Skip to content Skip to navigation

Туристическите употреби на националния разказ

Докладът представя резултатите от изследване на ролята на литературните сюжети при формирането на “въобразени общности” от национален тип. В основата на анализа е къщата музей на Баба Илийца в с. Челопек като материален субект на националната общност. На критически прочит е подложен основният легитимационен фактор за създаването музейната експозиция, връзката между Пена, смятана за прототип на Вазовата героиня – Баба Илийца. Внимание се обръща върху ролята на туризма и възможността на големия метанаратив (абсорбиращ различни мотиви от литературата, историята и етнографията) да създава популярни наративи за масова употреба.

Article presents the results of a study, focused on the role of the modern literature in forming imagined communities of national type. Analysis concentrates on the museum of Baba Iliica – the main women hero of Ivan Vazov’s story „Edna bulgarka” – in the village of Chelopek seen as a tangible subject of national community. In the center of critical reading is put on the main legitimizing factor of creating the exposition – the connection between Pena, hypothetical prototype of Vazov’s hero. Attention is paid on the key position of modern tourism and the possibilities of the national metanarrative (absorbing different motives from literature, history and ethnography) to create mass accepted popular narratives. 


„Поклон пред великите хора, живели преди нас“, „Дълбок поклон пред героите на нашата история. Горди сме, че сме българи!“ „Бяхме очаровани от с. Челопек и родната къща на Баба Илийца. С благодарност! Бъдете живи и здрави! Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира! На българската героиня Баба Илийца – Вечна й памет“.

Приведените цитати са само много малка част от мненията и отзивите на посетителите, отразени в книгата за гости на Къща-музей „Баба Илийца“, с. Челопек, Врачанско. Те са достатъчни обаче, за да представят общата тенденция, според която туристите, посетили музея, еднозначно и без колебание полагат къщата като ключов конструкт в конструирането на националната памет1. През музейното пространство литературният персонаж Баба Илийца е разпознат като историческа фигура, който има своето място не в българската литература, а в историята на нацията и – в още по-едър мащаб – в нейното самоизграждане.

Уреждането на експозицията, както се подчертава в беседите, е станало с усилията на дългогодишна кметица, родствена наследница на Пена, прототип на литературния персонаж. Реализацията на идеята започва през 2003 г. Според рекламната брошура, самата Пена принадлежи към най-големия род в селото, наброяващ около 350 души. С дълбоки корени в миналото, Илиьовският род се е развил и в следващото столетие, ако се съди по изложеното в музея родословно дърво. Наред с 12-те схеми, на които е представена цялостната генеалогия, основна характеристика на постоянната изложба е съвкупността от етнографски елементи, изпълващи останалата част от пространството на експозицията. Инструментално погледнато, къщата-музей на Баба Пена/Илийца е напълно новата постройка, създадена по проект на инж. Данчо Данов. Тя представлява неголяма колекция от етнографски материали, подредени така, че да изпълняват представите за посещение в селска къща от XIX в. При представянето на експозицията пред посетителите уредниците разказват с гордост за труда по създаването на музея. Отбелязват, че отделните предмети и вещи са автентични, събирани от селските домакинства – под формата на дарения от самите стопани – и подредени в новосъздаденото музейно пространство. Така къщата освен като живо свидетелство за „бита на хората“, изпълнява и още една важна функция: в „нея се показват местни обичаи, демонстрират се традиционни занаяти, честват се исторически събития и личности. За най-многобройните посетители – децата, се провежда цикъл „Уроци по родолюбие“, се казва в представителната брошура, издадена от „Мемориален комплекс „Ботев път“, Община Враца и кметството на с. Челопек (Брошура б.г.).

