Кратък оглед на съвременното състояние и историята на украинския правопис

Албена Стаменова

(Факултет по славянски филологии, СУ „Св. Кл. Охридски", albena_stamenova@abv.bg)

Тази статия използва старобългарски кирилски шрифт. За да видите примерите прочетете обяснението в Автори > Публикуване, изтеглете и инсталирайте Unicode-базиран шрифт, ако е нужно. / This article uses Old Bulgarian Cyrillic. To see the examples read the explanation in Authors > Publishing, and then download and install a Unicode-based font, if needed.

Украинският правопис е един сравнително млад правопис на един стар език. Окончателно формиран през първите десетилетия на ХХ в., в някои отношения той и до днес не е единен за всички носители на украинския език (в самата Украйна и в нейната над 10-милионна диаспора по света). По силата на историческите обстоятелства неговото развитие не може да бъде разглеждано отделно от историята на украинските земи и народ като цяло, както и от развитието на украинския книжовен език. Затова в настоящата статия ще обърнем внимание на някои специфики в обществено-политическото и културното развитие на украинците, ще изтъкнем съществените исторически моменти, повлияли върху формирането и развитието на украинския правопис. Смятаме за необходима и съществена част от изложението изясняването на определени исторически факти, без осветляването и разбирането на които съставянето на (колкото е възможно повече) цялостна картина на развоя на украинския правопис (каквато цел сме си поставили) би било откъслечно, а и непълноценно.

В предлаганото изследване представяме преглед на съвременното състояние на украинската фонетична и графична система, както и на принципите на съвременния украински правопис. Също така набелязваме основни явления от развоя на украинската фонетична система, довел до несъответствия с традиционния историко-етимологичен правопис и до необходимостта от осъвременяване на графично-правописната система на езика. Основното ни внимание е съсредоточено, разбира се, върху развитието и формирането на самия правопис, разгледано в по-широкия контекст на културната и политическата обстановка, в която се намират украинските общности в различните държави, в които те съществуват и се развиват в продължение на векове.

 

І. Кратък оглед на историческия развой на украинската фонетична система

Съвременното състояние на фонетичната система на украинския език е резултат от продължително развитие, по-важните резултати от който тук ще маркираме. Най-характерните черти на украинската фонетика се оформят и проявяват в периода ХІV – ХVІІ в.:

1. Промяна на етимологичните [o], [e] > [i]. Явлението настъпва в новозатворена сричка след изпадане на ер в следващата сричка. Ако в следващата сричка не е имало ер, а друга гласна, промяна не настъпва. Така се обуславя редуването на етимологични [o], [e] в отворена сричка с [i] в затворена: могла – міг, несла – ніс, ніч – ночі и др. Това е една от най-важните фонетични особености на украинския.

2. Друго симптоматично фонетично явление в украинския е развитието [ѣ] > [i]. Промяната не е позиционна и не предизвиква редувания: хліб, сіно, літо, сніг и др.

3. Сливане на етимологичните звукове [ы] и [и] в съвременния украински предно-среден звук [и]: син, синій. Новополученият звук не смекчава съгласните пред себе си.

4. Асимилация на [j] от меки съгласни и удължаването им. В неударена позиция редуцираният [i] (от напрегнатия ь) пред [j] изпада. Звукът [j], оказал се в непосредствено съседство със смекчената съгласна, постепенно се асимилира от нея и в резултат съгласната се удължава: житиѥ (житьѥ) – жит'йе – жит'т'е – жит'т'а (правоп. життя), лию (лью<) – л’йу – л’л’у (правоп. ллю) и др. От твърди съгласни нямаме асимилация: любовию (любовью) – любов’у – любовйу (правоп. любов’ю), от групи съгласни също: радостью – радістю и др.

5. Затвърдяване на съгласните пред [е].

6. Затвърдяване на устнените съгласни пред [а] < ѧ: м’ясо, тім’я, п’ять и др.

7. Смекчаване на съгласни пред [i] > [о] (стіл, сіль). Аналогично се извършва смекчаване на съгласните в основите на прилагателните пред [i] от -ъіѣ – молодъіѣ – [молод’i] (правоп. молодi).

8. Също така се смекчава [с] в наставката –ськ- (сільський, людський).

9. Промяна [л] – [ў] (правописно в). Тази промяна най-напред се осъществява в съчетанията *tъlt, *tьlt: вълкъ – вовк; шьлкъ – шовк. Това е предизвикано от силното затвърдяване на [л] и приближаването му към несричкотворно [ў] или билабиално [в]. Ако пред Л не е имало ер, или сред него стои друга съгласна, промяна няма: горѣлка – горiлка.

10. Промяна [в] – [ў] – [у]. В края на думата и пред съгласна билабиалният звук [в], след който изпада ъ или ь, постепенно се доближава до несричкотворно у [ў]: гнѣвъ – [гнiў], кръвь – [кроў], правьда – [праўда]. В началото на думата билабиалният звук [в] пред съгласна в резултат на усилване на звучността също се променя в [ў], а след това може и да преминава в сричкотворен гласен звук [у]: вьсѣхъ – всэх – ўсiх – усiх, вьчера – вчера – ўчора – учора.

11. Редуване [i] – [й]. Неудареният [i] пред съгласна в украински също се стеснява, отслабва и се редуцира, като се променя в несричкотворно [i], което по произношение е много близко до j. В резултат на този процес възниква редуване на неудареното [i] с несричкотворно [i] (правописно й): iду – йду, вiн i вона – вона й вiн.

12. Протетични съгласни. Украинският език запазва наследени от праславянски протези – яблуко [йаблуко], я [йа], както и възникнали в староизточнославянските диалекти и по-късно.

Пред начално [у] най-често се развива [в], сближен по произношение с [у] (вухо, вулиця, вузький, вус, вугiль, вуж), а пред [о] и [а] – [г]: (горiх, гострий, гарба, Ганна, но вогонь).

Пред начално [i] < о е разпространен [в]: вiн онъ, вiтчiзна отьчизна, вiвця овьца. В местоименията вона, воно, вони протезата се извършва по аналогия с вiн (ІГУМ 1962).

ІІ. Съвременно състояние и особености на украинската фонетична система и графика

Съвременната украинска азбука се състои от 33 букви. Това са:

Буква	Название	Произношение
А а	(а)	[а]
Б б	(бе)	[б]
В в	(ве)	[в]
Г г	(ге)	[h]
Ґ ґ	(ґе)	[г, g]
Д д	(де)	[д]
Е е	(е)	[е]
Є є	(є)	[йе]
Ж ж	(же)	[ж]
З з	(зе)	[з]
И и	(и)	[ъй]
І і	(і)	[и]
Ї ї	(ї)	[йи]
Й й	(йот)	[j]
К к	(ка)	[к]
Л л	(ел)	[л]
М м	(ем)	[м]
Н н	(ен)	[н]
О о	(о)	[о]
П п	(пе)	[п]
Р р	(ер)	[р]
С с	(ес)	[с]
Т т	(те)	[т]
У у	(у)	[у]
Ф ф	(еф)	[ф]
Х х	(ха)	[х]
Ц ц	(це)	[ц]
Ч ч	(че)	[ч]
Ш ш	(ша)	[ш]
Щ щ	(шча)	[шч]
Ь ь (знак за смекчаване)	М’який знак	Няма фонетична стойност
Ю ю	(ю)	[jу]
Я я	(я)	[jа]

 

По отношение на украинската фонетика е важно да се отбележат следните специфики:

1. Звукът [и] е монофтонг, учленява се в средната част на устната кухина с повдигане на предната част на езика. По звучене се доближава до българското [ъ] – между [ъ] и [и] или [ъ] и [е], с възможност за усилване на втория компонент – [ъ^й].

