: 1–7). Най-вече Квинтилиан подчертава важността на изискания и стегнат курсивен почерк, който позволява да се пише бързо, за да се върви в крак с мислите на автора, като наред с това се отличава със задоволителна яснота при последващи транскрипции от секретар, без да се налага написаното да бъде диктувано от автора (Quintilian 1.1.28–29, 10.3.22). Употребата на римския курсив като собственоръчен почерк дава на древните някаква степен на съкровеност, която те ценят при съставяне от свое лице. През дванадесети век не съществува обикновено писмо, еквивалентно на римския курсив, и автори като Уилям от Малмсбъри, желаещи сами да пишат съчиненията си, използват същото тромаво формално текстово писмо, ползвано от писарите при окончателния препис на книги (Thomson 1978:117–142). Макар това текстово писмо да е удобно за целите на хроникьора, добавящ всяка година по няколко параграфа към даден ръкопис или за автора на кратко житие на някой светец, то се оказва незадоволително за нуждите на автори от дванадесети век като св. Бернар и Пиер Достопочтени, които създават многотомни литературни сборници (Quintilian 10.3.22, 1.1.28). Поради липсата на собственоръчно писмо, еквивалентно на римския курсив, авторите монаси от дванадесети век са задължени да диктуват на секретари, записващи текста на восъчни таблички, които позволяват на писеца да се движи по-бързо от перото, пишещо върху фина кола и изискващо повече време за оформяне на буквите, както и за презареждане с мастило. Когато древните съставят устно, секретарите им записват думите им стенографски. Авторите от дванадесети век обаче не притежават стенографски стил, равнозначен на античния тиронски стенографски стил, и затова секретарите им записват резюмета вместо точни транскрипции на авторовите думи. По-сетнешна задача на секретаря е да разшири обема на резюметата като по този начин възстанови авторовото гледище. От това следва, че съставянето през дванадесети век очевидно представлява групова дейност, даже с по-малка степен на уединение от съставянето през Античността. Секретарите пишат под диктовка, разширяват бележките си според собствените си вкусове и най-подир прочитат преработените си версии пред автора, за да се нанесат поправките. Автори като св. Бернар не упражняват пълен контрол над съчиненията си и даден продуктивен писател може при пълна възможност да публикува свои съчинения, които никога не е виждал или чувал в техния окончателен и редактиран вариант (Leclercq 1962–1966: 1.6–7). В отделни случаи едно-единствено съчинение е едновременно документирано в две различни версии от двама секретари, впоследствие разпространявани поотделно (Leclercq 1962–1966: 1.1–5). Отделни проповеди от Пиер Коместор и Джефри Бабион са разпространявани в най-разнообразни преработки, за които разумното обяснение е, че представляват транскрипции на двама различни писари. Авторите от дванадесети век разчитат на механичното устно запаметяване и изработват чрез Библията и патристическите текстове репертоар от слухово запомнящи се фрази и изречения. Следователно тяхното съставяне клони към по-голяма повторителност и по-малка плътност в аргументацията от онези, съставяни писмено в по-късни векове, когато авторите се допитват до справочници и упражняват пряк зрителен контрол над съчиненията си43.

Литературните жанрове на дванадесети век, най-вече писма и проповеди, се съгласуват с устното съставяне и четене. Писмата са считани за заместители на личния разговор и при тях е използван cursus, тъй като са съставяни, за да бъдат четени на глас публично или поверително. Проповедите представляват публични речи, предназначени да въздействат върху умовете чрез ритмичното си звучене, както и чрез съдържанието си. През дванадесети век писари присъстват на проповедите на св. Бернар и на неговите съвременници, така както са присъствали на проповедите на св. Августин (Deferrari 1922: 97–123 и 193–219).

Литературни съчинения, немалки по обем и сложност, в това чило и библейски тълкувания, често са съставяни като разширени писма и проповеди и са предназначени предимно за групово устно представяне. Четенето е възприемано по-скоро като дейно и енергично упражнение, изискващо крепко здраве, отколкото като пасивно развлечение на уседналия живот (Leclercq 1963: 22).

Много учени изглежда са на мнение, че четенето на глас и съставяне през дванадесети век е несъвместимо с монашеския идеал за мълчание, положен от правилото на св. Бенедикт. Действително, пряката и съкровена връзка с Бог е основен принцип на християнството, който дори за ранните християни изглежда не се съгласува с диктуването на писар. В Разговори със себе си св. Августин ясно заявява, че определени мисли, отправени към Бог, са твърде лични, за да бъдат споделяни със секретаря44. Нито през Античността, нито дори през Ранното средновековие обаче техниките на писане и четене не стават проводници на идеала за съкровено общуване с Бог. Поради тази причина, от ранните монашески времена на шести век до времето на св. Бернар през дванадесети век, груповото четене на глас и съставяне на практика не са считани за нарушение на правилото за мълчание повече, отколкото изповедта или рецитирането на молитви. Според устава на клюнийските монаси от дванадесети век, присъда за нарушаване на обета за мълчание е изисквана само когато изговорената дума не е записана в текста45. Чрез четене на глас и механично запаметяване бенедиктинците заучават библейски и патристически пасажи, които по-късно използват в часовете, определени за мълчаливо съзерцание. По подобен начин устното съставяне обикновено не е свързвано с нарушаване на обета за мълчание. Оттук става ясно, че трактатите върху ars dictaminis, обясняващи ритмическите правила на cursus, са съставяни от цистериански монаси, живеещи според правило за мълчание, по-строго дори от това на бенедиктинците (Valois 1881: 168–171). Дори през дванадесети век обаче назряващият конфликт между обета за мълчание и четене на глас и съставяне не отминава незабелязан. Като награда за мълчанието, наложено от великите пости, св. Бернар отрича диктуването и съставянето на литература46. Основната глава в устава на Цистерианския орден внимателно определя на кои монаси се пада привилегията да съставят текстове устно47. Въпреки това, в средата на дванадесети век изглежда, че единствено монасите, ангажирани с писането на книги в скрипториите, последователно налагат правилото за мълчание при четене и писане.

Стимулът при четенето наум не се състои в съблюдаването на монашеско мълчание, а в нарастващия корпус от сложни знания, познат като схоластика, който започва да се налага като водещ в образованието през дванадесети и ранния тринадесети век. Дори за читателя четенето на глас прави разбирането на сложни идеи бавно и мъчително. Не по-рано от седми век Исидор от Севиля отбелязва, че четенето на висок глас пречи на разбирането и затова препоръчва езикът и устните да се движат безшумно48. Този тип безшумно четене е подобен на типа уединено четене, който св. Бенедикт препоръчва във вид на правило49. Според Исидор, който, подобно на св. Бенедикт, пише своите съчинения преди въвеждането на разстояния между думите, четенето не може да бъде изцяло нагледно, а единствено безшумно, тъй като все пак зависи от движения на гърлото и устата. Въвеждането на разделно писане променя начина, по който децата се учат да четат. През целия осми век те се учат да четат по античния образец – чрез букви и срички. През девети век обаче съществува сведение, че младият св. Самсон се научава в рамките на една седмица да разпознава distinctiones на буквите като думи (Fawtier 1912: 108)50. Разпознаването на думите като видими цялости от букви, станало възможно благодарение на разделното писане, несъмнено има за резултат по-лесното и бързо четене на глас. Действителното четене наум, тоест четене единствено с помощта на очите, започва своето развитие едва с еволюцията на един по-строг интелектуален живот през дванадесети и ранния тринадесети век в studia на цистерианските абатства и в катедралните школи през единадесети и дванадесети век, от които ще възникнат университетите. Хуго от Сен Виктор описва новия тип четене като per se inspicientis5152. Абат Рикхелм от цистерианското абатство „Шонтал“ обикновено ползва само очите си при четене, защото въпросната техника го кара да се задълбочава в разбирането на текста53. Робер дьо Сорбон признава, че някои биха слушали неговата книга, а други биха я чели54. През четиринадесети век inspixere и videre са използвани за обозначаването на уединеното четене наум55. Употребата им като заместител на legere няма прецедент в римските обичаи и е показателна за промяната в техниките на четене, известна още от края на Античността.

За разлика от безшумното четене, препоръчвано от св. Бенедикт и Исидор от Севиля, четенето наум представлява бързо четене. Университетските учени изпитват нужда да четет по-бързо, за да овладеят огромния и постоянно нарастващ корпус от глоси към Светото писание и коментари върху каноничното право, които заместват писмата и проповедите като предпочитаните литературни жанрове. Заради по-голямата свобода на движение, предоставена на окото, четенето наум насърчава внимателния прочит и допитването до справочна литература. Студентите от дванадесети век са напътствани да четат glossae – основните теологически текстове – не като повествователни цялости, а като съчинения, предназначени за селективно четене и изучаване (Smalley 1952: 218). Поради тази причина учените все повече отдават значение на правилното прилагане на коментара към текста. Уповавайки се на прецеденти, датиращи още от осми век, те въвеждат широката употреба на сложни символи – преки предшественици на днешните бележки под линия – които да улеснят читателското око в бързия преглед между текста и съответния коментар. Писари, преписващи по-обширни библейски коментари като онези на Андрю от Сен Виктор, въвеждат ъгловати знаци – предшественици на днешните кавички – за по-ефикасно отделяне на библейския текст от изложението му56.

Схоластиката на дванадесети век също внася промени в начина на съставяне. За разлика от ранносредновековните автори на проповеди, писма и библейски коментари, съставителите на глосари и коментаторите от дванадесети век пишат свои собствени тълкувания и се определят като писатели, илюстрирайки акта на съставяне чрез латинските глаголи notare и scribere57. Те често създават нови коментари, черпейки вдъхновение от предишни образци, както и от коментарите на църковните отци. Допитването чрез справки е неоделима част от подобен вид съставяне. В края на дванадесети и в началото на тринадесети век допитването чрез справки е улеснено с добавянето на азбучни индекси и общоприети разделения по глави към Библията, в това число и Стария завет (Smalley 1952: 211–222; Leclercq 1963:  76, №3; Rouse & Rouse 1979: 3–42). Заради разхода на пергаментна хартия, авторите обикновено предпочитат да съставят коментарите си върху восъчни таблички, които впоследствие преписват или дават на писари, за да ги пренапишат върху фини коли от пергамент (вж. напр. William of Newburgh 1960: 364). Восъчните таблички обаче ограничават обсега на писмено съставяне, тъй като позволяват да се съставя наведнъж само една малка част от съчинението. В резултат на това, коментарите от дванадесети век представляват обяснения дума по дума на текста без препратки или бележки върху проблеми, засягащи текста като цяло, като в този си вид наподобяват голям брой от коментарите, писани през Античността58.

Учените от тринадесети век полагат все по-големи усилия да синтезират и наложат систематичен ред върху новите идеи, изникнали през дванадесети век. Преследвайки тази цел, автори като Алберт Велики и Тома от Аквино установяват, че вече не е възможно да формулират и организират своите извънредно сложни мисли в ограниченото пространство на восъчните таблички. Задачата по съставяне на обемни синтезирани съчинения в крайна сметка води до развитието на авторски ръкописен почерк с готическо курсивно писмо. Съставянето посредством коли и пергаментови листа означава, че авторите могат да преработват и пренареждат текстовете си, докато ги съставят. Това умение помага на схоластиците от тринадесети век в подготовката на текстове, богати на препратки, което предплага, че читателят, подобно на автора, разполага с умението да прелиства лист след лист, за да отнася твърдения към техни логически препоставки и да сравнява коментари върху свързани, но коренно различни пасажи от Светото писание. Предшественикът на писмото, използвано при собственоръчното съставяне през тринадесети век е писменият стил glossularis, с който дадени автори си служат, пишейки върху восъчни таблички и който също така е използван от писарите за преписване на коментари в комбинирани книги. Употребата на табличките задържа развитието на плавен и заоблен курсивен стил на писане, както се случва в Древен Рим, където истинският курсив се появява по времето на късната Република, когато сборниците с ръкописи започват да се прилагат към восъчните таблички като обичайното средство за писане на упражнения и планове за съставяния (Marichal 1963: 204–214). Автори от тринадесети век, пишещи в полетата на сборниците с пергаменти с цел изготвяне на странични бележки и коментари, модифицират буквената форма на glossularis и създават писмен стил, който е по-бърз и лесен за писане и който скоро след това започва да се използва за целите на собственоръчното съставяне.

Модифицираният готически glossularis, изписван върху фин пергаментен лист, е предвестникът на готическото курсивно писмо. То е идиосинкретично и трудно за четене, дори за хората от онази епоха59. Както в случая с Рим от трети век, непонятният стил на собственоръчното съставяне задължава някои автори от тринадесети век да диктуват техните собственоръчно съставени съчинения на секретари, които ги записват на понятния стил textualis, удобен за целите на повторно преписване от професионални университетски писари60. Собственоръчният стил на Тома от Аквино е считан за непонятен от неговите секретари и най-вероятно заради това той диктува някои от текстове си от собствени чернови, написани на ръка (Dondaine 1956: 24–25). Начинът, по който той си служи с диктовката обаче подчертано се различава от този на св. Бернар. Св. Бернар ползва диктовка, за да съставя съчиненията си; св. Тома я ползва при редактирането и разпространяването на текст, съставен, поне в своя груб вид, собственоръчно (Dondaine 1956: 25). Св. Бернар цитира Светото писание по памет; св. Тома го цитира по текста61. През четиринадесети век сборниците със собственоръчно написани ръкописи изместват диктовката като по-обичайната форма на съставяне.

Ранните опити да се съставят текстове в писмен вид през тринадесети век са правени с помощта на протокурсивно писмо, обозначено така, защото му липсват заоблените части на някои малки букви, стърчащи над или под останалите, характерни за истинското курсивно писмо, при чието изписване перото почти не се вдига от подложката. До 1300 г. протокурсивният стил еволюира в автентичен готически курсив62. През първата половина на четиринадесети век, готическият курсив придобива задоволителна общоприетост и понятност, тъй като собственоръчно написан ръкопис, ползващ този стил, може да бъде предаден на книжари за окончателен препис и разпространение в текстови стил63. В края на века, Жан Жерсон редовно съставя текстове в изискан и понятен готически курсив и ги изпраща в собствения си скрипторий за публикация (Ouy 1967: 275–301). Изключителната продуктивност на късните схоластически писатели като Жан Жерсон, Николай от Куза, Жил Белемер и Денис от Картузия не би била възможна без съвършенството на готическото курсивно писмо64.

Готическият курсив представлява уникално явление в историята на писмената комуникация – не съществува негов пълен еквивалент в античната класика. Древните съставят текстове в курсивен стил, ала гръцкия и римския курсив, подобно на древните текстови стилове, е изписван без разстояния между думите. Собственоръчно писан ръкопис, съставен в римски курсив, трябва да бъде четен на глас от автора на писар или изречен под нос от писаря пред самия него като част от процеса на преписване на думите върху ръкопис в текстови стил. Собственоръчно писаният ръкопис от четиринадесети век, написан на готически курсив с разстояния между думите, може да бъде преписан мълчаливо от писар на готически текстови стил. Тъй като диктовката престава да се ползва като типичния начин за съставяне, автори от четиринадесети и петнадесети век като Никола дьо Лир и Жан Жерсон съзнателно се определят като съставители и писатели. Те с гордост се отнасят към съчиненията като към творби, изначално произлезли изпод собствените им пера65. Перото е възприемано като оръдие, позволяващо израза на авторовите чувства и мисли66.

Трансформацията на автора от диктуващ в пишещ е ярко документирана от средновековните цветни илюстрации. От девети до дванадесети век и в по-малка степен през тринадесети век авторите обичайно са изобразявани като диктуващи своите съчинения. Бог – действителният автор на Светото писание – е изобразен като шепнещ на пророците от Стария завет и диктуващ на евангелистите, които служат като секретари, записващи изреченото слово67. Църковните отци от Античността и Ранното средновековие – св. Августин, св. Йероним, Григорий Велики, Сулпиций Север и Рабан Мавър – са обрисувани или като писари, пишещи под божествена диктовка или като самостойни автори, диктуващи на секретари. Също така, светски автори като Хораций и хроникьора Маркулф са по подобен начин представени като диктуващи съчиненията си68. През тринадесети век сцените, включващи литературно съставяне, започват да се променят. Евангелистите вече не са изобразявани предимно като пишещи под диктовка, но често са представяни като преписващи мълчаливо божествения текст от оригинален ръкопис, обикновено поставен в ръцете на ангел. Св. Павел и св. Йоан са изобразени като пишещи, не като диктуващи69. През ранния четиринадесети век авторите на жития от Сен Дени са изобразени като пишещи собствените си текстове (Paris, B. N. MS lat. 5286, fol. 3). Аристотел, Алберт Велики, св. Бонавентура, Винсент от Бове, Дънз Скот, Жан Жерсон и много други схоластици от по-нисък ранг са представени като учени, четящи уединено, като учители и като писатели, съставящи собствените си текстове, но всъщност никога като диктуващи или като писари, пишещи под диктовка70. В по-ранния период, цар Давид и цар Соломон, подобно на други автори, са изобразявани като диктуващи, но през четиринадесети и петнадесети век те са представяни като пишещи71. По подобен начин св. Йероним, представян през целия дванадесети век едновременно като диктуващ и като писар, пишещ под диктовка, през четиринадесети и петнадесети век редовно присъства в рисунките като пишещ собствените си съчинения72. Авторите от Античността често присъстват в изображенията през четиринадесети и петнадесети век като съставящи сами творбите си. В Късното средновековие както древните, така и съвременните автори са изобразявани в типичната седяща поза: върху писалище, заобиколено от множество поставки за книги и рафтове, служещи за съхранение на справочните материали и чернови73. Подобни принадлежности не са изобразявани в ръкописите, създадени в манастирите на дванадесети век, където авторите съставят устно и разчитат на устното запаметяване за техните цитати. Новите принадлежности са изобретени с цел да направят услуга на авторите, които съставят собственоръчно своите чернови и които събират цитати чрез удобното допитване до справочни пособия.

Преди четиринадесети век писането представлява тежка задача (Moulin 1978: 287). В ранните цветни илюстрации писарите са изобразявани с перо в едната ръка и с нож в другата. Освен че улеснява заличаването на места в текста, ножът изглежда служи за притискане на специалния вид пергамент, използван при официалните издания74. Изписването на дебелите щрихи при готическия текстови стил изисква натиск, променящ посоката си с честото повдигане на перото. Писането в неофициален готически курсив върху случайно подбрани коли и листа от пергамент значително облекчава физическия акт на писане и го съгласува по-успешно с интелектуалната дейност. В миниатюри от четиринадесети век авторите, използващи новия курсивен стил, са изобразявани в по-отпуснати пози. Подставката – пергамент или хартия, писането на които е по-лесно, отколкото на фините коли – е придържана ръчно, както правим днес75. Авторът, пишещ в готически курсив, изобразяван в миниатюри като уединен в кабинета си или намиращ се в идилична пасторална обстановка, се оказва независим едновременно от писмения труд и от упованието на писари. Като резултат от новопоявилата се лекота в писането, авторът придобива нов усет за съкровеност и поверителност в своята работа. В уединението си той е способен без помощта на друг да преработва черновите си върху отделни коли и листа. Той вече има възможност да възприема ръкописите си като едно цяло, да развива вътрешни отоношения, както и да отстранява повторенията и излишната стилистична претрупаност, присъща на писаната под диктовка литература на дванадесети век. Той също така може, когато сметне за удобно, да прибави приложения и преработки на текста по един лесен за него начин във всеки един момент, преди да го препрати към скриптория за публикация. Отначало писменото съставяне изглежда е използвано само при латински текстове, но до средата на четиринадести век диалектните форми на курсивния стил дават възможност и на авторите на народна литература да пишат творбите си. Новият и по-уединен начин, по който авторите мълчаливо съставят текстовете си, на свой ред засяга очакванията им за това как хората ще ги четат. През дванадесети век, когато текстовете са съставяни устно, авторите с право предполагат, че текстовете им ще бъдат четени на глас. Гийом дьо Сен Тиери ясно заявява, че Светото писание трябва да бъде четено тъкмо по начина, по който е било издиктувано76. През четиринадесети век, когато текстовете са съставяни наум, авторите им очакват те да бъдат четени наум. Никола дьо Лир, най-бележитият библейски коментатор на четиринадесети век, се обръща към читателя, а не към слушателя77. Жан Жерсон съветва читателя да се вчувства в ролята на писателя78. Схоластически текстове от четиринадесети век, съставяни в курсивен стил, са отбелязвани чрез един нов нагледен речник, посочващ нуждата, както на читателя, така и на писателя, да разполагат с ръкописния сборник. Когато Никола дьо Лир, Денис от Картузия и анонимният автор на Somnium vidiarii вмъкват препратки, те често заменят устната форма на цитата ut dicit, предпочитана през дванадесети век, с изразите ut descripsit или ut scripsit, обичайно последвани от определена препратка към книга и глава (вж. напр. Denis the Carthusian 36.618 и навсякъде). Не по-рано от дванадесети век библейските коментатори започват да правят препратки към части от собствените си текстове като цитати supra или infra. Схоластически автори често използват тези термини и през тринадесети век започват да номерират твърденията си, за да улеснят читателя в проследяването на сложната структура от отговори и възражения79. Новите жанрове на университетска литература – summa и tractatus – са предназначени предимно за уединено нагледно четене и, за разлика от lecturae, не са четени на глас в университетските аудитории.

