Skip to content Skip to navigation

Хуманистичните идеи в романа „Кръв” на Константин Константинов

Представен е пътят на Константин Константинов до написването на романа „Кръв“. Разгледани са някои хуманистични нагласи на автора. Романът е видян като отражение на случилите се исторически събития. Борбата е водеща сюжетна линия, но тъй като е показана като наложена „отвън“, е проследена и промяната в мотивацията. Героите в него са представени чрез своите индивидиуални характеристики, но и чрез общите за тях колективни черти. Опит да се тълкуват имената им, техните реакции в определени ситуации, както и представянето им в различни комуникации с другите. Кръвта като ключов символ е разгледана в различните й символни и смислови значения.

This is a representation of the creative life course of Konstantin Konstantinov up to the writing of the eminent novel - "Blood", which provides a discussion over the author's humanitarian views. Concerning the novel's portrayal, it is regarded as an reflection of historical events. The struggle is of paramount importance because it is the main story line in the novel, however, since it is presented as externally imposed, a transition in an alteration in the motivating force occurs, which is also simultaneously followed throughout the novel. Additionally, in terms of characters, they are presented on account of their individual features as well as the similar collective traits. In relation, there is an attempt of interpretation of the symbolic value of the names of the characters. Furthermore, they are examined in more coherent manner due to the gathered reactions from different situation as well as conversation with others. In respect to the blood, it is regarded as a key symbol, which conveys various meanings.

Романът „Кръв” е своеобразно отражение на Септемврийското въстание от 1923 година и на кървавия атентат в църквата „Света Неделя”, извършен през 16 април 1925 година. Живото творческо съзнание, социалните позиции и дълбокият хуманизъм на Константин Константинов не му позволяват да остане безпристрастен към случващото се в страната му по онова време. Ужасяващите последиците от тези две събития, състоящи се от масови изстъпления срещу част от мирното население, зверства и хиляди избити невинни хора след Септемврийските бунтове и загиналите хора, включително и деца, жертва на терористичния акт, намират отражение на страниците на Константиновия роман.

Комунистичната партия изгражда един сакрален ореол около събития от 1923 – 1925 година и ги издига на пиедестал. Вписва ги в историята на държавата като изключително светли и героични. Константин Константинов си позволява да ги деканонизира и това му изиграва особено лоша шега.  Авторът плаща висока цена за дръзновението си да издаде своя роман през 1933 година и смелостта си да го преиздаде тринадесет години по- късно през 1946 година, десетилетия на смут, белязани с големи политически и обществени промени.

В своя „кървав” роман Константин Константинов излага  личните си позиции и идеи и твърдо застава зад тях. От страниците на това негово произведение като че наднича един автор с голямо сърце, способно да побере хората, независимо от техните политически пристрастия, техните идеи и мечти за бъдещето, националните им принадлежности и действията им. Константинов се стреми да покаже човека, убеден в правотата на своите позиции, без да личи някакво негово ясно авторово пристрастие и без да е решен да ни въвлече в своето харесване или нехаресване на своя литературен герой. Писателят не си поставя за цел да привлече читателската ни симпатия за даден герой или да ни убеди в правотата на своите идеи.

Константинов е автор с дълбоки хуманистични позиции, демократични убеждения и целеустремено дирене на човешкото в човека. С романа „Кръв” той апелира за едно нефанатизирано следване на идеите, за постигане на така желания по- щастлив утрешен ден, но не на всяка цена, не с окървавяването му.

Авторът поставя на пиедестал живота като най- висшата ценност, която можем да притежаваме. И се бори до края за него. На него противопоставя не само смъртта, но и ужаса от загубата на това изконно право на съществуване. Пристъпяйки с такава искрена любов към самото живеене, Константинов не може да приеме зверските насилия, извършвани в името на някаква фиксидея, убиването на стотици невинни, терор и пребиваване в панически страх, страх за собствения живот.

А в този живот той търси да открие човека – човека, не само в своите положителните измерения, но и в лошите такива. Авторът дава място за изява върху страничките на своята книга на хората, независимо коя страна на широко застъпената тогава идея (а именно – промяната) подкрепят. Той разкрива техните надежди, но и страховете им, тяхната праволинейна вяра, но и равносметката след отшумяването на всичко, любовта и омразата помежду им, помощта им един към друг, но и предателствата. Подобно на Елин- Пелиновия отец Сисой, който вижда и черните, и белите зрънца боб, символизиращи простимите и непростимите грехове в гърненцето на покойния отец Никодим, така и Константиновите герои са представени чрез техните добри и лоши постъпки, чрез хубавото и злото, стаили в душите си. Душата като единство, способна да побере в себе си напълно противоположни неща.

Авторът представя пред погледа на читателя не само делата им, но и техните емоции, съпътстващи преживяванията им. Често те са натоварени с негативизъм, често страдат. Тогава душата на писателя се изпълва със състрадание към тях, става отзивчива към всяка тяхна болка и тъга.

И така от началото до края на тази негова творба лъха дълбоката вяра в човека, красотата на самия живот и редица философски проникновения. Константинов доказва чрез този си роман своето високо художествено майсторство, своето умение за безпристрастно обрисуване на хора и събития и един дълбок поглед в житейското, пренебрегвайки дребните битовизми.

Нека обърнем внимание на литературното му творчество до написването на романа „Кръв”, за да разберем кои от тези авторови позиции, които разгледахме, са се зараждали в авторовото съзнание, за да стигнат тук до висотата и пълнотата си и кое можем да счетем за ново.

През 1920 година излиза сборникът му с разкази „Към близкия”. Това е неговият първи сборник. Все още твърде неориентиран и нецеленасочен в писането си, Константин Константинов хаотично представя възгледите си за живота. Това е един напълно социално пропит сборник, съшит с поетични конци от младия поет. Тук се открива едно твърде сантиментално и нестройно изложено писане. Но все пак в тази му първа творба е въплътена идеята за началото на една линия, която ще бъде подхваната от писателя – натоварена с конкретиката на  житейската проблематика.