Литературната героиня и сюжетите на националния разказ

Примерът с уредената в с. Челопек експозиция може да визуализира механизмите, по които големите сюжети на националното функционират в колективната памет, изграждат я и я форматират според определени идеологически конструкти. Благодарността, отразена в мненията на посетителите към създателите и уредниците на музея, е рефлексията на колективните представи спрямо елементите на този голям национален наратив. Те показват вече изградената и функционираща на символно равнище представа за общност между напълно непознати хора. Гости на музея на различна възраст, социален статус и от разни краища на България – както и такива, които са дошли от чужбина – споделят в мненията си едно и също чувство. Те изпитват смесица от гордост, благодарност и умиление от усещането, че принадлежат към определена – по-голяма – група от хора – българската нация. От изразените мнения се вижда, че символите и сюжетите на националното успешно са се вписали в съществуващите идеологически представи. Мотивирани от идеологията, тези знаци пълноценно функционират в културното пространство и масовите представи, с които инициаторите на изграждането на музея по-скоро интуитивно, но въпреки това доста умело оперират.

Литературният разказ на Иван Вазов се превръща в инструмент за художественото усвояване на исторически сюжети и тяхното мултиплициране пред широка аудитория. Той интерпретира кратък по време момент от българската история, отнасящ се до времето след последния бой на Ботевата чета. Съдбата на укрилия се в гората четник, който не може да продължи пътя си заради дебнещите в околността потери, символизира цялото величие и трагизъм, съдържащи се в историческия наратив за миналото. Вазов насища емоционално сюжета, което придава допълнителен акцент на постигнатия драматизъм. За целта той използва един ключов похват – експонира конкретната случка на фона на цялата историческа картина и представата за катастрофичност, свързана с унищожаването на четата. Така сюжетът на литературния разказ успешно се вписва в по-голямата тъкан на националния наратив. Художествените образи получават специфични черти, въз основа на което започват да наподобяват реални исторически герои. Така те навлизат в колективната памет, превръщат се в ключови нейни маркери и започват пряко да кореспондират с масовите представи за групова идентичност от модерен тип.

Въз основа на този механизъм героинята Илийца придава легитимност на жената Пена от Челопек. Въз основа на това сюжетът на разказа получава възможност за една вторична интерпретация, посредством която се връща в културното пространство, но вече като практически приложим социално релевантен конструкт. При първоначалната интерпретация Вазов ползва местни устни разкази, елементи от които полага във фабулата на „Една българка“. Той уплътнява образите, рисува исторически фон, който насища действието с драматизъм и определя характера на моралните конфликти, което вписва разказа в дискурсивните рамки на модерния национализъм и неговите етатистки реализации. Вторичната интерпретация на разказания сюжет е в обратната посока. „Високото“ литературно произведение, широко популяризирано през различните комуникационни канали на социалното общуване, става добра основа за създаването на цялостен музей, който събира в себе си историческото и литературното. Точно тук обаче се проявяват вътрешните дефицити, които се разкриват при опита масовите представи да получат своето реално практическо приложение. Техните употреби разкриват един важен недостиг, който е пряко свързан с историческата легитимност на експозицията. Предизвикателството, пред което са били изправени организаторите, на практика се изразява в това, че е било важно да се създаде не литературен музей, или пък музей на литературен персонаж, а презентация, успешно вписваща се в трасираните пътища на националното, възприемано в идеологическите ключове на паметта, наследството и идентичността. Музеят, посветен на литературния персонаж, би бил интересен и предизвикателен, но подобна идейна платформа би го ориентирала към друг, напълно различен от постигнатия тип потребителско търсене. Ориентацията към подобна цел би поставила акцент върху определени експозиционни артефакти, демонстриращи фикционалността на героя и подчертаващи неговия литературен произход.

Къщата музей на Баба Илийца / Пена не само че не подчертава литературността на героинята, но експозицията е подредена така, че представата за фикция по никакъв начин да не застраши автентичността на прототипа. Защото организаторите очакват музейната презентация не толкова да привлича масови туристи, които да се забавляват и от чиито посещения се генерират приходи2, а има далеч по-високи цели. Изложбата трябва да бъде подредена така, че самата къща да се превърне в един от топосите на колективната памет, маркиращи трагичните и величави пътища на националната история. Така туристът трябва да разпознае в музея оригиналното и автентично националното, който може да направи посредством визуализацията на наличните представи за миналото и за бита на хората. По този начин знанието на локалната група за-себе-си, свързано, и дори предопределено от родовите предания, получава възможност да се експонира на фона на националния героически епос и да се превърне в част от неговите уедрени сюжети. Туристите без особена трудност разпознават посланията на националното и ги декодират в ключовете на модерния национализъм.