Докато уединено четене наум все повече се разпространява през четиринадесети и петнадесети век, публичните лекции продължават да играят съществена роля в средновековния университетски живот. Всъщност техниката на нагледно четене се оказва съществена за разбирането на публичните лекции, защото докато професорите четат на глас от своите собственоръчно писани текстове, студентите проследяват лекциите, докато четат книгите им наум. Това представлява изменение на ситуацията в монашеските школи от Ранното средновековие, където един монах чете на глас, а другите слушат, без да ползват книги. През 1259 г. доминиканското монашеско братство на Париж изисква от студентите по възможност да носят в час препис от текста, четен и разясняван на публичните лекции. Правилата, постановяващи студентите да носят книги в час, е също така част от устава на колежа на Харкорт в Париж и на университетите във Виена и Инглощад (Denfile et al. 1889–1897: 1.386 (= CUP); Boulay 1665–1773: 4.159; Rashdall 1936: 423 № 1, 2). През 1309 г. Пиер Дюбоа, най-бележитият законоведец в служба на Филип IV Хубави, прави наблюдението, че студентите, които нямат препис на текста пред себе си, извличат малка полза от университетските лекции80. Студентите, които са твърде бедни, за да си позволят собствени преписи, имат възможност да заемат книги от библиотеките, като например тази на катедралата Нотр Дам в Париж, приемаща заявки специално за тази цел81.

Важни промени в ръкописния формат от тринадесети и четиринадесети век настъпват едновременно с разпространението на четенето наум в уединение или в аудиторията. Четенето на глас обикновено се състои в продължително четене на текст, или на основна част от него, от началото до края. Повечето каролингски ръкописи, подобно на древните свитъци, не са разделяни на отсеци, които са по-малки от глави, и много ръкописи от Стария завет дори не са разделяни по глави. В периода от тринадесети до петнадесети век са въведени подразделения в класическите и ранносредновековните текстове. В някои случаи съчинения, вече подразделени по глави в Късната античност, независимо от това са подразделяни с много повече последователност от университетските учени (Parkes 1976: 124–125; Callus 1948: 243–270; Hunt 1954: 63). Новият начин за представяне на стари текстове се превръща в постоянна част от новосъставените текстове, които са възприемани с оглед на разделенията по глави и distinctiones. Справочните пунктове, установени от новите разделения: списъци със заглавия на глави, азбучни списъци по предмет и заглавки на всяка страница – всички те стават общоприети характеристики на схоластическите ръкописни сборници (Parkes 1976: 118–122; Rouse & Rouse 1979: 7–36). Главните букви, използвани още от девети век заедно с пунктуацията за обозначаване на паузите за поемане на дъх, през четиринадесети век служат за разясняване на новата последователна аргументация от типа ad primum, ad secundum и т.н. Нови пунктуационни форми, в това число и цветния знак за отбелязване на параграфите, от ранния тринадесети век нататък навлизат в общата употреба с функцията да обособяват части от интелектуалното съдържание (Marichal 1963: 237–240; Parkes 1976: 121). Разпростирайки се върху прецедента, предоставен от ръкописите с библейски коментари от дванадести век, цитатите в даден текст, дотогава неотбелязвани в повечето монашески ръкописи, редовно са подчертавани в червено. Също така е установена система от следващи една след друга бележки в полето82, при които са използвани букви от азбуката, за да бъдат отбелязвани определени места в юридическите текстове и към края на четиринадесети век тази система е въведена с цел снабдяване на литературните текстове с коментари и бележки. През петнадесети век я откриваме като средство за прикачване на коментарите на Никола дьо Лир в старопечатните издания83. Сложните диаграми, съпровождащи схоластическите текстове, стават понятни само на читател, който държи ръкописния сборник пред себе си. Сложната структура на типичната за един схоластически текст от четиринадесети век страница предпоставя читател, който чете единствено с очите си, плъзгайки бърз поглед от възражението към отговора, от списъка със съдържанието или диаграмите към самия текст, и от текста към бележките и коментарите заедно с техните поправки84.

В разцвета на Средновековието писарите преписват текстовете нагледно и често споменаваната теза, че схоластическите книги обикновено са писани от студенти, транскрибиращи професорски диктовки, се оказва несъстоятелна с оглед на съвременните описания на средновековната аудитория. Един или двама назначени на длъжност писари посещават определени публични лекции, за да си водят бележки. Също така е вярно, че някои схоластически текстове, понякога озаглавявани reportationes, включват не само уроците на преподавателя, но и импровизираните възражения на студентите (Smalley 1952: 203; Hunt 1950: 3–5). Ясно е обаче, че тези reportationes не са дословни транскрипиции на действителни лекции и разисквания. Изглежда, че те по-скоро представляват внимателно изготвени синтези от бележки, в това число и студентски възражения, както и преподавателски собственоръчно написани текстове, с които студентите разполагат (Little & Pelster 1934: 228–229; Dondaine & Bataillon 1966: 173, 178; Piltz 1977: 12–14). В отделни случаи самият професор заема ролята на редактора и разпространителя на текста изцяло от свое име. Друг път задачата по изготвяне на окончателната версия е поверявана на докладчик, който систематизира поверения му материал в уединението на собствения си кабинет85. Тези изводи са потвърдени от някои изображения. Миниатюра от петнадесети век загатва, че Flores Augustini de civitate Dei на Франсоа дьо Мерон е сходна с бележките, направени от секретар по време на лекция (Dogaer & Debae 1967: pl. 33.). Докато някои по-нови гравюри изглежда възпроизвеждат диктовка по време на урок, в илюминираните миниатюри от четиринадесети и петнадесети век липсват изображения на студенти, записващи дословни транскрипции на професорски лекции. Вместо това илюстрациите обикновено показват професор, изнасящ лекция с помощта на свой собственоръчно написан текст пред студенти, които, ако не броим рядкото изключение на писаря, или не разпологат с пера и книги, или, което е по-често срещано, държат в ръце вече написани книги86. В средновековното образование диктовката е предимно педагогическо средство за обучение на младите в писане и ортография и в средновековните миниатюри е представяна единствено в тази своя форма (Randall 1966: фиг. 635).87. Малкото документирани случаи, в които диктовката е използвана при създаване на университетски книги, са от Германия по времето, когато настъпват отклонения от нормата, превърнали се в необходимост поради необичайната оскъдност на училищни пособия и липсата на библиотеки, както и на съсловие от книжари (Putnam 1896: 220; Kirchoff 1966)88. През 1355 г. в Париж университетът преценява, че изкуствено забавеният процес по изнасяне на лекции с цел събиране на богат набор от пространни лекционни бележки пречи на студента да фокусира вниманието си върху текста, за да схване тънкостите в лекцията на своя учител89. Съществуват и други способи за разпространение на писмени текстове извън аудиторията. През петнадесети век група изключително способни писари от университета в Анжер съумява да направи преписи на професорски лекции за не по-малко от месец и на сравнително ниска цена. Тези ръкописи вероятно дори са разпространявани преди лекциите, така че студентът да разполага с възможността да чете наум наред с професора, за да схване по-лесно сложните и ловки аргументи90.

Ако достъпът до книги е важен при схващането на сложностите в публичната лекция, той е още по-нужен при частните занимания – част от университетския живот, отчитана във все по-нарастваща степен. Илюстрации от четиринадесети и петнадесети век показват учени, четящи с неразтворени устни, групово и в уединение – ясно забележимата иконография на мълчанието91. Изгодно закупувани компендиуми на по-пространни трактати добиват популярност, служейки на нарастващата нужда на студента от частни занимания (Grabmann 1939: 54–104)92. Пиер Дюбоа препоръчва произвеждането им като основна част от плана му за образователна реформа93. В пролога на своя Tractatus de differentia Никола дьо Лир заявява, че пише това резюме на своя по-обемен Postillae, за да може бедните студенти да си позволят преписи за целите на техните частни занимания (Hailperin 1963: 139). Древните и монашеските системи за запаметяване зависят от ученето на глас и усвояването на знания чрез механично повторение. Новите леснодостъпни университетски текстове от Късното средновековие, преизпълнени с глави, подразделения и отличителни думи, правят възможна една форма на запаметяване, състояща се в запомнянето на зрителния образ на изписаната страница. Новите текстове са малки по обем и затова по-добре пригодени за продължително нагледно изучаване94. Приложени са също така специални азбучни списъци, имащи за цел да улесняват запаметяването на текста (Hajdu 1936). В своя трактат De laudibus scriptorum Жан Жерсон твърди, че изучаването посредством книги е по-важно от слушането на устно представени учения. Изречената дума е мимолетна; единствено писмената дума е дълговременна и може да се запаметява зрително (Gerson 1971: 1.424–425). Герхард Гроот, чиито идеи са разпространявани из школите на Devotio moderna95 описва запаметяването като зрителен процес, при който образите на буквите и сричките се отпечатват в ума. Според Гроот, употребата на зрителната памет е предпоставка за запомнянето както на схоластическите учения, така и на принципите на християнската вяра (Groоte, Gerhard 1924: 313–314)96.

Промените в четенето довеждат до промени, свързани с библиотеките. Манастирските библиотеки от дванадесети век са пригодени към културата на гласното  четене. Книгите са съхранявани в запечатани ковчежета и по традиция са заемани по Великден за период от една година. Дългият период на заемане отразява бавния ход на гласното четене, било то пред себе си или пред малки групи от други хора. Преградените помещения в манастирските библиотеки, отделени едно от друго с каменни стени, позволяват на монасите да четат тихо пред себе си или да съставят текстове като диктуват на секретар, без да безпокоят събратята си. Практиката на монашеските автори да запомнят големи пасажи от Светото писание чрез механично устно запаметяване изключва необходимостта от формални справочни книги. В края на тринадесети век обаче настъпват драматични проблеми в архитектурата на библиотеките, както и в начина им на обзавеждане. През тринадесети и четиринадесети век в университетите на Оксфорд и Кеймбридж, в Сорбоната, както и в други парижки университети в централните коридори са инсталирани библиотеки, снабдени с писалища, поставки за книги и пейки, където читателите сядат един до друг (Waitz 1893: 145–164). Важните справочни пособия са закачвани с верига за поставките, така че да бъдат ползвани единствено в библиотеката. Първата по рода си колекция от справочни издания е създадена в колежа Мъртън в Оксфорд през 1289 г (Garrod 1927: 315.)97. Подобна на нея е създадена в Сорбоната през 1290 г. (Rouse 1967: 59). Измежду закачените на верига книги неизменно фигурират речници, Сумите на Тома от Аквино, библейските коментари на Хуго от Сен Шер и Никола дьо Лир и други обемни съчинения, често цитирани от учените. Уставите на библиотеките за справки изтъкват на преден план възможността окованите книги да бъдат предоставяни за справки в услуга на всеобщото благо (Delisle 1868–1891: 2. 181, № 6). От това следва, че библиотеката е възприемана като място, където професорите и студентите отиват да четат, пишат и учат98.

Именно в библиотеките за справки от късния тринадесети век за първи път е заявена нуждата от мълчание. В манастира, където всеки четящ чете на глас, гласът на всеки един служи за преграда срещу звуците на останалите четящи в съседство (McGuigan & Rodier 1968: 649–655; Weisberg 1980: 235–236, срв. 159–160)99. Когато четенето започва да се осъществява единствено с очи, всеки един звук се превръща в потенциално отвличане на вниманието. Дори уединеното четене на глас над писалищата с привързаните за вериги колекции от справочни издания в претъпкана средновековна библиотека би било обезпокоително и затрудняващо учебния процес. В De instructione officialium Юмбер дьо Роман изисква във всяко доминиканско братство да бъде създадена читалня на някое тихо място в съответния манастир (Humbert of Romans 1888: 1.421; Humphreys 1964: 136). В Оксфорд правилата от 1412 г. определят библиотеката като място за пазене на тишина (Anstey 1868: 1.263–264). Уставите на библиотеките в Анжер от 1431 г. забраняват разговорите и дори говоренето под нос (Port 1879: 31). Уставът на библиотеката в Сорбоната, написан в късния петнадесети век, но заимстващ практики от по-ранно време, провъзгласява справочната библиотека на университета за величествено и свещено място, в което ще властва тишината100. Подобно правило съществува относно папската библиотека, основана наново в Рим след Великата схизма (Müntz 1887). Четенето в уединение насърчава читателите да ползват книгата като учебно пособие чрез практиката на обозначаване с кратки фрази, символи или драскулки на пасажите в полето. От това следва, че са нужни нови правила, които да ограничават тези дейности до пространството на библиотеката като по този начин запазят колекциите за общо ползване101. Справочните пособия, четени наум в библиотеката, улесняват ползването на самата библиотека, като например каталози с азбучни показатели по автори и специални обединени каталози, представящи библиотечните фондове в даден град или регион (Rouse and Rouse 1979; Obbema 1977: 326–353).

Онези, които четат единствено с очи, четат по-бързо и ползват книгите много повече, отколкото техните предшественици – монасите, които заемат един том за цяла година, за да четат на глас. През 1450 г. населението на университетите, което е приблизително с четиридесет процента по-малко, отколкото през 1300 г., чете доста по-обширни корпуси от схоластически съчинения, отколкото са съществували сто и петдесет години по-рано (вж. Bozzolo & Ornato 1980: 90–91, 118–120). Към 1476 г. даден мирянин разполага с възможността да прочете Библията за двадесет дни (Ingelfinger 1939: 141, цитирано от Moeller 1971: 59). Позволявайки на учените да четат по-бързо, четенето наум насърчава създаването на по-големи университетски библиотеки и формирането на постоянно растящи на брой частни библиотеки. Нарастващата нужда от ръкописни книги в края на Средновековието подтиква университетските писари да ползват готическия курсив и да си служат с вече все по-достъпната хартия като подставка. Писарите също така усъвършенстват техники за мащабно производство на стандартни ръкописни текстове. През петнадесети век професионален писар от Анжер е в състояние да препише кратко съчинение за тридесет дни, а в Париж препис от Коментар към трета книга от Сентенциите може да бъде изготвен в рамките на три месеца и половина (Samaran & Marichal 1959: 259). Системата pecia позволява един-единствен оригинал да бъде преписван едновременно от няколко писари, чрез неговото раздробяване и разпределяне на отсеци или peciae като екземпляри. Навързването на страниците, усъвършенствано през петнадесети век, е наложено като следствие от нагледното преписване. Утвърдените от този процес сложни манипулации, свързани с обработването на листовете хартия, биха били несъвместими с диктовката102. Миниатюри и дърворезби, изобразяващи късносредновековни скриптории, показват писарите с неразтворени устни, ползващи най-разнообразни технически средства за отбелязване на редовете, които насочват погледа им в проследяването на оригиналния текст (вж. напр. Klein 1937: 1312; Paris, B. N. MS lat. 4. 15, fol. 1).

Предоставяйки един нов аспект на уединение, прехода към четене и съставяне наум носи със себе си по-дълбоки последствия за културата на Средновековието. Психологически погледнато, четенето наум окуражава читателя като поставя източника на неговото любопитството напълно под негов контрол. В света на устната култура от дванадесети век, ако нечии интелектуални размишления се окажат еретични, те стават обект на коригираща уравниловка и контрол в самия акт на тяхното формулиране и публикуване. Диктовката и публичната lectio на практика служели за здрава опора на ортодоксалната теология и философия. Ересите от дванадесети век имат народен произход, отразяващи колективните духовни нужди, отколкото някакво частно интелектуално любопитство. Ученията на еретиците като това на Катарите не са основани на никакви корпуси от забранени писания, а са разпространявани устно (Lambert 1977: 4, 39, 43–44). Четенето изключително с очи и съставянето единствено в писмен вид изместват индивидуалните размишления извън обсега на груповата санкция и подготвят почвата, от която израстват новите университетски ереси от тринадесети и четиринадесети век. Тези ереси са разпространявани чрез уединено четене на tractatus, който до голяма степен измества устно представяните quodlibet и lectura като предпочитаното средство за интелектуална изразност103. Сам в своя кабинет, авторът, бил той прочут професор или никому неизвестен студент, разполага с възможността да съставя и чете еретични учения, без да бъде подслушван. В аудиторията студентът, четящ наум, може да слуша ортодоксалните мнения на своя професор и нагледно да ги сравнява с възгледите на онези, отхвърлящи установените църковни авторитети104. По този начин уединеното четене и съставяне наум поощряват индивидуалното критическо мислене и в крайна сметка допринасят за развитието на скептицизма и интелектуалната хетеродоксия. Liber figurarum на Йоаким от Фиоре, едно от най-бележитите еретични съчинения на тринадесети век, според самото си заглавие съдържа сложни диаграми – указание за това, че въпросното съчинение е съставено като справочник за лично ползване (Lambert 1977: 186–189). Във Франция интелектуалните наследници на Йоаким – служещите на духа францисканци от ранния четиринадесети век – създават многобройни памфлети, предназначени за лични справки. В Парижкия университет студентите са порицани за тайното разпространяване на диалектен превод на Defensor pacis на Марсилио от Падуа (CUP 3.225–226).. Еретични книги и памфлети често се появяват в малък формат, което ги прави по-лесни за укриване и безпрепятствено разпространение (Esposito 1951: 127–159). В Англия притежанието на съчинения на Лоларди105 представлява законно основание за обвинения в ерес (Hudson 1971: 442). В края на четиринадесети век в своя Fortitudinum fidei теологът Алфонс дьо Спина приписва прозхода на ересите на уединеното и неконтролирано четене на Светото писание (Paris, B. N. MS fr. 20067, fol. 79r-v).

Университетските професори от Късното средновековие са наясно, че техните речи се отнасят и за всички четящи наум наред със студентите, посещаващи лекциите им106. Безпокойството, възникнало през тринадесети, четиринадесети и петнадесети век вследствие на мълчаливото разпространение на идеи извън лекционната зала, намира отражение в университетски правилници от онова време. През четиринадесети век университетските устави забраняват внасянето по време на публични четения на забранени книги (CUP 1.486 и 543). През четиринадесети век самите забранени съчинения са издирени и унищожени, както през 1323 г., когато управителното тяло на доминиканския орден постановява всички пазени в тайна съчинения върху забраненото изкуство на алхимията да бъдат изгорени (CUP 2.271). През 1346 г. Парижкия университет публично обявява, че съчиненията на Никола дьо Отрокур трябва да бъдат изгорени (CUP 2.576). През петнадесети век в Нидерландия, Герхард Гроот изгаря съчиненията си върху магията, след като е покръстен (Épiney-Burgard 1970: 54). Въпреки това, някои преписи от еретични съчинения се оказват необходими с единствената цел да бъдат опровергавани от теолозите. Средновековните правила в библиотеките на Сорбоната предполагат, че еретичните съчинения, налични в библиотеката, ще бъдат използвани единствено от професори по теология, които ще съставят опровержения на грешките (Marichal 1963: 204–214). Но как би бил възможен контролът върху отделните учени, докато те четат наум? През 1473 г. Луи XI дава възможен отговор, заповядвайки не само да бъде забранено преподаването на номиналистките доктрини, но и да бъдат заключени с вериги всички номиналистки книги в библиотеките на Парижкия университет107. Кралят осъзнава, че да забрани ученията на номиналистите е безмислено, ако тези учения могат лесно да бъдат изучавани чрез многобройните ръкописи на номиналистки съчинения, намиращи се в библиотеките на увиверситета.