Неударените [о],[е],[и] в процеса на говорене загубват изразителното си звучене. Гласните [е] и [и] по произношение се доближават една към друга – [се^ило, жи^еве, інже^инер, че^икати, ки^ешеня]. При някои условия неудареното [о] се доближава до [у] – [ко^ужух, го^улубка].

2. Съгласната [в] в украински има двояко произношение:

• Пред гласните [е], [і], [и], [а], [о] и [у] като лабио-дентална, както в български (с участието на зъбите и долната устна) – вікно, великий, верх, вити, валіза, вогонь, вулиця, готовий, новий, нове, нового, нових, нові, нову.

• След гласните, пред друга съгласна и особено в края на думата, [в] се произнася като билабиален звук (чрез сближаване на устните) и се доближава по звучене до несричкотворно [у], което във фонетичната транскрипция се обозначава с [ў] – пішов, думав, ходив, шовк, замовк. При това звукът [в] остава звучен, не се обеззвучава и не се доближава до [ф].

3. Съгласната [г] е звучна, наподобява звучно [х] или звучно английско [h]. Учленява се между корена на езика и фаринкса, без те да образуват преграда. Този звук се явява на етимологичното място на славянското (и българското) [г] – голова, голод, голий, гордий, гора, голуб, гонити, грабіж, грубий, гибель, година и др. В заемки се явява както на места, на които в български има Х – гуманізм, гомологія, гідрофілія, гармонія, гетерогенний, гумор, така и на места, където в български има Г: географія, гастролі, герой, гінекологія, гіпс, граматика, графіка, грейпфрут, гувернантка и др.

В края на думата и пред беззвучна съгласна [г] се обеззвучава към [х], но не изцяло: вогкий, берег, беріг и др.

4. Звукът [ґ] – българско [г] или [g], съответно буквата ґ, се среща в много малко домашни думи – ґанок, ґуля, ґудзик, ґрати, ґринджоли и др. и в някои заемки – ґвалт, ґердан, ґешефт, ґрунт и др.

5. В украински се наблюдават редувания на гласни в корена на думите.

5.1. Една от най-характерните черти на украинския език е редуването на о и е в отворена сричка с і в затворена: гора – гір, особа – осіб, сіль – солі, осені – осінь, печі – піч, Києва – Київ, Львів – Львова и др. Срещат се и изключения, при които в затворена сричка се среща о, напр. народ, собор, закон, или пък в отворена сричка і, напр. кінець, рівень и др.

5.2. Редуване на о и е с нулева фонема: хлопець – хлопця, день – дня, сон – сну, книжки – книжок, сестри – сестер, прати – перу и др.

5.3. За благозвучие в изречението се редуват предлозите у и в, а също и представките у- и в- в думите: наш учитель – наша вчителька; був у Одесі – була в Одесі и др.

5.4. Редуване і – й. Съюзът і и началният неударен і в редица случаи се редуват с й в същите позиции, както у и в: пам’ять і серце – серце й пам’ять, ідеться – йдеться, імення – ймення и др.

6. При словообразуване или словоизменение в украинския език някои съгласни могат да се редуват с други.

6.1. Съгласните [г], [к], [х] се променят съответно в [ж], [ч], [ш] във формите на една и съща дума или в производни думи: друг – друже, дружити, козак – козаче, дух – душно, книга – книжка, рука – рученька, брехати – брешу, бігти – біжу, пекти – печу и др.

6.2. Съгласните [г], [к], [х] се променят съответно в [з], [ц], [с] пред [і] в множествено число или при склонението на имената: дорога – на дорозі, Прага – у Празі, рука – в руці, свекруха – свекрусі, друг – друзі и др.

6.3. Освен изброените се редуват [д] – [дж], [з] – [ж], [с] – [ш], [т] – [ч] при спрежението на глагола: ходити – ходжу, мазати – мажу, носити – ношу, хотіти – хочу, както и съчетанията [зд] – [ждж], [ст] – [шч] (Щ): їздити – їжджу, простити – прощу.

6.4. Звукът [л’] след съгласните [б], [п], [м], [в], [ф] се редува с нулева фонема при спрежението на някои глаголи: робити – роблю, тямити – тямлю, купити – куплю,ловити – ловлю.

7. В украински съгласните могат да се удължават. Удължават се меките [д’], [т’], [н’], [с’], [л’], [з’], [ж’], [ч’], [ш’], [ц’] (пред буквите я, ю, є), когато се намират между гласни: роздоріжжя, обличчя, піддашшя, життєвий, гіллястий, суддя, стаття, ніччю, молоддю, зрання, спросоння, ллю и др. В редки случаи се удвояват твърдите съгласни [н], [с], [в]: Ганна, ссати, ссавці и др.

ІІІ. Принципи на украинския правопис

Съвременният украински правопис се основава на следните принципи:

1. Фонематичен принцип. Той осигурява предаването в писмен вид не само на инварианта на фонемата, но и на онези нейни прояви, които са резултат от исторически редувания: гора – гір, села – сіл, горох – горошок – у горосі и др.;
2. Фонетичен принцип. Най-общо казано, той предполага писмено отразяване на зуковете така, както се чуват (в някои случаи се ограничава от морфологичния и фонематичния принцип). Например, звучният съгласен звук з на съответната представка се записва в съответствие с изговора като с пред к, п, т, ф, х: спитати, стекти, сформувати, схопити и др. Според този принцип се отразяват:2.1. Опростяванията в някои групи съгласни, напр. сонце, пізно, тижневий, серце и др.;2.2. Промяната на г, к, х пред наставките –ство и –ський: убогий – убозтво, чех – чеський, козак – козацький и др.;2.3. Писане на о или е след шипящи: женити – жонатий, шести – шостий, джерело, вчора и др.2.4. Писане в съответствие с произношението на а пред постоянно ударено А в думи като: багатий, гарячий, качан, хазяїн и др.2.5. Писане в съответствие с произношението на у на мястото на някогашни о, е, ъ: мачуха, парубок, яблуко и др.
3. Морфологичният принцип се изразява в писането по еднакъв начин на морфемите независимо от тяхното звучене в различни думи или словоформи на думата (влияние на асимилативно-дисимилативни процеси). Повечето от украинските правила за писане на представки, наставки, окончания, редувания в корена на думата, представките и наставките, се основават на този принцип:
   1. Неударени е, и и о в корена;
   2. Запазване на фонематичното писане на предлога З пред начална беззвучна съгласна на следващата дума (з хати, з тобою);
   3. Запазване на буквеното означение на фонемата пред беззвучна/звучна съгласна (вогкий, просьба, боротьба);
   4. Запазване на писането на корена и наставката в глаголни форми от типа збираєшся [збираjеc’:а], збирається [збираjец’:а] и др.;
   5. Различаване на представките пре- и при-, където гласните не са под ударение и се уподобяват една на друга;
4. Традиционният (исторически) принцип се състои в това, че изборът на начина на писане се основава на традицията, а не на правилото за запазване на буквеното предаване на фонемата, както предвижда морфологичният принцип. Така напр. в украинския правопис традиционно звукосъчетанието [шч] се предава с буквата Щ (щока, вищий), звукосъчетанието [ji] – с буквата Ї (їхати, пір’їна), буквите я, ю, є имат двойна функция – означават йотация на а, у, е или мекост на съгласната пред а, у, е. Към традиционните се отнасят също писания, които не могат да бъдат обяснени от фонетична или морфологична гледна точка, напр. кишеня, кинжал, левада и др.
5. Диференциращият (смислов) принцип регулира писането с цел различаване на смисъла на думи и словосъчетания, напр. употребата на главна и малка буква, слято, полуслято и разделно писане: Земля – земля, Уральський хребет – хребет звіра, вивчити напам’ять – подарувати на пам’ять (Плющ и др. 1994: 103 – 107).

