Skip to content Skip to navigation

Етнописи и нациографии: въобразяване на нации в етнографските музеи на Средна Източна и Югоизточна Европа

Статията анализира в сравнителен план някои от основните стъпки в произвеждането на големи национални разкази в музеите за етнографско и фолклорно наследство в Средна Източна и Югоизточна Европа. Въз основа на препратки към различни държави от края на XIX в., текстът представя ролята на етнографските музеи в организирането на визиите за етнокултурната специфика на националните общности посредством схващанията за „автентичност” и „уникалност” на фолклорните традиции. Като анализира функцията на етнографските музеи в процесите на национално изграждане в началото на ХХ в., статията посвещава специално внимание на техния влог в поддържането на политики за национална репрезентация по време и след края на комунистическите режими в Средна Източна и Югоизточна Европа – с акцент върху идеологическата трактовка на „народа” през периода на комунизма и възобновения интерес към фолклорното наследство в съвременния свят.

The article highlights comparatively some of the major steps in producing national master narratives in museums of ethnography and folklore heritage in East Central and Southeastern Europe. Drawing references to different countries since the end of the nineteenth century, it analyzes the role of ethnographic museums in organizing the visions about the ethno-cultural specificity of national communities through the notions of the “authenticity” and “uniqueness” of folklore traditions. Analyzing the role of ethnographic museums in the nation-building processes at the turn of the twentieth century, the article dedicates separate attention to their input in maintaining policies of national representation during and after the communist regimes in the countries of East Central and Southeastern Europe – with an emphasis on the ideological appropriation of the “folk” in communist times and the revived interest in folklore heritage in contemporary world.


Експозициите, посветени на фолклорни традиции и етнографско наследство, заемат важно място в националните и регионални исторически музеи в страните от Средна Източна и Югоизточна Европа1. Независимо дали имат статут на самостоятелни институции или са включени като подраздели в рамките на по-големи музеи, подобни експозиции обикновено следват модел на репрезентация, включващ етнографски обекти, организирани в отделни фондове и препращащи към вече несъществуващ всекидневен живот: традиционни къщи, домашен инвентар, земеделски сечива, керамика, накити, оръжия, фолклорни костюми, музикални инструменти, транспортни средства и пр. Предмети, свързани с ритуали и празнични поводи също намират място в тези сбирки, като сред тях може да открием артефакти, свързани с религиозни практики, вярвания, сватбени обичаи и други социални и културни дейности. В случаите, когато са разположени на открито, този тип експозиции представят разнообразни форми на традиционна архитектура и селищно устройство, сред които например воденици и вятърни мелници, селскостопански сгради, калдъръмени пътища и мостчета над изкуствени потоци. Когато са разположени в закрити пространства, експозициите са концентрирани главно върху домашния интериор и върху занаяти, поддържани в рамките на домашното пространство и свързани с домашния бит. Любопитна илюстрация за подобни интериорни репрезентации на света на традицията откриваме в информационния бюлетин на Етнографския музей в Краков, описващ своята постоянна експозиция по следния начин: „на приземния етаж има поредица от стаи, всяка от които представлява автентична възстановка на фолклорния интериор от различни райони на Полша. На горния етаж е представено смайващо разнообразие от фолклорни костюми, а изложбата на Великденски яйца може да предизвика завист у много съвременни художници. Сред другите забележителни експозиции посетителите могат да видят например един великолепен крайпътен параклис от XVII век. Прекрасни възстановки на традиционни сгради и домашен интериор са представени на приземния етаж, а на горния етаж посетителят минава по коридор, пълен с традиционни селски костюми, както и в цял лабиринт от експозиции, свързани с училищни практики, земеделие и занаятчийски умения като дърворезба, кожарство, тъкачество, рибарство, изработка на музикални инструменти и т.н. А по-нататък – традиционни полски празненства по време на сватба, Великден и Коледа… представени изключително задълбочено и интересно.” (http://www.cracow-life.com/culture/culture_details/666-Ethnographic_Museum).

Експозиции подобни на музея в Краков може да се наблюдават в редица други музеи, представящи етнографското и фолклорно наследство в Европа и особено в Средна Източна и Югоизточна Европа, където те са широко разпространени и съществуват в почти всеки голям град – като отделни музейни звена или като част от националните и регионални музеи. Такива експозиции на традиционно наследство, характерно за определен географски регион, обикновено са повод за гордост на местното население и на местните институции, доколкото помагат да се представи етнографската специфика и културни особености на съответния регион; за други посетители те представляват възможност да наблюдават също репрезентации на социалната и културната история на „нацията” – през артефакти и практики, които в огромната си част вече не се използват или поддържат. Пресъздавайки аспекти на „традиционен” начин на живот на обикновени хора (повечето от които със селски произход), обектите имат задачата да показват представителни елементи на традиционната култура, която пък се очаква да притежава „автентичност” и да изразява естетическото „в най-висока степен”. Повечето от тези експозиции прокарват идеята за уникалност – както с оглед на самата сбирка, така и с оглед на специалните умения, вложени при създаване на обектите, на комплекса от занаятчийски умения, съхранявани от майсторите в миналото, предавани през поколенията и за жалост загубени при сблъсъка с модерността.