Новата разновидност на уединението, придобита посредством четенето и съставянето наум не служи единствено като проводник на ересите – тя също така засилва ролята на ортодоксалните религиозни и духовни практики. Писмата и проповедите на св. Бернар изначално са съхранявани, за да бъдат четени на глас, макар че те са четени значително тъкмо в уединение към края на Средновековието108. Новата духовна литература, възникваща през четиринадесети и петнадесети век, съзнателно е съставяна, за да бъде четена в уединение. Във Vita Christi Рудолф от Саксония препоръчва уединеното четене на Светото писание като път към духовния мир (Paris, B. N. MS fr. 407, fol. 367). Учението на Ян ван Рьосбрук е разпространено из Нидерландия чрез създаването на многобройни преписи на трактатите му, а не чрез проповеди или публични дебати109. Герхард Гроот гледа на уединеното нагледно четене като най-висша форма на духовно обучение. Проповедите, съставяни от учените, са възприемани като посредствен заместител в полза на неграмотните (Groote, Gerhard 1924: 314; срв. Épiney-Burgard 1970: 260).. Самото онова блуждаене на ума, заради което древните гледат на четенето наум с подозрение, спечелва симпатията на последователите на Devotio moderna. Когато е съпроводено с четене на Светото писание, блуждаенето на ума е първата стъпка към мистичния духовен опит. Тъкмо четейки в уединение, Герхард Гроот открива, посредством свободни асоциации, скрития и мистичен смисъл на Библията (Épiney-Burgard 1970: 62). Светлината на Божественото озарение спохожда Флоренций Радевин, докато чете Библията (Thomas à Kempis 1905: 135). Тома Кемпийски препоръчва четенето наум, размишлението и молитвата като средствата за постигане на съкровена близост с Божественото, което е скрито вътре в нас (Thomas à Kempis, De imitatione Christi 1. 20, по-специално 1–6). Отделно от учението на Devotio moderna четенето наум също играе съществена роля в духовността на просещите монаси по време на Реформацията от петнадесети век. Франсоа д’Амбоаз говори благоприятно за уединено четенето наум пред Кармелитите след реформата на ордена им (Wilderink 1964: 259). Наредбите на реформираните доминиканци от Конгрегацията на Холандия изтъкват значението на четенето и изучаването наум110. Измежду картузианците, Денис от Картузия цени четенето като инструмент за изграждане на дисциплина в мълчанието. Според него мълчаливото размишление над букви и образи слага началото на духовното изкачване към мистичното единение с Божественото111.

Разграничението, направено от първите монашески автори между четенето на глас и мълчаливото размишление, изчезва в духовността на четиринадесети и петнадесети век, когато четенето наум се превръща в неотменна прелюдия към размишлението и божественото просветление112. Религиозни памфлети, написани на народен език, са съставяни, за да бъдат четени наум в уединението на отделната монашеската стая по време на богослужения113. Часослови, предназначени за четене наум, никнат в изобилие и се радват на богата популярност, измествайки традиционните богослужебни текстове: молитвениците, требниците и псалтирите. Тъй като новите молитвеници са ползвани от миряните за лично четене, нужни са доста повече преписи отпреди, когато един препис, четен на глас, обслужва цяла една група. В първата половина на петнадесети век писарите създават хиляди часослови на латински (много от тях включващи молитви на народен език) и стотици ръкописни преписи на Молитва към Дева Мария и Подражание на Христа на Тома Кемпийски114.

Новите жанрове на индивидуалните молитвеници включват илюстрации със сцени на мълчаливо религиозно четене, изтъкващи новата духовна роля, приписвана на книгата. Преди 1300 г. художниците обикновено представят връзката между божественото и човешкото като основана изключително на устната комуникация. Бог е представен като говорещ на своите последователи и никога посредством писменото слово. Един англо-френски молитвеник от ранния четиринадесети век изобразява Девата, общуваща с читателя посредством зрителен образ, сочейки към думите в една книга (Paris, B. N. MS fr. 400, fol. 38v). В други илюстрации на книги от четиринадесети и петнадесети век ангели разпространяват Божието Слово из човешкия свят, носейки отворени ръкописни сборници за четене наум, както и монаси, които отблъскват Дявола като мълчаливо застават насреща му с писменото Божие Слово (Paris, B. N. MS lat. 10532, fol. 330; Arsenal MS 6329, fol. 145v). В духовните съчинения от четиринадесети и петнадесети век общуването с божественото е представено като общуване с очи. Герхард Гроот препоръчва на схоластиците да четат Библията на народен език, защото буквите опресняват зрителните образи в ума на онзи, привикнал към четене на латински текстове ((Groote, Gerhard 1924: 314). За св. Августин се говори, че пише молитви, които му се явяват пред очите в резултат на откровение115.

Представите за зрителна връзка с божественото намират отражение в една нова иконография на духовния опит. Жан Мансел, приближен на Шарл VII и Филип Хубави, скланя благородници да четат и размишляват над религиозни текстове. Vie de Christ на Мансел е илюстрирана с миниатюра, изобразяваща ангел, който държи свитък пред мъж и жена в легло – мъжът е с отворени очи и чете Словото Божие (Paris, Arsenal MS 5206, fol. 174). В сцените на Благовещение от ръкописи, орнаментални рамки и картини на френската и фламандската живопис от четиринадесети и петнадесети век Дева Мария неведнъж е изобразявана като дама от благородно потекло, четяща съсредоточено наум и с неразтворени устни в момента на божественото посещение116. Вестта, че тя ще роди Божия Син, често е изобразявана или чрез ангел, сочещ към отделен пасаж от Светото писание, или чрез сноп лъчи, отправен към главата или сърцето ѝ, с послание, отиващо отвъд изреченото. В часословите тези сцени съпровождат молитвата към Девата, започваща от псалм 50.17 – Domine, labia mea asperies, et os meum annunciabit laudem tuum – който още от седми век е рецитиран от бенедиктинските монаси в края на нощните часове на задължително мълчание. В подобни илюстрации ясно личи предпоставката, че силата да възхваляваш Бога е въздавана при четене наум, когато устата на поклонника е принудена да мълчи с обет.

Новото иконографско значение, отдадено на четенето наум, не обявява пълното изчезване на гласното четене и диктуване в илюстрираните книги от четиринадесети и петнадесети век. Малките деца са изобразявани като учещи се да четат на глас (вж. напр. Muther 1884: 2.11), а в часословите богослуженията са представяни като четения на глас (Delaissé 1965: 172). Портретите на четиримата евангелисти, твърде често срещани в часослови, продължават да носят следите от влиянието на ранните образци, изобразявайки апостолите като писари, пишещи под диктовка, макар че едва забележими промени често превръщат дадена сцена на диктуване в сцена на явно собственоръчно съставяне. Смъртно болните и старите, които са твърде слаби, за да пишат, са изобразявани като диктуващи съчиненията си – обикновено подготовки към завещание. Подобни сцени изобразяват заупокойните молитви в часословите117. Късносредновековни преписи на италиански писатели на трактати върху ars notariae съдържат миниатюри на техните автори, диктуващи и четящи на глас образцови речи пред студенти, които ги записват в свои собствени книги (Volpicelli et al. 1960: 64). Поети като Хораций, определяни като диктуващи в смисъла на стихоплетци, също са изобразявани, докато диктуват текстовете си на писари и лични секретари118. В миниатюри на френски и италиански юридически текстове древните иконографски конвенции налагат изискването императорите и кралете да бъдат изобразявани като диктуващи своите наредби и устави (Steffens 1909: №. 106 е пример за това). Само при изключителни обстоятелства обаче художниците представят тогавашните автори на литературни или схоластически текстове като диктуващи или като писари, пишещи под диктовка. През 1348 г. бенедиктинския монах Жил ли Мюизи ослепява и е принуден да диктува своите хроники – събитието е определено като достатъчно важно за отбелязване чрез неговото изобразяване в специална миниатюра (d'Haenens 1959: 258–286)119. Според разясненията на неговия биограф, Ян ван Рьосбрук диктува на преклонна възраст, когато вече е твърде слаб, за да пише (Ruusbroec 1922: 11). Действително, през петнадесети век Ален Шартие – в ръкописите на Quadrilogue invectif – и Жан Жермен – в единствения илюстрован ръкопис на Разговор между сарацин и християнин120 – са изобразени като писари, пишещи под диктовка121. В тези случаи обаче представянето на авторството им като дело на секретар не означава показване на това как те действително съставят съчиненията си, а има за цел да подсили правдоподобността помежду сцените на измислени литературни дебати и миниатюрите, изобразяващи действителни пледоарии в съдилища, където писарите и нотариусите записват протоколите на устните заседания.

Трансформацията от устна и монашеска в схоластическа и основана на зрителното възприятие култура между края на дванадесети и началото на четиринадесети век в света на латинското писмо отначало има твърде ограничено въздействие върху секуларното общество, по-специално в Северна Европа. До средата на четиринадесети век самите френски крале и благородници четат рядко, но заръчват да им четат от ръкописни книги, подготвени специално за тази цел. Онези принцове, като Сен Луи, които умеят да четат, го правят на глас и в малки групи (Beaulieu 1840: 44, The Confessor of Queen Marguerite: Beaulieu 1840: 79). Наред с богослужебните текстове, литературата четена на принцовете се състои от хроники, старофренски епически поеми, романси, както и от поезия на трубадури и трувери. Повечето от тези съчинения са в стихотворна форма и са предназначени за устно изпълнение. Колекции от прозаически текстове от тринадесети век като Roman du Lancelot и Histoire ancienne jusqu'à César също са съставяни, за да бъдат четени на глас. От благородника се очаква да слуша за подвизите на неговите предци или древни знаменитости (Guenée 1976: 288).

Може би фактът, че текстовете, написани на народен език, са предназначени за слушане, обяснява защо практиката на съставяне чрез диктовка изглежда се запазва по-дълго при тях, отколкото при схоластическите съчинения на латински език122. Жоанвил диктува своята Histoire de saint Louis, а автора на Roman du Lancelot е изобразен като диктуващ123. Липсата на диалектно протокурсивно или курсивно писмо също дава стимул на широко разпространената практика на диктуване на текстове на народен език. Много от средновековната народна поезия и проза е съставяна, запаметява и изпълнява устно и е записвана едва в по-късни времена124. През тринадесети век, когато латинските писатели започват да записват сами собствените си мисли на неподвързани листа и коли, разработвайки за тази цел курсивен писмен стил, текстовете на народен език все още са писани в стил textualis след тяхното устно съставяне. Разстоянието между думите, несъмнено присъстващо в текстовете на латински от тринадесети век, понякога води до объркване в ръкописите на народен език. Писарите, които са наясно, че един типичен латински текст съдържа разстояния между думите, понякога се догаждат не без колебание кои точно групи от срички изграждат правилно изписаните думи на народния диалект (вж. напр. Havet 1887: pis. 27a и 35, и Chicago, Newberry Library MS f.21)125. Въпреки това фактът, че народният диалект израства като нагледен език едва след окончателното установяване на разстояния между думите в текстовете на латински, оказва значително влияние върху еволюцията на диалектната граматика и ортография. Действително, сравнително ранният стадий, отчитащ появата на разстоянията между думите в писмения диалектен език, ненапразно попречва на развитието на флексията, която в древния латински език помага на читателя правилно да разпознава и акцентува думите. Разстоянието между думите несъмнено отдава на диалектния правопис по-слаба обвързаност с фонетиката, отколкото при латинския, тъй като веднъж щом диалектните думи се установяват като нагледни цялости от букви, правописът си остава същият дори когато постепенните промени в произношението правят така, че някои букви да бъдат изговаряни нямо126. Без умишлено да внасят радикални промени в произношението, писарите от Късното средновековие, обучени в университетите, често включват неми съгласни в състава на диалектни думи, за да ги направят нагледно по-сходни с латинския образец, откъдето водят началото си127.

В ранния четиринадесети век, когато латинският курсив е напълно установен, авторите започват да го използват в съюз с традиционното разстояние между думите, за да съставят диалектни и – в един малко по-късен период – литературни текстове. Във френския кралски двор задачата по ръководенето на тази сфера нараства по сложност, за да бъде овладяна от неграмотните принцове, зависещи от услугите на писари и четци. Кралските секретари започват за използват курсивно диалектно писмо при изготвянето на чернови за внимателен прочит от страна на краля; Шарл V собственоръчно внася поправки в черновите на своите писма и подписва оригиналите (Tessier 1962: 305). Век по-късно от някои кралски писма се очаква да бъдат писани собственоръчно от краля, а от някои други – да носят неговия личен подпис128. За разлика от по-ранните харти на латински, съставяни чрез диктовка и писани в ритмизирана проза, за да бъдат четени на глас, новите кралски документи са писани аритмично на диалектен език и украсени с миниатюри, за да бъдат удостоени с вниманието на суверена (Tessier 1962: фронтиспис).

В средата на четиринадесети век френската аристокрация започва да възприема същата практика на четене и съставяне наум на текстове на диалектен език, която през предишния век е установена по отношение на латинската литература в университетите. Управлението на Джон II бележи началото на значителна активност в преводите на античната литература и схоластическите текстове на френски129. След смъртта на крал Джон в изгнание Шарл V поема покровителството над преводаческата дейност и става първият крал, натрупал достатъчно книги за една истинска кралска библиотека в една от кулите на Лувъра. Кралят снабдява библиотеката с принадлежности, идентични с тези, използвани в тогавашните университетски библиотеки (Delisle 1868-1891: 1. 20; Sherman 1969: 13). В миниатюри той е изобразяван седнал в своята библиотека и четящ в мълчаливо уединение. Ръкописите също така описват как той посещава лекции и си служи по университетски маниер с препис от лекцията, докато я слуша130. През петнадесети век глаголът veoir е използван в официалните текстове на народен език като синоним на уединено четене наум, досущ както през четиринадесети век videre и inspixere започват да се използват вместо legere131. Автори, приближени на кралската фамилия, като Жан Фроасар и Кристин дьо Пизан, са изобразявани като писатели в илюстрациите, украсяващи ръкописите им132. Дори принцовете от кралския род са изобразявани като пишещи своите собствени съчинения. Рене д’Анжу, плодовит автор и внук на Шарл V, е изобразен като изписващ своите текстове в стила на тогавашните автори на латински текстове (Dogaer & Debae 1967: pl. 39.). През петнадесети век думата écrire става синоним на съставям133.

Уединеното четене наум от страна на краля и великите принцове на кралството като Жан дьо Бери, Филип Смелия и Рене д’Анжу оказват драматично въздействие върху броя и видовете книги, изготвяни специално за кралските и благородническите дворове. Както университетските библиотеки от четиринадесети и петнадесети век далеч надвишават обема на по-ранните монашески колекции, така и кралските и благородническите библиотеки след 1350 г. постепенно нарастват до размери, несравнимо по-широки от тези на предшествениците си. Подобно на тогавашните схоластици, чиято интензивност на четене нараства поради възприетия навик на четене наум, миряните също започват да изпитват нужда от едно по-обемно количество от текстове, по-специално – часослови и съчинения на народен език. Новите текстове на народен език, изготвяни за принцовете, са почти изцяло написани в проза – за разлика от по-ранните предпочитания към литература в стихове. Новите книги, изготвени за ползване от благородниците, са преизпълнени със списъци на съдържания, азбучни глосари, предметни показалци, заглавки на всяка страница и интелектуални сложности, присъщи на схоластическите сборници от четиринадесети и петнадесети век. Коментари, изискващи объркващо търсене из препратки, съпровождат новите преводи на народен език на Библията, св. Августин, Аристотел и Валерий Максим – сбор от текстове, твърде трудни и неудобни за четене на глас от професионален четец, но изключително подходящи за нагледен внимателен прочит и изучаване. Това са текстовете, които Жан Жерсон специално препоръчва за обучението на Шарл VI (Thomas 1930: 50–51). През първата половина на петнадесети век френските автори съставят в полза на благородниците нови справочни пособия, включващи азбучни речници на светци и географски указатели134. Броят на илюстрациите в тези книги на народен език нараства, тъй като ролята на миниатюрите еволюира от проста украса към спомагателно средство за разбирането на текста, обслужвайки една дидактична функция, аналогична на тази при диаграмите, които съпровождат схоластическите текстове (Sherman 1969: 42–43).

Нарастващата практика на четене наум сред благородниците е съпроводена с важни промени в текстовия стил на книги, преписвани за нуждите на светските покровители. Преди управлението на Шарл V, когато принцовете все още изискват да им четат на глас, книгите на народен език вероятно са писани в същия стил textualis от текстовете на латински, тъй като четците, обслужващи принцовете, имат университетско образование. Пунктуацията и главните букви в благородническите сборници на народен език са пригодени в услуга на професионалния четец. Когато през четиринадесети век миряните благородници започват да четат сами, те намират готическия textualis твърде труден за четене, най-вече заради употребата на съкращения, които дори на народен език не са малобройни, а също и заради объркване при разпознаването на букви като m, n, i и u, сътоящи се от много малки идентични чертички. За да подобрят четливостта, писарите, изготвящи книги за пазара на благородниците в двете последни десетилетия на петнадесети век, започват да употребяват формата cursiva formata, доста сходна с онази, използвана от кралските канцелари за изготвяне на официални документи на народен език135. Изработени са нови речникови понятия като lettre de note, lettre de court и lettre courant за обозначаване на този нов книжен стил на писане (Saenger 1977: 493–520).

През първата половина на петнадесети век cursiva formata еволюира в нова, незаоблена форма, за която не съществува еквивалентен документен стил. По онова време го наричат lettere batarde, указание за това, че в едната си част представлява курсив, а в другата – textualis (Tory 1931:  fol. 72). Съвременни палеографи, които често определят този стил с термина hybrida, не могат да определят с точност датата и мястото на неговото изобретяване. Той е използван в по-ранни времена от Братята на общия живот136, чиито последователи преписват много религиозни книги за продажба на миряните. За разлика от готическия курсив, lettre batarde или hybrida се появява почти едновременно на народен език и в текстове на латински137. Този факт бележи една необикновена промяна в отношенията между писмената форма на народния език и латинския, тъй като народният език вече не е писан в стилове, еволюирали от транскрипциите на латински. Народният език по-скоро играе активна роля в еволюцията на новия почерк. Това е особено вярно с оглед на неговата най-понятна форма в стил batarde – lettre bourguignonne – за пример на която служи почерка на Давид Обер138. Във Франция lettre batarde се превръща в общоприетия писмен стил на литературните текстове, както на народен език, така и на латински, преписвани за нуждите на светски покровители в по-късния период от управлението на Шарл VII. В един малко по-късен период той често е използван вместо textualis в часослови и религиозни трактати, които са произвеждани в големи количества в услуга на миряните и членовете на религиозни ордени. Сред благородниците от средата на петнадесети век употребата на готическия textualis постепенно е ограничен до Библиите и по-специално – до богослужебните текстове, предназначени за четене на глас139. Народните текстове в стил lettre batarde от средата на петнадесети век фактически премахват всички съкращения, които биха били твърде трудни за разбиране от миряните. Пунктуацията е привнесена от схоластическите текстове на латински и е пригодена да направлява движението на окото, отколкото да регулира гласа на професионалните четци140. В книгите за благородници от петнадесети век са използвани знаци за параграфите, подчертавания и поставяне на главни букви с цел разделяне на текстовете на интелектуални, а не толкова на реторични цялости.