Правилата на украинския правопис регулират съотношението между звукове и букви, както и писменото отразяване на явления като йотация, палатализация, асимилация, опростявания.

1. Букви за по два звука: такива са буквите щ, я, ю, є, ї.

1.1. Буквата щ означава звукосъчетанието [шч].

1.2. Буквите я и ю могат да означават:

• Съчетанията [j+а], [j+у] в начало на думата и след гласна: яблуко, я, яструб, ятаган, ядро, інтеграція, історія, лаяти, мріяти; юнак, юшка, юнкер, копіювати, співаю, працюю и др.

• Мекост на предходната съгласна съответно пред [а] и пред [у]: взяти, розганяти, няня, рятувати; нюх, любов, кюре, лютий, сюди и др.

1.3. В украински буквите є и ї означават йотирани [е] и [и] в началото на думата и пред гласна: єдність, Європа, єресь, співає, миє, моє, працює; їхати, їхній, їжа, мої, гаї, її, неї, червоної и др. Є може да означава мекост на предходната съгласна пред [е]: третє, синє, останнє, майбутнє и др.

1.4. В началото на думата и след гласна йотация на о се обозначава с комбинацията й+о: завойований, йога, йотація, йод и др.

2. Две букви за един звук: Звуковете [дж] и [дз] не се обозначават с отделни букви, а със съчетания от буквите д+ж и д+з – джин, джем, джерело, джерсі, джойстик, джміль, джонка; дзюркотіти, дзижчати, дзюдо, дзьоб и др.

3. Мекост на съгласните пред гласните [а], [у], [е], [и] в украински език се обозначава чрез писане след тях на буквите я, ю, є, і.

3.1. Мекост на предходната съгласна пред [о] се обозначава писане на ь+о: льон, льоду, чотирьох, синього, цього и др.

3.2. Ако след меката съгласна не следва гласна или следва друга съгласна, след меката се поставя ь (м’який знак): молодь, путь, в’язь, ґедзь, вісь, місяць, ганьба, різьба, вільно. Знакът за смекчаване ь се пише след съгласните [д], [т], [н], [с], [л], [з], [ц], [дз].

4. Надредният знак апостроф (’) се употребява за означаване на несмекчен изговор на съгласни пред йотирани гласни [jа], [jу], [jе], [jи] (съответно пред буквите я, ю, є, ї): об’єднання, п’ять, ім’я, верф’ю, в’юн, б’є, зв’язок, розп’ясти, бур’ян, матір’ю, бар’єр, на подвір’ї и др.

5. Удължаването на съгласни в писмен вид се предава с дублиране на буквата. Удвояване на буквите се наблюдава и при съчетания на еднакви съгласни при определени случаи: ввічливий, віддати, безвинний, законний, здоровенний, силенний, непримиренний, несказанний, винісся, розрісся, страйкком, юннат и др.

6. Като правило не се предава писмено асимилацията по звучност/беззвучност, по място и начин на учленение (освен в единични случаи: щастя, ліщина, піщаний и някои други) и по мекост. Независимо от произношението се пише: просьба, вокзал, боротьба, розписка, цікавишся, цікавиться, світ, цвях, свято и др.

7. Правописната норма възприема някои случаи на дисимилация, напр. рушник, хто, вищий, нижчий и някои други.

8. По отношение на опростяванията на групи съгласни съвременният украински правопис заема тройствена позиция:

8.1. Изцяло са възприети и закрепени в съвременния украински правопис стари наследени опростявания в групите –ждн-, -здн-, -слн-, -скн-, -стц-, -лнц-, -рдц-, -рнч-, -сткл-, и така имаме: кожний, пізно, масний, місце, сонце, серце, гончар, скло.

8.2. Опростявания, които в устната реч настъпват винаги, но невинаги се предават в писмен вид, напр. чесний, корисний, якісний, вісник, но: баластний, контрастний, аванпостний, пестливий, хвастливий, туристський.

8.3. Опростявания, които правописната норма не възприема и не отразява, въпреки речевата практика. Това са опростявания в думи, образувани от чужди словообразувателни основи с наставките –ськ- и –ств-: студентський, студентство и др. (Плющ и др. 1994; УП 1993).

ІV. История на украинския правопис

Изследователите обособяват три периода в развитието на украинския правопис:

1. Древноукраински (староизточнославянски – А. С.) (Х – ХІV в.);

2. Староукраински (последната четвърт на ХІV – ХVІІІ в.)

3. Новоукраински (ХІХ – ХХв.)

Писмеността в Киевска Рус се разпространява през Х в. с приемане на християнството, когато там прониква кирилското писмо и старобългарският книжовен език, на който са написани богослужебните книги – свещеният език на конфесионалната християнска литература. Към края на ХІ – ХІІ в. започва формирането на староизточнославянска редакция на старобългарския книжовен език в Киевска Рус, което е свързано с установяването на повече или по-малко устойчив правописен узус, съдържащ правописни староизточнославянизми, които отразяват живото произношение (Филкова 1993: 83, Тот 1985, Ралева 1991).

В староукраинския период се открояват два етапа. Първият обхваща ХV – ХVІ в. Това е времето на т. нар. „второ южнославянско влияние”, което се отразява основно върху религиозната книжнина, и значително по-слабо върху светската, особено деловата книжнина. В посочения период в украинските земи съвсем естествено се използва традиционният етимологичен правопис, представен в църковнославянските текстове и в книжовната практика на творците от онова време. Като правило в обществото той не се изучава специално, а се усвоява чрез четенето на църковно-религиозните книги. След излизането на бял свят на граматиките на църковнославянския език на Л. Зизаний (1596 г., където частично намират отражение правописните правила на търновската школа) и М. Смотрицкий изучаването на църковнославяския език и правилата на неговия правопис се поставят на системна основа.

Вторият етап от историята на староукраинския правопис е белязан от национална самобитност. В граматичния труд на М. Смотрицкий „Грамматіки славєнскіѧ правилное Сннтагма” (1619) за първи път са подадени правила, основаващи се на староукраинския и в по-широк контекст – на източнославянския узус. Детайлно обработените норми на Смотрицкий добиват признание сред всички народи, които използват църковнославянския език. Важно е да се отбележи, че всичко от неговия правопис, отговарящо на живия изговор, се използва и в украинската светска книжнина до началото на ХІХ в., а в някои области, напр. Задкарпатието – чак до средата на ХІХ в. В течение на ХVІ – ХVІІІ в. в традиционната историко-етимологична правописна система се активизира проникването на някои типично украински елементи, в частност употребата на ѣ за обозначаване на звука [i] не само на етимологичното му място, но и за обозначаване на звука [i] от всякакъв произход, както и смесването на буквите ы и И за обозначаване на украинския предно-среден вокал [и]. Това състояние е общо за Източна и Западна Украйна до началото на ХХ в.

