Skip to content Skip to navigation

Пътят на една постоянна експозиция

Основната задача на статията е да проследи пътя на Музея за история на София от фондохранилище на културни ценности до културно-научна институция с широки функции в социализацията на културното наследство на българската столица днес. Този път се вписва в специфичното развитие на българските музеи, следва неговите проблеми през целия ХХ век, както и в началото на ХХІ в., и дава възможност за по-общи констатации в контекста на държавната, научната и обществената практика по отношение на културното наследство и в частност на музеите в България. Проследява се специфичния път на музея като институция, намирането на подходяща сграда за негов дом и откриването на постоянната му експозиция. 

The main task of this article is to trace the path of the Sofia History Museum from the depository of cultural values to cultural and scientific institution with broad functions in the socialization of cultural heritage of the Bulgarian capital today. This path fits the specific development of Bulgarian museums, follows its problems throughout the twentieth century and early twenty-first century and gives opportunity for more general findings in the context of civil, scientific and social practice in terms of cultural heritage in particular to the museums in Bulgaria. Tracks the specific path of the museum as an institution, finding a suitable building for his home and the opening of its permanent exposition.

Престолният град на Третото българско царство трябва да бъде означаван все тъй с паметници на духовното величие, както означаваме днес Преслав с Първото българско царство и Търново с Второто българско царство.

Петър Славински, уредник в Столичния общински музей, 1941 г. – в-к „Дъга”, № 449/1.ХІІ.1941 г.

На 17 септември 2015 г. в реконструираната сграда на бившата Общинска минерална баня, се откри постоянната експозиция на Музея за история на София (МИС). След повече от 70 години столицата отново има своя храм на музите и попълва празнина в културния си пейзаж. Настоящият текст няма за цел да представи адаптацията на сградата от баня в музей. В неговия фокус не е и критичен анализ на тематико-експозиционния план на постоянната експозиция, макар че логично ще се наложи коментар на нейното съдържание. Той няма да обсъжда и пространственото оформление на експозицията, но ще се постарае да разкрие отделни негови акценти. Основната задача на разказа е да проследи пътя на МИС от фондохранилище на културни ценности до културно-научна институция с широки функции в социализацията на културното наследство на столицата днес. Този път се вписва в специфичното развитие на българските музеи, следва неговите проблеми през целия ХХ век, както и в началото на ХХІ в., и дава възможност за по-общи констатации в контекста на държавна, научна и обществена практика по отношение най-общо на културното наследство и в частност на музеите. Темата, която поставям, е илюстрирана с Музея за история на София, но неговата история е показателна за резултата от пресичането на държавната/местната политика и идеологията за развитието на културата и науката с предизвикателствата на практиката в конструирането и ре-конструирането на културни територии в България. В глобален план, еволюцията на музея като институция винаги е поставена в сложната ситуация между култура, идеологии и официална идеология. Исторически динамичният образ на музея като „храм – форум – училище - хранилище” в трансформационната рамка „държава – наука – музей” в български условия се развива на демократична основа, подобно на повечето средноевропейски народи в периода на национално консолидиране и държавно утвърждаване. Националната държава превръща музеите в стожер на своята културна идентичност и политика. Особено отчетливо тази тенденция се изразява при разпадането на многоетничните империи и борбата за утвърждаване на младите нации. Българският пример е показателен в това отношение и се вписва в традицията на Централна и Източна Европа. Разликата със западноевропейските и колониалните държави дава отражение както в идеологическата база, върху която възникват музеите, така и на тяхната спецификата в профилирането им.

Целта на текста всъщност е колкото информативна, толкова и провокативна – за продължение на дебата относно обективизирането и конкретизирането на отношенията политика – културно-научни институции в условията на задъхващото желание за европейски стандарти на българското общество, от една страна, и от друга – сравнение на „българския опит” с чуждестранни музейни практики.