Сред миряните навикът да се чете в уединение започва да се проявява поне половин век по-рано в Италия, отколкото в Северна Европа. Ад и Рай на Данте са предназначени за очите на мирянина (Auerbach 1965: 299–302). Писарите, преписващи тези текстове за библиотеките на благородници и големи градски фамилии, използват или изключително четливия стил textualis rotunda formata, усъвършенстван специално за елегантните и луксозни юридически сборници на Болония, или една нова разновидност на италианскаия cursiva formata, които изглежда изработен специално за транскрипцията на светска литература (Steffens 1909: № 103). През втората половина на четиринадесети век бързо разрастващото се четене сред миряните дава стимул на експериментирането с хибридни писмени стилове за постигането на още по-голяма четливост при сборниците на народен език, транскрибирани за светските покровители (вж. напр. Lieftinck 1954: 33). Експерименталните стилове hybrida, идващи от Италия, вероятно насърчават употребата на северния lettre batarde, но hybrida не е усвоен в Италия при текстове, предназначени за миряни, тъй като под въздействието на хуманизма в ранния петнадесети век писарите и авторите се обръщат към каролингския textualis като алтернативен метод за постигане на четливост – най-малко спрямо нарастващия брой светски читатели, които могат да четат на латински. Хуманистичният писмен стил е създаден чрез привнасяне на стила на Тосканските ръкописни сборници от дванадесети век в качеството му на водещ образец и включвайки в състава му елементи и буквени модели от готическия textualis. Резултатът от този процес е един обновен littera antiqua, изключително подходящ за уединено четене наум (Marichal 1963: 231).

Пунктуацията в хуманистичните текстове е също така повлияна от нагледните постижения на готическите ръкописи. Хуманистичните писари изобретяват съвременните кавички чрез привнасяне на ъгловатите знаци, използвани през дванадесети век при разделяне на текста от коментарите на ръкописи, и систематичната им употреба като удобен заместител на готическото подчертаване с червено мастило (вж. напр. Chicago, Newberry Library MS f. 101.l). Уповавайки се на късносредновековни и византийски прецеденти, въпросните писари разработват цялостна пунктуационно-синтактична система на изречението с характерната за нашето време употреба на запетаята и точката141. Те интегрират тези пунктуационни знаци ведно със синтактичните модели на късноготическото писмо с главни букви с цел да оптимизират условията за четене наум. Най-творческият принос на хуманистичните писари е употребата на скоби – знак, употребяван особено при предаването на графично изображение встрани от текста, което е едно от средствата на древното ораторско красноречие142. Древните не изпитват нужда от подобни пунктуационни знаци, защото когато четат, да речем, Цицерон, те четат на глас. Скобите в хуманистичните текстове от петнадесети век позволяват на онзи, който чете наум, условно да пресъздаде опита на гласното четене. Употребата на скобите се разпространява в Италия и в края на петнадесети век те са едно от хуманистичните изобретения в графичния език, което най-охотно е възприето в Северна Европа143. При употребата му в схоластически текстове, то привнася нюанси, нямащи пряко съответствие в устната реторика.

Разпространението на lettre de court, lettre batarde и хуманистичния textualis през късния четиринадесети и петнадесети век eдновременно отразява и насърчава драматичните промени в читателските навици на аристокрацията и градския елит на Италия и долината на Долен Рейн. Св. Луи чете на глас в обкръжението на антуража си. Шарл V, Луи XI, Лоренцо де Медичи и фламандските търговци в картините на Мемлинг и Ван Айк четат пред себе си в духовно уединение. Автори от късния четиринадесети век, пишещи на народен език допускат, че тяхната публика се състои от читатели, а не от слушатели. В годините от 1370 г. нататък Фроасар очаква младите благородници да разгледат внимателно и прочетат неговите Хроники144. Между 1388 г. и 1392 г. Филип дьо Мезиер, очаквайки младия крал Шарл VI лично да прочете Songe du vieil Pèlerin, включва специален списък, упътващ светския читател през дългите заплетени истории, разказани в притчи и иносказания145.

Нагледният начин на светското четене кара авторите да обогатяват текстовете на народен език със схоластически сложности, които дотогава все още са част от ограничената област на латинската литература. В Италия този процес е вече налице в сложните творби на Данте, предпоставящи способността у читателя да разлиства страница след страница. В Северна Европа проникването на латинската схоластика в литературата на народен език става преобладаващо през четиринадесети и петнадесети век. Въпроси, отнасящи се до споровете между номинализма и реализма, са коментирани в глосарите на народен език, съпровождащи превода на Аристотел от Никола Орезм и в обемния корпус от трактати, изготвени за бургундския кралски двор (Saenger 1972: 179-267). Полемичните памфлети, появили се по време на спора между Филип Хубави и Бонифаций VIII, са преведени за назидание на Шарл V и Шарл VII (Saenger 1981: 41–55). Сложни аргументи като този, засягащ природата на светата кръв, са представени в трактати на народен език, съставени от университетски преподаватели за благородниците от обкръжението на Луи XI. Новият корпус от литературни творби на народен език, които се четат наум, вдъхват на благородниците едно чувство за уединеност и правят възможни индивидуалните интелектуални съждения върху схоластически твърдения, подобни на тези на университетските учени. В многобройните разисквания, организирани за принцовете от кралския род, тъкмо читателят е принуден да избере измежду две или повече изкусно формулирани твърдения146.

Уединението, предоставено от четенето наум, вероятно подсилва иронията и грубата откровеност. Френските хроники в Rozier de guerre, представяща се за произведение на Луи XI, съдържа в полетата си кратки саркастични забележки, които два века по-рано четящите на глас и пред публика крале никога не биха си позволили да изразят (Paris 1841: 4.131–135). Което е по-важно, уединеното четене предоставя среда за изказване на подривни политически идеи. Шарл Френски, бунтовният брат на Луи XI, оставя в своя препис на За задълженията на Цицерон подчертани пасажи, оправдаващи бунта срещу и убийството на тираничните владетели (Paris, B. N. MS lat. 6607). В средата на петнадесети век уединеното четене на ръкописни книги, изготвени за благородниците, се превръща в основното средство за разпространение на идеи, оправдаващи съпротивата срещу кралската власт, досущ както латинските tractati от четиринадесети век предоставят среда за онези, които се обявяват за съпротива срещу папската власт (Saenger 1979: 1225–1249). Новата разновидност на уединението, предоставена от четенето наум, оказва драматично и не дотам положително въздействие върху светската духовност. Уединеното четене дава стимул за възраждането на античния жанр на еротичното изкуство. В Древна Гърция и Рим онова, което днес би било окачествено като съдържащо порнографско съдържание, е четено на глас и е изкарвано на показ пред погледа на едно свободомислещо езическо общество. Във Франция от петнадесети век, където подобно изкуство е забранено, практиката на четене наум стимулира създаването на непристойни писания, толерирани тъкмо защото са разпространявани тайно. Миниатюри от някои френски и фламандски текстове на народен език показват сцени на похот в бордей, изобразени с живописен и съблазнителен реализъм147. Вдъхновен от Декамерон на Бокачо, анонимен бургундски автор изготвя за херцог Филип Добрия Cent nouvelles nouvelles – илюстрирана summa на сексуалните лудории, приписваща разгулни постъпки на същите онези реформирани монаси и калугери, които проповядват доброволна бедност и целомъдрие. Авторът на Cent nouvelles nouvelles очаква от принца да я прочете в уединение като „exercise de lecture et d'estude“ (Sweetzer 1966: 22.). Подобно на схоластическите текстове, Cent nouvelles nouvelles е предшествана от списък, включващ в съкратена форма най-важните моменти от всяко приключение, за да улесни читателя в търсенето и избора на любима история. Текстът е разпространяван в скромен формат, така че да може дискретно да бъде предаван от читател на читател, досущ както тайно разпространяваните забранени текстове на Уилям от Окам и Марсилио от Падуа в университетските среди сто години по-рано148. Към края на петнадесети век уединението при четенето наум позволява проникването в религиозната литература на нагледни живописни изображения на човешката сексуалност. В часослови сцените, описващи как Давид съглежда къпещата се Батшеба, и миниатюрите, показващи прегръдката на голи мъжки и женски фигури като символични изображения на месец май, съдържат явното намерение да възбудят читателя (Harthan 1977: 24, 26). По подобен начин новият начин на собственоръчно съставяне позволява на миряните да проникват в материята на еротичното общуване в свои собственоръчно писани писма и бележки. Пишейки на своя събеседник Джон от Клийвс, Филип Добрия обсъжда разни сексуални приключения на прям и земен език (Grunzweig 1925: 431–437).

Свободата на изразяване, предоставена от четенето наум на досега сподавяните сексуални фантазии, също така по парадоксален начин засилва дълбочината на светския религиозен опит. Четенето наум на текстове на народен език дава на миряните средството за домогване до индивидуално общуване с Бога, което е стремеж на всички просветени християни още от св. Августин нататък. Скоро след своето написване Подражание на Христа, което Тома Кемпийски завещава на своите монашески братя, е преведено на френски и разпространявано из кралския двор на Бургундия (Thomas à Kempis 1971: 34). Множество други религиозни текстове, в това число и преводите на оригинални съчинения, подчертават важността на четенето, на проницателния поглед и на тишината за постигането на духовна утеха. В пролога към своята Vie de Christ Жан Мансел твърди, че изречената дума е мимолетна, докато написаната дума остава, позовавайки се на примера на благочестиви рицари и принцове, чиято преследвана облага се състои в това да видят съдържанието на неговата книга (Paris, Arsenal MS 5205, fol. "F"). Тръгвайки от четенето за живота на Христос, всеки един е длъжен да пристъпи към дълбок размисъл, ползвайки „очите на съзерцанието“ (Paris, Arsenal MS 5206, fol. 174). Простият живот на Питър от Люксембург описва потомъка на аристократичен род, прекарал тихите нощни часове от своя живот в четене на проповеди, жития на светци и патристически текстове149. В литературата на народен език, предназначена за миряните, неведнъж е изтъквано отделянето от групата за целите на уединеното четене и молитвата. Самият Питър от Люксембург набляга на нуждата от мълчалива молитва и изучаване в уединение (Paris, B. N. MS fr. 982, fol. 56). В Life of Christ, преведена за Луи от Брюж, Лудолф Саксонски пропагандира уединеното четене на Светото писание като основен елемент на съзерцателния живот (Paris, B. N. MS fr. 407, fol. 5). Чрез превода авторът вече има възможността да насърчава набожните миряни да имат пред очите си делата и думите Христови (Paris, B. N. MS fr. 407, fol. 7). Часослови, произвеждани в многобройни количества, са приспособени за нуждата от личен духовен опит при всеки един мирянин (Toussaert 1963: 351–352). Собственоръчното съставяне също клони към задълбочаване на светската религиозена духовност. Гастон дьо Фоа не диктува, а съставя в писмена форма книгата със съкровени молитви, която изпраща на своя приятел Филип Смелия (Tucoo-Chala 1974: текст към pl. 9).

Уединеното четене на молитви наум като път към спасението на свой ред може да подхранва несигурност относно стойността на вярата и благочестието на всеки един и по този начин да дава стимул на устрема към реформи. Действително, реформираните ордени от доброволно просещи монаси намират най-силните си поддръжници сред светските търговски родове, които четат наум религиозни ръкописни книги на народен език. Три поколения по-късно, същите тези родове ще станат последователи на Джон Калвин. В навечерието на протестантската Реформация начинът, по който са разпространявани идеите, е толкова коренно променен, че някои светски лица като университетските преподаватели могат да формулират сектантски възгледи в уединение и да ги разпространяват тайно. Печатарската преса изиграва съществена роля в окончателния триумф на протестанството, но формулата на реформаторските религиозни и политически идеи, както и възприемчивостта на европейския елит в изказването на частни мнения по проблемите на съвестта, дължат много на една дълга еволюция, започнала през дванадесети и достигнала връхната си точка през петнадесети век, на начина, по който хората четат и пишат.

Цитирана литература

Acher, J. авт, 1908. Six disputations et un fragment d'une repetitio orléanaises. В Mélanges Fitting. Montpellier, с-ци 287–374.

Adams, J.A. авт, 1980. Learning and Memory: An Introduction 2nd изд, Homewood, IL: The Dorsey Press.

Arnold, K. ред, 1973. Johannes Trithemius. In Praise of Scribes. De laude scriptorum, Lawrence, Kansas: Coronado Press.

Arns, É. авт, 1953. La technique du livre d’après Saint Jérôme, Paris: E. de Boccard.

[Saint] Augustine, Confessions. [Свети Аврелий Августин. 1993. Изповеди.  Прев. от лат. Анна Б. Николова. София: Народна култура. – Б. пр.; S. Aurelii Augustini Opera omnia - editio latina. Patrologia Latina 32. Confessionum libri XIII]

[Saint] Augustine, De magistro [Свети Аврелий Августин. 2001. За учителя. Прев. от лат. Петър Рогалски. София: СОФИ-Р – Б. пр.; S. Aurelii Augustini Opera omnia - editio latina. Patrologia Latina 32. De Magistro liber unus]

Avril, F. авт, 1969. Trois manuscrits napolitains des collections de Charles V et de Jean de Berry. Bibliothèque de l'École des chartes, 127, с-ци291–328.

Baugh, A.C. авт, 1957. A History of the English Language 2nd ednd изд, New York: Appleton Century Crofts.

Bautier, R.Henri авт, 1978. Les notaires et secrétaires du roi des origines au milieu du XVI siècle. В A. Lapeyre & Scheurer, R., ред-ри Les notaires et secrétaires du roi sous les règnes de Louis XI, Charles VIII et Louis XII: Notices personnelles et généalogies. Paris: Bibliothèque nationale.

Bayet, J. & Baillet, G. ред-ри, 1954. Tite-Live. Histoire romaine, Paris: Les Belles-Lettres.

de Beaulieu, G. авт, 1840. Sancti Ludovici vita, Paris: V. Palmé.

Beer, R. авт, 1913. Les principaux manuscrits à peinture de la Bibliothèque impériale de Vienne. Bulletin de la Société Française de reproduction de manuscrits à peinture, 3, с-ци5–55.

Bloch, P. & Schnitzler, H. авт-ри, 1967. Die Ottonische Kölner Malerschule, Düsseldorf: Schwann.

Bosman, A. авт, 1962. Jérôme Bosch, Utrecht: Bruna.

Bossuat, R. авт, 1974. Raúl de Presles. Histoire littéraire de la France, 40, с-ци113–186.

Bougerol, G.J. авт, 1963. Saint Bonaventure et la sagesse chrétienne, Paris: Éditions du Seuil.

Bougerol, G.J. авт, 1964. Introduction to the Works of Saint Bonaventure, Patterson: Franciscan Press.

Boulay, C.Égasse du авт, 1665. Historia Universitatis Parisiensis, Paris: Apud Pratrum de Bresche. Available at: http://www.documentacatholicaomnia.eu/25_90_1601-1678-_Du_Boulay.html [Отворен на 04.04.2015AD].

Brownlee, K. авт, 1978. The Poetic Oeuvre of Guillaume de Machaut : The Identity of Discourse and the Discourse of ldentity. Annals of the New York Academy of Sciences, 314, с-ци219–233.

de Bruyne, D. авт, 1928. Préfaces de la Bible latin, Namur: A. Godenne.

Burckhardt, Jacob. 1921. The Civilization of the Renaissance in Italy. Authorised translation by S. G. C. Middlemore. London: Allen and Unwin [Буркхарт, Якоб. Култура и изкуство на Ренесанса в Италия. Прев. от нем. Харитина Костова-Добрева. София: Наука и изкуство, 1987. – Б. пр.].

Burns, R.I. авт, 1971. Christian-Islamic Confrontation in the West: The Thirteenth Century Dream of Conversion. American Historical Review, 76, с-ци1386–1434.

Bury, J.Bagnell авт, 1906. The Treatise De administrando imperio. Byzantinische Zeitschrift, 15, с-ци517–577.

Butimer, C.Henry ред, 1939. Hugh of Saint Victor. Didascalion de studio legendi, Washington: Catholic University of America.

Butler, Harold E. 1920–1922. The Institutio Oratoria of Quintilian. With an English translation by H. E. Butler. London: Heinemann; New York: G. P. Putnam's Sons.[Квинтилиан. 1999. Обучението на оратора. Прев. от лат. Макарий Порталски. София: СОФИ-Р. – Б. пр.] (Латински текст и превод на английски в дигиталната библиотека Perseus)

Callus, Daniel A. 1948. The „Tabula super originalia patrum“ of Robert Kilwardby O. P. In Studia medievalia in honorem R. J. Martin. 243–270. Bruges: De Tempel.

Caplan, Harry. 1970. Of Eloquence: Studies in Ancient and Mediaeval Rhetoric. Ithaca NY and London: Cornell University Press

Cassianus, Joannes. 1965. Institutions cénobitiques, ed. Jean-Claude Guy. Paris: Éditions du Cerf.

Champion, Pierre. 1907. Le manuscript autograph des poésies de Charles d'Orléans: étude (Bibliothèque du XVe siècle  3) Paris: H. Champion (преизд. Geneva, 1975)

Champion, Pierre. 1928. Les cent nouvelles nouvelles. Paris: E. Droz.

Chaytor, Henry John. 1941. The Medieval Reader and Textual Criticism. Bulletin of the John Rylands Library 26. 49–56.

Chaytor, Henry John. 1967. From Script to Print: An Introduction to Medieval Vernacular Literature. 2nd ed. New York: October House Inc.

[Cicero]. Ad C. Herennium de ratione dicendi (Rhetorica ad Herennium). Friedrich Marx ed. in editio maior. WIth an English translation by Harry Caplan. London: William Heinemann; Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1954 [„Към Херений“, В: Христоматия по реторика, състав. Д. Александрова. София: Полимона ООД, 1997; Латински и английски текст].

Clark, Albert C. 1909. Fontes Prosae numerosae. Oxford: Clarendon Press

Clark, Albert C. 1910. The Cursus in Medieval and Vulgar Latin. Oxford: Clarendon Press.

Clough, Cecil H. 1976. The Cult of Antiquity: Letters and Letter Collections. In Cecil H. Clough (ed.), Cultural Aspects of the Italian Renaissance: Essays in Honour of Paul Oskar Kristeller. Manchester: Manchester University Press

Constable, Giles (ed.). 1967. The Letters of Peter the Venerable, 2. vols. Cambridge, Mass.: Princeton University Press.

Constable, Giles. 1971. The Popularity of Twelfth Century Spiritual Writers in the Late Middle Ages. In Anthony Molho & John A. Tedeschi (ed.), Renaissance Studies in Honor of Hans Baron, 5–28. DeKalb: Northern Illinois University Press.

Couderc, Camille. 1927. Les enluminures des manuscrits du moyen âge de VI au XV siècle de la Bibliothèque nationale. Paris: Éditions de le Gazette des beaux-arts.

Coville, A. (ed.). 1936. Le traité de la ruine de l’Église de Nicolas de Clamanges et la traduction française de 1564. Paris: E. Droz

Croft, Peter John. 1973. Autograph Poetry in the English Language, Vol. I. London: Littlehampton Book Services Ltd.

Crosby, Ruth. 1936. Oral Delivery in the Middle Ages. Speculum 11. 88–110.

Deferrari, Roy J. 1922. Saint Augustine’s Method of Composing and Delivering Sermons. American Journal of Philology 43. 97–123. 193–219.

Dekkers, Eligius. 1952. Les autographs des pères latins. In Bonifatius Fischer & Virgil Fiala (eds.), Colligere fragmenta: Festschrift Alban Dold zum 70. Geburtstag am 7.7.1952 (Texte und Arbeiten, 1. Beiträge zur Ergründung des älteren lateinischen christlichen Schrifttums und Gottesdienstes 2), 127–139. Beuron: Beuroner Kunstverlag.