Както чрез своята изследователска дейност, така и чрез политиките на експониране, музейните експозиции с етнографско и фолклорно наследство подчертават ролята на наследените традиции и ключовете за „същинска” себе-идентификация, която хората от настоящето осъществят с общностите и групите от миналото и която обхваща като идентични, независимо от тяхната отдалеченост във времето. Предлагащи пътеки към културни пространства, които до голяма степен са изчезнали през ХХ век (а в много случаи още през XIX в. или по-рано), подобни експозиции подчертават ценността на традиция, която, съгласно провежданите от тях внушения, е останала съхранена „в продължение на векове”. Нещо повече, те очертават важността на културната специфика, която (независимо от множеството варианти и споделени форми в различни региони и етнически групи) настоява за уникалност и автентичност. Въпреки своята включеност в цялостното представяне на историята, повечето от тези музеи обаче са дълбоко а-исторични (и дори анти-исторични) по своята природа, доколкото представят определени полета от миналото като простиращи се в разтегнати времеви рамки и доколкото полагат общностите и индивидите в една почти безкрайна времева продължителност. Това не само удължава звученето на подобни традиции в контексти, където те очевидно са изчезнали, но също проектира образи и идеи за етнокултурни особености векове преди тези практики да са документирани по начините, по които се появяват в етнографските експозиции. И нещо по-важно, музеите и експозициите представят това наследство като обикновено избягват да осъществят рефлексия върху самия дискурс, мотивирал тяхното създаване, а именно – употребите на тези сбирки и експозиции като инструменти за идентичност в процесите на национално изграждане.

Именно това заобикаляне на един важен конструктивистки етап в репрезентацията на подобни музейни звена е това, което привлича моето внимание тук – като илюстриращо подход, който есенциализира етнографското и фолклорното наследство и който отказва да признае елементите на присвояване и употребяване на това наследство за цели, които са тясно свързани с полето на политическото. Според мен това е както симптом на интерпретирането на традиционната култура в контекста на настъпващата модерност, така и характерна черта за Средна Източна и Югоизточна Европа, където чувствителността към съхраняването на тази култура в контекста на няколко империи от XIX и XX в. е особено силна. По един парадоксален начин, за населението от тази част на европейския континент фолклорната култура и фолклорните традиции са както основните елементи, на които се опират колективните схващания за национална специфика, така и „паролата”, с която тези общности встъпват в модерността2. В контекста на засилващо се национално самосъзнание и укрепваща воля за принадлежност към кръга на модерните европейски нации, схващанията за „народа” и „народната култура” изиграват ролята на средство, с което да се преодолее историческият хиатус, породен от ускореното протичане на времето и символните констелации от значения, чрез които традиционните колективни идентичности ще придобият своите модерни „ипостаси”. Те са тези ниши, които – както подчертават и западноевропейските, и местните интелектуалци, съхраняват характеристиките на самобитност, но същевременно поддържат потенциала за изграждане на модерната нация, пазят консерватизма на традициите, но също така и пораждат порива за социална и политическа модернизация.

В настоящия текст ще се опитам да откроя няколко основни моменти в създаването и развитието на големи наративи за националното в музеите с етнографско и фолклорно наследство в Средна Източна и Югоизточна Европа. Като обръщам внимание на примери от различни страни от края на XIX в. до днес, ще подчертая функцията на етнографските експозиции при произвеждането на наративи за етнокултурна специфика на националните общности, при организирането на националното минало около възгледите за „народна култура”, и в насочването на колективното въображение по линия на идеята за „вековни” културни традиции. Разглеждаща развитието на тези музеи като пряко обвързано със символното конструиране на нацията, статията ще очертае тяхната роля в есенциализирането на фолклорните традиции и в представянето им като хранилища на непреходни „национални” ценности. Основната цел на текста е да интерпретира практиките на представяне на етнографското наследство като израз на своеобразна „домашно приготвена хегемония” (вж. Comaroff and Comaroff 1992), даваща възможност на независимите нации в тази част на Европа да помнят своето собствено минало, да поетизират своите културни корени и по този начин да направят по-лесна своята среща (или по-скоро своя сблъсък) с модерността3. Като откроявам специално приноса на етнографското наследство в раждането на националните музеи през XIX и в началото на ХХ век, в текста ще обърна също внимание на употребите, които етнографският дискурс има през периода на комунизма в Средна Източна и Югоизточна Европа и след това, като по този начин подчертая особените проекции, които този дискурс придобива в по-скорошни идеологически, технологични и обществени трансформации.