1925 е годината, в която излиза вторият му сборник с разкази – „Любов”. Константинов е вече по- подреден и ориентиран, макар и запазил все още своя лиризъм. И тук, както и в първия си сборник, писателят не е избягал още от поетизма и разточителността на своето писане. Явно е вече, че словото му е започнало да се извайва, да бъде по- стегнато. Темите на разказите са ориентирани в сферата на социалното. Хората, погледнати от психологичния аспект, стават героите, живеещи в този сборник. Константинов разглежда политически и национални въпроси, като стои обаче далеч от пристрастността.

През 1930 година излиза пътеписната му книга „По земята”. Константиновата страст към пътешествията няма да обагри само страниците на тази книга. Той ще издаде още доста пътеписи след издаването на „Кръв” през 1933 година. Характерно като цяло за пътеписите му е, че не описването на природните пейзажи и рисуването на натюрната красота са от първостепенно значение, напротив, на преден пран изпъква личността, а природата е въплътена в усещането на самия човек за него. Тук важни са емоционалните състояния, преживяването на нещата, чувстването им. Стремежът на индивида за познание и най- вече за самопознание се постига чрез досега до първичното, до природното. Авторът не просто пътува и описва видяното от очите си, той изобразява уловеното от сетивата, почувстваното от душата. Авторовият почерк тук, в пътеписите му, вече се е издигнал едно стъпало по- нагоре по стълбицата на майсторството и изяществото. С голяма лекота Константинов успява да предаде усещанията и настроенията с думи, да направи текста да звучи красиво, да придаде отмереност и точност на изказа.

Ето как Константин Константинов леко върви към своята зряла творба – романа „Кръв”. Социалното му ориентиране в огромното море на литературното, където се намират всевъзможни теми, е засвидетелствано още с публикуването на първия му сборник с разкази. Тази социална натовареност на текстовете му ще бъде устремено следвана от автора, до разтварянето й в романа. Авторовото съзнание пристъпва към написването му с едно по- голямо избистряне на въпросите, които го вълнуват. Хуманизмът и безрезервната обич и всеопрощение към хората ще се засилят. Талантът му на писане ще бъде доказан в един текст, показващ как се представят идеите стегнато и лаконично.

Нека разгледаме какви са героите, обитаващи романа „Кръв”. Още в първите страници на книгата е представена двойката главни персонажи, около която се завърта сюжетната линия до края на творбата. Вяра Добрева – практикуващ лекар, при когото се появява с молба за помощ Деян Чавдаров. Когато пристига при нея, той не само търси помощ за раната си, той споделя с нея случилото му се. От този момент насетне Вяра не само ще сподели една любов с него, но и неговите идеи.

Описанието на героите, което дава Константин Константинов, не само отнасящо се до тези двама герои, а до всички лица, които ще срещнем, е кратко, сбито и немногословно. За техните външни характеристики са дадени оскъдни сведения, но в един динамичен роман, изпълнен предимно със случки, това е напълно достатъчна информация. Характерите им се разкриват чрез самите тях, те са това, което изговарят или извършват. Срещат се и случаи, когато заобикалящите ги персонажи говорят за тях.

Така например главният герой Деян Чавдаров е обрисуван от автора като „Бледо скулесто лице на 35-36 –годишен мъж, с извит нос и с хлътнали сиви очи. Малки руси мустачки, отпуснати небрежно надолу, се сливаха с две гънки на горчивина около устните.”* И това е цялото физическо описание, което е дадено за този образ. От говоренето на другите за него придобиваме впечатления за някои черти от характера му: Вяра забелязва учудена: „Боже, колко е остър! Винаги същият!”. Това е доказателство, че пламенната и дейна натура на Деян е била винаги такава – целеустремена, нямаща време за празни приказки1.

Друг важен герой откриваме в лицето на някогашния учител на Вяра – Павел Василич Дойчинов. Той като ангел бди над Вяра. В него можем да припознаем човек с искрени топли бащински чувства към нея. Обичта му е толкова силна, че ще стигне до осиновяването на роденото в затвора от нея дете. Можем да видим учителя над младия и умиращ от туберкулоза поет Борис Бисеров в края на творбата.

Този поет, чийто прототип е известният български поет Христо Смирненски, е представен заедно с художника Васил Мишков (или както по- късно ще се нарече – Владимир Вихров). Тези два образа са представители на хората на изкуството. Би трябвало да очакваме да се разкрият пред нас като светли и извисени образи, занимаващи се с високи неща. Тази представа бързо бива разрушена. Виждаме ги в задимена кръчма. В подхванатия спор между присъстващите, включващ и двамата герои, са разкрити мечтите им за така бленувания утрешен ден, ден на новото, по- добър ден. В речта на художника свободно се преплитат идеалите с обикновената храна. Вихров ще се окаже побягналият в Париж, неостаналият да се бори докрай. Вяра ще каже за него: „И той ли? … Ах, негодник с негодник!” … „Конфликти във възгледите” … „класови предразсъдъци” … „свобода на художник и революционер” … Революционер, който бяга, без да го гонят … Хрантутник … и крадец! …”

Людскан Зафиров – интересен и странен образ. Дойчинов го охарактеризира като „Чудак и безцеремонен” и ще допълни, че няма по- скрит човек от него. За Цветана Соколова този странен мъж е плашещ: „Той е такъв чудноват … като че не е човек, а сянка …” Людскан е чудак, странноват и често пъти подозрителен, но няма лош характер. Огромният му талант за свирене свидетелства, че душата му е чувствителна, че има фин усет за изкуството. Някакво странно несъвпадение от плашещ външен вид и нежна душа, докосната от духовното. В този странник с флейта има нещо романтично.

Интересно е отношението му към женските образи в романа. Людскан е представен като един от най- последователните следовници на революционната идея. Той нито за миг не се разколебава и не си задава въпроси, свързани с нея. Отстоява докрай своите убеждения и остава верен на вярванията си. Революционното дело за него е нещо с изключителна важност, нещо, приравнено на светостта. До него той не допуска жените, те нямат място там, макар и да помагат всячески. Изтъква, че това „Не е работа за фусти …” Но въпреки цялото си това негативно отношение, насочено към жените, по-натам Людскан тръгва да спасява Павлина самоотвержено.