Delachanel, Roland. 1885. Histoire des avocats au Parlement de Paris: 1300–1600. Paris: E. Plon Nourrit.

Delaissé, Leon M. J. 1965. Medieval Miniatures. London: Thames & Hudson

Delisle, Léopold. 1868–1891. Le Cabinet des manuscrits de la Bibliothèque nationale. Paris: Paris Impr. Impériale.

Delisle, Léopold. 1879. Notice sur les manuscrits de Bernard Gui. Notices et extraits des manuscrits de la Bibliothèque nationale et autres bibliothèques 27(2). 164–456.

Delisle, Léopold. 1907. Recherches sur la librairie de Charles V. Paris: H. Champion.

Denifle, Heinrich. 1885-1900. Archiv für Literatur- und Kirschengeschihte des Mittelalters 7 тома. Berlin: Freiburg im Breisgau.

Denifle, Heinrich, Emile Chatelain, Charles Samaran, Moé Émile. (eds.). 1889-1897. Chartularium Universitatis Parisiensis. 4 vols. Paris: Université de Paris (= CUP)

Denholm-Young, Noël 1934 [1969]. The Cursus in England. Essays Presented to H. E. Salter. Oxford: Clarendon Press. [Denholm-Young, Noël. 1969. Collected Papers:Cardiff. University of Wales Press, 1969].

Destrez, Jean. 1935. La Pecia dans les manuscrits universitaires du XIII au XIV siècle. Paris: Jaques Vautrain.

d'Haenens, Albert. 1959. Le Tractatus de consuetudinibus de Gilles Ii Muisis (1347). Bulletin de la Commission royale d'histoire 124. 258–286.

Dick, Adolf. 1925. De nuptiis Philologiae et Mercurii. Leipzig:Teubner.

Diotti, Angelo (ed.). 1977. Pierre Dubois. De recuperatione Terre Sancte. Florence: Olschki.

Dobiache-Rojdestvensky, Olga. 1930. Le Codex Q 1.6–10 de la Bibliothèque Leningrad. Speculum 5(1). 21–48.

Dogaer, Georges & Marguerite Debae. 1967. La librairie de Philippe le Bon: Exposition organisée à l'occasion du 500e anniversaire de la mort du duc. Brussels: Bibliothéque royale.

Dombart, B. & A. Kalb (eds.). 1955.  Sancti Aurelii Augustini de Civitate Dei Libri I-X (Corpus Christianorum Series Latina 47). Turnhout: Brepols.
Dondaine, Antoine. 1956. Secrétaires de saint Thomas. Rome: S. Sabina.

Dondaine, Antoine. 1960. Apparat critique de l’édition d’un texte universitaire. In Actes du premier congrès international de philosophie médiévale, 211–220. Louvain: Nauwelaetrs.

Dondaine, Antoine & L. J. Bataillon. 1966. Le Manuscrit Vindob. lat. 2330 et Siger de Brabant (Archivum fratrum praedicatorum 36). Roma: S. Sabina.

Dümmler, Ernest. 1881. Poetae latini aevi Carolini (MGH Poetae 1). Berlin: Apud Weidmannos.

Eis, Gerhard. 1949. Altdeutsche Handschriften. München: C. H. Beck

Eisenstein, Elizabeth. 1968. Some Conjectures about the Impact of Printing on Western Society: A Preliminary Report. Journal of Modern History. 40 1–56

Eisenstein, Elizabeth. 1971. L'avènement de l'imprimerie et la Réforme: Une nouvelle approche au problème du démembrement de la chrétienté occidentale. Annales. Économies, Sociétés, Civilisations 26(6). 1355-1382

Eisenstein, Elizabeth. 1979. The Printing Press as an Agent of Change: Communication and Cultural Transformation in Early Modern Europe. New York: Cambridge University Press.

Épiney-Burgard, Georgette. 1970. Gérard Grote (1340–84) et les débuts de la dévotion moderne (Veröffentlichungen des Instituts für Europäische Geschichte, Mainz. Abteilung abendländische Religionsgeschichte 54). Wiesbaden: F. Steiner.

Ernaut, Alfred. 1951. Dictare, dicter, allem dichten. Revue des études latines 29. 155–161.

Esposito, Massimiliano. 1951. Sur quelques manuscrits de l'ancienne littérature religieuse du Vaudois du Piémont. Revue d'histoire ecclésiastique 46. 127–159.

Fawtier, Robert. (ed.). 1912. La vie de Saint Samson: Essai de critique hagiographique. Paris: H. Champion.

Fournier, Marcel. 1890. Les statuts et privilèges des universités françaises, Tome 1. Paris: L. Larose et Forcel.

Francastel, Pierre. 1964. 1964. Poussain et l’homme historique. Annales. Économies, Sociétés, Civilisations 19(1). 1–18.

Franklin, Alfred. 1867–1873. Les anciennes bibliothèques de Paris. Paris: Imprimerie Impériale.

Fuchs, Edwards. 1912. Geschichte der Erotischen Kunst. München: Alber Langen.

Gabriel, Astrik L. 1955.  Student Life in Ave Maria College, Mediaeval Paris. History and chartulary of the college (Publications in Medieval Studies 14). Notre Dame, Indiana: The University of Notr Dame Press.

Gabriel, Astrik L. 1969. Garlandia: Studies in the History of the Mediaeval University. Frankfurt am Main: Josef Knecht.

Garrod, Heathcote William. 1927. The Library Regulations of a Medieval College. (The Library. Ser. 4, 8). London: Bibliographic Society.

Giarratano, Caesar. (ed.). 1920. Q. Asconii Pediani Commentarii. Rome: Dr. A. Nardecchia; reprinted Amsterdam: Adolf M. Hakkert, Amsterdam, 1967.

Galletier, Edouard & Jacques Fontaine (eds.). 1968-1977. Ammianus Marcellinus. Histoire. Tome 1. Paris: Le Belle Lettres.

Gégou, Fabien. 1973. Son, parole et lecture au moyen âge. In Mélanges de langue et de la littérature de moyen âge offertes à Tervo Sato, 35–40. Nagoya: Centre d’études médiévales et romanes.

Gernet, Jacques. 1963. La Chine: Aspects and fonctions psychologiques de l’écriture.  In Robert Laffont (éd.), L’écriture et la psychologie des peuples, Centre inernational de synthèse – XXII semaine de synthèse. Paris: Armand Colin, 35–38

Gibbon, Edward. 1781. Decline and Fall of the Roman Empire, vol. III. London: Strahan & Cadell.

Gilles, Henri. 1966. La vie et les oeuvres de Gilles Bellemère. Bibliothèque de l’École des chartes 124(1). 30–136; 124(2). 382–451.

Glorieux, Palémon. 1925–1935. La Littérature quodlibétique de 1260 à 1320. T. 1-2. Paris: Revue des Sciences philosophiques et théologiquese.

Glorieux, Palémon (ed.). 1960. Jean Gerson. Oeuvres complètes. T. 1-7, Tournai: Desclée; T. 8-10, Paris: Desclée.

Goldschmidt, Ernst Philip. 1943. Medieval Texts and Their First Appearance in Print (Bibliographical Society Transactions. Supplement 16). London: Biblio & Tannen Publishers.

Gorman, John C. (ed.). 1960. William of Newburgh's Explanatio Sacri Epithalamii in Matrem Sponsi. A Commentary on the Canticle of Canticles (12th C.) (Spicilegium Friburgense 6). Fribourg: University Press.

Grabmann, Martin. 1939. Abkürzende Bearbeitungen der Aristotelischen Schriften: Abbreviationes, Summulae, Compendia, Epitomata. Sitzungberichte der Bayerischen Akademie der Wissenschaften: Philosophisch-historische Abteilung 5. 54–104.

Graux, Charles. 1878. Nouvelles recherches sur la stichométrie. Revue de la philologie littéraire et d’histoire ancienne 2. 97–143.

Grunzweig, Armand. 1925. Quatre lettres autographes de Philippe le Bon. Revue beige de philologie et d'histoire 4. 431–437.

Guenée, Bernard. 1976. La culture historique des nobles: Le succès des Faits des Romains, XIII–XV siècles. In Philippe Contamine (ed.), La noblesse au moyen âge XI–XV siècles: Essais à la mémoire de Robert Boutruche. Paris: Edité par Presses Universitaires de France.

Guilhiermoz, Paul. 1889. De la persistance du caractère oral dans la procédure civile française. Nouvelle revue historique de droit français et étranger 13. 21–65

Guilhiermoz, Paul. 1892. Enquêtes et procés: Étude sur la procédure et le fonctionnement du parlement au XIV siècle. Paris: A. Picard.

Hailperin, H. авт, 1963. Rashi and the Christian Scholars, Pittsburgh: University of Pittsburgh Press.

Hajdu, Helga. 1936. Das Mnemotechnische Schrifttum des Mittelalters. Budapest: Deutsches Institut der königl. Ung. Peter Pazmany Universität (преизд. Amsterdam: E. J. Bonset 1967)

Hajnal, Istvan, 1952. Univertsities and the Development of Writing in the XIIth–XIIIth Centuries. Scriptorium 6. 177–195.

Hajnal, Istvan, 1954. L’enseignement de l’écriture aux universités médiévales. Budapest: Académié des sciences de Hongrie.

Hambis, Louis (éd.). 1955. Marco Polo. La description du monde. Paris: Klicksieck.

Harthan, John. 1977. The Book of Hours. New York: Thomas Y. Crowell Company.

Halporn, James W. 1981. Methods of Reference in Cassiodorus. Journal of Library History 16(1). 71–91

Havet, Julien. 1887. L'album paléographique de la Société de l'École des chartes. Paris: Quantin.

Havet, Louis. 1892. La prose métrique de Symmaque et les origines métrique du Cursus (Bibliotheque de l’École des hautes études 94). Paris: Émile Boullon.

Havet, Louis. 1911. Manuel de critique verbale apliquée aux textes latins. Paris: Librairie Hachette. (2nd ed. Roma: L’Erna di Bretschneider, 1967, преизд. Rome 1967)

Hendrickson, G. L., 1929. Ancient Reading. The Classical Journal. 25. 182–196.

Hendrickson, G. L. & Eugene C. McCartney. 1948. Notes on Reading and Praying Audibly. Classical Philology 43. 184-187.

Hudson, Anne. 1971. A Lollard Quaternion. Review of English Studies 22. 451–465.

Humphreys, Kenneth William. 1964. The Book Provisions of the Medieval Friars, 1215–1400. Amsterdam: Erasmus Booksellers.

Hunt, Richard W. 1950. Studies on Priscian in the Twelfth Century. Medieval and Renaissance Studies 2: 1–56.

Hunt, Richard W. 1954. Chapter Headings of Augustine De trinitate ascribed to Adam Marsh. Bodleian Library Record 5(2). 63–68.

Huntsmen, Jeffrey F. 1981. On the Linguistic Understanding of the Early Celtic Grammarians. Studia Celtica, под печат.

Hyma, A. 1924. Het “Tractatus de quatuor generibus meditationum sive contemplationum” of “Sermo de navitate domini”, door Geert Grote. Archief voor de Geschiedenis van het Aartsbisdom Utgecht 49. 296-326.

Ingelfinger, Franz Kuno. 1939. Die religiös-kirchlichen Verhältnisse im heutigen Württemberg am Vorabend der Reformation. (Ph.D. Diss. Univ. of Tübingen) Stuttgart:  Schwabenverlag.

Janus, Ludovicus. (ed.). 1954. C. Plini Secundi Naturalis historiae libri XXXVII.Leipzig: Teubner.

Javal, Emil. 1879. Essai sur la phisiologie de la lecture. Annales d’Oculustique 82. 242–253

John, James J. 1976. Latin Palaeography, In James E. Powell (ed.), Medieval Studies: An Introduction. 1–68. Syracuse: Syracuse University Press

Jousse, Marcel. 1925. Étude de psychologie linguistique: Le style oral rhythmique et mnémotechnique chez des verbo-moteurs. Paris: Gabriel Beauchesne.

Jousse, Marcel. 1974-1978. L’anthropologie du geste, T. 3. Paris: Gallimard.

Kantorowicz, Hermann. 1939. The Quaestiones disputatae of the Glossators. Revue d'histoire du droit 16. 32–51.

Kirchoff, Albrecht. 1966. Die Handschriftenhändler des Mittelalters. 2. Ausg. Osnabruck: Zeller.

Klein, Dorothee. 1937. Autorenbild. In Reallexikon zur deutschen Kunstgeschichte, Bd. 1, 1309–1314. Stuttgart: Metzler.

Kolers, P. A. 1979. Introduction. In Paul A. Kolers, Merald E. Wrolstad, Herman Bouma (eds.), Processing Visible Language, Vol. 1. 3–5. Springer.

Kristeller, Paul Oskar. 1960. Der Gelehrte und sein Publikum im späten Mittelalter und in der Renaissance. In Hans Robert Jauss & Dieter Schaller (eds.), Medium aevum vivum: Festschrift für Walther Bulst. Heidelberg: Carl Winter, 212–230.

Künzle, Pius. 1977. Heinrich Seuses Horologium sapientiae. Erste kritische Ausgabe unter Benützung der Vorarbeiten von Dominikus Planzer OP (Spicilegium Friburgense 23). Fribourg, Switzerland: Saint Paul.

Laborde, Alexandre de. 1911–1927. Étude sur la Bible moralisée ilustrée, conservée à Oxford, Paris et LondresReproduction intégrale du manuscrit du XIIIe siècle accompagnée de planches tirées de Bibles similaires et d’une notice T. 1–5. Paris: Société française de reproduction des manuscrits à peintures.

Lambert, Malcolm D. 1977. Medieval Heresy: Popular Movements from Bogomil to Hus. New York:  Holmes & Meier.

Lambot, Cyrille. 1939. Lettre inédite de S. Augustin relative au De Civitate Dei. Revue bénédictine 51. 109–121

Leclercq, H. 1920. Canons d’Eusèbe. In Dictionnaire d’archéologie chrétienne et de liturgie 2. 1950–1954. Paris: Letouzey et Ané

Leclercq, Jean. 1946. Pierre de Vénérable. Abbaye S. Wandrell: Éditions de Fontenelle

Leclercq, Jean, 1962 – 1966. Recueil d’études de Saint Bernard. Rome: Ed. de Storia et Letteratura.

Leclercq, Jean. 1963. L’amour des lettres et le désir du Dieu. 2. ed. Paris: Led ed. du Cerf.

Leff, Gordon. 1968. Paris and Oxford Universities in the Thirteenth and Fourteenth Centuries: An Institutional and Intellectual History. New York: John Wiley.

Leone, M. (ed.). 1896–1935. Doctoris ecstatici D. Dionysii Cartusiani Opera omnia in unum corpus digesta; ad fidem editionum coloniensium cura et labore monachorum Ordinis Cartusiensis. 42 tom. in 44 vol. Montreuil-sur-Mer; Tournai; Parkminster: Typ. cartusiae S. M. de Pratis.

Leseur, Guillaume. 1893-1896. Histoire de Gaston IV, comte de Foix, ed. Henri Courteault. T. 1. Paris: H. Laurens.

Levy-Schoen, Ariane & Kevin O’Regan. 1979. The Control of Eye Movements in Reading. Processing of Visible Language 13. 7–36

Lewis, P. S. 1965. War Propaganda and Historiography in Fifteenth-Century France and England. Transactions of the Royal Historical Society 15. 1–21.

Lieftinck, G. I. 1954. Pour une nomenclature de l’écriture livresque de la période dite gothique. In B. Bishoff, I. Lieftlinck, G. Batelli (eds.), Nomenclatures des écritures livresques du IX au XVI sèicle, 19–24. Paris: Centre national de la Recherche scientifique. 

Lieftinck, Gerard I. 1964. Manuscrits datés conservés dans les Pays-Bas. Amsterdam: North-Holand Publishing Company.

Lindsay, Wallace M. 1923. Palaeographia latina. Vol.2. London: Oxford University Press.

Little, A. G. & Franz Pelster. 1934. Oxford Theology and Theologians c. A.D. 1282–1302 (Oxford Historical Society 96). Oxford: Clarendon.

Loftus, Geoffrey. 1972. Eye Fixations and Recognition Memory for Pictures. Cognitive Psychology 3. 525–551.

Lowe, Elias Avery. 1934-1971. Codices latini antiquiores, vol. 2. London: Oxford University Press.

Lupo, Tiburzio (ed.). 1982. De imitatione Christi libri quatuor (Storia e attualità 6). Città del Vaticano: Libreria Editrice Vaticana [Тома Кемпийски. Подражание на Христа. Прев. Методий Устичков. София: Изток–Запад, 2006].

Mallon, Jean. 1952. Paléographie romaine. Madrid: Consejo Superior de Investigaciones Cientificas

Marichal, Robert. 1948. De la capitale romaine à la miniscule. In M. Audin (ed.), Somme typographique, 63-111. Lyon; Paris: P. Dupont et M. Audin.

Marichal, Robert. 1961. La critique des textes. In Charles Samaran (ed.), L’histoire et ses méthodes, 1276–1366. Paris: Gallimard.

Marichal, Robert, 1963. L’écriture latine et la civilisation occidentale du I au XVI siècle. In Marcel Cohen (ed.), L’écriture et la psychologie des peuples, 204–214. Paris: Librairie Armand Colin.

Marrou, Henri Irenee. 1938. Saint-Augustin et la fin de la culture antique. Paris: E. de Boccard.

Marrou, Henri Irenee. 1951. La division en chapitres des livres de la Cité de Dieu. In Mélanges Joseph de Ghellink, S. J., 235–249. Gembloux: Editions J. Duculot.

McGuigan, F. J. & William I. Rodier. 1965. Effects of Auditory Stimulation on Covert Oral Behavior During Silent Reading. Journal of Experimental Psychology 76. 649–655

McGurk, Patrick. 1961. Latin Gospel Books from A.D. 400 to A.D. 800. Paris and Brussels: Aux Éditions „Erasme”.

McLuhan, Marshall, 1962 The Gutenberg Galaxy: The Making of Typographic Man. Toronto: University of Toronto Press.

Mees, Leonide. 1974. Bio-bibliographia franciscana neerlandico ante seculum XVI, 3 vols, (Bio-bibliographia Franciscana Neerlandica 1–3). Nieuwkoop: Hes & De Graff Pub

Meiss, Millard & Elizabeth H. Beatson. 1977. La vie de nostre benoit sauveur Ihesuscrist et la saincte vie de Nostre Dame, translatée à la requeste de très hault et puisant prince Iehan Due de Berry. New York: New York University Press.

Melville, Robert. 1973. Erotic Art of the West. London: Penguin Putnam.

Mentz, Arthur. 1944. Die tironischen Noten. Berlin: De Gruyter.

Meyer, Albert de. 1946. La Congregation de Hollande ou La réforme dominicaine en territoire bourguignon, 1465-1515 : documents inédits : ornés d'une introduction générale, de notes historiques, critiques et biographiques. Liège: Soledi.

Moeller, Bernaru. 1971. Piety in Germany around 1500. In Steven E. Ozme (ed.), The Reformation in Medieval Perspective. 50–75. Chicago: Quadrangle Books.

Müntz, Eugène. 1887. La Bibliothèque du Vatican au XV siècle d'après des documents inédits. Paris: E. Thorin.

Muther, Richard. 1884. Die deutsche Buchillustration der Gothik und Frührenaissance. Leipzig, 2. 11.

Mynors, R. A. B. (ed.). 1937. Cassiodorus. De institutione divinarum litterarum. Oxford: Clarendon.

Nordenfalk, Carl. 1938. Die spätantiken Kanontafeln: Kunstgeschichtliche Studien über die Eusebianische Evangelien-Konkordanz in der vier ersten Jahrhunderten ihrer Geschihte. Göteborg: Konstmuseum

Nordenfalk, Carl & André Grabar. 1958. Romanesque Painting from the Eleventh to the Thirteenth Century, прев. Stuart Gilbert. New York: Skira

Obbema, Pieter F. J.  1977. The Rooklooster Register Evaluated. Quaerendo. 7(4). 326–353.