Най-сложен в развитието на украинския правопис, естествено, е новоукраинският период, който изобилства от различни правописни опити и системи, от намеса на държавни фактори в собствено филологични дела. Етническата култура на украинците, включително новият украински книжовен език, се формират в условия на бездържавност на украинския народ и пребибаването му под властта на чужди държави. При това в Русия, където влизат повече от 2/3 от украинските земи, украинският език се разглежда като диалект на руския, украинското печатно слово бива ограничавано, а училища с преподаване, водено на украински, не съществуват. (Історія 2004: 5 – 6, Плющ 1971: 355 и сл.).

Въпросът за украинския правопис е неразделен от въпроса за азбуката. Съществена разлика в писмената практика на двете части на Украйна – тези под властта на Русия и тези под властта на Австрия – настъпва с налагането в Русия на т.нар. гражданска азбука или „граждáнка”. На украинските територии в състава на Руската империя гражданската азбука се използва от въвеждането й в първите десетилетия на ХVІІІ в., а в Западна Украйна, където австрийското правителство не е ангажирано с подобно преустройство на славянската графика, старата кирилска азбука (наричана в Русия и Украйна „кирилица” в противовес на „граждáнка”) започва да търпи конкуренцията на гражданската азбука едва от 30-те – 40-те години на ХІХ в., а в някои сфери се задържа в употреба чак до края му. Разликите по отношение на правописните практики в Източна и Западна Украйна ще останат съществени чак до първите десетилетия на ХХ в.

Макар гражданската азбука до известна степен да представлява опит за фонетизация на руското писмо, с течение на времето става ясно, че тя не е напълно пригодна да изразява някои специфични украински звукове с оглед на фонетичните промени, настъпили в украинския и отличаващи го от руския език (например в нея отсъства буквата Ґ, която се употребява в украинската писменост от ХVІ в.)¹. Несъответствието се подчертава и от донякъде вече наложилите се правописни практики. Най-отчетливите разлики между правописа, приспособен за руския език, и украинската фонетична специфика, се проявяват в няколко типични пункта: 1. Обозначаването на звука [i], произлязъл от старите Е, О и ѣ; 2. Обозначаването на [и], съответно проблематична е употребата на буквите ьі и и.; 3. Обозначаване на йотираните украински [е] и [і]; 4. Обозначаване на йотацията на гласните и на смекчените съгласни пред [о]; 5. Обозначаването на преградното [g] на украински (за проходното украинско [г] се е наложило писането на Г); 6. Самостоятелна тежест придобива и въпросът за използване или неизползване на буквите Ъ и Ь, които нямат фонетична стойност.

Първата граматика на украинския език (написана през 1805 г.) излиза през 1818 г. в Източна Украйна. Нейният автор О. Павловский за първи път използва старата кирилска буква І за обозначаване на [i, произлязъл от е, о и ѣ, както и за йотирано [і] (місто, світло; весільлэ, затірка; дзвінъ, дрібно; выіжджати, ість). Това е радикално за времето си решение, което ще се закрепи в практиката едва към средата на века. Той запазва писането на еровете, за [g] използва често срещаното в предходния период съчетание кг (кгвалтъ, кгрынджолы), буквата ѣ използва за предаване на йотираното е и мекост пред [е] (эретик, моэ жито, немаэ, збіжьжэ), съчетанието іО за йотирано [о] (іому), а ы – за [и] (бачыцьця, Велыкдень) (но след задноезични съгласни пише и: святки, хитаю, гиря). Също за първи път ученият използва съчетанията дж, дз за отразяване на съответните украински африкати [дж] и [дз].

Мекост на съчетания от съгласни О. Павловский отбелязва с Ь: (засміѣсься, трясьця). Удължаването на меките съгласни в определени позиции предава чрез дублиране на съответните букви, като след първата пише мек знак (ь) (клочьчѣ, свиньні). По същия начин граматистът отбелязва и асимилативните промени на съгласните на границата между основата и окончението (Не плюй у воду, згодыцьця напыцьця). Разделното произношение на устнените съгласни и йотираните гласни в средисловие бележи с буквата ь (кожомьяка, бьють), а на границата между представката и основата – с ъ (розъіхавсь). Силното затвърдяване на [л] в определени позиции е отбелязано с в (вовк, співував) (Плющ 1971: 280 – 281, 355; Історія 2004: 6 – 7).

Още в тази първа граматична работа се проявяват някои специфични украински граматично-правописни проблеми, които в течение на следващото столетие ще изкристализират и ще търсят своето регулиране в кодификаторските усилия на филолозите. Освен изброените по-горе графично-правописни въпроси, на нормализиране подлежат и такива специфики като: удължаването на меките съгласни, асимилацията в случаи като –ться, -шься, регресивна асимилация (смекчаване) на [з], [ц], [с] пред смекчен [в] (в думи като світ), несмекченото произношение на твърди съгласни пред йотирани гласни, слято или разделно писане на възвратната частица и някои други.

Правописните принципи на Павловский са почти изцяло приложени в творчеството на П. Гулак-Артемовский и Г. Квитка-Основяненко. Книжовната дейност на тези харковски писатели, както и на Е. Гребинка, С. Писаревский и други източноукраински автори от първата половина на ХІХ в., представлява и поддържа една правописна практика, наричана „слобожански² правопис”. Това е фонетична правописна система, изцяло използваща буквите на руската азбука. Звукът [і] се обозначава с І пред гласна и [j] (сію, твій) и с И между съгласни (сино, витер, гарни). Звукът [и] се предава с ы (сын, ходылы). ѣ се използва след меки съгласни за предаване на [е] (житиэ, сынэ). Запазва се знакът ъ в края на думата. Йотирано [о] и мекост на съгласните пред [о] се предават с ё (ëго, синëго). В публикувания през 1861 г. в Петербург „Буквар южнорусскій” – учебник-читанка за украинските неделни училища, Т. Шевченко използва фонетичния правопис в слобожанския му вариант (Історія 2004: 68). Отделните писатели внасят в този правопис индивидуални промени и допълнения, което разколебава системата му. Към втората половина на ХІХ в. той излиза от употреба.

Редица интелектуалци – литератори и учени (О. Корсун, О. Бодянский, И. Бецкий, А. Метлинский, Т. Шевченко) – подкрепят фонетичния правопис като цяло, но практиката им е нееднородна и непоследователна и общо взето фонетичният правопис е несистематичен и ненормиран (Енциклопедія: 478)

Десет години след излизането на граматиката на Павловский, през 1827 г., М. Максимович, по-късно пръв ректор на Киевския университет, в предговора към изданието „Малороссийские песни” теоретично обосновава принципите на използвания от него етимологичен правопис за отразяване на украинската фонетична система. Той се основава на историко-етимологичните принципи, застъпени в църковнославянския и руския език. Ученият се позовава на традицията и на правописната практика на И. Котляревский, която естествено (поради липсата на предшественици и времето на осъществяването си – края на ХVІІІ – началото на ХІХ в.) е много близка до традиционното писане. Максимович последователно използва ы и И на етимологичните им места (т.е. фактически не отразява украинската фонетична промяна ы, И > [и]), запазва еровете, [і] от ѣ обозначава с ѣ, [і] от о обозначава с ô, [і] от е – с ê, а йотираното [і] – с û. Ето някои примери за илюстрация на етимологичния подход на учения към украинския правопис (Максимович 1880: 312 – 328):

Писане според изговорния правопис:	Писане според предлагания от Максимович правопис:
Нисъ	Нêсъ
Нисъ	Нôсъ
Бривъ	Брêвъ (брелъ)
Бривъ	Брôвъ (бровей)
Визъ	Вêзъ
Визъ	Вôзъ
Нижъ	Нôжъ
Нижка	Нôжка
Нижный	Нѣжный
Бездилье	Бездôлье
Бездилье	Бездэлье
Окрипъ	Окрôпъ
Окрипъ	Окрэпъ
За-мижъ	За-мŷжъ