Именно тези познания, допълнително обосновани от идеологиите на модерния национализъм, не позволяват на посетителите да установят дефицитите на легитимност, които експозицията притежава. За да може да се генерира усещане за оригиналност и автентичност, общият туристически разказ вплита в себе си елементите от два големи сюжета, които не позволяват усъмняване в правото на съществуване на експозицията и нейните най-дълбинни мотивации. Единият сюжет е свързан с литературно произведение, интерпретиращо историческите събития около разбиването на Ботевата чета във Врачанския балкан. Музеят е средищна точка по пътя към връх Околчица, което пространствено го вписва в цялостния мемориален комплекс, отразяващ маршрута на въстаналите четници. По този начин от връзката на историята с литературата се извежда основната част от основанията за съществуването на музея – литературната героиня, която има реален исторически прототип. Този прототип (при определени действия по редукция на сюжети и факти и с еднозначен акцент върху това, че Вазов ползва устни разкази, в които героиня е вече самата Пена) има правото да се превърне в патрон на музейна експозиция. Вторият по-едър сюжет в тази първа интерпретативна операция се конструира и допълва от етнографията и се визуализира от изложените „битовите“ в къщата артефакти. Разказите на реалистичната етнография, вписани в концептите на националните идеологии, на практика се явяват изключително силен гарант за автентичност на самите идеологически послания. Преливането на легитимност между идеологиите на националното и авторитета на научните изследвания се отразява не толкова на престижа на къщата-музей и изложената в нея експозиция, а на механизмите, изграждаща масовите представи за колективна идентичност и нейните исторически и културни основания.

Като човек прототипът на Баба Илийца няма особени заслуги за националната история. Липсват специални проучвания по въпроса, но може да се допусне, че това, което е направила Пена, е оставило някакъв отпечатък върху локално циркулиращите устни разкази. В интерпретацията на Вазов създаденият от него образ е превърнат в морален стожер за човешките отношения. За това спомага и агоналното й съпоставяне, в което я поставя разказът, с други от описаните в него герои. Жените лютибродчанки например, които чакат на брега да преминат с ладията, или не знаят какво става в района, или нехаят за събитията, случващи се в близост до тях. Мъжете им на свой ред пък са се изпокрили в домовете си, страхувайки се да не бъдат заловени или убити от черкезките потери. Игуменът на манастира категорично отказва да помогне на Баба Илийца, за да не навлече неприятности в размирните и опасни времена, които са настанали, на себе си и на обителта. На фона на всичко това – и още повече съпоставено със страховете и бездействието на монасите в Черепишкия манастир, направеното от Баба Илийца се въздига до представите за подвиг и саможертва. Това доизгражда образа, допълвайки неговите художествени характеристики с нравствен императив елементи. Което я прави още по-достойна представителка на българското, както внушава разказът още със самото си заглавие. Илийца, а не някоя от останалите лютибродчанки например, е онази една българка, която е репрезентативна фигура за цялостната морална конструкция на колективната култура, която трябва да се превърне в неписаната харта за междучовешките отношения в епохата на модерността. Тя решава да помогне на четника с мотива „ние сме христиени“; самият четник също е тръгнал да „става курбан“ за християнска вяра. На този фон опасностите не само че не разколебават героинята, а са факторът, който експонира моралното в контекста на историческото и политическото и възвеличават постъпката на Илийца до подвиг. Целият етически универсум, който тя представлява и символизира я предизвиква да вземе категорични решения, за да постигне целта си и да помогне на укриващия се в гората бунтовник. Експонирането на етическото доизгражда фикционалния образ, придавайки му черти и качества, които успешно го вписват в конструктите на националната памет. И придават легитимност на по-късно създаденото музейно пространство.

