Skip to content Skip to navigation

Музеите: минало, настояще и бъдеще

През годините музеите, възприемани традиционно като места на памет, придобиват и образователна функция. Този процес е обект на анализ и наблюдение от страна на изследователи музеолози в световен мащаб. Книгата на Иглика Мишкова „Образование в музея. Състояние и перспективи в България” поставя българската ситуция в международен контекст. В изследването е използван интердисциплинарен подход, както и методи на музеологията и етнологията, включително наблюдение, интервюта, анкети, интерпретация на информацията, анализ на експозиционни практики и образователни програми, организирани събития в музеи, а също така и методи на антропологическа интерпретация и дискурсивен анализ, методът на native ethnology and native museology.

Основен акцент е поставен на все по-голямата необходимост от присъствие на музеите в интернет, наложено от съвременния начин на живот основно на младите, които са и обект на образователните стремления на музеите. Целта на книгата е да се извърши „научно изследване и теоретично изясняване образователните функции на музеите” (Мишкова 2015: 15). Думата образование авторката разбира и използва в широк смисъл като „развитие на човека, образование на интелекта му, развитие на личностните му качества, ценностна система и светоглед.” (Мишкова 2015: 15).

В центъра на изследователския интерес е поставен Националният етнографски музей към БАН (НЕМ), чиито практики са сравнени с решенията на различни чуждестранни музеи със сходна тематика. Други български музеи присъстват епизодично.

Предмет на изследване са „музеите като институции, осъществяващи неформално образование” (Мишкова 2015: 16), а обекти на изследване, определени от авторката като косвени такива, са посетителите и уредниците на музея. Периодът, към който се отнася изследването, е около 25 години – от началото на 90-те години на ХХ век до началото на 2014 г.

Книгата има увод, три глави, заключение и две приложения.

И. Мишкова представя идеята за пост-музея, който трябва да дойде на мястото на музея в бъдеще. Терминът е изграден въз основа на термина и идеята за постмодернизма. В центъра на идеята за пост-музея е използването на музейните сбирки, а не комплектуването им, както и представата за конструиране на знание в тази институция, а не за предаването му. Изследователката набляга на необходимостта музеите да бъдат модернизирани, за да се развие образователната им функция, настоява, че те трябва да се променят, като дава за пример промяна в дейността им.

В първата глава „Музейната експозиция – комуникативни и обазователни функции” И. Мишкова представя накратко историята на музейното дело и отношението между училищата и музеите в исторически план. Последната тема я занимава през голяма част от книгата. Авторката прави класификация на музеите по скалата 1.0 – 4.0 по аналогия на класификацията web 1.0, 2.0, 3.0 (Walhimer), представя концепцията на Нина Саймън за participatory museum и типологията на изложбите според Дийн и Гуриън.

Изследователката настоява на необходимостта в музея да се конструират значения, а не да се подреждат красиви предмети самоцелно. Тя представя накратко историята на Национален етнографски музей (НЕМ), който е в основата на книгата, като отбелязва, че още от самото начало (през 1856 г.) музеят има образователна функция. И. Мишкова поставя основен акцент върху комуникацията в музеите и върху тяхната комуникационна функция.

Авторката разглежда и коментира заглавията на различни изложби в НЕМ, като отбелязва тенденциите за излизане от парадигмата на представяне на „традиционната народна селска култура” (Мишкова 2015: 84). В своя анализ тя обединява изложбите, като разглежда принципите, според които те се правят.

И. Мишкова отбелязва конкретни елементи от законодателните актове, отнасящи се за музейното дело у нас (Закон за културното наследство и Наредба на министъра на културата), като същевременно прави сравнение със ситуацията в други държави. Подробно са представени американските стандарти, организирани в 7 показателя. Авторката сравнява етнографски музеи в различни държави по отношение изразяване мисията на музея. Спира се също на проблема, произтичащ от разминаването между очакванията на посетителите и тенденциите при подготвянето на етнографски изложби, като коментира и различни чуждестранни изложби.

Във втората глава „Музей – публика – образование – музейни професии” И. Мишкова отделя голямо внимание на т. нар. детски музеи, в които децата докосват музейните експонати и дори сглобяват сами (или с помощта на уредник) елементарни предмети. Авторката отбелязва особеностите на неформалното обучение (което е характерно за музея и не е насочено единствено към учениците, а към всички посетители), като го съпоставя с формалното. Спира се и на редица нововъведения. Според нея различни по своята същност интерактивни елементи могат да задоволят интереса на различните типове посетители. Тя отбелязва проблемите, които стоят пред музеите и музейните работници днес, като набляга на това, че акцентът трябва да е поставен върху публиката, а не върху предметите. В книгата са представени и статистически данни за посещаемостта на музеите през годините, като отношението към тях е критично.

И. Мишкова коментира мястото и ролята на музейния педагог. Тя отбелязва тенденцията колегията да не се съобразява с позицията и препоръките му, като настоява за голямото значение на тази длъжност и за възможностите, които биха могли да бъдат реализирани.

Третата глава „Музейни образователни програми” разглежда въвеждането на този метод на работа (МОП) през 80-те години на ХХ век. Авторката отбелязва голямото разнообразие в МОП, що се отнася до редица показатели като методи, теми, характер и т.н. Централно място тя отделя на образователните програми за деца. Спира се на проблемите, с които се сблъскват децата, породени от това, че музейните експозиции не са пригодени за публика, незапозната с музейната атмосфера. И. Мишкова отбелязва и значимата роля на екскурзовода за протичането на успешна комуникация в музея. При образователните програми със съдействието на екскурзовода посетителите могат да се запознаят по-отблизо с музейните експонати. В тези случаи, както отбелязва изследователката, могат да се извършват и „различни демонстрации” (Мишкова 2015: 239).

Авторката се спира подробно на отношението музей – училище, като отбелязва различни елементи от взаимодействието между двете институции, обръща внимание на регулирането на отношенията между тях чрез учебните програми в различни страни, както и на включването на учителите в работата на музеите. Тя разглежда поотделно спецификата при работата с деца, от една страна, в предучилищна и ранна училищна възраст и, от друга страна, в среден и горен курс на училищата, като настоява на необходимостта от предварителна подготовка н децата в класната стая преди посещението им в музея. Отделно изследователката се спира на взаимодействието между музея и студентите.

В книгата е представена накратко историята на детския музей. Отбелязано е, че има два вида детски музеи – американски (интерактивен, в който акцентът е върху възможността децата да пипат експонатите) и европейски (в който освен интерактивността централно място заема включването в даден културен контекст, тук от значение е „музейната ценност на колекцията” (Мишкова 2015: 266), а един от похватите е имитиране на връщане в миналото). Авторката описва различни детски музеи, както и практиката „Музей в куфар”, при която (част от) експонатите, които могат да бъдат пипани от публиката, пътуват извън музея. И. Мишкова описва и конкретно работата на НЕМ с деца, като се съсредоточава върху елементи, финансирани по проекти. Спира се и на някои програми за деца на други български музеи. Представено е по-подробно отношението музей – деца – образование в Гърция, и в други европейски и български музеи.

И. Мишкова коментира и проблемната комуникация между музея, от една страна, и учителите и училищата, от друга, у нас. Тя представя също резултати и цитати от проведени от нея интервюта и анкети, публикувани в Приложение № 1.

Авторката отбелязва голямото значение на ученето от предметите не само като музейни експонати, но и като част от ежедневието и представя редица въпроси, които могат да бъдат коментирани що се отнася до тях. Спира се и на методите за включване на новите технологии в обучението (computer based learning), като описва и подобен проект на НЕМ на френски език. И. Мишкова настоява, че, за да бъдат музеите активно включени в образованието, е необходимо МК и МОН да работят заедно с ясно поставена такава цел. Тя дава и предложения за мерки за засилване на ученическия интерес към музеите.

В заключението И. Мишкова още веднъж се спира на отношението между музеите и публиката. Тук основните теми и наблюдения, направени в цялата книга, са добре скицирани. „Този текст … предлага възможности за промени в музейното развитие в България.” (Мишкова 2015: 332) с акцент върху засилване образователната функция на музеите.

Текстът е снабден с използвани съкращения, с подробна библиография и с две приложения. Приложение № 1 обединява анкети с музейни уредници и директори и с музейна публика (както и резултатите от втората анкета) и извадки от интервюта по темата, проведени от И. Мишкова. В приложение № 2 са поместени идеи за образователни програми. 

Мишкова И. 2015. Образование в музея. Състояние и перспективи в България, София. София: ИК „Гутенберг”.

Година: 
2016
Том: 
14
Дата на публикация: 
26.02.2017