Женските образи, от своя страна, са представени като изключително дейни и активни. Те приемат да вършат всичко, което би било от полза за общото дело. С трепет очакват да им бъде гласувано доверие и да им бъде възложена някаква задача. Цветана Соколова е наясно колко страшно ще бъде всичко, тя заявява „ Ние не сме деца вече. Виж само какви подвизи вършат днес нашите момчета, пък и момичетата!” Вяра, гледайки включването на своята приятелка, нетърпеливо иска да последва примера й, иска на всяка цена да бъде полезна. С непоколебимото желание за включване и с категоричността на заявяването им се  усеща трескавата атмосфера, в която са били положени тези млади героини. Чувства се неизчерпаемата енергия, побираща се в нежната женска душа, огромното желание за съпричастност.

Образа на предателя срещаме в лицето на изгонения от Франция Асен Минчев. За неговото място в партията и чистотата на съзнанието се водят редица спорове. Отново най- недоверчив се оказва Людскан. За него Минчев, който „Гладува, а целият мирише на одеколон и ноктите му боядисани като на кадъна …” няма място между правовярващите в общата идея. Съмненията му ще се окажат верни, Минчев ще извърши предателство и ще се озове в полицията, за да издаде „съмишлениците” си. Будното съзнание на Людскан не му позволява да остане безучастен към Минчевото издайничество. Предателят се оказва под заплахата от убийство от Людскановата ръка. Само един късмет го оставя жив, за сметка на нещастно убитата Павлина, както сам ще разкаже по- късно на приятелите си Людскан.

Повечето от героите на романа „Кръв” носят знакови имена. Авторът ги е „кръстил” с имена, които подсказват най- ярките черти от техните характери. Още при първи прочит личи, че връзката на имената със същността на героите не е никак случайна.

Главните герои са назовани с имена, символизиращи техния път в живота. Вяра Добрева – добра, човечна и помагаща на другите. Не само професията й напомня за алтруистичната й нагласа, но това личи и от името й. С фамилията й е показана тази нейна характеристика. Личното й име пък говори за пътя, по който ще тръгне заради своя любим и ще го извърви с него докрай. Погледнато от християнска гледна точка, това име е едно от най- смислово натоварените. Вяра, Надежда и Любов, дъщерите на премъдрата София, носят в наименованията си най- почитаните добродетели на тази религия.

Нейният възлюбен, Деян Чавдаров, е най- активният и действен герой в романа. Той рискува всичко, оставя семейството си, и накрая отдава дори живота си за идеята, на която се е посветил. Именно тази деятелност и нестихваща енергия,  това правене и бъдене постоянно във вървеж, се обрисува от името му – Деян. Фамилията му идва от името Чавдар, което на персийски език означава големец, този, който носи слава.

Така главните герой са охарактеризирани и чрез своите наименования. Деян и Вяра – двата най- дейни и пламенни образа, носят и имена, съдържащи положителни послания.

Някогашният учител на Вяра е човек с добро и състрадателно сърце. Той помага и винаги е готов да подаде ръка на нуждаещите се. Неслучайно авторът му е дал едно от най- светлите и значещи имена за християнството – това на апостол Павел. Апостол Павел се явява един от най- видните и дейни проповедници на вярата, в която учи последователите й,  и за която се бори. Животът, отдаден на другите и в името на тяхното добруване, е подсилено и от фамилията му. Дойчинов е образувано от Дойчин, а то произлиза от Радой, което значи да се радва и да се раздава на другите. Учителската му професия в своята помагаща същност допълва неговия.

Асен Минчев, който се оказва враг между свои, носи име, подчертаващо именно неговата издайническа натура. Според поета Драгомир Петров името Асен има старобългарски произход и значи „благороден вълк”. Фамилията му е изведена от нарицателното име Минчо, което от гръцкото „menas” се превежда като „луна”. А има ли нещо по- изменчиво в същността си от менливия месец? А когато към този образ се прибави и хищното животно, по природа свързано с пълнолунието, се получава завършеният образ на нашия герой.

Знаково е и преименуването на художника Васил Мишков с псевдонима, с който е известен на партията, Владимир Вихров. Образът на героя е свързан с едно недостатъчно пълно отдаване на принципите, за които всички всеобщо се борят. Това ще се потвърди и от пътя, който „съдбата” (авторът) ще му начертае – бягство. Именно мишката, съдържаща се в истинската му фамилия, не ще му позволи да остане и да се бори. А вихърът, надникващ от псевдонима му, ще го охарактеризира точно като силна виелица, като една стихия, която в своята природа носи непостоянство.

Адвокатът Ангел Дрински е представен главно в разговора, или по- скоро в спора, който се води между него и Деян Чавдаров. Тази тяхна среща се превръща в един от най- ярките и емблематични моменти в романа. Точно в тази сцена авторът е представил двете напълно противоположни гледни точки, проблема, погледнат през „лявото” и „дясното” му измерение. Влязъл в бързината по време на преследването му, Деян търси убежище при запасния капитан, участвал във Първата световна война. Романът загатва, че някога двамата герои са се биели заедно, рамо до рамо, а сега са изправени един срещу друг като врагове от двете страни на барикадата. Напрежението ескалира, когато героите са разпънати между своите мисли – Чавдаров се двоуми дали да убие адвоката, а Дрински, от своя страна, дали да издаде попадналия в опасност революционер. Нажежен и остър диалог се случва помежду им. Позициите, зад които здраво стоят и двамата, са напълно различни. Нападки и обвинение прехвърчат между тях, хапливи и злоради думи се отправят. Дрински не може да приеме, че за Чавдаров всяко средство, което го приближава до целта, е позволено, след като то се оказва кръвта и животите на напълно невинни хора. Непримирим е по отношение на жертвите „В името на някакъв нов свят, заченат в отмъщение и откърмен в омраза? …” , в името на „неизвестен, фантастично прекрасен, утрешен ден, окъпан в кървите на днешния?…” За Деян тези убити са напълно оправдана цена за изпълнението на всеобщото дело: „Щеш или не щеш, това иде … Ще паднат мнозина, ще паднат и невинни …” Въпреки напълното несъответствие във възгледите им, Дрински не издава Чавдаров и дори му помага да се скрие и избяга. Това вътрешно пречупване, тази безвъзмездна помощ, този акт, направен сам за себе си, въпреки различията, разкрива добротата на адвоката. Той закриля Деян и този негов благороден жест доказва, че достойно носи името Ангел.