От елементи от отделни разкази, които Вазов е чувал при обиколката си из региона скоро след събитията, той конструира единен и цялостен художествен наратив. Във Вазовия разказ обаче напълно липсват елементите на локалното, не присъстват и сюжетите на културно-интимното конструиране на пространството. Напротив, разказът е съзнателно дистанциран от устните местни наративи, за да може да изпълни по-далечни цели. „Една българка“ е надрегионален художествен текст, прицелен пряко в значението на близкото минало за националната история. Това минало излъчва етически импулси към настоящето, то носи мощен идеологически заряд за конструиране на заедност от модерен тип, поради което трябва да се знае и помни. При това не само като съвкупност от исторически данни и факти за реда и причинно-следствените връзки между събитията. Художествената интерпретация на миналото се превръща в неразделна част от общностната памет, защото носи в себе си специфичен емоционален заряд, обединен в цялостен сюжет, чиято кохерентност се задава от патриархалната етическа нормативност. Така колективното помнене пази и се стреми съзнателно да поддържа емоцията за травматичното в историята, което, по думите на Ернст Ренан, е ключов елемент от формиращата се представа на ние-групата за себе си. Поради тази причина художественият текст има нужда от метафорите на интимността (по думите на Майкъл Хърцфелд), които играят ролята на дълбоко кодиран обединителен център. С негова помощ разказът успява да изгради разпознаваеми по своята социална поетика послания към една значително по-широка аудитория, надхвърляща тесните локално-регионални проекции на циркулиращите предания. Самите предания са изключително важни за локалните общностни връзки; те са част от устната история, която се знае, помни и съхранява като част от знанието за себе си. Без интерпретативния прочит на голямата общностна идеология обаче те нямат особено голямо значение за големите наративни конструкти на ранната българска модерност 3.

Вписването им в големия разказ за миналото на нацията променя техния статут – те стават наративни единици с аргументиращи миналото и историята функции.

Последващите социални сюжети, в чиято основа се полага вече самият Вазов разказ, разкриват механизмите, по които държавата – в чиито идеологически основи се полага модерният национализъм, „присвоява за свои цели местните идиоми за морал, обичай и родствени връзки“ (Хърцфелд 2007: 22). Институционално организирана и йерархизирана тя има ресурс да инвестира сериозни усилия и капитали, за да създаде единен семиотичен код, който трансформира локално-регионалните знакови системи в единен национален език. Чрез него тя получава възможност да генерира общи послания, които са разбираеми и създават представа за близост и интимност между хора с различна териториална уседналост. Те, според Бенедикт Андерсън, започват да „мислят собствения си живот като паралелен на живота на други големи групи хора“ (Андерсън 1998: 195), 

 което на свой ред изгражда чувство на споделеност, защита и сигурност. Така музеят, въпреки регионалната си положеност, не отразява местните устни разкази, част от груповата памет и конструиращи регионалната идентичност на хората, а бива вписан в общата представа за национална принадлежност.