Obbema, Piecer F. J. 1978. Writing on Uncut Sheets. Quaerendo. 8(4): 337–354

Ong, Walter J. 1956. System, Space, and Intellect in Renaissance Symbolism. Bibliothèque d’humanisme et Renaissance 18. 222–239

Ong, Walter J.1958. Ramus, Method, and the Decay of Dialogue. Cambridge, Mass.: Harvard University Press

Ong, Walter J. 1967. The Presence of the Word: Some Prolegomena for Cultural and Religious History. New Haven: Yale University Press

Ong, Walter J. 1976.  Typographic Rhapsody: Ravisius Textor, Zwinger and Shakespeare. In Robert R. Bolgar (ed.), Classical Influence of European Culture, A. D. 1500–1700: Proceedings of an International Conference Held at King’s College Cambridge April 1974. 91–126. Cambridge: Cambridge University Press.

O’Regan, Kevin. 1979. Moment to Moment Control of Eye Saccades as a Function of Textual Parameters. in Reading.  In Paul A. Kolers, Merald E. Wrolstad, Herman Bouma (eds.), Processing Visible Language, Vol. 1. 49–60. Springer.

Ouy, Gilbert. 1967. Enquête sure les manuscrits autographes du chancellier Gerson et sue les copies faites par son frère le Celestin Jean Gerson. Scriptorium 16. 275–301.

Pantin, William Abel. 1976. Instructions for a Devout and Literate Layman. In J. J. G. Alexander and M. T. Gibson (eds.), Medieval Learning and Literature, 398–422. Oxford: Clarendon.

Paris, Alexis Paulin. 1841. Les manuscrits français de la Bibliothèque du roi. Tome 4. Paris: l'auteur.

Paris, Alexis Paulin. (éd.). 1875. Le Livre du Voir-Dit de Guillaume de Machaut. Paris, société des Bibliophiles françois.

Paris, Gaston & Alfred Jeanroy. 1912. Extraits des chroniqueurs français. 8e édition. Paris: V. Palmè,

Parkes, Malcolm. 1976. The Influence of the Concepts of Ordinatio and Compilatio on the Development of the Book. In J. J. G. Alexander, M. T. Gibson (eds.), Medieval Learning and Literature: Essays Presented to R. W. Hunt. Oxford: Clarendon Press, 115–141.

Parry, Milman. 1928. L’épithète traditionelle dans Homère: Essai sur un problème de style homérique. Paris: Société d'éditions "Les belles lettres".

Petot, P. & C. Timbal. 1974. Jacques d'Ableiges. Histoire littéraire de la France, ouvrage commencé par des religieux bénédictins de la Congrégtion de Saint Maur et continué par des membres de l'institut 40. 183-334.

Pez, Bernard. 1721. Thesaurus novissimus anecdotorum 1.11. Augsburg: Veith.

Piltz, Anders 1977. Studium Upsalense: Specimens of the Oldest Lecture Notes Taken in the Medieval University of Uppsala. Uppsala: Uppsala universitets.

Pinkernell, Gret (ed.). 1971. Raul Lefèvre. L’histoire de Jason. Frankfurt am Main. Athenäum.

Porcher, Jean. 1960. Medieval French Miniatures, прев. Julian Brown. Nеw York: H, N. Abrams.

Port, Celestin. 1879. Notes et notices angevines. Angers: Germain et Grassin.

Prochno, Joachim. 1929. Das Schreiber- ind Dedicationsbild in der Deutschen Buchmalerei. Leipzig: B. G. Teubner.

Putnam, George Haven. 1896. Books and Their Makers during the Middle Ages. Vol. 1. New York: G. P. Putnam’s sons.

Quérif, Jacques, Jacques Échard. 1719-1723. Scriptores ordinis praedicatorum. T. 1. Paris.

Randall, Lilian C. M. 1966. Images in the Margins of Gothic Manuscripts. Berkeley: University of California Press,

Rashdall, Hastings. 1936. The Universities of Europe in the Middle Ages, ed. F. M. Powicke и A. B. Emden. Oxford: Clarendon

Rayner, Keith. 1979. Eye Movements in Reading: Eye Guidance and Integration. Processing Visible Language 13. 61–75.

Reau, Louis. 1955–1959. Iconographie de l’art chrétien, T. 3.2. Paris: Presses Universitaires de France.

Riché, Pierre. 1962. Éducation et culture dans l’occident barbare, VI–VIII siècles (Patristica Sorbonensia 4). Paris: Seuil.

Robson, C. A.. 1952. Maurice of Sully and the Medieval Verancular Homily, with the text of Maurice's French homilies from a Sens cathedral chapter ms. Oxford: Basil Blackwell.

Roncaglia, A. авт, 1941. Note sulla punteggiatura medievale e il segno di parentesi. Lingua nostra, 3, с-ци6–9.

Rouse, Richard H. 1967. The Early Library of the Sorbonne. Scriptorium 21. 42–71, 227–251.

Rouse, Richard H., Mary A. Rouse. 1979. Preachers, Florilegia and Sermons: Studies on the ‘Manipulus florum’ of Thomas of Ireland. Toronto: Pontifical Institute of Mediaeval Studies.

Ruusbroec, Jan van 1922. Oeuvres de Ruysbroeck l'Admirable, ed. 3. trad. du Flamand par les Benedictins de S.Paul de Wisques. 3 tomes.Brussels: Vromant & Co

Rychner, Jean. 1964. Observations sur la traduction de Tice-Live par Pierre Bersuire (1354–1356). In Anchime Fourrier (ed.), L'humanisme médiéval dans les littératures romaines du Xll au XIV siècle, 167–192. Paris: Klincksieck

Sabbadini, Remigio. 1885. Sabbadini, Remigio. Storia del Ciceronianismo e di altre questioni letterarie nell età della Rinascenza. Torino: Ermano Loescher

Saenger, Paul. 1972. The Education of Burgundian Princes 1435–1490. Ph.D. diss. (University of Chicago).

Saenger, Paul. Geoffroy Tory et le nomenclature des écritures livresques franaise du XV siècle. Le Moyen-âge 83. 493–520.

Saenger, Paul. 1979. The Earliest French Resistance Theory: The Role of the Burgundian Court. Journal of Modern History. (прил.). 51. 1225–1249.

Saenger, Paul. 1981. John of Paris: Principal Author of the Quaestio de potestate papae. Speculum 56. 41–55.

Samaran, Charles & Robert Marichal.1959. Catalogue des manuscrits en écriture latine portant des indications de date, de lieu, ou de copiste. T. 1. Paris: Centre National de la Recherche Scientifique

Samaran, Charles. 1963. Pierre Bersuire, prieur de Saint Eloi de Paris (Histoire littéraire de la France 39). Paris: Académie des Inscriptions et Belles Lettres

Scheeben, Heribert Christian & Angelus Maria Walz. 1932. Iconographia Albertina. Freiburg i. Br.: Herder.

Schilling, Rosy. 1954. The Master of Egerton 1070: Hours of Rene d'Anjou. Scriptorium 8. 272–282.

Sherman, Claire Richter. 1969. The Portraits of Charles V of France (1338–80). New York: New York University Press.

Shipley, Frederick W. 1904. Certain Sources of Corruption in Latin Manuscripts: A Study Based Upon Two Manuscripts of Livy: Codex Puteanus (Fifth Century), and Its Copy, Codex Reginensis 762 (Ninth Century). New York: The Macmillian Company.

Skeat, T. C. 1956. The Use of Dication in Ancient Book Production (Proceedings of the British Academy 42). Oxford: Oxford University Press.

Smalley, Beryl. 1952. The Study of the Bible in the Middle Ages. Oxford: Blackwell.

Smith, Edward Lucie. 1972. Eroticism in Western Art. London: Thames & Hudson Ltd.

Steffens, Franz. 1909. Lateinische Paläographie. Trier: Schaar & Dathe.

Stegmüller, Friedrich. 1940–1961. Repertorium Biblicum medii aevi. T. 4. Madrid: CSIC Press.

Sweetzer, Franklin P. (ed.). 1966. Les cent nouvelles nouvelles. Geneva: Droz.

Suetonius. Divus Augustus [Гай Светоний Транквил. 1981. Дванадесетте цезари. София: Народна култура – Б. пр.; Латински и английски текст]

Talbot, C. H. 1958. The Universities and the Mediaeval Library’. In Francis Wormald & C. E. Wright (eds.), The English Library before 1700: Studies in Its History. London: University of London, Athlone Press

Tessier, Georges. 1962. Diplomatique royale française. Paris: Picard.

Thomas à Kempis et la Dévotion Moderne. Catalogue d'exposition organisée à l'occasion du 500e anniversaire de la mort de Thomas à Kempis (1379 ou 1380 - 1471). Brussel: Kon. Bibliotheek, 1971.

Thomas, Antoine. 1930. Jean de Gerson et l'éducation des dauphins de France. Paris: E. Droz.

Thomson, Rodney M. 1978. The Scriptorium of William of Malmsbury. In M. B. Parkes and Andrew G. Watson (eds.),  Medieval Scribes, Manuscripts and Libraries: Essays Presented to N. R. Ker. London: Scolar Press, 117–142.

Thomson, S. Harrison. 1969. Latin Bookhands of the Later Middle Ages. Cambridge: Cambridge University Press.

Thorndike, Lynn (ed.). 1944. De commendatione cleri, University Records and Life in the Middle Ages. New York: Columbia University Press.

Tory, Geofroy. 1931. Champ Fleury ou l'Art et science de la proportion des lettres. Reproduction phototypique de l'édition princeps de Paris, 1529, précédée d'un avant-propos et suivie de notes, index et glossaire, par Gustave Cohen, professeur à la Sorbonne. Paris: Charles Bosse.

Toussaert, Jacques. 1963. Le sentiment religieux en Flandre à la fin du moyen âge. Paris: Pion.

Tucoo-Chala, Pierre. 1974. Gaston Febus: Un grand prince d'Occident au XIV siècle. Pau: Marrimpouey.

Tuilier, André. 1974. La vie universitaire parisienne au XIII siècle. Paris: Bibliothéque de la Sorbonne

Turner, E. G. 1977. Typology of the Early Codex. Philadelphia: University of Pennsylvania Press.

Vaesen, Joseph & Étienne Charavay. 1909. Lettres de Louis XI roi de France. Paris: Libraire Renouard.

Valois, Noël. 1880. De arte scribendi epistolas apud Galicos medii aevi scriptores rhetoresque (Bibliothequede l'Ecole de Chartres 22). Paris: A. Picard. (преизд. New York s.d.)

Valois, Noël. 1881.Étude sur le rhythme des bulles pontificales (Bibliothèque de l’École des chartes 13). Paris: A. Picard.

Van Dijk, S. J. P.  and J. Hazelden Walker 1957. The myth of the aumbry. Notes on medieval reservation practice and eucharistic devotion. With special reference to the findings of Dom Gregory Dix. London, Burns & Oates, 1957.

Van Hoesen, Henry Bartlett. 1915. Roman Cursive Writing. Princeton: Princeton University Press.

Viala, André. 1953. Le Parlement de Toulouse et l'administration royale laïque 1420–1525. 2 T. Albi: Reilure des Orphelins.

Vielliard, Jeanne, 1978. Le Registre de prêt de la bibliothèque du Collège de Sorbonne au XV siècle. In J. Ijsewijn et J. Paquet (eds.), The Universities in the Late Middle Ages (Medievalia Lovaniensia 6). 276-293. Leuven: Leuven University Press.

Volpicelli, Luigi, Andrea Della Corte, Adalberto Pazzini, Giacchino Volpe. 1960. La vita medioevale italiana nella miniatura. Rome: Carlo Besetti Edizioni D’Arte.

Vreese, W. L. de 1896. Bijdragen tot de kennis van het leven en de werken van Jan van Ruusbroec. Het Belfort 11.57–67.

Waddington, Raymond B. 1970. The Iconography of Silence and Chapman's Hercules. Journal of the Warburg and Courtauld Institutes 33. 248–263.

Waitz, Georg (ed.). 1893. Hermanii liber de restauratione S. Martini Tornacensis (MGH Scriptores 14). Hanover, 1893 Trans. Clark, John Willis. 1904. The Care of Books. Cambridge: Cambridge University Press

Wattenbach, Wilhelm. 1886. Anleitung zur lateinischen Palaeographie. Leipzig: S. Hirzel, (преизд. Gerstenberg, Hildescheim 1971).

Weisberg, Robert M. 1980. Memory, Thought, and Behavior. New York: Oxford University Press.

Werf, Hendrik Van der. 1972. The Chansons of the Troubadours and Trouvères. Utrecht: A. Oosthoek.

Werner, Eric. 1966. Mündliche und schriftliche Tradition im Mittelmeerraum. In Bericht über den neunten internationalen musikwissenschaftlichen Kongress Salzburg, Bd. 2. 124–128. Kessel: Bärenreiter Verlag.

Wilderink, Vital. 1964. Les Exhortations de la bienheureuse Françoise d'Amboise. Carmelus 9(2). 221–266.

Wilkins, A. S. (ed.). 1922. M. Tulli Ciceronis Rhetorica. Tomus  1 (Oxford Classical Texts)  [Цицерон. 1992. За оратора. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, – Б. пр.]

Wilmart, André. 1938. L’odyssée du manuscrit de San Pietro qui renferme les oeuvres de Saint-Hilaire. In Leslie Webber Jones (ed.), Classical and Medieval Studies in Honour of Edward Kennard Rand. New York: Leslie Webber Jones.

Wilmart, André. 1971. Auteurs spirituels et textes dévots du moyen âge latin, 2e éd. Paris: Études d’Historie littéraire.

Yates, Frances D. 1966. The Art of Memory. Chicago: University of Chicago Press.

Young, John G., P. Henderson Aitken. 1908. A Catalogue of the Manuscripts in the Library of the Hunterian Museum in the University of Glasgow. Glasgow: J. Maclehose and sons.

Zetzel, James E. G. 1975. On the History of Latin Scholia. Harvard Studies of Classical Philology 79. 335–354.

Zieliński, Tadeusz. 1904. Das Clauselgesetz in Ciceros Reden: Grundzüge einer oratorischen Rhythmik. Philologus: Zeitschrift für das classische Altertum Supplementband IX. 591-844.

Ziwsa, Karl (ed.). 1893. Optatus Milevitanus. De schismate donatistarum advеrsus Parmenianum. (Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum 26). Wien: CSEL.

  • 1. Тезата му за влиянието на книгопечатането е обявена за първи път в Chaytor 1941. Възгледите му достигат пълен завършек в Chaytor 1967. Идеята, че книгопечатането е отговорно за четенето наум изглежда е заявена за първи път от Хендриксън (Hendrickson 1929: 193).
  • 2. Gibbon 1781: гл. 37, ползва термина „мълчаливо общуване“, за да опише състоянието на класическото усвояване на знания в манастира. За устните характеристики на ренесансовата култура, вж. Burckhardt 1921: 233–241;Sabbadini 1885; Buck 1952: 54–55, 119–120.
  • 3. Рише не споменава Балог изрично, но заключенията му са във висша степен сходни с тези на Балог.
  • 4. За пълна бибилография по този въпрос, вж. Havet 1892: 2–3; Zieliński 1904: 607–614; Clark 1910: 48; Clark 1909:  3–4.
  • 5. Относно римската писменост вж. Marichal 1948 и Mallon 1952.
  • 6. Balogh 1926–1927: 212-214; Quintilian 10.315 и 31 ясно посочват, че движенията на езика и устата са част от ораторското сътавяне на речи. Виж също Ovid, Hesiodes 18.19–20.
  • 7. Quintilian 11.2.33. Марциан Капела също препоръчва устното запаметяване (Dick 1925: 268–270).
  • 8. Pseudo-Cicero, Ad Herennium 3.23 и 28; Cicero, De oratore 2.88.360. Вж. Yates 1966: 15–24. Eдинствено Квинтилиан измежду древните писатели споменава запаметяването на редове (versi), но само във връзка със символите и слуховото припомняне (вж. Caplan 1970: 234). Относно съвременни проучвания на зрителното запаметяване вж. Loftus 1972: 525–551.
  • 9. Вж. например практиката на Джефри от Винсоф, Caplan 1970: 239.
  • 10. Относно бележките на Тирос, Mentz 1944; Ernaut 1951: 156.
  • 11. Кийт Райнър посочва, че човешкото око, възприемащо текстове с разстояния между думите обикновено може да улови навъднъж осем междузнакови отсека като максимумът е двадесет (Rayner 1979: 61). Обикновено индексите с древни фрагменти не дават броя на буквите във всеки ред. Въпреки това, Ерик Г. Търнър (Turner 1977: 96–97)  дава някои типични примери.
  • 12. Quintilian 10.7.2 посочва, че писарят първо произнася онова, което после записва. Относно въздействието на самодиктуването върху писмения текст вж. Havet 1911.
  • 13. Относно техниките на еврейската устна традиция на библейски тълкувания между 200 и 600 г. от н.е. виж Jousse 1974–1978: 3.206–207 и Werner 1966: 2.124.
  • 14. За историците от периода на класиката не е характерно да цитират пасажи дословно, а да представят анотации на древните източници, с които разполагат. Това е особено вярно за съчиненията на Тукидид, Ливий и Тацит. Дори Светоний цитира архивни източници дума по дума само няколко пъти.
  • 15. Много езически текстове са разделени на стандартни глави едва през седемнадесети век, напр. Tite-Live 1954: cxxvii; Ammianus Marcellinus. 1968-1977: 49; Pliny the Elder 1954: iv; През Средновековието, по отношение на съчиненията на Ливий съществува голямо разнообразие от разделения по глави (Samaran 1963:: 400–401). Старият завет е окончателно разделен на глави в края на двадесети век (Smalley 1952: 221–224). Най-добрият обзор на разделенията по глави е този на Rouse & Rouse 1979: 29, 38–40.
  • 16. Поради липсата на стандартизирани справочни пунктове св. Йероним и други църковни отци са задължени да включват обширни пасажи от Светото писание в своите собствени съчинения и тълкувания.
  • 17. Относно развитието на процеса по изработването на страниците вж. Turner 1977: 75–76. Относно християнския навик да се правят бележки в полетата вж. Arns 1953: 72.
  • 18. Вж. McGurk 1961: 9. Нарасналата популярност на формата с две колони от текст може да бъде проследена в данните, предоставени от Turner 1977: 134–136 и 152–153.
  • 19. Св. Йероним, уводни бележки към превода на Книга на пророк Исаия (de Bruyne 1928: 123; Cassiodorus 1937: 8, 38).
  • 20. >Образователна техника в Древен Рим, при която даден текст е разделян на прости изречения и фразови единици с определена дължина, последвани от паузи и специални пунктуационни знаци, маркиращи значимостта и смисъла на дадена фраза, така сякаш е предназначена за четене на глас. – Б. пр.
  • 21. Q. Asconius Pedianus 1920: 47 и навсякъде. Оцелял е ръкопис от девети век на Цицероновите Тускулански беседи, написани per cola et commata. Paris: Bibliothque nationale MS lat. 6332.
  • 22. Вж. напр. Codex Amiatinus et Phillipus MS 1329 (Lowe 1934–1971: 2.№141).

    Други специални помагала са разработени в услуга на християнския читател. През четвърти век Еузебий изобретява прост азбучен показалец на главите към Новия завет, който оттогава става известен като канона на ЕузебийLeclercq 1920: 1950–1954. Писмото на Еузебий, описващо списъците, е публикувано от de Bruyne 1928: 157. За възможно най-пълната колекция от илюстрации от канона на Еузебий вж. Nordenfalk 1938.