Още при първия прочит на името на Константиновия герой Людскан не може да не остане незабелязана асоциацията с Йовковия Люцкан от разказа „Последна радост”. Йовковият герой е обрисуван като кротък и простодушен, като един мечтател, един романтик, обитаващ измислен свят. В този си свой свят, изграден върху мечти и илюзии, Люцкан е странник и чудак. В тази романтична представа, в това витаене, намираме сходство между двамата герои. И двамата са носители на едни чисти души, и двамата са докоснати до духовния свят. И макар Люцкан да е кротко смирен, а вътрешният свят на Людскан често да кипи от различни по резонанс емоции и чувства, поставени на една плоскост, романтичните струни в душите ми със сигурност биха се пресекли в тази пресечна точка. Не бихме могли да кажем обаче, че Константинов е заимствал от Йовков героя в неговата пълнота и завършеност. Двата текста са коренно различни и между тях не бива да се правят сравнения. Бихме могли само да гадаем, че когато е решил да „кръсти” своя герой, Константинов е намерил, макар и малка, прилика с героя на „Последна радост”.

Всички тези герои обитават столицата София, разхождат се по нейните улици, бягат и се укриват в нея. Градът в този роман е изведен като напълно враждебен и негостоприемен. От всичките му краища дебне заплаха за младите дейци, посветили животите си на идеята, в която са повярвали. Тишината в града нееднократно е прекъсвана ужасяващо от свистенето на куршуми. Улиците му стават лобни места за не малко хора. Взривовете не са нещо необичайно. Потресаваща става гледката в печатницата, където момчетата се защитават. На тяхната последна геройска песен градът остава чужд: „Някъде далеч горяха светлините на града, чужди и безстрастни.”

Страшна картина представлява кървавият атентат на гарата, заради който невинни губят живота си. „В тоя миг някакъв страшен, глух гръм разцепи въздуха. Земята се разтресе и протътна жестоко.” Писъците на жените, пребледнелите лица, вцепенението, ужасът в очите, възгласите „Изгинаха! … Отидоха! …”, „Страхотия, майчице! …” рисуват потресаващата гледка, създадена от избухналата във влака с министри и депутати бомба. На случващото се градът отговаря със затаяване и мълчание: „Градът е умрял от ужас и растяща тревога. Улиците пустеят, рулетките бързо се спускат, по кръстопътищата стърчат въоръжени хора. Една странна неизвестност виси в синята слънчева привечер.” Авторът умело е пресъздал една ефектна и разтърсваща слухова картина, която кара читателя да стане съпричастен на болката и ужаса на цялата покъртителна случка.

Константин Константинов е визирал с този терористичен акт във влака атентата в църквата „Света Неделя” от 16 април 1925 година. Целта на атентата в катедралата е била да елиминира военното и политическото съсловие на страната, включително и царя на България по това време – Борис ІІІ. Ясно личат приликите между двете покушения, особено в хората, срещу които са насочени.

С времево- пространственото заключване на героите, Константинов цели на първо място да подсили въздействието, което книгата иска да постигне. Сгъстената и тръпнеща картина, изпъстрена сякаш звуково и слухово с пристъпи на най- стресиращи и ужасяващи емоции, трябва да съответства и на фона, на който тя е разгърната. А какво по- подхожда от един студен, каменен град, далеч от чистотата на природата, затварящ в себе си ехото на безброй писъци, ридания и стенания. И това пространство би изглеждало по- ужасяващо във времето на мрака, когато слънцето е залязло и сякаш е отнета топлината навсякъде и властват потайните сенки. Когато градът е безлюден, престъпленията имат по- малко свидетели и хората остават незащитени, далеч от дневната суетня и врява.

Студенината и тъмнината на нощта често са свидетели на случващото се. Като че ли в мрака се забулва всяка кървава случка. Явна е и традицията в нашата литература на неразривната връзка на нощта със смъртта. Така убийството на Деян е загатнато като приготвяно в глуха и мрачна нощ. Полицаите дебнат, преследват и улавят в тъмнината. Младият Янко тихо заспива вечния си сън в дверите на нощта. Чавдаров се самоубива посред нощ, тогава, когато стават и най- ужасните неща, случващи се на затворниците. Естествено, всички тези зверства са неизменно обвързани с кръвта. Тя се свързва с житейския кръговрат – тя се „влива” и дава живот, но и го отнема с „изливането” си.  Кръвта, излязла от тялото на човека, винаги буди негативни и нежелани емоции. Тук тя няма характера на символ, показваш развълнувалото се вътрешно състояние на човека. Тя е ужасяваща, потресаваща и неприятна гледка.

Кръвта обагря не само жертвите на нападенията, не само обстрелваните революционери. Кръвта се среща често и на различни места в романа. Кръвта е видяна в представите на дейците за осъществяването на идеите им: „Ще бъде стихиен и кървав пожар, онова, което се готви! …” казва Чавдаров на Вяра. Минчев обрисува революцията като „жестока и кървава разплата”, за Дойчинов е празник, „огнен и кървав”. Кръв блъска в главите на героите при напрегнатите моменти. Сънят, който Вяра сънува, се превръща в кошмар точно поради кръвта, в която тя се дави. Този сън ще се  преобрази в реалност за нея във финала на книгата, за да се запита тя нужно ли е било проливането на толкова кръв: „Нима онзи сън се връщаше отново? … Нима всичко в този свят трябва да бъде окървавено? …” Кошмарите, както е известно, са нашите страхове, нашето скрито подсъзнание. В сънищата често се преплита реалността с фантазмите. Нереалното случващо се в съня на Вяра се превръща в плашещ кошмар, от който тя не може да избяга. Кръвта сякаш я връхлита и не й дава никакво спасение. Тази лепкава и гореща сплав е като че ли нещо по- силно от нея, нещо, с която тя не може да се пребори, въпреки неимоверните й физически усилия. Този сън се сбъдва в действителността – кръвта бушува навсякъде и задушава хората, тя е убийствената сила, на която никой не може да противостои.