***

Исторически музеят е свързан с властта, богатството и града. Още първата институция с названието музейон 1, основан около 308 г. пр. н. е., се появява в Александрия – град, създаден и именуван от Александър Велики след завладяването на Египет. Може да се каже, че необходимостта от основаването на Музейона е предопределено още в момента на основаването на града (332/331 г. пр. Н. Е.) и това не се базира само на пророчеството, че той ще се прослави, а в демонстрираното величие на новопоявилата се династия на Птолемеите, която основава огромната Александрийска библиотека, където се съхраняват постигнатите и се генерират нови знания. Знанието, като привилегия на властимащите се допълва от желанието за естетическа наслада и притежание на красиви предмети. След покоряването на Древна Гърция от Рим нескончаем поток от образци на върховото, класическо гръцко изкуство потича към столицата на новата империя. Според Плиний Млади (Писма 1984: 90), в Рим се създават тържища за произведения на изкуството. Тези тържища са типични за римското прагматично мислене и отразяват повишения интерес към произведенията на изкуството в качеството на средства за натрупване на богатство. Численото нарастване на колекциите на владетелите налага те да се опишат и систематизират. Единствените писмени документи от това време достигнали до нас са два папируса, съдържащи “инвентарни описи” на скулптурите съхранявани в Термите на Каракала. Те са съставени при управлението на император Септимий Север (193-211). В този първи по рода си „каталог” на скулптурна колекция са отбелязани както произведенията на изкуството, така и имената на техните създатели. (Недков 1998: 130)

Тенденцията за неотделимата връзка между властта-богатството-града и музея продължава през Средновековието, но се утвърждава в Новото време. Общопризнатата констатация, че музеят в съвременната си вид, е европейско явление като институция на паметта се обосновава през Ренесанса. Началото е поставено от колекции от любопитни предмети (кабинет от куриози) или картини, собственост на европейските крале и аристократи. За първи път думата музей се използва за съвкупността от сграда и експонати през 1682 г. в Англия, когато Елиас Ашмол дарява колекцията си на Оксфордския университет. ХІХ в. и ХХ в. са времето, в което всеки уважаващ славното си минало град създава свой музей – например Йена, Мадрид, Лодз или дори комплекс от музеи, както е във Виена (Historisches Museum der Stadt Wien, открит през 1887 г.)

 

***

 

Началото

През 1928 г. по предложение на тогавашния кмет на гр. София Владимир Вазов, столичната управа взема решение за създаване на столичен общински музей. (ДАС, ф. 1к, а.е. 1259, л. 29) Общият дух на политиката, която ген. Вазов води за издигане на българската столица до най-развитите европейски градове2, има за резултат и полагане основите на едно от емблематичните за всеки град места на паметта – на неговия музей. Решението на столичната община потвърждава известната в музеологията теза, че музеят е продукт на социалната еволюция. За това появата на общинския музей може да се приеме за логично, закономерно и до голяма степен предопределено от развитието на страната в този период. Решението и цялостната подготовка са част от предвижданите тържества по повод хилядагодишнината на Златния век на българската книжнина, 50-годишнината от Освобождението на България и провъзгласяването на София за столица, което го прави част от общонационалната културна политика на държавата. (Бояджиева 1994: 9)

За реализацията на това важно в културно-историческа перспектива решение са привлечени известни учени, ангажирани с музейната практика – професорите Богдан Филов (археолог, по това време директор на Народния археологически музей), Гаврил Кацаров (класически филолог, историк и археолог, Ректор на Софийски университет), Хараламби Тачев (художник-декоратор), Христо Филипов. В последвалите години към изграждането и утвърждаването на музея са привлечени изтъкнати културни дейци – Орлин Василев – писател и уредник в музея, Стилиян Чилингиров – бивш директор на Народната библиотека (1919-1922) и на Народния етнографски музей (1923), а по-късно един от основателите на Съюза на българските писатели и негов председател (1941-1944), художникът Цанко Лавренов и др.

Основната задача на музея е записана в неговия Правилник: Да събира, проучва и пази ония предмети от материалната култура на София, които имат или ще имат значение за историята на София. На 30.ХІ.1941 г. в-к „Утро” в своя брой № 6999 по повод откриването на музея съобщава, че общинският музей: ще обхваща етнография, археология, стопанство, културен живот и пр. По повод 40-годишнината на музея, неговият тогавашен директор Елинка Бояджиева изтъква: Така в началото на второто десетилетие от раждането на идеята за създаването на музея, макар трудно и болезнено в усложнената политическа и икономическа обстановка, когато кънтят оръдията на войната по цяла Европа и бързо напредват на изток, в българската столица се разпалва факел на духовността. Столичани имат възможността всеки ден да се срещат с творби и създатели на човешки ценности, да обогатяват своя дух и култура. (Бояджиева 1994: 12) Констатациите на наследниците само потвърждават идеята на първосъздателите: в най-близко бъдеще да направят столичния общински музей едно културно огнище, с което столичната община да даде достоен пример на останалите общини в страната. (В-к „Лъч” 1929/25 юли)

Според музейна статистика, предложена от Андре Девале, 90% от съществуващите музеи са създадени след Втората световна война, а 2/3 от тях – след 1972 г. (Desvallees 1994: 24) Поставен в тази статистика, Музеят за история на София се оказва в кръга на онези 10% от световните музеи, които водят началото си (най-късно) от първата половина на ХХ в. – факт, достоен за уважение не само заради институцията, но и заради нейните създатели, които в това ранно (от днешна гледна точка за музейната практика) са осмислили и приложили разбирането за музея като социокултурен феномен с фундаментално значение за модерното време и институализиран аспект на историческото чувство (Бонева 2007: 29)

 

Институцията 

По своя замисъл като културен център на столицата, при създаването си МИС включва три отдела: веществени паметници, исторически архив и картинна галерия. Неговият правилник, утвърден през 1929 г., е изработен на основата на действащия в края на 20-те г. на ХХ в. Закон за народните читалища (ДА-София, ф. 1к., оп. 2, а.е. №1258; Бояджиева 1994: 11) и определя събирането, проучването и запазването в общинския музей на всички печатни, ръкописни, художествени и др. Произведения на духовната и материлната култура от значение за историята на София. (Коцев 1994: 269)

Интерес представляват дебатите около именуването на музея. Създадената и по този повод комисия, която има за задача наред с това да напише и история на София, разисква предвиденото в проекто-правилника наименование: народен музей. Превес взема мнението, изказано от председателя на комисията проф. Б. Филов, според когото народен носи конотацята на държавен, национален и следователно не отговаря на целите, задачите и статута на обмисляния музей. Така, музеят остава под названието Столичен общински музей. (Бояджиева 1994: 10) Не успях да открия данни кога точно и дали този акт е официализиран, но след Втората световна война музеят се появява под името Градски музей.

В началото на 50-те г. на ХХ в. се оформя идеята за отделянето на музея, архива и художествената галерия като самостоятелни институции. Реализирането й започва с доклада на Магдалена Станчева – археолог, току-що назначена за уредник в музея, останала да работи в него десетилетия и внесен в ИК на СГНСДТ от Симеон Игнатовски – един от най-ценените в колегията и софийското общество съзидатели на музея, на 9 октомври 1952 г. В Решението на ИК, записано в Протокол № 60/част ІІ, с. 21, под т. 2 е записано:

Да се преименува Градският музей при СГНСДТ в Музей за история и изграждане на София. (Бояджиева 1994: 13)

С това сагата по (пре)именуване на институцията не спира. През 1998 г. МИИС се трансформира в Общинско предприятие „Стара София” със Софийски исторически музей (СИМ). Чисто институционалното разширяване на функциите на музея с изучаването и опазването не само на движимото, но и на недвижимото културно наследство на територията на Столична община, чрез странното име „предприятие” води до редица недоразумения в общественото съзнание и идентифициране на музея като такъв, още повече, че и по това време той няма своя сграда и постоянна експозиция.

През м. юни 2012 г., отново с решение на СОС, ОП „Стара София” със СИМ е преобразувано в Общински културен институт „Музей за история на София”, а през 2015 г. той получава статут на Регионален исторически музей.

 

Сградата

Съвременното понятие музей включва две жизненоважни за функционирането на институцията дадености: колекция и сграда. Липсата на първата обезсмисля музея, но липсата на втората – сградата, го превръща в анонимен за обществото и публиката, което е не по-малко трагично по отношение на колекцията и мисията на институцията. Първосъздателите имат съзнанието за необходимостта от сграда на новосформирания музей. Особено активен е проф. Б. Филов, който вижда благодатно място в църквата „Св. София”3, но отново по негови думи силни енориаши не позволяват друго използване на храма. (Бояджиева 1994: 10) Последователно се отхвърлят помещенията на дружество „Милосърдие” към санитарните служби, намиращи се на пл. „Славейков”, на различни читалища. Свой дом музеят получава едва в края на 1941 г. с активната помощ на кмета Иван Иванов. Сграда на пл. „Бански” приютява музея, архива и библиотеката. Но музейният дом не просъществува за дълго. Бомбардировките над София в началото на 1944 г. поразяват две от най-известните музейни институции в столицата – Народния етнографски музей (намирал се точно срещу Народното събрание) и Музея за история на София. И ако НЕМ получава свое пространство в бившия царски дворец още през 1954 г. (Дечева 2014), МИС остава бездомен повече от 70 години. Усилията за „намиране”/получаване на сграда е мъчителен и труден процес за работещите в музея. Надеждите, че първите етажи на новопостроената в началото на 60-те г. сграда на ул. „Екзарх Йосиф” №27 ще бъдат за МИС, остават попарени с Постановлението на МС от 04.08.1961 г. – помещенията са дадени за магазин. И до днес софиянци помнят магазин „София”, достъпа до археологически разкопки в него и поместването на изложби между щандовете в края на 70-те и началото на 80-те г. на ХХ в.

Промените в държавата стимулират музейните работници за неизползвани до този момент възможности за поредно разгласяване на проблема с музейната сграда. В дните около празника на София – 3 април, те провеждат тридневна символична стачка. Резултатът е предложение от страна на общината на две сгради – на бившето Съветско посолство на ул. „Раковски” № 92 и на ул. „Будапеща” № 1. (Бояджиева 1994: 16) И двете обаче са оценени като непригодни за музей. Някъде на границата на двата века се появява и предложение за заемане на помещения в бившия царски дворец, което обаче е отказано от музейните специалисти.

Решаващо значение за появата на сграда и действителното конституиране на Музея за история на София има Решението на СОС от 1998 г. за адаптация на сградата на Централната общинска минерална баня за Музея на София с активно присъствие на минерална вода. (http://www.sofiahistorymuseum.bg/bg - 28.01.-2016) Първоначално това решение среща съпротивата на архитекти, специалисти по градоустройство, културни дейци, общественици, граждани, които дори в деня на откриването на постоянната експозиция на музея в реконструираната сграда продължаваха да въздишат по старата баня. Промяната на заданието за реконструкцията и наложеното изработване на няколко архитектурни проекта само „завършват” трънливия път на музея към собствен дом. Той се помещава по западния и южния фронт на сградата, централното фоайе и два от четирите вътрешни двора (обща разгъната площ ~ 7000 кв. м.). Последният етап на консервация, реставрация и адаптация на сградата се реализира с финансиране по Oперативната програма на ЕК и МРРБ "Регионално развитие" 2007-2013. Сградата е реконструирана и ремонтът завършен през 2014 г.

Изборът на тази емблематична за столицата сграда се оказва изключително удачен. Построена по идеен проект на арх. Петко Момчилов и Фридрих Грюнангер, украсена с фризове в стил сецесион от художника Хараламби Тачев, с керамични изображения на Аполон Медикус – бог на здравето и богиня Тюхе – покровителка на градовете, изпълнени по технология на проф. Стефан Димитров и с каменни пластики от Георги Киселинчев, сградата е естествена среда за разгръщане на музейния разказ за София и софиянци. Забележителният образ на Централните общински минерални бани впечатлява с мощната многопланова композиция, сложните обеми на покривното покритие, с богатата фасадна сецесионова декорация. Заедно с градината пред тях и прилежащите исторически сгради от различни епохи тя образува уникален живописен ансамбъл. Връзката с разширените в близост археологически разкопки е важна за облика на историческия център на столицата и много подходяща за отредената роля на сградата като Музей за историята на София. (http://www.sofiahistorymuseum.bg/bg 28.01.2016)

 

Колекциите и постоянната експозиция

В първия Правилник на Общинския музей е записано, че събирателската му дейност е насочена към картини, планове, старинни и нови предмети, археологически находки, скулптури, книги от Възраждането в София, книги за историята на София. (Бояджиева 1994: 10) До началото на 40-те г. във фондовете на музея постъпват предимно картини, книги и незначителен брой етнографски предмети. Разрушенията на сградата при бомбардировките не подминават и фондовете. Малкото оцелели експонати са съхранени и стават основа за събирането на нова музейна колекция – картини на Обербауер от стара и изчезнала София; стари снимки на града; факел от Олимпийските игри през 1936 г., копие от филма „Любовта е лудост” и др. (Маринова 2008: 66) През 1952 г. тя притежава 486 предмета и снимки, 42 единици от т.нар. „друг фонд” и 53 от т. нар. Царския фонд (предмети от двореца, принадлежали на царската фамилия) – общо 581 фондови единици (Бояджиева 1994: 12) Политическите и икономическите условия в края на 40-те г. дават възможност за закупуване на лични вещи на видни държавници, културни и просветни дейци, работили в столицата: бюрото на Стефан Стамболов, мебелировка от дома на Константин Стоилов и Димитър хаджи Коцев, лични вещи на Драган Цанков и др. В този период се поставя началото на Нумизматичната колекция, в чиято основа е дарение от Българска народна банка и „Златарска промишленост”. (Маринова 2008: 65) Строителството в центъра на столицата разкрива археологически пластове, чийто находки оформят археологическата сбирка на музея.

Десетилетия наред основна за музея остава събирателската дейност. Инвентарните книги сочат като най-активен в това отношение периода на 60-те и 70-те г. на ХХ в., когато наред с откупките се засилва и дарителството на културни ценности. Показателно в това отношение е дарението на облекла, униформи, детски играчки и трапезни съдове от фамилията на Ив. Ев. Гешов – общо над 200 предмета, които са сериозен документ за стила на живот и манталитета на софиянци от края на ХІХ и първата половина на ХХ в. Към 2016 г. музеят притежава вече над 120 хиляди движими културни ценности (http://www.sofiahistorymuseum.bg/bg - 02.02.2016) от хилядолетната история на града.

Изборът на сграда за МИС и започнатата й реконструкция активизират подготовката на постоянна експозиция. През годините музейната колегия разработва различни проекти, проверява ефекта им във временни изложби, води дебати около основните акценти на „бъдещия” музей. През 2013 г. заседава специално назначена комисия по изработване на концепция, тематична структура и тематико-експозиционен план на постоянната експозиция. В нея, наред с музейните специалисти – Марияна Маринова, Георги Коцев, д-р Надежда Кирова-Йовчева, Константин Шалганов, Каталина Салтирова, д-р Александър Мирков, доц. д-р Мирелла Дечева, са привлечени изтъкнати учени – проф. Дойно Дойнов (историк, председател на Общобългарския комитет „Васил Левски”); доц. Мария Рехо (Национален археологически институт с музей при БАН), проф. Александър Янакиев (директор на Института за изследване на изкуствата при БАН); доц. Александър Гребенаров (Институт за исторически изследвания при БАН, започнал професионалния с път в Музея за история на София). Тя е сформирана със Заповед № 24/07.04.2013 г. на директора на музея. През 2014 г., след рецензиране от водещи специалисти от БАН, тематико-експозиционният план е одобрен и се пристъпва към реализирането му.4

В основата на подготвяната експозиция стои тематико-хронологическият принцип, чрез който се акцентира на историческата значимост на събития, факти, личности за развитието на града. Хронологически експозицията обхваща периода от неолита (VІ-то хилядолетие пр. н. е.) до 40-те г. на ХХ в. Главната тежест е насочена към периода на новото време, когато през 1879 г. градът е избран за столица на възстановената българска държава. Този факт придава на местните събития общонационално значение, което от своя страна изисква прецизност в предлагания разказ, за да не се дублират теми и събития, представени в добре развитите столични музеи с национален статут – Националния истрически музей, Националния военно-исторически музей, Националния археологически музей при БАН, Националния етнографски музей при БАН и др. Стремежът на авторите е чрез използвания в музеите достъпен, образен и атрактивен начин за представяне на историческите факти и събития, те да бъдат непринудено възприемани от различни възрастови и социални категории на обществото.

Постоянната експозиция е решена в 8 основни теми: І. Наследството на древността – Корените на града, Сердика в пределите на Римската империя, Сердика е моят Рим; ІІ. Силата на духа – Монументалното изкуство в храмовете от ХV-ХІХ в., Храмова живопис от края на ХVІІ в. до края на ХІХ в., Художествени занаяти от ХІХ в., които обслужват християнския култ, Старопечатни книги от ХVІІІ-ХІХ в., София – съвременен център на различни етноси и култури; ІІІ. Третото българско царство – Династична връзка на българския монарх със Западна Европа, Дворцов кабинет; ІV. Софийската улица; V. Държавни и общински институции – Народно събрание, Министерски съвет, Столична община; VІ. Домът и облеклото на софиянеца; VІІ. Културен живот и свободно време; VІІІ. Мемориал на създателите на сградата на Общинска минерална баня.

Разказът за хилядолетната история на град София е визуализиран с шедьоври на изкуството, които са национално богатство: златната тракийска купа от с. Казичене; златни фибули, украсени с ахати от римската епоха; стъклен съд тип ваза диатрета, стенописи от Софийската Мала Света гора; Златната каляска, стил Луи ХVІ, както и с предмети от ежедневието и празника на софиянци - официални и бални облекл, накити и аксесоари, обзавеждане от Възраждането и след освобожденската епоха, сребърния сервиз от кафене „6 септември”, детски играчки, музикални инструменти и пр. Динамичност на експозицията създават кратките филми, съобразени с основните теми, архивните снимки, инсталациите.

Изключителен интерес предизвиква Златната каляска на Мария Антоанета, подарък за сватбата на цар Фердинанд от майка му – принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска, дъщеря на последния френски крал Луи-Филип. Изложена върху огледален подиум, който осигурява поглед „отвътре”, с впрегнати 6 коня с парадна амуниция (макетите в естествена големина пристигнат в България заедно с каляската, за да поддържат в готовност конската сбруя), тя напомня за амбициите на младия български владетел. Заседателната маса от Министерския свет през 30-те г., личните бюра на Стефан Стамболов и Константин Стоилов, тронът от Народното събрание, от който българският владетел е произнасял Тронното слово при откриване на всяка сесия; дипломатическият костюм и сабята на д-р Вълкович пресъздават атмосферата на креативност и мисъл за съдбините на държавата, с които е наситен общественият живот в следосвобожденска България.

Особено атрактивно е представена темата Софийската улица. Наред с живописните шопски костюми по нея вървят дами, облечени в изтънчени западни облекла, с капели, ръкавици и копринени чадърчета. Бебетата не са вече в цедилки, а във фини детски колички. По павираните улици се движат автомобили (експониран е автомобил тип „Мерцедес” от 1905 г., който е първото моторизирано превозно средство в Двореца. Закупен е от барон Ладендорф, след като е спечелил вицешампионско място в ралито Берлин-Мюнхен), велосипед тип „Паяк”, таксиметрови коли. Електрически трамвай (възстановка) предлага мултимедийна „разходка” по софийските улици от първата половина на ХХ в.

В Концепцията на постоянната експозиция на МИС е записано, че чрез нея: жителите на града ще осмислят своето място в него и ще се приобщят към проблемите му. (Концепция 2013: 2) В този аспект, заложените тенденции не само в постоянната експозиция, но и в цялостната политика на музея се равнява по съвременните тенденции в световната музеология, наложени в края на ХХ в. Ето разбирането, поставено като основополагащ принцип в цялостната дейност на МИС: Музеят вече не е, ако някога е бил, институция, невинно ангажирана в процесите на колекциониране, консервация, класификация и показ на обекти. Сега той е един от многото компоненти в списъка на индустрията на свободното време, ... неизолиран от политическия и икономическия натиск или от експлозията на образи и значения, които трансформират нашата връзка с времето, пространството и действителността в съвременното общество. (Silverstone 1994: 161). За привличането на детската и младежката публики е предвиден Учебен музей, а до окончателното му оборудване се провеждат регулярни ателиета: по повод календарни празници (2013-2016), Ваканция в музея (2015), Зимна приказка в музея (2016). За публиката със специален интерес към историческото познание се организират ежемесечни лекции, подготвени от изтъкнати специалисти от ИФ към СУ „Св. Климент Охридски”, за което двете институции са подписали рамков договор.

***

Откриването на постоянната експозиция на Музея за история на София в реконструирана сграда е събитие от изключително важно значение за развитието на музеите в България, за опазването на културното наследство, за културната политика на местно и национално ниво. Сградата отговаря не само на интереса на гражданите и гостите на София, но и самочувствието на българската столица. Зад бляскавото откриване на 17 септември 2015 остават усилията на настоящия музеен екип по създаване и реализиране на експозицията, както и търсенията на предходните поколения музейни специалисти. Пътят до настоящата постоянна експозиция на МИС е всъщност пътят на музея до самоутвърждаването му като постоянна институция с идеална цел, в служба на обществото и неговото развитие, открита за публиката, която придобива, съхранява, изследва, комуникира и експонира с цел изучаване, образование и наслада материални свдетелства за хората и тяхната среда. (ICOM 2002: 26).

Цитирана литература

Бонева Л. 2007. Музейните изложби. Пространство-колекции-публика. София: Сдружение "Кръг Будител".

Бояджиева Е. 1994. 40 години Музей за история на София. В: Иванов Т. София-Сердика-Средец. Vol. 2. София: Музей за история на София.

Дечева М. 2012. Между политическите залози и (ре)конструираните територии [Интернет]. [Интернет]. Available from: http://ebox.nbu.bg/ant14/view_lesson.php?id=6

Концепция за постоянната експозиция на Музея за история на София. 2013.

Коцев Г. 1994. Културната дейност на Софийската община между Първата и Втората световна война. В: Теофилов И. София-Сердика-Средец. Vol. 2. София: Музей за история на София.

Маринова М. 2008. Съдържание на фондовете на Софийския исторически музей и проблеми при комплектуването им. В: София-Сердика-Средец. Vol. 4. София: Музей за история на София.

Недков С. 1998. Музеи и музеология. София: ЛИК.

Плиний М. 1984. Писма. Бакърджиева Н, Тодоранова В. София: Народна култура.

Desvallees A. 1994. Presentation. В: Vagues. Une antologie de la nouvelle museologie. Paris.

ICOM. 2002. Code of Ethics for Museums.

Silverstone R. 1994. The Medium is the museum: on Objects and Logics in Time and Space. В: Miles R. Towards the Museum of the Future. New European Perspectives. London: Routledge.

  • 1. Терминът музейон води начало от Древна Гърция. Той определя мястото, в което се съхраняват подаръци, отправени към боговете в Храма на деветте музи. По време на класическия период се въвежда строга отчетност на паметниците, съхранявани в храмовете. Те се инвентаризират, предават се и се приемат по опис от специални хранители – кустоси. (Недков 1998: 28)
  • 2. Ген. Владимир Вазов е кмет на София от 1926 до 1932 г. По време на неговото управление. е реорганизирана пожарната, изградени са Рилският и Витошкият водопроводи, разширена е електрификацията, усъвършенстван е градският транспорт. София става една от най-зелените столици в Европа.
  • 3. През 2013 г. в подземното ниво на базиликата „Св. София” е открита музейна експозиция – филиал на Музея за история на София.
  • 4. Процесът по подготовка и реализация на постоянната експозиция на МИС и в този период е свързан с полемики относно стойността на подготвяната експозиция, която е атакувана най-просторно в медиите и социалните мрежи, независимо от действителните мотиви на противниците й. Особено показателна в това отношение е групата: „Да не допуснем в Софийския музей подмяна на историята” и водещия в нея Димитър Гачев. (https://www.facebook.com/groups/752224081525704/?fref=ts)
Година: 
2016
Том: 
14
Книжка: 
2
Дата на публикация: 
13.03.2017