Създаването на етнографските музеи и експозиции

Дори бегъл поглед към историята на музейните институции разкрива ключовата роля на етнографските колекции в процеса на идентифициране на нацията и в политическите усилия тя да бъде дефинирана в географски територии и през призмата на етнокултурните особености. Създаването на етнографските музеи в източната част на континента протича през продължителния времеви отрязък на ХIХ век докъм началото на ХХ век – период на конструиране и кристализиране на национални идентичности. Появата на такива музеи в Средна Източна и Югоизточна Европа е в тясна връзка с изграждането на етнографски колекции, които – по логиката на прокарваните тогава имперски политики – да покажат населения и култури в рамките на съществуващите империи (вж. Barringer, Flynn 1998; Aronsson, Elgenius 2011). Докато Британският музей развива специални отдели, посветени на Африка, Океания, Южна и Северна Америка с цел да представи културите на местното население на тези четири континента, Руският етнографски музей (основан през 1901 г. като клон на Руския музей) се опитва чрез своите сбирки и експозиции да обедини хората, обитаващи обширната територия между Балтийско море на запад и Тихия океан на изток. В териториите в Хабсбургската империя през ХIХ век се създават множество провинциални музеи – Ландесмузеен – основани със специалната задача да регистрират особеностите на всеки регион и на неговите жители (вж. Bentz, Raffler 2012). В случая с Османската империя – последната имперска сила, оказваща влияние върху Източна и Югоизточна Европа през XIX в., тя разгръща мащабна програма за събиране на намиращите се на нейна територия различни обекти от древността, които излага в създадения през 1852 г. Музей на империята. В своята основа изложените в тези музеи артефакти и документи имат за цел да служат като източници за информация за бъдещите владетели, така че последните да разполагат с необходимото знание и разбиране за земите, над които владеят. Обхващащи огромно разнообразие от етнични групи, култури и езици, империите от XIX в. показват това разнообразие посредством неговите представителни форми в музейни колекции вътре в имперските центрове на властта. Като показват съкровищата на фолклорната култура, изкуства и занаяти, те на практика излагат на показ най-важното съкровище – огромния брой етнични, религиозни и културни групи, обитаващи обширното имперско пространство.

Още по-важен фактор в развитието на етнографските колекции и експозиции е този, който идва отдолу, т.е. от различните етнични групи вътре в съществуващите империи и от интелигенцията на тези групи, и това отразява ясно стремежа на различните национални общности за самоопределение извън рамките на имперската власт. Оформящи сърцевината на това, което по-късно ще се превърне в „национални исторически музеи”, много от етнографските колекции, които се появяват в края на XIX в., се очаква да потвърдят „националната” (т.е. етнокултурна) специфика и да разпространяват визия за обща идентичност и единство на съответните демографски групи. Пропагандирана обилно от интелектуалци в региона, тези визии намират епистемологическа основа в схващането на Хердер за „народа” (Volk), което доминира в европейското философско и културно пространство през XIX в. Съгласно това схващане, нацията съществува като нещо органично, тя се отличава с уникален „народен дух” (Volksgeist) и „характер”, които са ясно изразени и съхранявани като същностни и трайни характеристики в хода на историята. За Хердер езикът и мисълта трябва да се считат като уникални за дадена група хора – следователно целият словесен фолклор, танците, песните, музиката и пр. са вътрешно специфични и белязани от дълбинни и наследени характеристики. Всички нации са сами по себе си „уникални” и „автентични” и те трудно могат да бъдат сбъркани една с друга, съответно изнамирането, събирането и изучаването на фолклорните традиции улеснява поддържането на националната идентичност и  я разграничава от тази на други нации. Воден от подчертано романтичен патос, Хердер настоява за завръщане към селската култура, към традиционното и природното. Представянето на тази култура в сборници и музейни колекции се разглежда като даващо възможност да се разкрият корените на „народа”, да се съхрани автентичен националният дух и да се опази националната самобитност.

Идеите на Хердер имат решаващо значение в отключването на тенденция, която бързо намира разпрострение в цяла Европа по време, когато наполеоновият култ към културата на Древния Рим и Древния Египет постепенно е допълнен и нерядко дори изместен от култа към старините, средновековното наследство и архаичните ценности на фолклора и народното изкуство. В този процес репрезентациите на „националното минало” – посредством събирането, подбора и експониране на етнографското наследство в музеите – е част от цялостното развитие на модерните европейски нации. В края на XIX в. националните движения и политики видимо се намесват в процеса на създаване и развитие на музеите като цяло и особено на онези от тях, посветени на културните характеристики на нацията. В този период повечето от националните групи в Средна Източна и Югоизточна Европа са вписани в рамките на империи, поради това интересът към фолклорната култура е неотделим от целите на националната автономия и политическа независимост, съгласно програмата на модерния национализъм. За разлика от други музеи обаче (напр. Британския музей, Ермитажа, Лувъра, Стокхолмския музей и др.), които са създадени най-вече на основата на кралски сбирки и които имат за цел да изразят универсалните ценности за прослава на нацията, повечето музеи в тази част на Европа са водени от идеята за представяне главно на „национално специфичното”, което намира израз главно в традициите на селските общности. Последното е разглеждано като „културно специфично”, доколкото е свързано с огромните по своя брой селски общности и доколкото е считано за „незамърсено” от чуждите влияния на съседните национални общности или на преобладаващите групи в рамките на съответната национална държава.