Втората интерпретативна линия на сюжета, чийто социален праксис се изразява в организирането на музейната експозиция, също е свързана с определен парадокс в мотивациите на съществуването на къщата музей. Усилията на организаторите са насочени към това да изведат на преден план образа на прототипа, а не на литературната героиня, която пък на свой ред придава национална значимост и историческа важност на самата Пена. За нуждите на туристическия разказ, създателите на музея – въпреки че се опитват да възкресят Пена, продължават да настояват на национално популярния литературен сюжет. И тук се получава поредният мотивационен зев, също запълван с метафориката и символиката на националното. Дори когато се правят опити да се изведат на преден план някакви елементи от родовата история на наследниците на Пена, в крайна сметка тя – историята на рода – остава извън вниманието и очакванията на туристите. За децата например, както споменават в беседите си уредниците, се предлагат специални работилници, в които те се запознават с историята на рода. Какво е естеството на тези разкази е трудно да се определи. В представителната брошура е записано, че се представят „Уроци по родолюбие“, цикъл от лекции, в които част от темите са „На чаша балкански чай и разкази за първообрази на Вазовата героиня баба Илийца“, „Срещи с наследниците на Илиьовския род“ и др. От мненията на посетителите обаче се вижда, че те не разпознават битието на представения род като национално значимо и безконфликтно вписващо се в цялостния героичен наратив за миналото. Напълно липсва преклонение пред селянката Пена; тя не е възприемана и като жена, принадлежаща към голям род, неразривно свързан със селищната и регионалната история. В записките поклонението е към подвига на Баба Илийца, героичната българка. Това недвусмислено показва, че сюжети на регионалната памет са маргинализирани в представите на масовия турист; той не търси дълбините на културната интимност и знаците, които я изграждат. Неговият хоризонт на очакване изгражда и форматира друг свят, който удържа музейната експозиция в дискурсивния ред на едрите национални контексти и историческите и литературните разкази, които ги конструират. Част от отзивите са свързани със значимостта на музея да опази например „традициите и фолклорното богатство“ (записано при посещението на фолклорен ансамбъл), на „героичното минало“ акцентират в мненията си ученическите групи, „историята обединява нацията и ние винаги трябва да помним героите“, с обща сентенция отбелязва присъствието си англоговорящ турист. От изразените впечатления се вижда, че експозицията отразява смесването на различни по своя произход сюжети, съдържащи се в локалните наративи, с художествения Вазов разказ, в резултат на което се създава един общ комуникационен фон. В него обаче отделните елементи на местното, самобитното и различното не само че не са отчетливо разпознаваеми, а ясно се вижда, че са изтласкани в позицията да придават само известна екзотичност, предизвикваща туристическия интерес. Като например да се научи нещо за занаятите в региона, в контекста на общата патетика за героичния подвиг.

Национална памет и културната индустрия

Така музеят на Баба Илийца / Пена се ситуира като материален израз на идеологически конструкти, в които литературата, историята и етнографията взаимно си преливат легитимност с водещите идеологически послания на модерния национализъм. При тази вторична операция по смислова редукция, музейната експозиция – в търсене на основания за съществуването си, присвоява един литературен разказ, интерпретиращ в художествен план сюжет от националната история. Това не отстранява напълно обаче дефицитите на експозиционната легитимност, тъй като независимо от всичко, става дума за музейно пространство, посветено на литературен персонаж. Получава се парадоксална ситуация – колкото повече се настоява на приноса на Баба Илийца и нейната национална значимост, толкова повече се делегитимира баба Пена, която е част от историята на рода, чиито наследници по-късно са създали къщата-музей. По този начин литературният текст, който е основният мотивиращ в идеологическо отношение елемент за съществуването на музея, съдържа в себе си и основанията за усъмняване в претенциите му за автентичност. Проблемът това да се случва точно така се състои в това, че хората, инициирали възникването му, настояват на неговата национална значимост и присъствие в полетата на колективната памет и общностна идентичност. Очакванията на туристите стигматизират това и не позволяват появата на сюжетни и фабулни вариации.

В същия контекст – като игра между големите наративи за националната принадлежност и локално значимите сюжети – е и материалната страна на експозицията. За да се постигне основната цел (и туристически ефект същевременно) – да се представи Пена като Илийца4 – е необходимо да се подсили представата за автентичност и екзотика, която къщата внушава у посетителите. На помощ в случая идва етнографията, която запълва създалите се дефицити. Цялата експозиция е подредена така, че у гостите да се създаде представа за селско домакинство, представително за бита в колективната култура. Допълнен с етнографски елементи, разказът за литературната героиня баба Илийца се успоредява с този за нейния прототип – баба Пена. Настоява се на автентичността на вещите – те са такива, за които нарочно се отбелязва, че не са вторично създадени по съществуващи образци, а са били използвани в селските домакинства. Тяхната лична история, онази памет, която те носят със себе си, обаче също е нерелевантна за голямата цел на музейната експозиция, поради което е отстранена, маргинализирана и подложена на забрава. Защото основанията за съществуването на музея се черпят не от местната история и онова, за което предметите разказват, а от вписването му в едрите идеологически сюжети на националния разказ.