  • 23. Виж например бележките в полетата на св. Хилари (Wilmart 1938: 304 № 28). Eзически текстове вероятно също са анотирани със същата цел (вж. Bury 1906: 520). В средата на шести век, в манастира Вивариум Касиодор се опитва да въведе специална система за поставяне в полетата на обозначения с червено мастило, замислена с цел да помогне на читателя в намирането на обсъждания по важни теми от патристическите сборници с ръкописи (Cassiodorus 1937: гл. 26, 67). Касиодор вероятно ползва червено мастило, за да отбелязва параграфите и подразделенията в самите параграфи (вж. Dobiache-Rojdestvensky 1930: 23–24, 42–43. Сравни също Halporn 1981: 71–91, важно изследване, което се появява тъкмо когато настоящият текст е под печат.
  • 24. Breviculus на св. Августин е редактиран за първи път от Lambot 1939: 109–121. То е преиздадено в Dombart & Kalb 1955: vii–viii и iii–iv.
  • 25. Marrou 1938: 247–249; Marrou 1951: 235–249. Робер Босюа е на мнение, че разделението по глави датира от шести век (Bossuat 1974: 169).
  • 26. Cassianus 1965: 1.14. Дори преди въвеждането на разделението по глави, Кадиодор настоява, че кратко резюме трябва да предшества съдържанието на всеки от сборниците, преписвани във Вивариум (Dobiache-Rojdestvensky 1930: 43).
  • 27. Paris, B. N. MS n.a.1 2169. По-голямата част от текстовете е писана без отделяне на думите една от друга, навеждайки ни на мисълта, че понятността е смятана за по-важна в рубриките, осигуряващи достъп до даден текст, отколкото в самия текст.
  • 28. Cambrai, Bibliothque municipale MS 693 e един пример. Текстът на този ръкопис също е написан без разстояния между думите.
  • 29. Относно дихотомията между изреченото слово и писането в Древен Китай вж. Gernet 1963: 35–38. Относно еволюцията на думата като идеограма в културата на Запада вж. също: Marichal 1961: 1258.
  • 30. Поставянето на точки помежду думите е алтернативен метод на отделянето чрез разстояния; вж. Lindsay 1923: 16; Wattenbach 1886: 86. Вж. също John 1976: 40. Относно римското разбиране за думите и тяхната връзка с акцентуването вж. Quintilian 1.5.25–31. По един интересен начин ирландските писари от девети век използват тези разстояния при синтактичното отделяне на определени словесни групи в келтски текстове, написани на народен език; вж. Huntsmen 1981
  • 31. Например Paris, B. N. MS lat. 8851 има пет букви на ред; B. N. MS lat. 8849 има дванадесет букви на ред; B. N. MS lat. 8850 има тринадесет букви на ред. Подобни ръкописи явно не са рядкост, но настоящото положение на каталозите с ръкописи не ни позволява да посочим процента на целия корпус от оцелели ръкописи.
  • 32. През 1879 Емил Жавал определя от 15 до 18 на брой знака (Javal 1879: 252 n. 1).
  • 33. >Бързи движения на очите между две фиксирани точки. – Б. пр.
  • 34. Факт, отбелязан за първи път от Жавал (Javal 1879: 252;  вж. Kolers 1979: 3).
  • 35. Подтискането на разстоянията между думите занижава скоростта на бързия преглед с една втора или една трета. Писането само с главни букви намалява размера на сакадата и забавя четенето. Вж. Levy-Schoen и O’Regan 1979: 17 и O'Regan 1979: 49–60.
  • 36. Относно разделното писане при ръкописи от Тур през девети век вж. Shipley 1904: 7, 16. Срв. Wattenbach 1886:  86.
  • 37. Вж. напр. богослужебният сборник на император Хайнрих III, Bremen University Library MS b.21 fol. 4v и също Paris, B. N. MSS lat. 275 fol. 3v, 818 fol. 2v, 1141 fol. 3.
  • 38. Paris, B. N. MSS lat. 8849 fol. 88v и 8851 fol. 75v. Подобни сцени са изобразени в MSS lat. 11962 и 11963.
  • 39. McGurk 1961 дава данни за големия брой оцелели евангелски книги от периода от 400 г. до 800 г. Относно периода 800–1200 г. едно проучване на каталозите на fonds latin в Националната библиотека на Франция дава ясно впечатление за популярността на богослужебните сборници в сравнение с други текстове.
  • 40. Тези идеи са разгърнати и в Valois 1881: 161–198, 257–272.
  • 41. В имперските времена на Рим терминът dictare понякога е използван като синоним на scribere, за да бъде обозначен акта на писмено съставяне; виж например Horace Satires 1.4.10. Обикновено dictare посочва устния тип съставяне; вж. Arns 1953: 38–43.
  • 42. Интересен късен пример за автора като диктуващ намираме в една миниатюра от третата четвъртина на тринадесети век, изобразяваща Александър от Букстехуде, съставящ под диктовка, която иде от устата на агне. Картината е озаглавена ‘Hic scribit et dictat’. Тук scribere недвусмислено обозначава физическия акт на писане, докато dictare се отнася до съставянето чрез вслушване във вътрешния глас. Двата процеса са считани за напълно самостоятелни; Cambridge Univ. Libr. MS Mm. 5.31, fol. 1v, възпроизведен от Van Dijk & Walker 1957: 10.
  • 43. Средновековната употреба на запаметени фрази от Светото писание при авторите от дванадесети век не е напълно откъсната от употребата на стереотипни фрази, използвани при устното съставяне на епическа поезия, описани от Jousse 1925: 162; Chaytor 1967: 64–67. Устното съставяне неизбежно води до повторителност; вж. коментарите на Crosby 1936: 102–103, и относно подобни следствия в контекста на Античността вж.  Parry 1928.
  • 44. „Следователно трябва да записваш. Но какво ще правиш, ако здравословното ти състояние не позволява да се товариш с писане? А и подобни размишления не бива да се диктуват, те изискват пълно уединение“. Разговори със себе си, прев. Анна Б. Николова. Аврелий Августин. Избрани произведения. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“,  2008.
  • 45. Ordo Cluniacensis на монаха Бернар, цитиран от Velous, Guy de.  Le monachisme clunisien des origines au XV siècle, ed. 2. Paris: Picard, 1.80.
  • 46. Saint Bernard, Epistula 89, в: Saint Bernard. 1878–1887. Oeuvres complètes. Paris: L. Vivès, 5.137.
  • 47. Statuta od. Cisterciensis 1134, № 58; Josephus-Maria Canivez (ed.). 1934–1938. Statuta capitulorum generalium Cisterciensis. 1 Louvain, 26.
  • 48. Isidore of Seville, Sententiae 3.14.9; PL 83.681.
  • 49. Saint Benedict, Regulae, гл. 48.
  • 50. Относно древния начин да се учи четене на срички вж. Quintilian 1.1.24–25.; Virgil the Grammarian, Epitomae 2 и 3; Bede, Historia ecclesiastica 5.2, De arte metrica 1 и 2. В края на Средновековието четенето на срички се сдобива с отличително клеймо (вж. Coville 1936: 131).
  • 51. „Trimodum est lectionis genus: docentis, discentis, vel per se inspicientis. Dicimus enim ‘lego librum illi’, et ‘lego librum ad illo’, et ‘lego librum’ (Hugh of Saint Victor 1939: 57–58).
  • 52. >per se inspicientis (лат.) – за свой собствен интерес. – Б. пр.
  • 53. Той се оплаква, че демоните го измъчват като го карат да чете на глас, за да му попречат в разбирането на текста: „Saepe cum lego codice et cognitione, sicut soleo, faciunt meo verbotenus et ore legere ut tantummodo eo magis auferant mihi internum intellectum et eo minius vim lectionis intrum penetrem, quo magis in verba foris profundor“ (Pez 1721: 390).
  • 54. „Et nota demenciam illorum sacerdotum qui nondum legerunt vel audierunt librum istrum... “; Sorbon, Robert de. De consciencia et De tribus dietis, ed. Felix Chambon. Paris, 29.
  • 55. Относно списък от примери за videre и inspixere със значение чета (Guilhiermoz 1892: 140). Интересен пример за употребата на inspixere намираме в устава от правила, изготвен за университетската библиотека на Оксфорд: „... quod cum ad Universitatis commonem librariam causa stidendi accesserint libros quos inspixerint modo honesto pertractabunt, nulli librorum hujusmodi, per rasoras abolitionesve quaternorum seu foliorum, damnum seu praejudicium inferendo“ (Anstey 1868: 264). Относно примери на videre със значение чета виж № 200 долу и Conradus Heingarter, астрологически съчинения, B. N. MS lat. 7446, fol. 8.
  • 56. Paris, B. N. MSS lat. 356 и 443 са сред многобройните ръкописи, съдържащи подобни знаци.
  • 57. Notare е ползван в glossa ordianria. Относно пример за употребата на scribere от Андрю от Сен Виктор виж Smalley 1952: 378, редове 19 и 27.
  • 58. Zetzel 1975: 335–354. По подобен начин забелязаните от К. А. Робсън чудновати текстови цялости в проповедите, еквивалентни на формàта с две страници, най-вероятно са свързани с обичая по транскрибиране на проповедите върху восъчни таблички, разстоянието за писане, на които е приблизително същото като на формàта с две страници (вж. Robson 1952: 15–24).
  • 59. Относно примери за това прото-курсивно писмо виж стила на писане на Алберт Велики в Thomson 1969: № 38; срв. този на Тома от Аквино в Dondaine 1956: pls. xxxvi–xxxviii.
  • 60. Виж устава на университета в Падуа, изискващ от докторите или да записват твърденията си с ясен почерк или за целта да ги диктуват на писари (Denfile 1885–1900: 6.477–478).
  • 61. Фрагменти от негови собственоръчно написани ръкописи съдържат специфични препратки към глави, напр.Dondaine 1956: 237.
  • 62. За коментари върху този стил вж. Lieftinck 1954: 19–24.
  • 63. Относно растящото значение на книжарите като институция за разпространяване на текстове вж. Destrez 1935; Dondaine 1960: 211–220.
  • 64. Изследване, предлагащо интересни прозрения относно влиянието на собственоръчното съставяне на голямото количество написани текстове: Gilles 1966: 30–136, 382–451. Съчиненията на Жил наброяват 10 000 фолиа. Съчиненията на Денис от Картузия се равняват на едно съвременно издание от 41 тома. И двамата автори създават повече текстове, от когото и да било друг писател през дванадесети век.
  • 65. Относно новия тип авторство вж. Goldschmidt 1943:  92 и Parkes 1976: 115–141. Жак от Албеж оставя интересно описание за това как даден автор пише съчиненията си (Petot 1974: 333–334). Според Реймънд Лъл scripsit е синоним на акта на съставяне; Liber natalis pueri Jesu, Paris, B. N. MS lat. 3323, fol. 1. Никола дьо Лир говори за своя Tractatus de differentia nostrae translationis ab Hebraica littera in vetero testamento като творба, излязла изпод неговото перо (Hailperin 1963: 139). Бернар Ги дава собственоръчно написани ръкописи на доминикански сановници (Delisle 1879: 164–456). Теодорих от Аполда представя собственоръчно написаната Vita sancti Dominici на Великия Магистър на Доминиканския орден (Quérif & Échard 1719-1723: 1,453). През петнадесети век Раул Льофевр представя своя собственоръчно написан ръкопис Историята на Язон пред Филип III Добрия, Paris, Arsenal MS 5067 (Lefèvre 1971: 240). Льофевр описва своите писания като творби на неговото plume [перо – Б. пр.]; Brussels, Bibliothèque Royal MS 9263, fol. 1v.
  • 66. През 1459 г. Ноел дьо Фрибоа, апологет на Шарл VII пише следното „При все че се занимавам с неща, засягащи англичаните, аз не мога да сдържам перото си“, цит. от Lewis 1965: 3.
  • 67. Типичен пример за диктуването на Светото писание вж. Porcher 1960: pl. 34; Prochno 1929: 57; Paris, B. N. MSS lat. 275 fol. 3v, 818 fol. 2v, 1141 fol. 3.
  • 68. Относно св. Йероним като диктуващ и пишещ вж. Lambert 1972: pls. 3, 4 и 8; Bloch & Schnitzler 1967: pl. xvi. За Григорий Велики виж Bibliothèque royal Mémorial 1559–1969. Brussels: Bibliothèque royale Albert let., pl. 45; Delaissé 1965: 38; Nordenfalk & Grabar 1958. Относно Сулпиций Север, Porcher 1960: pl. 13; относно Рабан Мавър, Paris, B. N. MS lat. 2430, fol. 1; за Хораций, Paris, B. N. MS lat. 8123; относно Маркулф, Paris, B. N. MS lat. 10136, fol. 1.
  • 69. Reau 1955–1959: 3.2, pl. 60, примерът датира от 1260 г. Други примери: Paris, B. N. MSS lat. 920 fol. 35v, 1170 fol. 4, 10532 fol. 2.
  • 70. Относно изображения на Аристотел като пишещ, Paris, B. N. MSS fr. 565 fol. 1 и 9136 fol. 1. Относно Алберт Велики като пишещ, виж Scheeben & Walz 1932: 10, 36, и pl. 6. Относно св. Бонавентура, виж B. N. MS lat. 3046, fol. 1; British Museum Reproductions from Illuminated Manuscripts сер. 3 (1925), pl. xlviii; срв. B. N. MS lat. 3841, fol. 1, и Bougerol 1964: фронтиспис. Относно Дънз Скот, British Museum Reproductions pl. xxxviii. Относно Винсент от Бове, B. N. MS fr. 6725, fols. 1 и 50. Относно Жан Жерсон, B. N. MS lat. 3024, fol. 2v; срв. Meiss & Beatson 1977: 5.
  • 71. Относно цар Соломон като пишещ, Paris, B. N. MS lat. 9675, fol. 157; относно цар Давид, B. N. MS lat. 727, fol. 50; относно цар Соломон като диктуващ, виж B. N. MSS fr. 158 fol. 1, 1553 fol. 1. относно цар Давид като диктуващ, Paris, Arsenal MS 1186, fol. 30v.
  • 72. Относно св. Йероним като пишещ, виж Lambert 1972: pls. 10, 12, 14, 15, и 18; Reau 1955: pl. 46; Paris, B. N. MS lat. 13234, fol. 1; Beer 1913: MS 930, fol. 1.
  • 73. Виж например Nicolas de Lyra, Paris, B. N. MS lat. 364; Nicolas Oresme, MS fr. 204, fol. 34 7; Jean Mielot, B. N. MS fr. 9 198, fol. 19; Colard Mansion, Vienna, Austrian National Library MS 2572, fol. 1; Thomas à Kempis, Austrian National Library MS 1576, fol. 7; Pierre le Baud, B. N. MS fr. 8266, fol. 5. Относно антични автори като Лукиан, Овидий, Йосиф Флавий, Валерий Максим, Аристотел и Тит Ливий: B. N. MSS fr. 718 fol. 1, 727 fol. 1, 870 fol. 1, 247 fol. 1, 272fol. 1, 273 fol. 7, 571 fol. 124, 565 fol. 1, 6185 fol. 32.
  • 74. Obbema 1978: 353. Фронтисписът на ръкописа Bible moralisée от Моргън Лайбръри показва писар, поддържащ страницата с ножа си, докато пише под диктовка.
  • 75. Porcher 1960: 93. Връзката между отпуснатата поза при писане и курсивния стил е разкрита в миниатюра от 1437 г., изобразяваща диктовката на един кралски декрет, Paris, Arsenal MS 5199, fol. 1. В Paris, B. N. MS fr. 22495, собственоръчният стил на краля, представен в миниатюрата, изглежда е в курсив. В fr. 24380, fol. 1 художник от петнадесети век ясно показва Жан дьо Бьой да съставя Le Jouvencel в курсивен стил.
  • 76. Guillaume de Saint Thierry, Epistola ad fratres de Monte Dei, редактиран в Saint Bernard (№ 87 горе) 5. 346. Приписването на този текст на Гийом дьо Сен Тиери е установено от Wilmart 1971: 258–259.
  • 77. ‘Ut sic lector eligat expositionem quam tenere volverit vel utranque si volverit . . .’; Никола дьо Лир, пролог към Postillae върху Книга Битие: Lira, Nicolaus de. 1492. Postilla super totam Bibliam. Strasbourg (преизд. Frankfurt 1971).
  • 78. ‘Nihilominus testimonium perhibeo vobis quale positum est in epistola mea ad fratres de Monte Dei quod Scripturas Sacras nullus umquam plane intelliget que non affectus scribentium induerit’ (Gerson 1960: 5.334).
  • 79. Св. Тома ползва подобно номериране в своята Summa theologiae. Разделенията стават все по-сложни в следващите векове; виж например Capreolus, Johannes. 1900–1908. Defensiones theologiae Divi Thoma Aquinatis.  Turonibus: Sumptibus Alfred Cattier.
  • 80. ‘Aliquis poterit opponere argumento eorum que vidimus: „Quid proderit eis qui secum tot volumina portare non porterunt per biennium leges audire?“ Respondeo: si libros non habent cum uti debebunt, parum proderit; tamen propter iura canonica proficiet eis et ne totaliter ignorent; si tamen libros secum portarent, longe magis proficeret’ (Dubois 1977: 163).
  • 81. През 1271 г. Жан Орлеански, ректорът на университета „Нотр Дам“, посочва ‘1ibros tradendos et recuperandos pauperibus scolaribus in theologica studentibus’ (Franklin 1867–1873: 1.8 №5; 1.9 № l); Rashdall 1936: 423. През петнадесети век в Сорбоната тридесет ръкописа на Сентенциите на Пиетро от Ломбардия са на разположение в библиотеките (вж. Vielliard 1978: 291).
  • 82. Paris, B. N. MSS lat. 4436 и 4523. В по-ранен период доминиканците ползват букви, за да обозначават определено място в рамките на една глава (Rouse & Rouse 1979: 9–10).
  • 83. Например Трагедиите на Сенека, преписани през 1397 г., Paris, B. N. MS lat. 8824. Тази система е използвана за прикачване на Postillae на Никола дьо Лир към текста на Библията в страсбургското издание от 1492 г.
  • 84. Paul of Burgos, Additiones ad postillam Nicolai de Lyra може да бъде ползван само по този начин. Относно ръкописи на този текст вж. Stegmüller 1940–1961: 4.197.
  • 85. Kantorowicz 1939: 35; Acher 1908: 300–301. Относно примерно описание на работните навици на докладчика вж. Guilhiermoz 1892: 140–148. Той описва дейността на докладчиците в парижките съдилища, за които съществуват точни сведения. Поне във Франция задачата на съдебния докладчик изглежда е доста сходна с тази на университетския докладчик, факт, който не ни учудва, тъй като съдиите и други официални служители на съда често са доктори по право и професори във факултета по право; вж. например Viala 1953: 1.243, 404; Delachanel 1885: 339, 341, 352, 355, 362–363; срв. Hajnal 1954: 168–171.
  • 86. Относно пример от Италия през четиринадесети век вж. Gabriel 1969: pl. XXV; относно пример от Франция през тринадесети и четиринадесети век, Paris, Bibliothèque de la Sorbonne MS 31, fol. 278, изображение върху корицата на изложбения каталог (Tuilier 1974; Gabriel 1955: pls. 25 и 26). През четиринадесети век Дънз Скот е изобразен като преподаващ на студенти, ползващи книги; (Bougerol 1963: 150). През втората половина на петнадесети век същите изображения на аудитории се срещат често в ранните печатни книги; виж например Гилелм дьо Гауда като учител  (Mees 1974: 57).
  • 87. Тук сцената от аудиторията е замаскирана от животински мотиви.
  • 88. Обучението по писане на главни букви, параграфи и пунктуация несъмнено би попречило на воденето на лекции дотам, че да направи смисъла на текста неразбираем.
  • 89. Университетът изисква от професора да изнася лекции така, както проповедникът изнася проповед (CUP 3. 39, 642, 646). През четиринадесети и петнадесети век изображенията на проповедника се различават от тези на професора в това, че проповедникът обикновено е изобразяван като говорещ експромпто без писмен текст пред себе си; виж например Paris, B. N. MSS lat. 646B fol. 1, 17294 fols. 65v и 66v, 17716 fol. 43; MSS fr. 147 fol. 1, 177 fol. 3 15, 244 fol. 1, 824 fol. 1. Усилието да се съживи стила на изнасяне на лекции изглежда не е увенчано с успех и през 1454 г. Кардинал Естутвил отменя забраната върху legere ad pennam, т.е. четене на лекции дума по дума (CUP 4. 727).