Все пак, независимо от откриването на националното през Романтизма и от свързаните с него програми отдолу за изграждане на етнографски сбирки, през по-голямата част от ХIХ век в териториите и националните групи на Средна Източна Европа и Западните Балкани музейните политики са белязани най-вече от имперски инициативи – на Австрийската (1804-1867) и Австро-унгарската империя (1867-1918). В края на ХIХ и ХХ век в столиците и големите градове на тези империи са изградени величествени сгради, предназначени специално за етнографски колекции и експозиции. Паралелно на тези институции се основават също така множество регионални и провинциални музеи, отразяващи специфичната връзка, а понякога и напреженията, между националното и регионалното по отношение на имперските центрове. Етнографският музей в Будапеща – една от най-старите институции в Унгария, е открит като подотдел на Унгарския национален музей през 1872 г., за да свие постепенно своя периметър и да се концентрира върху изчезващите ценности на унгарската култура (вж. Marosi, Klaniczay 2006). По същото време изучаването и съхраняването на фолклорните традиции на унгарското население в Трансилвания е възможност да се представи националното и да се демонстрира обособяване и разграничаване в рамките на империята посредством традиционни артефакти, обградени от дискурс на архаизъм и културна уникалност (вж. Szabó 2009). Един от първите музеи в Югоизточна Европа – Словенският музей в Любляна, е основан през 1821 г. със задачата да съдейства за развиването на културния живот в региона. Включващ още от началото етнографски сбирки (главно костюми), той скоро започва да се възприема като подходящо място за пропагандиране на идеята за общото минало и общото наследство на говорещото словенски население и по този начин като даващо израз на визиите за панславизъм и илиризъм (вж. Lozic 2012: 81–82, 92). По сходен начин Националният музей на Босна и Херцеговина в Сараево – основан през 1888 г. (десет години след като Австро-унгарската империя започва да управлява региона), опитва да популяризира културното наследство и отделната идентичност на Босна – като средство за извеждане на региона извън орбитата на сръбските и хърватските националистически претенции (пак там).

За повечето южни славяни практиката на събиране на етнографски материали се появява още през 40-те години на ХIХ в., но се разгръща като значим феномен най-вече след Панславянската експозиция, организирана в Москва през 1867 г. Въпреки че събраните за тази инициатива експонати остават в Руската империя, експозицията оказва огромно влияние – особено върху балканските народи, сред които тя стимулира по-нататъшно системно събирателство на материали и проучвания в региона. Последните включват инициативи в различни направления (история, археология, етнография и география) в едно общо усилие да се възкреси историческото минало на дадена национална група и да се предложи обяснения за нейните корени и културни особености (вж. Detchev 2010: 211-214, 256). Получило голям обществен резонанс на популярно ниво (напр. в частни сбирки и любителски изследвания), желанието да се възкресят отминалите векове посредством етнографските следи се увеличава особено много, когато страните от тази част на континента придобиват национална независимост през ХIХ в. или през първата четвърт на ХХ век. Като самостоятелни национални държави те влагат огромни усилия за изграждане на свои образователни и културни институции и развиват мащабни кампании за съхраняването и популяризирането на историческото и културно наследство като национална ценност. В тези усилия са ангажирани цяла поредица държавни институции – министерства, университети, обществени организации и дружества и пр. Издават се специални инструкции за събиране на материали, свързани с историческото минало и етнографската специфика на нацията. В България работата по установяването на музейна институция започва непосредствено след националното освобождение през 1878 г. и води до създаването през 1892 г. на Народния музей, чиято етнографска сбирка се обособява в отделна институция през 1906 г. В Белград Етнографският музей е създаден през 1901 г., след половинвековна събирателска дейност на артефакти, свързани с традиционното наследство. Постоянните експозиции на големите етнографски сбирки са сформирани скоро след установяването на тези институции и въпреки че събраният в тях материал далеч не обхваща цялата територия на Балканите, излаганите материали са предимно такива свързани с „националното наследство”, т.е. на преобладаващото по етнически и религиозно признак население в националните държави.

От определена гледна точка създаването на музеи на етнографското наследство през ХIХ и в началото на ХХ в. е отговор на необходимостта от знание за това, което е съществувало като културни характеристики и традиции на територията на съответните държави и представянето на това знание посредством експонирани материални обекти. Основният акцент в тези сбирки и експозиции обаче е върху етнокултурната специфика. Разнообразието от етнически и религиозни групи, съществували като пъстри шарки под плаща на вековен имперски ред, започват да се разпадат и обособяват в отделни етнически и национални етикети – всяка от тях претендираща за отделна „национална” идентичност и настояваща за вековно присъствие в съответната географска територия. Само по себе си това отразява специфична политика на времето и пространството – политика, която разполага дадена „нация” върху неопределена идеологическа ос и върху конкретна географска територия, считана за пространство, което тази общност винаги е обитавала. Това преплита по любопитен начин проекта за модерността с проекта за консервиране на характеристиките, вкоренени във фолклорната култура: чрез съхраняването на старинни форми от своята традиционна култура всяка от тези национални държави успява да си представи своето включване в редиците на модерните нации. Но не само това – тя ангажира гражданите на тези страни в процес, който Балаш Тренчени нарича „етнопедагогика”, т.е. обучаването на населението посредством запознаването му със собственото минало – което обаче има отчетливи етнически параметри и подчертано „самобитен” характер (вж. Trencsenyi 2009). Нещо повече, създаването на етнографски музеи в Средна Източна и Югоизточна Европа е съпроводено от дискурса, че такива музеи отразяват напредъка на тези страни – като имащи капацитет да изградят музеи, с които да демонстрират дистанцията, която са успели да установят спрямо своето предмодерно минало4 По един любопитен начин практиката за събиране на етнографско наследство в музеите от тази част на континента разкрива възможност за съответните държави да се обърнат към модерността и да се присъединят към други по-напреднали нации. По този начин етнографските музеи се оказват не само територии, където различни национални групи се стремят да произведат и да поддържат разлики помежду си, но също така пространства, където напрежението между модерността и традициите съставлява самата същина на репрезентациите за нацията.