По този начин къщата-музей на Баба Илийца отразява късно-модерните модификации на националната идеология, чиито основания се откриват през 60-те години на ХХ век. В този период управляващата комунистическа партия ревизира част от водещите си идеологически положения и позволява постепенното възстановяване и възраждане на „интереса към родното и националното“. По-късно това намира своя израз в интереса към съхраняване на материалното наследство от миналото, което е свързано с традициите на селото. В масовите си измерения този интерес придобива външни форми, което по своята същност представлява пресрещане на масовите очаквания с политиките на управляващите.

Това се проектира в една широка идеологическа платформа, която през 70-те и 80-те години на ХХ век достига своите най-високи проявления за целия период на комунистическия режим в страната. Процесите намират и външни проявления, като се отразяват изключително силно и върху цялостната стопанска политика на управляващите. „Националният стил“ става ключово понятие в областта на промишлената и битовата естетика, което се отразява върху потреблението, стимулирано от идеологически индоктринираното производство на стоки и предлаганите услуги. Динамиката на пазара от този период на практика отразява концептите на модернистична прогресистка идеология и свързаните с нея естетически търсения, в която родното е ключова категория. Комунистическият режим продължава тези тенденции в областта на идеологията, чиито начала са положени още в края на XIX век, възражда ги и ги доразвива, като основната отлика е в икономическия модел, по който държавата се отнася към пазарите. Установеният след 1944 г. режим налага пълен контрол върху стопанството на страната и определя правилата на производството, а оттам – и на самото търсене.

Всичко това е изключително важно, тъй като е част от процеса на формиране на колективна идентичност. В периода 1944 – 1989 ключовата роля в тези процеси се пада на държавата и нейните институции. Тя отразява визията за колективна идентичност на комунистическия политически проект, институциите й дистрибутират знание и власт и осъществяват контрол при спазването на водещите идеологически послания. Натискът, който се установява върху гражданите е резултат не само от дисциплиниращите практики на държавата, но е и резултат от монопола й върху цялостната културна индустрия (по Хоркхаймер и Адорно), свързан с производството и търсенето.

След 60-те години на ХХ век етнографията започва да играе ключова роля в цялостната културна програма на управляващите. Тя дава знание за материалните образци, илюстриращи националния стил, онагледява го и го превръща в лесен за разпознаване от широки маси хора. Постепенно това става част от масовото потребление на стоки, в които „националният стил“ се възприема от потребителите като нещо значимо, ценно – и не по-малко важно – различно от съществуващите до тогава модели на масово производство. Предприемат се мерки за развиването на художествените занаяти, а дизайнерите започват да налагат елементите, отразяващи и развиващи „националния стил“ във вътрешното обзавеждане и декорирането на фасадите и обществените пространства. В потреблението масово навлизат стоки, произвеждани от приложници, които са подобрени копия на автентични етнографски вещи, характеризиращи бита в колективната култура.

Всичко това се отразява върху масовото търсене. Трябва да се отбележи, че в целия този процес наследените по семеен път автентични артефакти не представляват особена ценност за гражданите (извън специалистите и колекционерите). Поради тази причина те трудно намират приложение в бита и домакинството, освен като лек декоративен акцент или спомен за техен близък, свързан с тях. Това, което е по-важно обаче, че се стимулира търсенето по посока на стоките и предметите, изразяващи „националния стил“, то се масовизира като антипод на съществуващото по-рано унифицирано масово производство, което на свой ред става ключов фактор в механизмите на формиране на колективна идентичност. Възражда се стремежът към родното, формират се представи за националното, които възобновяват водещи постановки на модерния национализъм. Управлението на страната има нужда от колективистичните визии за идентичност и социален ред, заложени в патриархалната култура и ги актуализира посредством културната индустрия, върху която има пълен контрол.