Всъщност предлаганият от М. Максимович принцип за отразяване на украинските произносителни особености в писмен вид представлява първият сериозен опит за филологическа систематизация на украинския правопис. В откритото си писмо до Г. Квитка-Основяненко от 1841 г. той изразява убеждението, че „нашият малоруски правопис не бива и не трябва да бъде просто, външно копиране на звуковете на езика с букви. Той трябва, освен историческата си стихия, да изразява повече или по-малко вътрешните, етимологическите закони и свойства на нашия език” (Максимович 1880: 312 – 328). Във въпросното писмо ученият възразява срещу прекомерната според него фонетизация на украинското писмо, отразена в принципите и практиката на Павловский, Гулак-Артемовский и други автори, като същевременно открива и някои непоследователности (придържане към традицията) у тях, напр. ховаться, бачиться а не ховацця, бачыцця, както би съответствало на произношението. Като подчертава древността на украинското произнасяне на ѣ като [i], същевременно негодува срещу „разточителната” употреба на буквата ѣ за обозначаване на звука [і] от всякакъв произход. (Произношението на звука [і], както и (вероятно) произнасянето му като [ji] в някои позиции, а вероятно и самото йотирано [і], за което до този момент няма обозначение, той нарича „остро” (или, според определението на Основяненко, „много меко”), за разлика от „мекото” произношение на [и]. Аналогично е определено като „остро” произношението на руското е [jе] и като „меко” произношението на э [е]). Вместо това той предлага, като единствено нововъведение в украинския правопис, употребата на кирилските букви â, ê, î, û, ô, ŷ, ѣ за обозначаване на „острото” [i] ([ji]) в зависимост от етимологията му, а буквите и, і, ы да се запазят за произнасяне на „меко” [и], но не така твърдо, както руското [ы]. М. Максимович смята, че буквата ы има особено значение в славянската азбука и затова трябва да бъде оставена, но без да се прекалява с употребата й. Освен това не е противник на буквата Є, която е видял употребена в алманаха „Русалка Днѣстровая”, но предлага да се запази буквата е за [jе], както е в руски, а є да се използва за [е] (Максимович 1880: 312 – 328).

Сравнена с обичайната дотогава практика да се пише на украински, определена от Основяненко като по-лесна за писане и по-трудна за разбиране (от гледна точка на етимологията), правописната система на Максимович е охарактеризирана от самия него като по-трудна за пишещия, но по-лесна за четящия. Тя е ориентирана към образования ползвател, (включително към рускоговорещите), но е неудобна за слабопросветените селски маси, които биха се затруднили да определят произхода на даден звук в дадена позиция, за да направят правилния избор на буква, с която да го обозначат. В Източна Украйна тази графика никога не добива популярност и не се използва, а обществото продължава да пише на ненормиран, повече или по-малко повлиян от фонетичните принципи етимологичен правопис. В Западна Украйна обаче, по силата на историческте обстоятлства, той се употребява от 40-те до 90-те години на ХІХ в., а в Задкарпатието – до 1945 г.

Така се очертава противостояние между двата противоположни подхода към правописа – етимологичния и фонетичния принцип. Поради спецификата на политическата, културната и обществената ситуация, различна, но и в някои отношения подобна в двете части на Украйна, този научен въпрос придобива голямо обществено значение и е натоварен със сериозна политическа и идеологическа тежест.

В Западна Украйна противопоставянето на двете правописни концепции, наричани фамилиарно „етимология” и „фонетика”, е много остро. Правописният въпрос се превръща в проекция на едно много по-сериозно идеологическо противопоставяне в обществото, представлявано от двете идейно-политически течения, разделящи западноукраинското общество. Това са т. нар. „москвофилство” и „народовство”, т.е. консервативноно проруско направление и либерално-буржоазното направление, отстояващо самобитността и националната специфика на украинците и техния език. Най-общо разделителната линия е въпроса „за или против съществуването на самостоятелен, отделен, самобитен украински народ”, от което следва въпроса за съществуването на отделен и самостоятелен украински език. От въпроса за езика пък следва въпроса на каква основа ще бъде нормиран той – на традиционна църковнославянска основа (да припомним „езичието”³) или на народна. От въпроса за езика произтича и въпроса как ще се пише на този език – на традиционния етимологичен правопис без отчитане на особеностите на този език, или на фонетичен правопис, пригоден за неговата специфика.

Москвофилите, „политическата агентура на руския царизъм в Галичина” (Плющ 1971: 335), едва през 60-те години на ХІХ в. преминават към гражданската азбука и са упорити привърженици на традиционния правопис. За тях „етимологията” е правилното решение, защото задържа украинския в голямото семейство на руския език. Народовците виждат във фонетичния правопис потвърждение за съществуването на украинския език. Въпросът ще остане актуален чак до края на ХІХ в., когато е възприет фонетичният правопис, т.нар. „желехивка”.

Десет години след „Малороссийские песни” в Западна Украйна излиза сборникът „Русалка Днѣстровая” (отпечатан в Будапеща, 1837 г.). Неговите млади редактори М. Шашкевич, Я. Головацкий и И. Вагилевич скандализират консервативното обществено мнение с радикалния си подход към фонетизация на украинския правопис. Алманахът е отпечатан на гражданска азбука (по това време там все още господства старата кирилица). Новаторско и исторически перспективно в него е използването за първи път единствено на буквата и за обозначаване на [и] (дотогава най-разпространено е да се използват ы и и), съчетанията йо, ьо за обозначаване на йотация и мекост пред о (което ще се наложи едва в 90-те години на века, дотогава се използва предимно ё), както и старата кирилска буквa є за обозначаване на йотираното [е], което дотогава не се означава специално (тази буква за първи път е използвана в ръкописната граматика на И. Могилницкий от 1823 г.⁴) (Огиенко 1919: 272 – 273). Известна е печалната съдба на този алманах, а правописните нововъведения на неговите автори се оказват изпреварили времето си. Едва след 50 години в Галичина ще се осъществи следващата изява на фонетичната насока в правописа, като там ще залегнат някои от положенията, застъпени в „Русалка Днѣстровая”. В Западна Украйна от 40-те години на века се налага є за [je], а в Източна Украйна откъм 60-те – 70-те години на ХІХ в. последователно започват да се използват буквите и за [и] и є за [je].

Нов тласък на фонетичния правопис в Източна Украйна дава езиково-правописната практика на Панталеймон Кулиш и свързаните с него издания „Записки о Южной Руси” (1856 г.) и списание „Основа” (1861 – 62 г.). Видният общественик, писател, учен и преводач, автор на граматика на украинския език (1857 г.), систематизира украинския правопис въз основа на системата на Павловский. Следвайки своя предшественик, той запазва писането на [і] в посочените по-горе позиции. Звука [и] обозначава с и, [jo] и мекост на съгласната пред [о] – с ё. Буквата є използва за обозначаване на мекостта на съгласната пред [e] (оружжє), но [je] не обозначава специално, а използва е (розказуе, тягае, пъе). Също така, не намира начин за отразяване на йотираното [і] и пише просто і (ідьте, Украіна). Запазва писането на ъ в края на думата след твърди съгласни и и след твърди съгласни пред йотирани гласни за обозначаване на разделното им произношение (іхъ, жупанівъ; сапъянці, на скамъі). Нейотирано произношение на [e] в началото на думата обозначава с руската буква э. Асимилативни промени в съседни съгласни отразява (трусисся, женитця), но не и асимилативната мекост пред меки съгласни (сніги, дивитимесся). (Історія 2004: 8 – 9). Звука [g] или не обозначава специално, или употребява буквата g (Плющ 1971: 356, Огиенко 1919: 272 – 273).