Началото на ХХ век и сбирките с фолклорно наследство

Друг важен фактор за развитието на етнографските музеи като съхраняващи „вековни” и „неизменни” национални идентичности е появата и развитието на музеите на открито от края на XIX в. В тях се съдържат и са изложени за посетители етнографски обекти, свързани с народни изкуства, занаяти и домашен инвентар в селска среда и в специално изградени къщи, представящи архитектурата на различни региони  (вж. Chappell 1999). Първият подобен музей е основан през 1891 г. в Скансен, квартал на Стокхолм, и е последван от етнографското село Сентендре в Будапеща (1896 г.) и от много други подобни музеи в останалите скандинавски страни: в Норвегия – Бигдой (1894 г.) и Лилехамер (1887), във Финландия – Сеурасари (1909) и пр. В основата на тези музеи е идеята да се възкреси традиционният живот и занаяти на населението от XVIII и XIX в., като ги представи като все още действително функциониращи. В началото на ХХ век, музеи на открито се появяват в повечето европейски страни, представящи традиционния начин на живот отпреди индустриалната революция. Новите форми на промишлено производство постепенно изместват традиционните занаяти и появата на тези музеи е своего рода гаранция за запазването на свидетелствата за тези практики за бъдещите поколения. Налице е обаче и отчетливата тенденция за открояване на някои региони като съхраняващи особено добре старите и традиционни ценности и за тяхното схващане като представящи „национална” традиция, която надхвърля локалните специфики и която доминира над регионалните вариации вътре в дадена страна.

Появата на такива музеи и постепенното разпространение на техния пример в други страни от европейския континент очертава важността на още един въпрос от особено голямо значение в районите на Средна Източна и Югоизточна Европа – този за „етнографската спешност” на регистриране на традициите. Както отбелязва Д. Шерман, внезапно появила се необходимост да се провеждат етнографски изследвания идва „от необратимото изчезване на изследваната културата” и поставя етнографа в позицията на „спасяващ застрашени или умиращи културни реалии” (Sherman 2004: 691). И наистина, за повечето национални държави в региона настойчивите призиви за документиране на представителни примери за бързо променящата се в модурните условия традиционна култура е също така реакция срещу опасността от загуба на културна идентичност – вследствие от културното влияние от Запада или и от съперничаствата със съседните държави и народи. В края на XIX в. инициативите за съхраняване на „същински” форми на фолклорните традиции се появяват във всички части на Източна Европа и са пропагандирани като имащи решаващо значение за нацията и за бъдещите поколения. Идеализирането обаче на подбрани репрезентативни форми на традицията довежда също до един донякъде дистанциран подстъп към фолклорната култура като „екзотично” пространство. Преобладаващо на прага на ХХ век е схващането, че емблематичните примери на фолклорното изкуство показват изящното естетическо чувство на народа. Политическият романтизъм и тенденцията за естетизиране на националното минало подтиква етнографите да събират главно обекти със специални художествени качества, а понякога – както се случва с често експонираните национални костюми, комбинирайки елементи от различни дрехи, така че да изготвят един действително естетически комплект. Нещо повече, много от тези обекти намират репрезентация в различни картини, които се стремят да представят фолклорния народен стил и да се превърнат в основна съставка в процеса на въобразяване на националното минало. В международен план културните себе-представяния на отделните нации поставят особен акцент в световните изложения в края на XIX и началото на ХХ в., в рамките на които националните култури излъчват отделни елементи от своите традиционни култури и ги излагат редом до тези на други нации, очаквайки да събудят възхита и достойно оценяване на своите културни традиции (вж. Stoklund 1994). Извадени извън техния контекст на съществуване, тези експонирани обекти придобиват статута на произведения на изкуството със специална стойност, които могат да послужат като оправдание за изоставането на националната общност например в политическото или технологическо развитие, в науката или в изящните изкуства.

В периода между двете световни войни, утвърждаването на автономните „национални идентичности” и неговото отразяване в музеите с етнографско и фолклорно наследство, набира особена сила след разпадането на трите големи империи в региона – Хабсбургската, Руската и Османската. Особено интересен случай в това отношение представлява новосъздаденото Кралство на словенци, хървати и сърби (по-късно преименувано на Кралство Югославия), където политиките на етническо и културно самоопределение са в паралел (но така също често и в конфликт) с процеса на изграждане на обща идентичност на „южните славяни”. През 1919 г. е създаден Етнографският музей в Загреб, като неговите сбирки са концентрирани основно върху „хърватското” етнографско наследство, простиращо се в териториите на три културни зони – Панония, Динария и Адриатика, и съответно са „прочистени” от връзки с други области в тази част на Балканския полуостров. Акцентът върху трите основни националности в Кралство Югославия – словенци, хървати и сърби, е съпроводен от относително пренебрежение към културното наследство на другите етнически групи на територията на тази държава, като най-отчетливо това е изразено по отношение на Босна и Херцеговина. Музей за представянето на това наследство в Баня Лука е създаден едва през 1930 г., при това той е с ясно подчертан регионален статут (за разлика от „националните” музеи в Белград, Загреб и Любляна) и е обект на системно пренаписване и интерпретиране като „хърватски” или „сръбски” по време на териториалните и политическите промени по време на Втората световна война, както и след нея (вж. Lozic 2012). Все още неизследван в повечето страни на европейския континент е въпросът за етнографската практика по време на Втората световна война, особено в страните с тоталитарни режими, където новият интерес към пропагандиране на фолклора е тясно свързан с новото политическо инструментализиране на визиите за културните особености на нацията.