За илюстрация на казаното може да послужи журналистически материал, публикуван в сп. „Жената днес“, който авторката Юлияна Ликова посвещава на дългогодишния секретар на читалището в с. Продимец, Ловешко – Йорданка Ганкова. От описанието става ясно, че тя е уредила „битова стая“ в собствения си дом. Макар и частен и единичен на пръв поглед, разказът за инициативата на читалищната служителка показва общите културни тенденции от този период. Битовите стаи – както в градските, така и в селските къщи постепенно се превръщат в мода, съдейки по свидетелството на Йорданка Ганкова. Както показва по-внимателният анализ, подредбата им отразява не толкова отношение към автентичния артефакт и стремеж към неговото експониране, а нещо което е отвъд търсенето на автентика. Собствениците на тези стаи и кътове се задоволяват да подредят вътрешните пространства преди всичко според собствената си представа за материалното наследство и присъствието му в сюжетите на националния разказ за колективната заедност и минало. И независимо че артефактът легитимира разказа за наследството, придавайки му материална достоверност, самите вещи не намират място в тези „битови“ пространства. „Когато започнах да събирам експонати за битовата стая, някои казваха: „Ние едва изхвърлихме котлите и веригите, а тя ги монтирала в къщата си“ – започва разказа си героинята на материала, обобщавайки гледната точка на съселяните си за нейното начинание (Ликова 1983: 20). И докато този тип изказвания споделят мнението на обикновения човек, опитващ се да модернизира домакинството си, като го превърне в удобно и функционално в практическо отношение пространство, възгледите на работещата в читалището служителка са различни. Те показват един човек, чийто професионален живот го предизвикват да функционира в граничните пространства, очертани между специализираното знание и полетата на неговите масови (в това число и битови) употреби. Затова битовата стая в дома на Йорданка Ганкова споделя общите послания на идеологията, които карат много хора да си направят „битова стая“, но същевременно е създадена от автентични вещи, които са имали пряко практическо приложение в доскорошната история на селските домакинства. „Аз просто исках да им покажа цената на вещите, които сме длъжни да уважаваме. Сега много хора си наредиха битови стаи. Направят едно бутафорно огнище и сложат рогозка – но това е мода, наредба, която не може да разказва“ ( пак там). Наредбата трябва да може да разказва, тя трябва да има свой език, да носи посланията на локалната и личната история. „Наистина – заключава Юлияна Ликова – в дома й, своеобразен етнографски музей, който Йорданка е подредила за около 12 години, всяка вещ има своя история (Ликова 1983: 20).

Подобни тенденции от края на 70-те и 80-те години на ХХ в. отразяват мненията, изразени в книгата за впечатления в къщата-музей на Илийца / Пена. Посочените извадки ясно показват една част от тенденциите, определящи мястото й в цялостния контекст на туристическата индустрия. Тя се вписва еднозначно в масовите представи, търсещи и откриващи в нея едрите сюжети на националния разказ. Историята на вещите – това е нещото, което на практика липсва в къщата-музей, тя отсъства и в масово създаваните две десетилетия по-рано битови стаи. Този недостиг се обезпечава от цялостния наратив на колективното единство, от масово наложената романтична представа за миналото, за неговите важни – преди всичко духовни ценности, които трябва да бъдат съхранени и опазени. Този изнесен във високите редове на идеологията авторитет на вещите прави тяхната индивидуална биография практически неважна за посетителя, защото е твърде частна; тя се оказва и не толкова определящ фактор за присъствието на една или друга вещ в етнографския музей от този период5