Правописната система на П. Кулиш добива изключителна популярност в Източна Украйна (и частично в Западна) и бива наричана по неговото име „кулишивка”. Най-голямото й достижение е установяването на използването на буквите І и И за предаване на украинските звукове [і] и [и] от всякакъв произход. (Історія 2004: 73). След влизането в сила т.нар. Валуевски циркуляр през 1863 г. „кулишивката” попада под ударите на поредното драстично ограничение върху публичната употреба на украинския език и е забранена. В Западна Украйна правописът на Кулиш се използва в изданията на национално осъзнатите и патриотично настроени обществени дейци (т.нар. народовци) в периода 60-те – 80-те години на ХІХ в.

Подкрепа на украинския фонетичен правопис между тази и следващата забрана за употреба на украинския език (т.нар. Еймски указ от 1876 г.) оказва издателската дейност на „Югоизточния отдел на Руското географско дружество”, което в своите „Записки” (1873 – 76 г.) използва правопис, много близък до този на Кулиш. Заслуга на издателите на тези записки – П. Житецкий и К. Михалчук – е въвеждаето в последователна употреба в Източна Украйна на буквите є за [je] и за пръв път на буквата ї със съвременната й фонетична стойност на [ji]. Ерове не се използват изобщо, а [g] се означава с кг (Плющ 1971: 356, Енциклопедія: 478).

Крайна позиция по отношение на фонетизацията на украинското писмо заема М. Гатцук, който в своя буквар „Украінська абетка” (1861) прави опит да нормализира украинския правопис в два негови варианта: на основата на гражданската азбука и на старата кирилица. Извънредно усложнен с множество диакритични знаци, правописът на Гатцук не навлиза в употреба. Все пак именно на него съвременната украинска ортография дължи възобновяването на някогашния паерчик – първообраза на съвременния апостроф. Дотогава в ролята на разделителни за произношението на съгласните знаци традиционно се използват ъ и ь. Оттогава насетне употребата на апостроф в съвременната му роля е подета от Е. Желехивский и Б. Гринченко във фундаменталните им лексикографски трудове (Історія 2004: 82; Енциклопедія: 30).

След Еймския указ е разрешена употребата на украински език единствено в художествената литература (с известни ограничения), но с руски правопис. Това означава и използването на руската азбука, наричана в обществото „ярижка” заради наличието в нея на буквата ы (ери, видоизменено под влияние на думата „ярига, ярижка” – ‘пияница, пройдоха’ Історія 2004: 23) и представлява връщане към етимологичния правопис.

През 1878 – 1882 г. в Женева М. Драгоманов издава списание „Громада”, списвано на изцяло фонетичен правопис. Тази правописна система е изработена през 70-те години на ХІХ в. в Киев от група либерално-буржоазни дейци, които работят над подготвяния под ръководството на П. Житецкий речник на украинския език. Този правопис е съставен по примера на сръбския правопис на Вук Караджич и обикновено е наричан „драгоманивка”, макар че това не отговаря на истината. Той се основава на правилото „един звук – една буква” и затова изключва от азбуката буквите за по 2 звука я, ю, щ, є, ї, а е й заменена с латинската j. (Самият Драгоманов използва є, ї преди 1878 г.) (Огиенко 1919: 272 – 273). Това правописно оформление изглежда доста екзотично на фона на установените източнославянски практики, напр. рукоју, синьу, јого, шчока и др. В Източна Украйна „драгоманивката” не се разпространява никога, в Западна Украйна известно време я използват ограничен кръг идейни съмишленици на Драгоманов (Иван Франко включително) (Плющ 1971: 356 – 357).

В Западна Украйна фонетичното направление в правописа получава по-нататъшно развитие чрез дейността на Е. Желехивский. В своя „Малоруско-німецкий словар”, издаден през 1886 г., ученият използва фонетична правописна система, близка до тази на П. Кулиш, приспособена към особеностите на западноукраинското произношение. Този правопис, наречен „желехивка”, се основава на говори, в които [i] < О се произнася твърдо, а [i] < е, ѣ – меко. Затова в него с буква ї се обозначава [i] от е и ѣ, напр. нїсъ < несъ, осїнь < осень, дїд < дэдъ, а с і – [i] от о, напр. стіл < столъ, ніс < носъ. Йотацията на [i] обикновено се предава с ї: їсти, її. За йотирано о и мекост на съгласната пред о се използват съчетанията йо, ьо, последното – непоследователно, употребява се също буквата ё, напр. сьомий, но сëгочасний. Йотация на [е] и мекост на съгласните пред [е] се пишат с є. Смекчените в резултат на регресивна асимилация [з], [ц], [с] пред смекчен [в] се обозначават с ь: сьвіт, зьвір, цьвіт. Някои случаи на мекост, в съответствие с произношението, не се отбелязват, напр. малоруский, галицкий.

Възвратната частица се пише отделно от глагола, напр. схаменув ся, ся дивлю, съставните части на простата форма за бъдеще време се пишат разделно, напр. робити меть ся и др., някои заемки се пишат с меко л в съответствие с произношението им в съответните западни езици, напр. кляса, бльокада и пр.

Желехивский заменя старовремския паерчик със съвременния апостроф, употребяван в графиките на европейските езици. С него не обозначава разделното произношение на устнените съгласни и йотирани гласни (бити – бю, бєш, мякий), но разделното произношение на други съгласни и йотирани гласни, по-специално в представките, обозначава: з’єднати, з’явище, з’юшити. В същата позиция го използва и съвсем излишно, когато няма йотация и разделно произношение в случаи като роз’учитися (Історія 2004: 10 – 11). Неговият правопис предвижда използването на буквата Ґ за [g] (първоначално графемата се появява в Пересопницкото евангелие 1556 – 1561, въведена е в употреба от М. Смотрицкий във фундаменталния му граматичен труд от 1619 г., а след него за първи път е използвана от О. Левицкий в неговата граматика от 1834 г.) (Огиенко 1919: 272 – 273; Енциклопедія: 118).

„Желехивката” придобива разпространение, „народовските” издания започват да я използват от 80-те години. През 1895 г. е въведена от правителството за задължително изучаване в галицките училища и става официален правопис до 1922 г., а с някои промени – до присъединяването на Западна Украйна към СССР през 1939 г.

В крайна сметка, с оглед на последвалата пълна победа на фонетичния принцип в правописа, мястото на украинския правопис в координатната система, очертана от фонетичната и етимологичната отправна точка, И. Огиенко обобщава така: „... няма на света правопис, който да е изцяло фонетичен; да не забравяме, че всеки фонетичен правопис, ако дълго не се променя, постепенно става историко-етимологичен, защото никой правопис не е в състояние да догони промените на живия език. Освен това, при голямата раздробеност на езика ни на отделни говори, изцяло фонетичен правопис не е и възможен; може да се използва само такъв фонтичен правопис, който да е разбираем за повечето украински говори” (Огієнко 1995).