Периодът на комунистическо управление и след това

Установяването на комунистическите системи в страните от Средна Източна и Югоизточна Европа след Втората световна война довежда до нов подем в интереса към културата на „народа” и към етнографското наследство като представящо както националния дух, така и ролята на „масите” в историческото развитие. Фолклорът вече се разбира като имащ особена значимост не само заради смисъла му на ценно наследство от миналото, но също и заради функцията му на важен фактор в изграждането на съвременната култура, на важна съставка от нейните популярни и „масови” форми, и на основен пример в пропагандираната връзка между властващата идеология и народа (вж. Vukov 2011). Това обуславя процъфтяването на етнографските експозиции във всички страни от социалистическия лагер, откриването на множество локални и регионални музейни институции, посветени на традиционната култура, и подготовката на множество специалисти, за които събирането и съхраняването на етнографското наследство се превръща в основна професионална дейност5. През целия комунистически период етнографските музеи са превърнати в елемент от пропагандната система на тоталитарните държави в региона – намерило израз в постулатите, че фолклорната култура е творение на „трудовите хора”, в цялостното пренебрежение към религиозните теми в етнографските експозиции и в акцента върху славянските елементи във фолклорната култура. Важно значение в тези десетилетия има също разбирането, че традиционната култура и фолклорът представят по много добър начин „демократичните” и „социалистически” по своята същност идеи далеч преди началото на XIX в. Стремежът към съхраняване на следите от тази култура довеждат до създаването на множество музеи на открито и комплекси с „традиционна” архитектура, където да са представени отново – като в изложбена витрина, ценни артефакти от вече несъществуваща култура.

Във връзка с националните елементи в етнографските експозиции от периода на социализма е важно да се отбележи, че под лозунга на идеологическото братство и съвместната борба за изграждане на комунизма, повечето от музеите с етнографско наследство, изградени преди 1989 г., поддържат силно етноцентричен, а понякога дори открито националистически дискурс. Утвърждавайки регионалната и локална специфика на представяните обекти, те настояват за предполагаемата „автентичност” на етнокултурните групи, разбирана като намерила най-висш израз в културата на народа и в националната култура, схващана вече и като „комунистическа нация”. Разпространението на тези националистически политики на вкорененост и изконна етнокултурна специфика може да се наблюдава в различни страни от региона, като най-последователно тя е приложена в Румъния, Югославия и България през 70-те и 80-те години на ХХ в. Широко споделяна особеност на тези десетилетия е, че в рамките на националната територия малцинствените групи почти не намират съответното внимание в етнографски експозиции както на национално, така и на регионално ниво. Ако изобщо са представени в етнографски сбирки, то е за да се внесе нюанс на културно разнообразие; те обаче така и не получават възможност да заемат централно и представително място – дори в области, където малцинствените групи могат да имат по-значително присъствие. Това определя специфичния подход, използван по отношение на регионите и към репрезентациите на етнографско наследство в различните регионални музеи от времето на социализма. Докато регионалните идентичности са насърчавани и популяризирани като следващи уникална културна специфика, те също така са възприемани като варианти на един основен модел – този на националната култура. Раздвоеността между регионалните и националните идентичности е особено добре изразена при Социалистическа Федеративна Република Югославия, където всяка от шестте републики развива свои национални и регионални политики в цялостната рамка на федералната държава. Едва ли може да буди изненада, че след 90-те години на ХХ век много от тези системно прокарвани стратегии на полагане в полето на националното и етнически изконното се превръщат в обект на продължителни дебати, на опити за преодоляване и отхвърляне, и по този начин откриват нови територии на преосмисляне на национално специфичното в съществуващите етнографски сбирки и експозиции в държавите, оформили се след разпадането на Югославия, Чехословакия и Съветския съюз.