Нуждата от етнографска легитимност се появява заради формираните представи за национално, традиция и наследство, отразени в масовите туристически очаквания. Положеното в исторически контекст четене на „Една българка“ придава легитимност на присъствието на Баба Илийца в националния героически пантеон, отстранявайки индивидуалното и регионалното в символните кодове на музейната експозиция. Тя без колебание е възприемана като героиня, с която българите трябва да се гордеят, защото е фигура от националната история. „С голямо вълнение посетих това свято място – пише една от посетителките. Поклон пред родолюбието и подвигът на Баба Илийца“. „С респект и уважение към историята ни“, допълва с мнението си и друг видял изложбата. Ефектът, който се постига, е заглушаване на регионалните разкази. Сливането между героично-историческото и етнографски-екзотичното интуитивно се придържа, но съзнателно участва в оформянето на представата за „българския дух“, поддържа я жива и я онагледява. Не по-малко важно – придава й автентичност. „Много автентично българско и впечатляващо“, се казва в един от записите. „Възхитени сме от автентичната обстановка и сме благодарни на хората, които са съхранили българския дух – пише някой от името на група ученици. Обещаваме да бъдем негови пазители“, патетично завършва паметната бележка от 26 април 2015 г. „Българино, помни своя род и родина“, е лаконичният апел на други двама посетители, събрал в една етноцентрична фигура представата за национално единство.

Етнографската обстановка и разказите на работещите в музея активизират у посетителите знанието им за себе си, положено в основата на представите за колективна принадлежност. То, както се вижда от мненията, еднозначно се успоредява с идеята за опазване на миналото, на неговите дух и традиции, чийто материален израз е музейната експозиция. Всяко поколение, което съхранява патриотизма и продължава традицията на гордите българи, заслужава поклон, пише една от посетителките на музея. В колективната представа, изживявана през знанието за общностна идентичност, територията е цяла, а времената са слети и единни. „Ако го нямаше Ботев и неговите четници, ако ги нямаше българите от Копривщица и Клисура, нямаше да я има свободна България. Ако ги нямаше родолюбивите българи от с. Челопек, България нямаше да бъде европейска държава с историческа памет“, е отразено в мнение от 16.05.2015 г. Къщата-музей на Баба Илийца / Пена остава ключов компонент от националния разказ, поел в себе си метафориката на родното, която се съдържа в регионалните сюжети. Масовите туристически очаквания легитимират тази позиция и превръщат литературната героиня в значима фигура за общия ценностен универсум.

Цитирана литература

Андерсън Б. 1998. Въобразените общности : Размишления върху произхода и разпространението на национализма. София: Критика и хуманизъм.

Брошура бг, Къща „Баба Илийца“, с. Челопек. Враца: Мемориален комплекс „Ботев път“, Община Враца, Кметство с. Челопек.

Ликова Ю. 1983. Родно мяст. Жената днес.:2.

Лулева А, Пейчева Л, Казаларска С. 2014. Предмети, биографии, разкази. За приложението на биографичния подход в музейната експозиция. В: Виж кой говори. Комуникационни и интерпретационни модели в музея. [place unknown].

Хоркхаймер М, Адорно Т. 1999. Диалектика на просвещението. Йотов С. [place unknown].

Хърцфелд М. 2007. Културната интимност. Социална поетика в националната държава. София: Просвета.

 

  • 1. Изследването е проведено в рамките на проекта „Литературната класика – нови контексти“, осъществен с подкрепата на Фонд „Научни изследвания“ на СУ „Св. Климент Охридски“.
  • 2. Както установихме на място, групата студенти, участващи в изследването, влязоха без да плащат входна такса.
  • 3. Тук трябва да се изключат интересите на етнографите и специалистите, които оценяват тяхното значение за изследването на колективната култура, записват ги, архивират ги и ги публикуват в специализирани издания.
  • 4. В брошурата, представяща музейната експозиция, буквално е записано следното: „Главната героиня в разказа „Една българка“ е баба Илийца. Тя е родена около 1820 г. в село Челопек. Името й е Пена, а мъжът й се казвал Илия“. ена като Илийца
  • 5. За статута на етнографския музей като „национална съкровищница“, която събира в себе си артефактите на миналото вж. например при Лулева 2014: 101-109.
Година: 
2016
Том: 
13
Книжка: 
2
Дата на публикация: 
26.02.2017