Авторът показва света, обагрен в червено, за да достигне до пълното отричане на цялото това окървавяване. „Сега, когато всеки час земята ще се къпе в нова човешка кръв на десетки близки и далечни хора …” Кръвта пълзи и обхваща всичко като слага червения си отпечатък навсякъде: „Всичко имаше някакъв червеникав отблясък – кръв и огън бяха боядисали въздуха, хората и нещата.” Константинов ще завърши своя роман с цялостно отхвърляне на това освирепяло проливане на човешка кръв, със заклеймяването на убийствата в името на някакви идеи, макар и свързани с един по- добър живот. Този отказ се съдържа в желанието към детето на Вяра, надеждата, че „тия чисти ръчички няма да се изцапат в кръв, няма, няма! …” Това трикратно повторение на думата „няма” звучи като някакво заклинание над малкото същество, неразбиращо още заобикалящата го страшна среда.

Кръвта присъства с различни нюанси в романа, но винаги в спектъра на своите тъмни краски. Тя е сякаш мътна, топла и черна, която с бавното си изтичане превежда героя в отвъдното. Тя е посредникът между смъртта и живота, границата за човека в съществуването му. Загубата й винаги е нежелана и натрапчива за притежателя й. В този роман е изведена като абстрактен образ, живеещ извън всякакви повели – тя не е подвластна нито на измерението тук, нито на отвъдното, тя е властница над човека. Подобно на известния и широко застъпен образ в литературата на покосяващата Смърт с коса в ръката, така и кръвта тук броди и плаши в студения град.

Кръвта се явява като сборен пункт на героите от Константиновия роман. С кръв започва живота, често и с кръв завършва той. Кръвта се вълнува в досег до новите идеи, но кръвта ги и изцапва. Кръвта е обагрила така важната за всички революция и тя е цената за постигането й. Авторът използва над тридесет пъти лексеми, означаващи кървавата стихия. Именно поради важността й за цялата сюжетна линия, авторът е озаглавил по този начин своя роман.

Единственото нещо, което може да се опълчи на погубващата кървава стихия, е засилването на човечността в хората. Обръщането назад към най- ценната добродетел, а именно, любовта към другия и почитането на неговите вярвания и идеи, е така важно за осъществяването на едно по- хубаво живеене. Отнемането на живота е най- страшният грях и никой не бива да го извършва, независимо какви са неговите убеждения, защото животът не би могъл да бъде изкупителна цена. Кръвта, съпътстваща смъртта, е силно противоположена от Константинов на правото на живеене на всеки. Пътят, който човек трябва да извърви, за да възстанови хармонията на деня, е пътят на хуманността и добрината. И ако кръвта контролира живота, то човек контролира какъв да бъде този живот.

Кръвта в романа главно е свързана с идеята за революцията. Революцията е представена през екзалтацията на младите, през тяхната приповдигнатост и общото им въодушевление. Идеята за по- свободно и щастливо живеене, което може да се осъществи единствено чрез революцията, се превръща в истинска вяра, в най- висшата цел, за която всички единно трябва да се борят. Всеки път, по който целенасочено се върви, към промяна изисква неминуемо своите пожертвования. Авторът не просто дистанцирано е засвидетелствал всички загуби и жертви в името на общото дело, но той е погледнал на тях в психологическите им измерения, с един проникновен и най- вече осъждащ поглед. Човешките отношения са достигнали до такова ниво, че се заключават в сферата на една мислена идея, свързана с достигането на политическа промяна в обществото. Тези отношения стигат до там, до където са мислите, размишленията, споровете и действията за революционния акт.

В началото на книгата борбата, която все още е далеч от реализацията си за героите, е видяна като обгърната от един патетичен ореол. Героите са обладани от емоционална приповдигнатост, от вътрешно напрежение, свързано с очакването да се случи нещо. В тази атмосфера всеки, спомогнал за вървежа на делото, е видян като истински храбрец, погледнат е през героичното, а всеки, странящ, незаинтересован и неизпълняващ нарежданията и задачите, които му се възлагат, се заклеймява като предател. Всеки, докоснал се до наставащия подем, и за миг не се усъмнява в правдивостта на подхванатото. За тях има един праведен път, без допустими отклонения по него, една – единствена и истинна вяра, една възможност за подобрение в политически и социален план.

Успехът на борбата, реализацията на идеите си те виждат в достигането на утрешния ден. Всички говорят за него, представят си го всеки по различен начин, но винаги положително украсен и светъл. Вярата в идването на този бъдещ момент е безрезервна и безпределна. Вихров ще сподели в кръчмата пред приятелите си, че „И той, и аз, и хиляди още мечтаят за тоя ден … за нашия ден …”

Достигането до този ден е низ от решения и предприети действия. Често те са диктувани от вън, от братята им по идеи в Русия. Но често героите тук се ядосват за незнанието за положението в страната им, за далечността от случващото се. Минчев, обръщайки се към Дойчинов, ще каже, че е „отскоро в България, но там на запад, пък и отвъд, в СССР, никой не си прави вече илюзии, че всичко леко и бързо ще свърши ...” Чавдаров ще възкликне при настояването за бързина от секретариата за балканска секция: „Но какво знаят  т а м ? Как могат  т а м  да  решават онова, което ще става  т у к ?” На тази наложеност на действията се дразнят младите. Цялото дело, с което са се захванали, изглежда някак си чуждо и продиктувано от вън. Няма как младежите, обхванати от силен революционен бяс, да останат равнодушни от недостатъчната заинтересованост и разбиране от Съветския съюз.

Интересен и впечатляващ е начинът на представяне на двете гледни точки, на двата разцепили се лагера от Константинов. Книгата, прочетена през очите на едните и другите, изглежда еднакво правдива и приемлива. Границата между убежденията на „двата свята” е ясно и отчетливо начертана, но това не пречи на читателя да сметне коя позиция да подкрепи, към кои твърдения на хората да се присъедини. Тази двуполюсност и противоположност не се състои само между човешките индивиди, тя се открива и във всяка отделна личност. Авторът е разгледал героите като съвкупност от положителни и отрицателни качества. Всеки един от тях носи противоречивостта на своята човешка природа. Заедно с това пълно представяне на образите, писателят стои зад тях и не се натрапва с морализаторски или осъждащи мнения. На страниците на целия роман почти отсъства явно авторово присъствие. Никъде не се открива и повествование в Аз- форма или пряк авторов коментар. Убежденията и интенциите на Константинов са откриваеми единствено в подбора му на разказаното, в срещата на героите, в показване в светла или тъмна отсенка на дадено събитие. Убийствата, на пример, не са представени като просто случващи се или належащи в хода на революционното дело, те са съпътствани с ужас в лицата на другите, с писъци и възклицания. По този начин авторът отхвърля каквито и да било зверства и посегателства над живота.

Същността на героите не е показана натрапчиво от писателя, дори не им е „позволил” те сами да разкажат за себе си. Всичко, което трябва да бъде изведено на преден пран, Константинов е вплел в диалозите между героите. В сблъсъка на различни хора, на различни гледни точки, на различни идейни концепции се състои ядката на цялата книга.

В какво вярват героите и за какво се борят те авторът е представил като ги е сблъскал с хора с напълно противоположни убеждения. В такива сблъсъци попада Деян – с адвоката Дрински и с вуйчото на Вяра. Вуйчото, съкрушен от загубата на обичания си син Янко, е изправен пред Чавдаров. Знаейки, че синът му е пожертвал живота си в името на революционната идея, вуйчото напада остро всички, повярвали в тази идея и препречилия му се пред погледа Чавдаров, сега олицетворение на всички дейци. Вуйчото Иван отправя жлъчни и ядни нападки към него: „Ей я вашата обич, зверове: куршум и огън …”, „По – скоро! … По – скоро да ви изтребят, анархисти! Кръвта на тези деца да ви издави! …” Чавдаров иска да успокои потъналия в скръб баща като го убеди, че синът му е загинал като герой, „за доброто на другите …. за всички …” В този мъчителен и задушаващ разговор никой не успява да разбере правотата на другия. Нито Чавдаров успява да убеди скърбящия баща, че смъртта на детето му е била достойна и това би трябвало да бъде повод за гордост, нито бащата успява да накара Деян да се замисли над жестокостта на дело, в което се е опиянил.

Всички тези спорове, всички разговори и всичко случващото се се  води на фона на една обтегната и ужасяващо напрегната атмосфера. Един огромен потрес от събитията, един полъх на страх и насилия. Борис забелязва, че „Земята тътне от исторически събития …”. Нажежена и изпълнена с очаквания за предстоящото е обстановката, която героите обитават: „Цялата страна беше в изострено напрежение. Идеше нещо неминуемо, страшно, и в същото време – непреодолимо любопитно … В тая гъста атмосфера нервите се опваха до скъсване, мисълта добиваше особена острота, готова веднага де се излее в дело.”

Страхът и ужасът, които са завладели всички, попаднали в ареста, не е спестена от Константинов. Той рисува страшни картини на убийственото очакване, на пагубната неизвестност, която стои пред задържаните: „Часовете се влачеха бавно, тежки и напоени с тъпо очакване.” Отвратителните условия и отнетата свобода не са най- лошото, което срещат хората там. Отношението към тях е зверски нечовешко, арестантите са извиквани през нощта за разпити, местени, натъпквани в среднощните камионетки. Глухите им молби за отлагане, за капка човечност остават някъде нечути в пространството: „Извиканият, внезапно обезсилен от животински страх, се опитваше да протестира: „Защо сега бе? … Утре … Къде сега посред нощ? … Утре бе … нека утре …” Младежите са били с приповдигнати сърца и кипяща кръв, те са се хвърляли в защита на своите идеи и са били безстрашни до мига на затварянето им, когато от смели се превръщат в уплашени и молещи за малко милост. За Константинов е напълно обичайно реалистичното описване на всяко нещо, непремълчаването и трезвия поглед към действителността. Романът би могъл да свърши с арестуването на революционерите и пак би бил правдив роман, даващ сведения за случващото се в онова време. Авторът обаче е решил да покаже къде свършва утопичното и фанатизирано следване на дадена цел, да осъди начина, по който тя се е осъществявала.

Романът „Кръв” не разисква само въпроси, отнасящи се до революционния кипеж и неговите кървави отпечатъци върху хората. Константинов е засегнал и някои от вечните житейски въпроси, заинтригуващи мисълта от векове. В своите философски размишления писателят е отдал внимание на представата за вечността на живота, човешките стойности и ценности, облагородяващата сила на любовта, моралните категории за добро и зло, състраданието към другите, смисъла на самото съществуване, жертвите и саможертвите в името на другите, екзистенциалната човешка самота.

„Минутите минаваха така, мълчаливи, дълбоки и значителни, изпълнени с внезапния смисъл на човешкото съществувание, който се открива само веднъж за всеки живот.” пише Константинов, показвайки дълбокото си психологическо проникновение във вечните житейски питания. Тук размислите не носят болезненото усещане, както при Яворов. Те не измъчват със своята неразрешимост. Акцентът е поставен върху осъзнаването, че  е необходимо задаването на тези важни питания, да помислим върху тях и да се вгледаме в живота сякаш отвън. Всеки трябва да достигне до този „внезапен смисъл”, идващ само веднъж в живота. Той е този, който ще просветли  житейското ни съществуване и затова не бива да го подминаваме, трябва да се спрем и да се замислим.

Дойчинов размишлява за изконната човешка самотност, която е присъща на всеки един от нас. Самата самота е представена в космически размери, може би, за да се подчертае безизходността от нея. Плашещо е да се озовеш сам всред всемира, въпреки присъствието на милиони други човешки същества около теб. Най- ужасяваща е именно тази вътрешна, душевна и убиваща самотност, от която няма бягство, защото тя е заключена в самия теб. „Той бе разбрал, той знаеше отдавна вече! … То беше страшната, предвечна самотност на всяко отделно съществувание – на последния бедняк и на охолния щастливец, - безутешната човешка самотност, която прави хората, както бе казал някой, по – далечни един от друг, отколкото звездите. Тая чудовищна самотност, пред която онемяват всички други страдания, която блуждае в пустите смразени пространства на вселената и пищи оттам за малко обич и милосърдие …” А Вяра ще заключи с тъга: „Господи, колко тъжно нещо е животът! …”

Този, който ще обобщи силата на любовта и нестихващата нужда от нея, ще е пак старият учител Дойчинов. „Само едно зная вече: истината не се търси с ум, моето момче, тя е в сърцето. Разбираш ли? … В света има премного ум … сърца липсват! …” ще каже учителят на Борис Бисеров в края на живота му, за да покаже Константиновата идея, че обичта е най- извисеното чувство в света, че тя е движещата сила в живота. Авторът я извежда на преден план и я поставя пред омразата. Дойчинов ще допълни тези си размишления: „Има нещо по- горно, нещо, за което нямам думи, но което е в сърцето ми – и знам, че то съществува! … Животът е създаден чрез обич и обичта е негов смисъл …” Любовта е тази, чиято липса се чувства осезаемо. Тя е необходимата, която що очовечи този озверял свят, тя е забравената и заглушената. Константинов иска повече хора да се обърнат към нея и така да направят живота по- добър.

Ако си позволим да си представим една вертикална пространствена ос на романа, там долу се намира човекът с всички негови страсти, чувства, емоции и настроения, от които самотата е всевластваща и се е отделила сякаш от земното, тя го владее с ледената си ръка и пръска отчуждение между хората. Там горе обаче е и любовта („има нещо по- горно”), тя също е непригодна към овладяване. Така горе, като богове- властители на човешката душа, заживяват самотата и любовта в своята вечна борба и невъзможност за помирение. Те винаги ще бъдат в битка, защото любовта е тази, която търси другия, тя иска да се сподели в една взаимност, тя е чувство, ръководено от отзивчивостта на другия. А самотата се подхранва от разединението на човека от другите, от отлъчването му и самостоятелното му съществуване.

Заедно с обичта към другите върви ръка за ръка и състраданието към тях, съпричастността към техните мъки, неволи и загуби. Константиновото желание сякаш е повече хуманност и отваряне на сърцата към другите. Вяра ще възкликне: „Господи! … Колко малко е човешкото сърце за милостта към цял свят!”. Състраданието е пак вид любов към ближните. Тук превес взимат тези две топли душевни състояния. Любовта не може да победи в небесния простор, защото това е едно зададено изначално противостоене, но тя може да спечели в сърцето, може да се настани там и така да отпъди самотните и тъжни усещания.

В романа е засегнат и въпросът за жертвите и саможертвите, които правим за другите. В затвора пред своята приятелка и сродница по душа Цветана Соколова, Вяра ще направи своята житейска равносметка: „Но моята истина е вече друга. Животът не е … не е човекоядство, момиче … животът е само жертва … жертва за другите! … Всичко друго унижава, мърси, убива живота! …” Това като че ли е голямото осъзнаване в романа, равносметката и пречупването. Вяра е достигнала до начините и пътищата, необходими за добруването на хората.

Много от случващото се е представено през индивидуалното преживяване на главната героиня – Вяра Добрева. През мисленето й са засегнати много философски проблеми. Често в края на деня й я виждаме облегната на прозореца и правеща равносметка на изминалия ден. Прозорецът се явява като граница между външния свят, там, където се случва всичко и нейния вътрешен свят, съставен от мислите и усещанията й. Природното описание се състои в изобразяване на нощта и небето, понякога и на луната. Често те не са само фон, а част от събитията, но в повечето случаи  равнодушни свидетели.

Вяра, като главен женски персонаж, е представена  по- задълбочено от другите герои. Чрез усещанията на тази млада жена често се изобразява събитийният план в книгата. Пътят, по който тя поема, революционното й участие, е представено поетапно в творбата. При първата среща на Вяра с Деян, в когото тя безрезервно ще се влюби, мъжът излага пред нея своите схващания относно революционните идеи. При тази тяхна среща се извършва нейното приобщаване, тръгването по една линия, която ще се окаже обща и за двамата. Първоначално тя е далеч от сърцевината на проблемите, но това не й пречи да се втурне въодушевено към тях: „Усещаше ли тя всичко, за което той говореше? … Цялото й същество трептеше сега, пронизано от едно ново, голямо разбиране, неясно и за самата нея, ала окончателно и фатално.” Ето го нейното първо потопяване в революционния кипеж, нейното включване в него, което ще я доведе в ареста. Вървенето по пътя на общото дело я държи с притегателна и магнетична сила и младата лекарка, макар и разколебана и уплашена на моменти дори, не ще може да се откъсне от него: „Усещаше само, че то е съвсем ново, връхлетяло стихийно, че не може, нито трябва да се бори, защото все едно сама не иска да се освободи от него.” Героинята е потопена в тази нестихваща революционна стихия, която е представена пред нея като идея, обрисувана с думи. Всичко, което е делото за Вяра, е това, което тя чува за него, разказите, които се разкриват пред нея. Досегът с реалната му страна, с последиците от него, със страшната му мощ, е плашещ и стряскащ: „Тя вярваше в онзи радостен празник на едно освободено от мъка човечество. Ала всичко това беше така далечно, мъгляво, невероятно – както в книгите. И ето сега внезапно то стана близко, парливо, потопи самата нея и я повлече, без да я пита, изпълни всецяло и нея, и тази вечер, и всички дни и вечери, които идеха напреде …” Вяра не се съпротивлява на онова, което я повлича към едно неясно бъдеще, защото то същото повлича и нейния любим. Пред някогашния си учител Дойчинов Добрева ще разкрие искреността и дълбочина на обичта си към Чавдаров, пълното разбиране на риска да сподели своя живот с неговия като така излага на опасност и обрича самата себе си. „Аз нямам друг път и друга радост вече, господин учителю! … И това не са сантименталности, повярвайте ми! Докрай с него … все едно – към смърт или към живота …” ще заяви с ясно съзнание Вяра.

След трепетите и очакванията, след въздишките и похабените емоции, след всичко преживяно, когато пътят на Вяра ще свърши в затвора, ще дойде една равносметка за края на цялото това огромно нещо, завладяло и разтърсило героите. „Някъде назад имаше нещо голямо и страшно, беше преминало с трясъци, възторзи, мъка … Като буря бе профучало то и опустошило всичко по пътя си. Сега нищо друго не беше потребно – освен тишина, кротост и тишина …” След тайфуна на революцията много умове започват да се избистрят, за да изкристализират последиците от цялото дело, на което са били посветили сърце и душа. Героите са разпръснати – мъртви, избягали или арестувани. Повечето от тях не биха извървели отново този път, макар и да не биха се отказали от идеите, а в малцина само е останало да гори пламъчето на пожертвованието.