Заключение

По един любопитен начин, комунистическият период отново показва възпроизводството на модел, установен един век преди това и демонстриращ устойчивост и неизменност във времето. Оказва се, че „нацията” действително има трайна и „вечна” проява – поне както това изглежда в подобни сбирки и експозиции. Особено интересни са съвременните опити на постсоциалистическите общества да се дистанцират от политиките, следвани през периода на комунизма, без същевременно да отхвърлят национално обагрените репрезентации в етнографските експозиции. В някои отношения след 1989 г. е налице отчетлива тенденции етнографският дискурс да се възприема като ниша, където музейните политики могат да намерят убежище от наплива на твърде политизирани и чувствителни теми. Краят на комунистическите режими в страните от Средна Източна и Югоизточна Европа поставя началото съответно не само за преоценка на идеологическите политики, които са стояли в основата на етнографските експозиции през годините на комунизма, но също и за възобновения интерес към мястото на фолклора и традиционното наследство в съвременния свят. Важно значение в тази връзка има появата след 1989 г. на експозиции, посветени на културното разнообразие и традиции на различни етнически групи в рамките на националните държави. Представляваща своеобразна реакция срещу десетилетията на потискане и премълчаване на тези „алтернативни” спрямо националния (а понякога и националистически) дискурс, тази поява е също така показателна за значението на традициите, поддържани и представяни в съвременни музейни контексти. Заслужава да се подчертае, че тези сбирки и експозиции са обградени вече не с открояването на тяхната изключителна ценност за „нацията”, а по-скоро с оценката за техния влог в култури, които са се развили исторически на определена територия. Така, освен че предлагат благодатни възможности да се представят разнообразни традиции върху националната карта на етнографското наследство, такива нови инициативи помагат също това наследство да се откъсне от своята вкорененост в националната рамка и традициите да се разглеждат като изменчив феномен, при който националното е само една от неговите многобройни хипостаси6.

Ключов проблем, който стои днес пред музеите с етнографско и фолклорно наследство, е не толкова това какви ресурси за репрезентация да се намерят при техните несъмнено богати сбирки. Въпросът по-скоро е как да се трансформират техните пространства, така че да привличат вниманието не само на чужденци и на водени от идеята за екзотика посетители, но така също и на местните хора; как да „де-ориентализират” етнографските експозиции и как да направят техните послания адекватни на свят, който се опитва да излезе от националните рамки на репрезентация. В етнографските музеи връзката с настоящето е станала до голяма степен невидима. В контекста на бързо променящите се общества и култури, тези музеи днес често са разглеждани като оформящи една консервативна среда. Напомняйки за миналото, такива музеи предпочитат да не обръщат внимание на проблемни въпроси и противоречия в съвременния свят, те са сякаш „извън реалността” и са пример за дискурс, който е ориентиран изключително към себе си. Както отбелязва Д. Шерман, в тях ние сякаш сме „замръзнали в едно безкрайно етнографско настояще: времето на другия”  (Sherman 2004: 698). Преодоляването на този самодоволен характер на етнографските музеи в Средна Източна и Югоизточна Европа е може би основният залог, така че да се създадат условия за техния диалог с постоянно променящия се свят, в който границите на нации, култури и технологии са постоянно предизвиквани и разчупвани.

Като заключителна бележка бих искал да повдигна отново някои от въпросите, които тази политика на “време-пространство”, която се демонстрира в етнографските музеи на Средна Източна и Югоизточна Европа поставя пред съвременните посетители и изследователи. Какво дава подтик за превръщането именно на етнографското наследство в централен пункт на колективните идентичности за хората от тази част на европейския континент? Дали това е само компенсаторен механизъм, с който да се преодолее относителната липса на други ресурси чрез налични сбирки от периодите на национално изграждане, или е по-скоро импулс да се докаже произходът на държавите в съответната (често оспорвана) географска територия? Кое е толкова “уникално” в предмети, които в голямата си част се оказват всъщност широко разпространени и силно приличащи си на външен вид и които имат за цел да покажат споделен културен модел, съществувал на практика из целия регион? Кое е това, което прави възможно възпроизвеждането на този модел и което поддържа тази „самоочевидност” на етнографските експозиции – изразена в правото на местното и националното да разказва своята история по начина, по който намира за добре, и да я съхранява непроменена за продължителен период от време? Кое е това, което подхранва привидната “неутралност” и „безпристрастност” на етнографските сбирки, а така също и тяхната претенция да остават встрани от политическите съображения на съвременния контекст? Последният въпрос е още по-актуален, когато се вземе предвид това, че всяка от тези експозиции е сама по себе си дълбоко политическа и че самият дискурс за нацията и националното е политически конструкт. Но доколкото целта на всяка репрезентация (и особено на тази в музеите) е не само да представя, а така също и да скрива, ние можем да разглеждаме тези експозиции като примери за създаване на своеобразни наративни фикции, на които националните групи ще продължават да се наслаждават, но които изследователите трябва да имат като постоянна отговорност да анализират и поставят под въпрос.

Цитирана литература

Aronsson P, Elgenius G. 2011. Building National Museums in Europe 1750–2010: Conference Proceedings from EuNaMus, European National Museums: Identity Politics, the Uses of the Past and the European Citizen, Bologna 28–30 April. . Linköping: Linköping University Electronic Press.

Barringer T, Flynn T. 1998. Colonialism and the Object: Empire, Material Culture, and the Museum. London: Routledge.

Bennet T. 1995. The Birth of the Museum. History, Theory, Politics. London and New York: Routledge.

Bentz E, Raffler M. 2010. National Museums in Austria. В: Aronsson P, Elgenius G. Building National Museums in Europe 1750–2010: Conference Proceedings from EuNaMus, European National Museums: Identity Politics, the Uses of the Past and the European Citizen, Bologna 28–30 April. . Linköping: Linköping University Electronic Press.

Boswell D, Evans J. 1999. Representing the Nation: A Reader. Histories, Heritage and Museums. London: Routledge.

Chappell EA. 1999. Open-Air Museums: Architectural History for the Muses. The Journal of the Society of Architectural Historians . 58.