В края на ХІХ в., през 1891 — 1982 г. се разгаря голяма и разпалена полемика между източно- и западноукраински интелектуалци относно същността и основата на украинския книжовен език, която отразява конфликта между двата процеса на създаване на книжовен език – на източно- и на западноукраинските земи. Дискусията завършва с единодушно съгласие, че трябва да съществува единен общоукраински книжовен език и че в основата му трябва да залегнат централноукраинските (Киевско-Полтавските) диалекти, на които се основава езикът на най–влиятелните писатели-класици — Шевченко, Марко Вовчок и др. Нито преди, нито след дискусията е издигана теза за книжовен език на галицка основа или за два успоредни книжовни езика. Все пак, нито едно обсъждане не може да премахне действителните местни различия, докато страната е разделена от политически и културни граници (Шевельов 1987: 11 — 81 ). Този консенсус, така важен за очертаване на перспективите пред развитието на украинския книжовен език, легитимира пренасянето на правописния въпрос от сферата на противоборството между старото и новото в полето на историческите и културни различия между Източна и Западна Украйна, чиято тежест тепърва ще се прояви.

Към края на ХІХ в. украинският правопис, макар и да не е единен в двете части на Украйна, в отношението му към отразяването на специфичните украински звукове вече в основни линии е придобил съвременния си вид. Времето донася пълното налагане на фонетичния правопис (в една или друга негова разновидност, а в крайна сметка като синтез на техните достойнства). По същество обаче, и в Западна Украйна (чрез борба, отричане, противостояние на две идеологически обществени течения), и в Източна Украйна (чрез правителствени забрани, ограничения и преследване), правописният въпрос представлява дискусия за правото на съществуване на украинския език, наречена с друго име.

На границата между двете столетия украинците са разделени в пределите на три държави — Русия, Австрия и Унгария.

В Русия към 1900 г. фактически действа Еймският указ, който революцията в Русия от 1905 г. отменя. През януари 1905 г. Комитетът на министрите приема записката на Ф. Корш и А. Шахматов “Об отмене стеснений малорусского слова”. Събитията от 1905 г. възраждат надеждите за украинско училище. От учебната 1906 — 1907 г. М. Сумцов в Харковския и А. Грушевский в Киевския университет започват да четат украиноведски дисциплини на украински, но правителството прекратява това. Не са направени никакви стъпки за въвеждане на украински език в училищата, дори в началните. Това е поразителен контраст със състоянието в Галичина, където 97% от украинските деца посещават украински начални училища.

В австрийските Галичина и Буковина в началото на ХХ в. действа относително либерлната конституция от 1867 г. За разлика от Руска Украйна, в Австрия към 1900 г. украинският език не е забранен в обществения живот (Шевельов 1987: 11 — 81).

В Източна Украйна нов тласък в развитието на фонетичната правописна система дава Борис Гринченко, който за своя „Словарь української мови” (1907 – 1909, в 4 тома) на базата на „кулишивката” разработва най-съвършения за времето си правопис, залегнал в основата на съвременния правопис на украинския език. Неговите правила въвеждат за първи път в Източна Украйна и употребата на буквата ґ, която от 30- те – 40-те години на ХІХ в. се използва в Западна Украйна. Гринченко е радетел за уеднаквяване на разликите между правописните системи, функциониращи в Западна и в Източна Украйна, с цел изработване на единен за цяла Украйна правопис и отстраняване на ортографичната полинормативност, която е пречка за пълноценното функциониране и развитие на украинския книжовен език (Історія 2004: 168).

През 1904 г. Научното дружество “Шевченко”⁵ в Лвов издава “Руски правопис с речник” (“Руська правопис зi словарцем”) на 152 странаци. Това представлява първият опит да се нормализира езика, иницииран от украинска институция. В него се правят някои отстъпки пред източноукраинската езикова практика, напр. въвеждат се форми от ж.р. за думи като драма, система, поема вм. драмат, темат, поемат; отхвърля се окончанието -а в думи като артист, архитект, поет, митрополит и др. В този “Правопис” се запазват някои галицки правописни особености, напр. използване на буква ї < э, і (дїд); разделно писане на частицата ся; смекчаване на зъбни съгласни между две палатализирани (сьвiт); запазване на буква ґ и меко л в думи от чужд произход (бiольоґiя); окончание – ий в р. п. мн. ч. на съществителни, завършващи на съгласна: коний, грудий (а не коней, грудей) (Шевельов 1987: 11 – 81).

Както става ясно, до 1914 г., когато във връзка с избухването на Първата световна война употребата на украинския език отново е забранена, единен и общовалиден украински правопис все още не съществува.

В Киев на 22 ноември 1917 г. е провъзгласено създаването на автономна Украинска народна република. Това е първата самостоятелна украинска държава, в която украинският език е държавен, и където след няколковековно прекъсване се въвежда украинският език в училищата. За нуждите на образованието министрите на просветата И. Стешенко през 1917, а след убийството му – М. Василенко през 1918 г. – възлагат на известния езиковед Иван Огиенко да състави кратки правила на украинския правопис. Той изпълнява поръчението и през м. май 1918 г. Правописната комисия към Министерството на народната просвета ги одобрява. Те излизат в кн. 10 на сп. „Українська школа” за 1918 г. като „Найголовніші правила українського правопису” („Най-важни правила на украинския правопис”). За съжаление, не успяват да навлязат в практиката. Не след дълго, през януари 1919 г., те биват отпечатани като „Головніші правила українського правопису” („По-важни правила на украинския правопис”), подписани от И. Огиенко, вече като министър на просветата. Именно този правопис е в основата на одобрения през 1921 г. от новосъздадената Украинска академия на науките и отпечатан в масов тираж първи академичен украински правопис – „Найголовніші правила українського правопису” („Най-важни правила на украинския правопис”). Сред въпросите, които този правопис разглежда, са:

• писане в началото на думата і (Іван, іду, іграшка, істота), а не и (с изключения пред н: инший, инколи, иноди, иней);
• писане на йо и ьо (його, свойого, льон, всього);
• употреба на я, ю, є, ї;
• употреба на апостроф (б’ю, м’який, м’ясо, в’язати, пір’я, кур’єр, з’їхати, но: звязок, розвязувати, звязувати) или неупотреба (бюджет, бюст, Вюртемберг, Мюллер);
• неотбелязване на регресивното смекчаване пред смекчени и меки съгласни в случаи като: слід, світ, сонця;
• отбелязване на мекостта на Л както пред смекчени съгласни (освен в случаите, когато е удвоено: ллю, Ілля, гілля): пальця, сальцю, така и пред твърди: більший, пальчик, бувальщина;
• опростявания на групи съгласни в случаи като: тиждень — тижня, празник, звісний, чесний;
• обеззвучване на представката з (із) пред беззвучни съгласни в с: сказати, спитати, сходитися;
• твърдост на краесловен и средисловен р: писар, косар, кобзар, звір, матір, гіркий, Харків (но също и царь, секретарь, писарь);
• окончание –я и удвояване на меката съгласна за имената от ср.р. от старите -иѥ и -ꙗ< :життя, весілля, волосся, суддя;
• неудвояване на устнените съгласни и р в горния случай: безголов’я, сім’я, подвір’я;
• неотбелязване на асимилацията в окончанията – ться, -шься (не –сся, -цця)
• окончание -ей (а не -ий) в случаи като: людей, гостей, костей, грошей, коней;
• за имената от ж.р., завършващи на съгласна – окончание -и в р. п. ед. ч.: з ночи, коло печи, нічної тіни и окончание –і в дателен и местен падеж: у ночі, в печі, в тіні и др.
• в чуждите думи – твърдо л пред а, е, о, у: класа, новела, філологія, клуб, но: пляшка, лямпа, ілюстрація, ілюмінація (дошли чрез полско посредничество);
• звукът [g] в чужди думи се предава чрез г: гімназія, телеграф, генерал, психологія, но в чуждите фамилни имена последователно се различават [g] от [h]: Гюґо, Ґріґ, Гартман;
• писане на ф (не хв) в скорошни заемки: форма, фосфор, філософ;
• гръцката буква θ се предава с т (не с ф): катедра, Атени, ортография, логаритм, патос. В някои по-стари, украинизирани заемки се допуска по-старото източнославянско ф или типичното за украинския език заменяне на ф с други звукове (звукосъчетания): Федір, Хведір, Тимохвій, Тимофій, Хома, Афон;
• в чужди думи – писане на -ія, -іє (не -іа, -іе): матеріял, геніяльний, варіянт, діявол, діякон, гієна, пієтизм;
• чуждият дифтонг au се предава с ав пред съгласна: авдієнція, авдиторія, Август, Австрія, лавровий, а пред гласна – с ау: Ауербах, Шопенгауер (Історія 2004: 306 – 314).