В края на романа някои от героите ще спрат своите мисли върху изминалите събития, за да ги оценят или разкритикуват, за да си дадат сметка какво са загубили и постигнали. Борис Бисеров ще заключи в наближаващия край на жизнения си път, че „Няма нищо по- хубаво от живота – от живота така, сам по себе си … дори от този мой живот на премазано животно … Защо не знаех аз това по- рано? Защо не го виждат другите … здравите? Всичко друго, дядка, е … измама … сянка …”

Когато всичко голямо и героично е стихнало, когато е настъпила една ясна действителност и отрезвяване на съзнанията, ще дойде нов ден, утрешен ден. Така и Константинов ще завърши своя роман – с въпроса „Още един ден си отива. Какво ли носи утрешния? …” Този ден е замъглен от една неизвестност, от едно незнание, но и с надеждата той да бъде по- добър. Авторът оставя само като скрито пожелание той да е изчистен от фанатичното преследване на идеи. Да бъде по- хубав и неизбагрен с човешка кръв, независимо от несправедливостта, която го изпълва.

В цялата Константинова творба е разгледана релацията индивид – колектив. Всичко, което свързва колектива тук, е общото възприемане на идеята за борба в името на по- добро бъдеще, а не еднотипността и уеднаквяването на отделните човешки личности. Героите са представени едновременно като обединени от една обща мисия и разединени в своето уникално изживяване на тази мисия. Общността на революционерите е представена в своята многоликост, без унифициране и правене на паралели между нейните единици. Пътят, по който тръгват всички е общ, но всеки има своя индивидуален вървеж вътре в него.

Действителността, в която е положен този път, е изключително динамична и преизпълнена със социални, политически и същевременно с това междуличностни и вътрешночовешки противоречия. Този нестихващ кипеж и тази бързина на хода на живота авторът е представил с начина, по който е изградил повествованието. С бързото, стегнато и динамично писане Константинов ни е дал възможност да се потопим още повече в случващото се и да усетим напрегнатостта на героите и събитията. В романа липсват излишни отклонения, разточително писане, връщания и ненужни описания. Начинът, по който писателят разказва и разкрива всички картини, пренаситени от действия и емоции, кара читателите да затаяват дъх и да очакват заедно с героите в каква посока ще се развият нещата. Константинов е допълнил тази сбитост и динамика и със стилистични и пунктуационни способи. Изреченията са къси, преминава се насечено понякога от една случка в друга и е използван огромен брой многоточия. Сякаш авторът няма време, а и намерение да доизкаже едно нещо и бърза да се втурне към следващото.

Романът „Кръв” е едно изключително постижение на Константин Константинов. В него той прави една тъжна, но истинна равносметка за действителността, в която живее. Разкрива в светли щрихи чувството за гражданска и социална справедливост, като страни от политизирането му, на своите герои, повярвали в едно утопично схващане за светлото бъдеще и заклеймява превръщането му във фанатизирана идея и сляпото му следване. Проявил прозорливост в изобличаването на догматичното служене на някаква идея, Константинов се оказва твърде далновиден в проблемите, които излага. С художествена простота и сбито предаване на образите, но в същото време с една всеобхватност на вижданията за тях, авторът показва своето майсторство и социално- правдививите си позиции. Константинов се оказва един непримирим индивидуалист, твърдо стоящ зад принципите, които заявява. Той написва един роман, изпълнен с  толкова искрена любов към хората и неприемане на несправедливостта, срещу която те се борят, роман, оказал се твърде опасен за времето си и поради това  отхвърлен и забравен.

Краткото изложение на романа не е попречило той да се изпълни с толкова много опозиции и противоречия. Засегнати са релации като индивид – тълпа, стар – нов свят, минало – бъдеще, цел – средства за постигането й, омраза – любов, себевгледан живот – живот, отдаден на другите, озверяване и жестокост – запазване на човечността, примирение – борба и героизъм, обаятелност на мечтата – разочарование от поражението, изконно право на съществуване – отнемане на човешкия живот, реална преценка – заслепяване на съзнанието и редица други.

Въпреки пролятата кръв на невинни, въпреки погубването на толкова животи, въпреки зверствата и насилията, за които разказва, Константинов е поставил над тях хуманността. Хуманността надделява в душата на адвоката Дрински при колебанието за издайничество на Чавдаров, при смекчаване на присъдата при Вяра заради бременността й от смърт на доживотен затвор, при осиновяването на детето й от учителя Дойчинов, за да се даде шанс на едно невинно създание за по- добър живот. В това е и голямото му майсторство – на преден план излиза един разказ за революцията и всичко, което тя помита и променя след себе си, но не той е основният, въпреки че е толкова явен. Скритият пласт, изграден от всички философски проникновения, всички психологически вглеждания, всички послания, е важният за цялостната концепция на книгата и вярното разчитане на вложения авторов смисъл.

Кървавите събития са изобразени без преувеличаване, героиката е представена без идеализация, случващото се в страната е описано през призмата на една политическа безпристрастност, романът като цяло е написан с максимална обективност.

Въпреки съдбата на книгата, неполучила своето приемане, разбиране и оценяване във времето на своето излизане, тя не трябва да бъде забравена, защото носи десетки хуманистични и демократични послания и една надежда за по-добър и справедлив живот, за който всеки мечтае. Тя остава във времето като едно предупреждение как не бива да се гонят мечтите, как не трябва да се извършват промените и какъв не бива да е животът, за да не събужда такова озверяване в онеправданите хора.

Цитирана литература

Константинов, Константин. 1991. Кръв. (поредица „Новолуние”, под редакцията на Петър Величков) София: Хемус.

Ликова, Р., „Литературен живот между двете войни. Том 2”, София, 1996г.
Сарандев, И., „Българска литература /1918-1945/, Том 1”, ИК „Хермес”, Пловдив, 2010г.
Бадев, Й. „Константин Константинов”, в „Българска литературна критика. Том 1” със съставители Чернокожев, В., Чернокожева, Р., ИК „Слово”, Велико Търново 2000г.
http://litersvyat.blogspot.com/2011/08/blog-post_8961.html
http://liternet.bg/publish/mdushkova/konstantin-konstantinov.htm
 http://liternet.bg/publish/mdushkova/kkonstantinov.htm

  • 1. Всички цитати в книгата са взети от романа „Кръв” на Константин Константинов (1991)
Година: 
2014
Том: 
11
Книжка: 
4
Дата на публикация: 
15.01.2015