Comaroff J, Comaroff J. 1992. Ethnography and the Historical Imagination. Boulder, CO: Westview Press.

Crane SA. 2000. Museums and Memory. Stanford: Stanford University Press.

Cuisenier J. 1980. Hier pour demain: Art, traditions et patrimoin. Paris: C.N.R.S.

Дечев С. 2010. В търсене на българското: конструиране на национална идентичност. София: Институт за изследване на изкуствата.

Fabian J. 1983. Time and the Other: How Anthropology Makes Its Object. 1980: Институт за изследване на изкуствата.

Herzfeld M. 1996. Cultural Intimacy: Social Poetics in the Nation-State. London: Routledge.

Huyssen A. 1995. Twilight Memories, Marking Time in a Culture of Amnesia. London: Routledge.

Kaplan F. 1994. Museums and the Making of Ourselves: The Role of Objects in National Identity. New York: Leicester University Press.

Kirshenblatt-Gimblett B. 1997. Destination Culture. Tourism, Museums and Heritage. Berkeley: University of California Press.

Löfgren O. 1989. The Nationalization of Culture. Ethnologia Europaea .

Lozic V. 2010. National Museums in Bosnia-Herzegovina and Slovenia: A Story of Making “Us”. В: Aronsson P, Elgenius G. Building National Museums in Europe 1750–2010: Conference Proceedings from EuNaMus, European National Museums: Identity Politics, the Uses of the Past and the European Citizen, Bologna 28–30 April. Linköping: Linköping University Electronic Press.

Macdonald S, Fyfe G. 1996. Theorizing Museums. Representing Identity and Diversity in a Changing World. Cambridge, Mass.: Blackwel Publishers.

Marosi E, Klaniczay G. 2006. Тhe Nineteenth Century Process of “Musealization” in Hungary and Europe. Budapest: Collegium Budapest .

Citekey Mishkova 2009 not found

Sandberg MB. 2003. Living Pictures, Missing Persons. Mannequins, Museums, and Modernity. Princeton: Princeton University Press.

Sharenkova R. 2010. Forget-Me(-Not): Visitors and Museum Presentations about Communism before 1989. В: Dobos C, Stan M. Politics of Memory in Post-Communist Europe. Bucharest: Zeta Books.

Sherman DJ. 2004. “Peoples Ethnographic”: Objects, Museums, and the Colonial Inheritance of French Ethnology. French Historical Studies . Summer (3).

Szabó L. 2009. Narrating “the People” and “Disciplining” the Folk: The Constitution of the Hungarian Ethnographic Discipline and the Touristic Movements (1870-1900). В: Mishkova D. We, the People: Politics of National Peculiarity in Southeastern Europ. Budapest & New York: CEU Press.

Stoklund B. 1994. The Role of the International Exhibitions in the Construction of National Cultures in the Nineteenth Century. Ethnologia Europaea .

Trencsenyi B. 2009. History and Character: Visions of National Peculiarity in the Romanian Political Discourse of the Nineteenth-Century. В: Mishkova D. We, the People: Politics of National Peculiarity in Southeastern Europe. Budapest & New York: CEU Press.

Vukov N. 2011. Conceptualizing Folklore along “Disciplinary Lines.” The Political Entanglement of Folklore Studies in Socialist Bulgaria. В: Brunnbauer U, Kraft C, Schulze M. Sociology and Ethnography in East-Central and South-East Europe: Scientific Self-Description in State Socialist Countries. Vol. 31. Munich: Bad Wiesseer Tagungen des Collegium Carolinum.

  • 1. Статията е преведен и адаптиран вариант на следната публикация – Vukov, Nikolai. 2011. Ethnoscripts and nationographies: imagining nations within ethnographic museums in East Central and Southern Europe. In: Dominique Poulot, Felicity Bodenstein & José María Lanzarote Guiral (eds), Great Narratives of the Past. Traditions and Revisions in National Museums. Conference proceedings from EuNaMus, European National Museums: Identity Politics, the Uses of the Past and the European Citizen, Paris, 29 June – 1 July & 25-26 November 2011. EuNaMus Report No 4. Published by Linköping University Electronic Press: http://www.ep.liu.se/ecp_home/index.en.aspx?issue=078
  • 2. За подробно представяне на тази теза вж. Mishkova 2009 и встъплението към този ценен сборник.
  • 3. За преглед на политиките в представянето на нацията в музеи, вж. Boswell, Evans 1999; Cuisenier 1980; Kaplan 1994; Löfgren 1989. Относно сложната и многопосочна връзка между музеите, модерността и новите форми на социална и културна памет, вж. Bennet 1995; Crane 2000; Herzfeld 1996; Huyssen 1995; Sandberg 2003.
  • 4. Вж. проникновения анализ на Дж. Фабиан за разполагането на общностите върху времева ос, разположена много често между полюсите на прогреса и изостаналостта (Fabian 1983)
  • 5. За преглед на тези тенденции вж. Sharenkova 2010
  • 6. За преглед на предизвикателствата при репрезентиране на разнообразието в съвременните музеи, вж. Macdonald, Fyfe 1996; Kirshenblatt-Gimblett 1997.
Година: 
2016
Том: 
13
Книжка: 
2
Дата на публикация: 
13.03.2017