  • 90. През четиринадесети век в Болонския университет докторите, обсъждащи дадени проблеми, са задължени да предават ръкописите си за проверка и транскрипиция (Denifle 1885–1900: 4. 32 1–322). В Анжер лекциите на професора са предавани за транскрипиция от библиотеката на университета (Port 1879: 34). Документите, публикувани за първи път от Порт са редактирани наново от Марсел Фурние: Fournier 1890: 387–389. Хипотезата, че транскрипциите са правени преди устното представяне, е отхвърлена от Канторович (Kantorowicz 1939: 41), но би била в сила що се отнася до  средновековните миниатюри, които, както изглежда, показват студентите като четящи наум онези текстове, които са четени от професора по време на неговата лекция, напр. Paris, B. N. MS lat. 14023, fols. 2 и 123. Някъде към 1300 г. един английски теолог изисква от своите ученици да представят аргументите си писмено преди да редактират лекцията му – сведение, указващо за това доколко комуникацията чрез графични знаци действа паралелно с и дори изпреварва устното представяне (Glorieux 1925–1935: 1.52). Относно връзката между устно представените аргументи и техните публикувани версии виж също Acher 1908: 99. Във френските съдилища писмено представените аргументи редовно допълват устните представяния. В средата на петнадесети век Томас Бейзин прави предположението, че аргументите, представени устно, са поради тази причина излишни и могат да бъдат прекъсвани (вж. Guilhiermoz 1889: 21–65). Писмените пледоарии са особено нужни в твърде сложни за разбиране случаи. Съдът ползва термините  dit de bouche и dit en escriptures, за да разграничава между двата начина на представяне на аргументи, логическата структура, на които се намира в близък паралел със схоластическите quaestiones на правните училища. Задачата по записване на устните пледоарии е възлагана на писар, а не на съдията докладчик.
  • 91. Виж например портрета на Гоцоли, изобразяващ св. Бонавентура, Bougerol 1964: 163, както и изображението на scientia, Paris, B. N. MS fr. 54 1, fol. 108. През шестнадесети век Джефри Уитни избира за емблема на мълчанието образа на учения, облечен в професорска мантия и четящ съсредоточено от разтворена книга (Waddington 1970: 257).
  • 92. Никола дьо Лир недвусмислено твърди, че разликите между юдейския Стар завет и Вулгата, отбелязани в неговите Postillae, могат по-лесно да се проследят (expeditius videri) в Tractatus de differentia (Hailperin 1963: 285 № 22).
  • 93. ‘Istos autem scolares modici temporis civitates et populas gubernatos et judicaturas, expediret habere leges in uno volumine, planas, breviter et clare, semel tantum absque similium repetitione scriptas, perfectas sentencias continences, ut intelligi possent et legi sine glossis et scriptis, omnes leges unius materie sub uno titulo comprehendendo taliter quod alias bene litterati possent intelligere et capere sine doctore . . . Hec abreviata et extracta forent libri portativi pauperum et etiam eorum qui circa alfas sciencias occupati, ut circa philosophiam et theologiam solitum et necessarium studium ad noticiam magnorum voluminum non apponerent; eo quod brevitas vite hominum et occupatio spiritualium et seculariorum negociorum raro permittunt homines perfecte studere et cognoscere jura civilia et canonica tam prolixa, cum philosophia et theologia’ (Dubois 1977: 163).
  • 94. Монасите особено предпочитат малките по размер книги (Talbot 1958: 77).
  • 95. >Devotio moderna (лат.) – („ново благочестие“), религиозно-реформаторско движение, изискващо обновление на папската институция чрез преоткриване на автентичните религиозни практики като смиреност, послушание и прост живот. Води началото си от късния четиринадесети век най-вече със съчиненията на Герхард Гроот. В Подражание на Христа, приписвано на Тома Кемпийски, се излагат най-общо основните идеи на Devotio moderna. – Б. пр.
  • 96. срв. Ars memorativa secundum Parisienses, цитиран от Hajdu 1936: 92. Съвременни проучвания на паметта потвърждават предимствата на зрителното запаметяване пред устното механично запаметяване (Adams 1980: 284–334).
  • 97. Относно разрастването на колекциите от справочни издания виж библиографията, предоставена от Rouse 1967: 60.
  • 98. Виж уставите на университетските библиотеки в Анжер (Port 1879: 28) и в Оксфорд (Anstey 1868: 1.263–266).
  • 99. В древните библиотеки гласното четене е обичайна практика (вж Optatus bishop of Milevi 1893: 165).
  • 100. Delisle (1868-1891: 201) коректно заявява, че текстът, така, както е даден в ръкописа на Клод Емере Sorbonae origines датира от създаването на новата сграда за библиотеката някъде около 1483 г. Въпреки това, изводът на Дьолил, че тези правила се отнасят единствено за печатни книги не намира подкрепа в документалните свидетелства от петнадесети век. Прецедентите за всяко едно правило от устава на Сорбоната могат да бъдат проследени в правилата, установени през петнадесети век. Освен това, през 1493 г. библиотеката на Сорбоната все още е в процес на сдобиване с ръкописни книги (вж. Franklin 1867: 1.256 № 8).
  • 101. В Оксфорд, Анжер и Париж: Anstey 1868: 139–140; Port 1879: 32; (Delisle 1868-1891: 201).
  • 102. С оглед на практиката по навързване на страниците, текстовете вероятно са преписвани в объркана последователност (вж. Obbema 1978: 337–354).
  • 103. След 1320 г. quodlibet вече не представлява важно средство за обсъждане на противоречивите въпроси. Всичките съчинения на Окам са разпространявани като памфлети за частно ползване и не са предназначени за устно изнасяне пред студенти в аудиториите. Що се отнася до отпадането на quodlibet, вж. Leff 1968: 249.
  • 104. Може би поради тази причина през 1259 г. доминиканците забраняват да бъдат внасяни в час книги, които не са четени от професора по време на неговата лекция (CUP 1. 386).
  • 105. Lollards (англ.) – привърженици на политическо и религиозно движение от средата на четиринадесети век, предвождано от Джон Уиклиф и борещо се за реформа на западното християнство. – Б. пр.
  • 106. Роберт Гросетест предполага, че докторите преподават както чрез изнасяне на  лекции, така и чрез нагледен писмен тест. Възгледите му са цитирани в анонимния текст от петнадесети век (Thorndike 1944: 416; вж. Kristeller 1960: 212–230).
  • 107. Робер Гоген дава сведения за оковаването на книгите в писмо, изпратено до Гийом Фише (Denfile et al. 1935: 3.259–260, №. 1). Сведенията на Гоген са потвърдени в едно писмо от 1479 г. на Жан д’Естурвил до лектора на Парижкия университет: ‘Le Roy m'a chargé faire declouer et deferrer tous les livres des Nominaux qui je péiça furent sceelez et clouez par M. d'Avranches ès colleges de la dite Université de Paris et que je vous fisse scavoir que chascun y etudiast qui voudrait’ (Boulay 1665–1773: 5.739).
  • 108. Относно популярността на съчиненията на св. Бернар в края на Средновековието вж. Constable 1971: 5–28.
  • 109. Според свидетелството на картузианския магистър Герард де Фрийс (de Vreese 1896: 60–61; в превод Ruusbroec 1922: 1.11).
  • 110. ‘Si de studio fuerint, cum silentio studeant’ (Meyer 1946: cxiii и 43) . В Конституцията от 1479 г. говоренето по време на изповеди и обреди е считано за изключение от правилото за мълчание (Meyer 1946: 95).
  • 111. Denis the Carthusian  41.405–406. В ранния шестнадесети век Йохан Тритемий все още подчертава тясната връзка между благочестието и индивидуалното четене и преписване наум (Johannes Trithemius 1973: 60, 87).
  • 112. През тринадесети век е приемано за нормално да се чете на глас от молитвеник, дори когато един-единствен духовник чете сам. Въпреки това, през 1435 г. Базелският събор намира за нужно да постави изискването четенето на молитвеника да бъде извършвано на глас дори в уединение. Това би могло да служи като указание за едно възможно изопачаване на богослужебния обред, породено от разрастващата се практика на четене наум (вж. Gégou 1973: 37 № 14). Може да се отбележи, че дори в ръкописните молитвеници, предназначени за четене на глас, инструкциите, изискващи внимателен прочит от свещеника, са написани с червено мастило, така че да не бъдат обърквани с богослужебния текст, написан с черно мастило. Още през тринадесети век средновековни художници изобразяват графично гласни четения на литургии в миниатюри, представящи францискански молитвеници, напр. Paris B. N. MS lat. 1076, fol. 8 lv, указание за това, че късносредновековните художници умеят добре да различават  четенето на глас от четенето наум.
  • 113. Виж например Paris, B. N. MS fr. 24439, fol. 38, трактат на народен език, предназначен за мълчаливо размишление по време на богослужения. Едно английско свидетелство от ранния петнадесети век съдържа инструкции за четене на Legenda sanctorum и други латински религиозни текстове, докато трае богослужението. Важен е фактът, че авторът използва глагола videre, за да означи този вид четене; Pantin 1976: 399, 404, 421.
  • 114. Относно ръкописите на Сусо вж. Künzle 1977. Оцеляват над 800 преписа на превода на Молитва към Дева Мария, направен от Гроот; Épiney-Burgard 1970: 266. Сведения за над 500 средновековни преписа на различни версии на Подражание на Христа са установени от Axters 1971.
  • 115. ‘Beatus augustinus sequentem orationem scripsit et revelata fuit ei a spiritu sancto . . .’ Book of Hours, Use of Rome copied in Flanders ca. 1460, Newberry Library MS-53, fol. 230v.
  • 116. Например първата сцена на Благовещение, нарисувана от Фуке в Hours of Étienne Chevalier, the Musee Conde, Chantilly; и „Благовещение“ на Ян ван Айк, Washington, National Gallery of Art, Mellon Collection. Срв. La Vierge dans l'art français, exhibition catalogue, Paris: Petit-Palais, 1950: pis. 25, 37 и 45. Съществуват стотици примери от непубликувани ръкописи. Тези сцени се срещат особено често в часослови, но също така и в други текстове. Произходът на въпросната иконография още не е напълно проучен, но изглежда, че тя добива широка популярност за пъри път в Париж по времето на Жан дьо Бери (вж. Beuken & Marrow 1979).
  • 117. Paris, B. N. MS lat. 1176, fol. 140v е пример за подобна сцена.
  • 118. Виж илюстрации в старопечатни издания на Хораций, описани от Ана Кокс Бринтън (Brinton 1938: 3–8). Пиер Мишо, които споменава сам себе си, докато пише, въпреки това не е представен в миниатюри нито като диктуващ, нито като пишещ; Paris, B. N. MS fr. 1654, fols. 1 и 7v. Шарл д’Орлеан изглежда е един от първите поети, изобразявани единствено като писатели, British Museum Reproductions from Illuminated Manuscripts сер. 4 (1928), pl. xlvi. Сведения от ръкописи потвърждават, че той действително съчинява поезията си в писмен вид (Champion 1907). Относно развитието на писменото съчиняване на поезия вж. Brownlee 1978: 219–233 и Croft 1973: 1–5.
  • 119. Показателно е, че д’Енен демонстрира въздействието на диктовката върху стила на даден автор, привикнал към писане на своите собствени съчинения.
  • 120. Трактат от Йоан Дамаскин. – Б. пр.
  • 121. Paris, B. N. MS fr. 948, fol. 11 v. В текста, споменат като негово ouvrage, Жермен е представен като ‘escript en ladite cite de Chalon sur Soone en Bourgoigne’; ibid. fol. 3. Относно изображение на Ален Шартие виж Paris, B. N. MS fr. 24441, fol. 2.
  • 122. Гастон Пари и A. Жанрои пишат във връзка с Chronique на Вилардуен, че тя притежава ‘l'air d'avoir été parlé, comme il était destiné à être ecouté’ (Paris & Jeanroy 1912: 6.
  • 123. Жоанвил говори, че е ‘fait еscrire’ своята книга, Histoire de saint Louis гл. 1. Той очаква книгата му да бъде четена на глас пред слушатели, които ще ‘orrez’, гл. 7 и навсякъде. Авторът на Roman de Lancelot е изобразен като диктуващ в миниатюра в Paris, B. N. MS fr. 342, fol. 150, препис от 1274 г. През 1298 г. Марко Поло диктува Le description du monde (Hambis 1955: 2).
  • 124. Eдинствено този процес обяснява текстовите варианти като разместването на редове и строфи у провансалската поезия. Гийом Машо описва този процес на устно съставяне и диктуване, когато заявява в Livre du voir-dit, ‘Quant j'eus fait le dit et le chant, S . . . Je le fis escrire et noter’; (Machaut, Guillame de 1875: 180). Испанска миниатюра от тринадесети век изобразява Cantigas във възхвала на св. Мария, изобразена като диктуваща на писар (Burns 1971: 1383, долу вляво). Съществуват също така портрети на писари, които записват трубадурска поезия (Werf 1972: 3, 4).
  • 125. Аналогично явление е трудността, с която тогавашните френски селяни поставят разстояния между думите, докато пишат (вж Jousse 1974–1978: 1.340).
  • 126. Fillastre and maistre са подходящи примери; "s"-то вече не се произнася в края на Средновековието.
  • 127. Във френския език devoir става debvoir; fevre става febvre. В английския "b"-то става част от debt. (вж. Baugh 1957: 250). Под влиянието на хуманизма, нарушаването на фонетичната ортография във френския език достига зенита си през първата половина на шестнадесети век, но започва да изчезва след 1550 г., когато Жак Пелетие, Луи Мегре и Жан Антоан Беф започват кампания за възстановяване на правописа, отразяващ вярно звуковете на думите.
  • 128. Луи XI дава власт на секретарите си да имитират почерка му, за да се ускори потока от писма (Vaesen 1909: vi; Bautier 1978: xxvii).
  • 129. Преводът на Пиер Берсюир на История на Рим от Тит Ливий и превода на Жан дьо Си на Библията с коментари на латински са най-важните литературни паметници по време на управлението на Джон II; виж (Delisle 1868-1891: 1. 16).
  • 130. Sherman 1969: фиг. 11. Срв. миниатюра, изобразяваща цар Соломон като учител, Schilling 1954: pl. 26.
  • 131. Например Жан Жувенал Дезюрсин твърди, че е инструктиран от Шарл VII да отиде ‘en vos chambres des comptes, du Tresor de vos chartres et ailleurs pour veoir les lettres et chartres necessaires’ за написването на Traictie compendieux contre les Anglois; цитиран от Lewis (1965: 16.
  • 132. Относно Кристин дьо Пизан като писател виж Paris, B. N. MSS fr. 603 fol. 1, 835 fol. 1, и 1176 fol. 1. Относно Фроасар виж B. N. MS fr. 86, fol. 11.
  • 133. Жан Бартелеми използва écrire в този смисъл, Paris, B. N. MS fr. 9611, fol. 1. В пролога на превода си на Commentaries на Юлий Цезар Жан дьо Шезн споменава своите ‘Commentaires que Cesar mesmes escript de sa main’, и определя Цезар като ‘escripvain’, British Library MS Royal 16 G. viii. Lefèvre 1971: 125 окачествява Филип Хубави от Бургундия като ‘pere des escripvains’. В средата на четиринадесети век обаче Пиер Берсюир не намира готов френски превод на латинското scriptor, означаващо автор (вж. Rychner 1964: 170–171).
  • 134. Виж например Fleurs des histoires на Жан Мансел, в която житията на светците са подреждани ‘en ordre selon le A. B. C. pour plus legerement trouver ceulx done len vouldra lire’; Paris, B. N. MS fr. 57, fol. 9. За ранното въвеждане на подобни списъци в текстовете на народен език вж. Avril 1969: 293.
  • 135. Ранен пример за cursiva formata, използван най-вече в литературни текстове, е налице в Paris, Archives nationales, Registre JJ 28, датиращ от управлението на Филип Хубави. В литературни текстове стилът е използван за първи път като образец по време на управлението на Шарл V; виж например Paris, B. N. MS fr. 16993. Срв. Delisle 1907: 230.
  • 136. Fratres Vitae Communis (лат.) – католическа религиозна общност, основана в Нидерландия през четиринадесети век от Герхард Гроот, водеща прост и регулиран живот на целомъдрие и пълна отдаденост в служенето на Бога. – Б. пр.
  • 137. Lieftinck 1954: 23–24 прави предположението, че lettre batarde е изобретен в десетилетието между 1420 г. и 1430 г., но най-ранният документиран пример е от 1436 г. Примери от народния език датират още от 1441 г. (Eis 1949: 82–83).
  • 138. Терминът lettre bourguignonne е предложен от Lieftinck 1964: xv. Относно примери за стила на Обер вж. Dogaer & Debae 1967: nos. 64, 162, и навсякъде.
  • 139. Например готическия textualis е използван в Библията на Луи XI, Paris B. N. MS lat. 25. След пространно проучване на стотици литературни ръкописи на народен език от обкръжението на кралския двор и прославените благородници от петнадесети век, успях да намеря един-единствен пример на литературен текст, написан в стил textualis, Paris, B. N. MS fr. 19919.
  • 140. Виж например употребата на главните букви и пунктуацията в L'Histoire de la Thoison d'Or на Гийом Филастр, Paris, B. N. MS fr. 139.
  • 141. Tory 1931:  fols. 65v–66 цитира византийски граматици във връзка с тази употреба на пунктуацията. Срв. Roncaglia 1941: 6–9.
  • 142. Терминът и писменият знак на скобите са познати през четиринадесети век, но са използвани в своя класически образец единствено в хуманистичните ръкописи от петнадесети век.
  • 143. Скобите са използвани при ръкописи в полу-хуманистичен стил във Франция по време на управлението на Луи XI. Тардиф ги включва сред пунктуационните знаци в трактата си върху граматиката. Около 1500 г. парижкият печатар Жан V използва скобите в изданията си на схоластически текстове. В края на петнадесети век скобите също така са използвани в текстове на народен език, напр. Paris, B. N. MS fr. 15456–15457. Хуманистичният идеал за писмено красноречие намира отражение при Гийом Лесьор, който описва кралския историограф Жан Шартие като ‘tres suffisant et elegant orateur’, който ‘a bien sçeu escripre’ (Leseur 1893-1896: 1. xxiv).
  • 144. Jean Froissart, Chroniques, пролог към книга 1.
  • 145. Philippe de Mezieres, Le songe du vieil pèlerin 1. 102.
  • 146. Например Guillaume Fillastre, L'Histoire de la Thoison d'Or, Paris, B. N. MS fr. 140, fol. 78, оставя на читателите да решат дали висшата преданост на отделния принц трябва да е посветена на семейството му или на chose publique.
  • 147. Типичен пример за това са илюстрациите в препис на френски превод от петнадесети век на Достопаметни дела и слова на Валерий Максим (Melville 1973: фиг. 116). Миниатюрата е погрешно датирана от шестнадесети век в обяснението и в самия текст. Относно други примери вж. Smith 1972. Тези ръкописи се явяват преки предшественици на еротичното изкуство от късния петнадесети и шестнадесети век, най-вече на творбите на Йеронимус Бош; вж. Bosman 1962: 16; Brusendorf  & Henningsen 1960; Fuchs 1912: 175. Бордеят обикновено е представян като публична баня.
  • 148. Относно описание на оцелелия ръкопис вж. Champion 1928: xcvi–cxvii, and Young & Aitken 1908: 201–203.
  • 149. Paris, B. N. MS fr. 982, fol. 5 lv. Подобно наблягане върху четенето на молитви наум съществува в Англия; Pantin 1976: 406–407.
Година: 
2014
Том: 
11
Книжка: 
3
Рубрика в списание Littera et Lingua: