Skip to content Skip to navigation

Светци-лечители и психическите болести през Средновековието (Предварителни бележки)

В статията се посочват основните моменти, свързани с културно-антропологическото (Мишел Фуко) и богословско контекстуализиране на болестите (Жан-Клод Ларше) и тяхното лечение през Средновековието. Въз основа на агиографския материал се дефинират и прецизират понятията лекар и лечител. В изследването се поставя акцент върху психическите болести (лудостта), които според методологията на Ларше са 3 вида: лудост от соматичен характер, лудост от демоничен произход и лудост от духовен произход. Също така частично се засяга и въпроса за лудостта на юродивите.

The report identifies key moments of cultural-anthropological (Michel Foucault) and theological contextualization of diseases (Jean-Claude Larchet) and their treatment in the Middle Ages. Based on the hagiographic material defines and refines concepts of doctor and healer. The study focuses on the mental disease (insanity), which according to the methodology of Larchet is 3 types: somatic nature of madness, the madness of demonic origin and madness of spiritual origin. Also partly concerns the problem of God fools’ insanity.

Представата за медицинските познания и практики, духовните и физическите болести и тяхното лечение от епохата на Средновековието в писмените агиографски паметници са все още недостатъчно проучени главно поради разностранността на тематиката. Основополагащи понятия все още не са в достатъчна степен прецизирани. В историята на средновековната медицина, например, липсва конкретно и ясно разграничение на термините лекар и лечител като често те са взаимозаменяеми. В критическата литература съществуват, отделни опити за класификации. Според Ст. Мутафов е имало три категории лекари, а именно – духовници, светски лица и народни лечители (Мутафов 1988: 8) като по-късно някои от лицата от първите 2 категории били канонизирани. Същевременно агиографската традиция дава основание и за друг тип класификация. В зависимост от това дали изцеляващият има професионално медицинско образование или не, според мен той би могъл да се определи като: лекар, т.е. врачь (напр. св. св. Козма и Дамян, св. Талалей, св. Трифон, св. Панталеймон и др.) или лечител (св. Теодор Сикеот, преп. Евтимий Нови и много др.), т.е. цѣлитель. Разбира се и в този случай терминологичното разграничение в текстовете не винаги е последователно, но то отчита принципното различие в методите на лечение – първата група се основава на системно придобити знания, а втората – на придобито благословение.

 Несъмнено, архетипният модел на Лечителя, т.е. на представителите на втората група светци (които и са най-многобройната група, тъй като идентифицираните от мен лекари са само 20 брой) през Средновековието, е Иисус Христос. Това дава голямо отражение на създаваната агиографска литература в Slavia Orthodoxa в периода ХІ – ХVІІ в. като до момента съм открила в пространните жития над 100 образа на светци-лечители.

 Стефан Мутафов (Мутафов 1992) посочва, че в четирите евангелия се срещат над 50 случая, където се говори за конкретно извършени лично от Христос изцелявания – Лука – 18, Матей дава 15, Марко – 13, а Йоан – 5. Лечението, което осъществява, засяга две групи болни: с посочени диагнози, чудотворно излекувани и лечение на такива без да бъде посочен конкретния начин на лекуване. От гледна точка на съвеменната медицина болните, лекувани от Христос, са страдали от заболявания основно от следните четири групи:

  1. Психично-неврологични страдания; 

  2. Сензомоторни и речеви дефекти – слепци, заекващи, болни с изсъхнала ръка, частична или пълна парализа и др.; 

  3. Други заболявания – лечение на кръвотечение, тежки температурни заболявания, лечение на воднянка; 

  4. Възкресения (т.е. съживяване вероятно от клинична смърт ). 

 

 Някои от тези заболявания има своя специфична терминология, която се описва в евангелския текст, а впоследствие може да бъде открита и в други авторски текстове.

 Например, болните от 1-та група, т.е. с психично-неврологични заболявания, се обозначават по следния начин:

  1. 1. Бесновати, обладани от нечисти духове и подобни (т.е. психотично болни, вкл. олигофрени и епилептици) – Христос лекува дъщерята на ханаанката от нечист дух (Мат. 15:22, 28; Марк. 7: 25, 30). Също така изгонва бесовския дух от един човек в Капернаумската синагога (Лук. 4:33 – 35), изгонва беса „Легион” от един човек в Гадаринската страна (Марк. 5:1-15, Лук. 8:27-39), изцерява в Гергесинската страна двама хванати от бяс (Мат. 8:28-33). 
  1. 2. Разслаблени (т.е. паретици и други неврологично болни) – излекува разслабления в къпалнята Витезда (Йоан 5:2-15), друг разслаблен (Мат. 9:2, 7), спуснатия през покрива на къщата (Марк. 2:1-12; Лук. 5:18-25). Не случайно Четвъртата Неделя след Пасха е наречена Неделя на Разслабления и църквата почита чудотворното изцеление на разслаблен цели 38 години при къпалнята Витезда. „След това Иисус го срещна и му рече: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо“ (Иоан 5:14). В този контекст се синтезира идеята за моралната детерминираност на болестта и за единствено възможното й лечение – вярата в Божията благодат. 
    1. 1.3.Сомнамбулизъм – изцерява лунатичното епилептично момиче (Мат. 17: 14-18; Марк 9:17-27; Лук. 9:38-42).  

 

Болестите от останалите групи се представят описателно. По-особено място се отделя на четвъртата група, на възкресяването, тъй като то има определено богословско значение и се връзва с Възкресението (единствено и неповторимо) на самия Христос. Другите подобни нему случаи са или антиципация на това събитие (Въкресението на Лазар) или следствие на молитви от страна на праведници, понякога и лечители, но извършено единствено по Божие усмотрение. Защото хората могат да лекуват, ако Бог им позволи, те не могат да даряват живот.

Идеалният тип средновековен лекар е този, който едновременно е опитен в медицинската етика и притежава професионална подготовка (Георгиев 2011: 142). В тази връзка могат да се посочат безсребърниците Козма и Дамян, великомъченик Панталеймон, преп. Евтимий Велики, преп. Стилиян Пафлагонийски, св. пророк Елисей, св. великомъченик Харалампий и др.

По-голямата група светци обаче са от типа на лечителите, т.е. тези, които лекуват по Божия промисъл.

Темата за лудостта и нейното лечение във връзка с въпроса за функционирането на култа към светците в социума като цяло почти не се засяга в изследванията. От 1960 г. в Европа тази проблематика е разработвана в границите на социоантропологичните изследвания. От българските изследвания в тази насока в последните години трябва да се посочи студията „Медицината в българската иконопис” на Е. Мутафов (Мутафов 1992), където въпросът за патронажа на светците-лечители над душевноболни е засегнат предимно въз основата на изобразителен материал. Ст. Мутафов се спира по-подробно на местата за лекуване и на самите лечебни процедури: веригите, към които лудите се привързвали, аязми за къпане в някои от манастирите: Рилски, Кукленски, Бачковски. Светци-лечители на психически болести се смятат св. Терапонт, св. Антоний Велики.

Друго ценно наблюдение дава Г. Вълчинова, която, изследвайки трактовките на лудостта в традиционната медицина и по-специално култа към св. Терапонт, казва следното: „... светецът, в чието име се провежда лечението, дава на обекта „чудотворна” целебност. Така той става неотменен елемент на цялостния ритуално-идеологически комплекс, в чиито рамки психично болният намира/регулира своята полова идентичност, възвръща или придобива семеен статус...” (Вълчинова 2005: 15).

Подобни студии, макар и частично да отразяват един по-широк, социокултурен подход към темата за менталните болести и светците - техни лечители. Те се вписват в контекста на редица изследвания на европейската наука, която се опитва да реконструира антропологичния и социо-псиохологическия модел на средновековното общество и механизмите, изработени от него за справяне с подобен тип заболявания. Търсенията са в две посоки – към философско осмисляне на явленията и към открояване на християнско-богословската основа на лечителството им.

За първото направление са много показателни и почти програмни трудовете на Мишел Фуко, който подробно изследва психическите болести в книгата си „История на Лудостта в класическата епоха” като проследява от Средните векове белезите на лудостта и връзката й със социалното и физическо изключване на прокажените. Според него, след изчезването на проказата, лудостта започва да заема мястото на изключване. За него тя е „отсъствие на дело” (Фуко 1996). През ХVІІ век Европа, в движение, което Фуко нарича Големият затвор, „неразумните” членове на обществото са затворени и институционализирани. През ХVІІІ век лудостта става обратното на Разума, а едва през ХІХ век се определя като умствено заболяване. В „Раждането на клиниката: Археология на медицинския поглед” Фуко продължава линията на историята на менталността като си поставя за цел да разбере как и кога пространството на болестта е съвпаднало с пространството на човешкия организъм. В България в тази насока основна публикация е „Митологията на човешкото тяло: Антропологичен речник” (2008), където са описани представите за човешкото тяло в най-честите му употреби като част от традиционно-културното знание (анатомичното тяло, болното, сексуалното, свещеното и др).  Подобни изследвания позволяват да се проследят мисловните стереотипи, в които се ситуира представата за менталните болести.

Представител на второто направление в изследванията на болестта през Средновековието е Жан-Клод Ларше, виден учен, изследващ болестите от гледна точка на християнското богословие концепцията за тялото и болестта, развита в патристическите и агиографски текстове на християнския Изток. Както той посочва, „християнската мисъл е развила сложна концепция за менталните болести, която посочва три възможни причини за техния произход: органическа, демонична и духовна, като те предполагат и специфични терапевтични подходи” (Ларше 2013: 16). Той разделя лудостта на 3 вида: лудост от соматичен характер, лудост от демоничен произход и лудост от духовен произход.

Лудостта от соматичен характер е причинена от типично телесно заболяване. Често неин източник е треската, общ симптом за много болести. Това е всъщност болест на тялото, която се лекува на физиологично ниво. Лечението се осъществява чрез приемане на лекарства на основата на растителни, минерални и животински екстракти, бани и диети. Св. св. Кир и Йоан (31 януари) в качеството си на лекари изцеляват физически болести, в това число и треската. През VІІ в. Софроний, патриарх Йерусалимски е описал около 70 чудеса, извършени от светците. В Bibliotheca Hagioraphica Balcano Slavica (BHBS 2008) липсват данни пространни жития на двамата светци да са били превеждани в южнославянския агиографски репертоар. През ХІV в. те са споменати в Станиславовия пролог.

Лудостта от демоничен произход се причинява от пряката намеса на бесове. В агиографските наративи са представени многобройни подобни случаи, ясно определяни като лудост под прякото въздействие на един или повече бесове. В християнската трактовка това е болест – изпитание на вярата. Чрез силата на Христос, изразена в призоваване на неговото име се прогонват всички бесове. Обикновено лечителите правят кръстен знак за прогонване на бесове. Също така се използва елей за разтриване и помазване (св. Варипсава използва кръвта на Иисус, която смесва с елей и с тази смес изцерява), и светена вода. Често се използва и полагане на ръце – традиционна форма на екзорсизъм, с която се заповядва на беса да се махне. За да се изгони беса, често болният е бил връзван за стълб (подобни практики са били осъществявани и в България: Кукленски манастир, манастира на св. Антоний в Мелник).

Най-често описания на тази лудост се срещат в житията, посветени на преподобните отшелници. Техният подвиг се осъществява чрез отказ от светските съблазни, следване на Христос чрез поста и молитвата. Борбата с демоните може да бъде както вътрешна, т.е. борба със собствения демон, така и борба с демоните, превзели други човешки души. Ярък пример за това открих в житието на св. Антоний Велики, написано от св. Атанасий Велики, където светецът се бори със собствените си демони, а също така самият той „лекувал болни и прогонвал бесове, той винаги внушавал излекуваните да въздадат благодарност не на Антоний, а само на Бога” (Жития, т.1). Множество примери в тази насока се срещат и в житията на четворката пустинници: св. Иван Рилски, Прохор Пшински, Йоаким Осоговски и Гавриил Лесновски. Например, в Народното житие на Прохор Пшински, което представлява късна редакция на недостигнал до нас средновековен текст, светецът чрез кръстен знак прогонва собствените си бесове (Стара българска литература, т.4). В пространното житие на Йоаким Осоговски се споменава, че той прогонва бесове от хората чрез докосване (Стара българска литература, т.4).

Последният вид лудост е лудостта от духовен произход. Ако за първия вид лудост причината за болестта е падналата човешка природа, за втория – демоните, то третият вид лудост произтича от свободната воля на човека – депресия, униние и тъга. Първата възможна причина за тъгата е разочарованието от някое налично или очаквано удоволствие. Тук лечение се осъществява чрез отказ от плътските желания и наслади (напр. св. Антоний). Втора основна причина за тъгата е гневът като реакция или последица от нанесено оскърбление. Срещата с друг човек позволява по-бързо оздравяване, отколкото самотата. Молитвата във всичките си форми представлява основно лекарство за тъгата, както и псалмопеенето. Четири са основните методи на лечение на унинието – първият е този, че човек трябва да се бори сам, за да й устои (и то основно, чрез молитва), т.е. лечение на болестта трябва да се търси в отношението на човека към самия себе си, а не към другите. Унинието може да се преодолее чрез втория метод на лечение - надеждата. Третият лек е покаянието, покайният плач и съкрушението. Четвъртият лек – е този на труда на ръцете, чрез физическа работа.

Като особена вид лудост Ларше извежда юродивостта, тъй като юродивият всъщност се представя за луд. Както той отбелязва, житиеписецът на св. Симеон Емески подчертава многократно мнимия характер на неговата лудост (Ларше 2013: 159). Главните библейски основания за юродивостта за Христа трябва да се търсят в Новия завет. В своето послание до Римляните и в 1-то си послание до Коринтяните ап. Павел подчертава пълната противоположност между мъдростта на света и Божията мъдрост:

  1. 1.Онова, което е мъдрост в очите на света, е безумие в Божиите очи: „Наричайки себе си мъдри, те обезумяха” (Рим. 1:22); „Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят?” (1 Кор. 1:20); „Защо мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога” (1 Кор. 3:19).  

  2. 2.Онова, което е мъдрост в Божиите очи, е безумие в очите на света: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство” (1 Кор. 2:14); „Защото словото на кръста е безумство за ония, които гинат” (1 Кор. 1:18) и др. 

  3. 3.Безумието в очите на света е мъдрост в Божиите очи: „Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите” (1 Кор. 1:27).  

 

Безумието съответства на преобръщането на ценностите, извършено от Христос, което е илюстрирано от пасажи в Евангелията (Мат. 18:4; 20:16; Марк 9:35; 10:44; Лук. 14:11). Безумието в тази му употреба трябва да се разбира в духовен смисъл, а не в психопатологически.

Сред почитаните от Православната църква юродиви има само 6, действащи на територията на Византийската империя: Исидора (10 май). Житието й е известно в две гръцки версии: на Исаак Сирин и на Паладий. Серапион Синдонит (14 май). Има две версии на житието – гръцка (Паладий) и анонимна сирийска. Висарион Чудотворец (6 юни) – съществува руски превод на житието въз основа на Египетски патерик и Сирийски патерик. Четвъртият юродиви е Симеон от Емеса (21 юли) – известна е кратка версия на житие, написана от Еврагий Схоластик и пространна версия от Лъв от Неапол. Петият юродиви е Тома от Антиохия (24 април) – съществува негово житие от Еврагий Схоластик и от Йоан Мосх. Последният ранен юродиви е Андрей от Константинопол (2 октомври) като неговото житие е написано от презвитер Никифор, известно с повече от 90 версии. Преведено на староруски през ХІІ в. В BHBS e отбелязано наличие на пространни жития на Симеон от Емеса (BHBS 2008: 589-590), а също така са отбелязани и преписи на житието на Андрей Юродиви – един от най-популярните юродиви в православния Изток (BHBS 2008: 235-236).

Това са юродиви светци, чиито жития са преведени и култовете им са разпространени сред южните и източните славяни. При тях няма нужда от намесата на светци-лечители, доколкото те сами контролират лудостта си. А и последните проучвания на този тип лудост показват, че и отношението към тях не винаги е еднозначно положително. Но те са встрани от конкретния обект на настоящето кратко представяне на проблема за светците лечители и тяхното отношение към менталните болести.

Опитах се да набележа основните моменти, свързани с културно-антропологическото и богословско контекстуализиране на проблема. Предстои да се откроят проекциите на тези парадигми в конкретните агиографски наративи, за да се потърсят и устойчивите лексикални параметри на лечителството и на едно от най-комплексните му проявления – лечението на психическите болести. Но това е един следващ етап от изследването, който ми предстои.

 

Цитирана литература

Вълчинова, Галина 2005. Светецът и трактовката на лудостта в традиционната култура. Българска етнология 2. 5 – 17.

Георгиев, М. 2011. Старобългарската медицина. София: АИ „Проф. Марин Дринов”. 2011

Жития на светиите, т.1, Ямбол: Издание на Св. Синод, 1991.

Ларше, Жан-Клод 2013. Терапия на менталните болести: Опитът на християнския Изток от първите векове. София: Фондация „Комунитас”

Мутафов, Стефан. 1988. Св. Климент Охридски и неговото дело в лечебно-възпитателен аспект. Годишник на СУ „Св. Кл. Охридски”. Факултет за подготовка на детски и начални учители 81 (8).  5 – 30

Мутафов 1992: Мутафов, Стефан. Медицината в българската иконопис. София: Из-во на БАН. 1992. 97 – 98.

Иванова, Климентина (ред.). 1986. Стара българска литература, Т. 4. Житиеписни творби. София: Български писател.

Фуко, Мишел. 1996. История на лудостта в класическата епоха. Плевен: „ЕА”. 1996. 11.

BHBS 2008: Иванова, Климентина. 2008. Biblioteca Hagiographica Balcano-Slavica. София: АИ „Проф. Марин Дринов”.

Година: 
2014
Том: 
11
Книжка: 
4
Дата на публикация: 
25.04.2015