Макар този правопис да се помества едва на 8 станици, той в основни линии регулира най-дискусионните правописни въпроси и повечето от основните му положения залягат в основата на всички последвали редакции и издания на украинския правопис. Особен принос в неговото създаване наред с И. Огиенко имат професорите Агатангел Кримский и Евген Тимченко. Създаден по силата на спешната и неотложна необходимост във военновременните години на хаос и разруха, както и последвалата ги окупация на Украйна от Съветска Русия⁶, този правопис е неизчерпателен и донякъде несистемен, но представлява първият опит за езиково планиране ръководено от украинската държава, и се ползва с голям авторитет.

През 1922 г. Научното дружество „Шевченко” в Лвов издава „Правописни правила”, които доближават т.нар. „галицки правопис” (на основата на „желехивката”) към общоприетия академичен източноукраински правопис. Това е първата стъпка по пътя към създаване на единна за цяла Украйна правописна система. Лвовските „Правописни правила” функционират в западноукраинските територии до 1927 г., когато на Правописната конференция в Харков най-накрая е приет общ за цяла Украйна правописен кодекс (Історія 2004: 315).

Споменатите правила се отличават с по-голяма систематичност от вече приетия киевски правопис, но също както в него вниманието на съставителите е съсредоточено основно върху фонетиката и предаването на чуждите думи. В него освен това има раздели, посветени на слятото и разделното писане, главните и малките букви, сричкоразделянето, пунктоацията и съкращенията. Сред отстъпките пред източноукраинската правописна традиция са: приемането на писане на і (не ї) след съгласна, независимо дали тя се чува смекчена или не: ніс, носа (не нїс) и ніс, носити (вж. по-горе), слятото писане на възвратната частица и окончанията на бъдеще време с глагола: крутиться, бавиться, боюсь, молюсь, робитимеш, робитимуть (но и на всички други частици: хотілаб, поборовсяб, ходиж), както и необозначаването на асимилативното смекчаване на съгласни пред мека съгласна: світ, звір, після, сонця и др. Западноукраинските нормотворци същевременно остават постоянни в последователната употреба на буквата ґ във всички заемки: маґазин, маґістер, ґімназія, Геґель, Ґете, Ґергарт Гавптман, дублетност във формите за им.п. ед.ч. на имената от ср.р. от типа коріннє – коріння, пануваннє – панування, зіллє – зілля, в неупотребата на апостроф в случаи като: зєднати, безязикий, зясувати, вїзд, відїзд, пяний, мясо, память, а също и на мекостта на л пред а, о, у, е в чужди думи: рекляма, баляст, лєґіон, лєґенда, телєграф, фльота, мітольоґія, Льондон, льояльний, бльондин, балюстрада, плюс, клюб, ілюстрація и др. (Історія 2004: 306 – 340).

Към 1925 г. в Съветска Русия съзряват причини за поемане на политически курс към “коренизация” – обръщане към националните корени. По това време подобни процеси протичат във всички неруски части на СССР, като в случая с Украйна (която вече е част от СССР) те придобиват вид на украинизация. Причините за това се крият извън украинската действителност.

Практическите мерки по извършване на украинизацията са насочени към въвеждане на украинския език в държавния апарат и към използването му в културния живот. В областта на просветата в началните училища украинизацията има небивал успех. Броят на украинските училища силно нараства, а в неукраинските училища украинският език е въведен като задължителен предмет (Шевельов 1987: 133 и сл.)

През разглеждания период остиженията в областта на украинския правопис са значителни. Тъй като старите „Найголовніші правила” са недостатъчни и на моменти противоречиви, през 1925 г. към Министерството на образованието (Наркомос) е създадена Държавна комисия за разработване на правила на украинския език, в която влизат 36 членове. Абсолютно мнозинство в нея представляват известни филолози, между които А. Кримски, О. Синявски, О. Курило, Е. Тимченко, Г. Голоскевич, М. Грунски, В. Ганцов и др. Комисията е единодушна, че задачата пред нея е по-широка от нормиране на правописа в тесен смисъл, че трябва да се нормира и морфологията (да се определят окончанията на изменяемите части на речта), правописа на личните имена, правопис на чуждите думи, пунктоацията и някои елементи на правоговора и ударението. През м. август 1926 г. е публикуван проект на правописа, който е подложен на широко публично обсъждане. За утвърждаването му през 1927 г. е свикана правописна конференция в Харков⁷. Правописът е одобрен през 1928 от народния комисар на просветата М. Скрипник (по негово име е и наречен „скрипников” правопис, а също и „харковски”) и отпечатан през 1929 г. като общозадължителен в УССР. Втората редакция на „Український правопис” („Украински правопис”) заема 103 страници и представлява най-точното и детайлно нормиране на украинската морфология и правопис. Той се основава на основните положения на предишната редакция на правописа. Освен другите неща, в новия Правопис се формулира „правилото на девятката”, което предполага в чужди думи след деветте съгласни д, т, з, с, ц, ч, ж, р писане на и (а не і), напр. директор, тип, пропозиція, університет, цифра, речитатив, режим, терорист. Допуска се дублетност в някои окончания на съществителните. Разглежда се въпросът със склонението на украинските имена, по-специално женските фамилни имена, образувани от мъжки фамилни имена на съгласна или - о – те или остават като мъжките, и тогава не се скланят (Ганна Чуб, Ганні Чуб), или се образуват от мъжките с наставките - ова (- ева, - єва) (Ганна Чубова от Чуб) или -ка (за омъжени жени, съответно на някои мъжки имена: Антоновичка от Антонович) и в този случай се скланят. Правилото за образуване на женски фамилни имена от мъжките с наставки в следващите редакции на украинския правопис ще отпадне.

При всичките си недостатъци, породени основно от опита за съчетаване на две различни културно-исторически традиции, този правопис несъмнено е както достижение на украинската езиковедска мисъл, така и решаваща стъпка към постигането на желаното нормативно-правописно единение на украинския народ. С цел да се отстранят несъответствията между западно- и източноукраинските правописни традиции, на Правописната конференция, приела този правопис, са поканени изтъкнати представители на западноукраинската интелигенция от разединените тогава Галичина, Буковина, Волин и Задкарпатието: акад. Ст. Смал-Стоцки, акад. К. Студински, д-р И. Свенцицки, д-р В. Симович, писателят В. Стефаник и др. Въпреки често пъти полярните мнения, на последното заседание на правописната комисия текстът на правописа е приет единодушно. През 1929 г. той е приет и от Научното дружество „Шевченко” в Лвов. В границите на съветска Украйна този правопис официално е в сила до 5 септември 1933 г. В Галичина, Волин и Буковина се задържа до 1939 г., когато те са присъединени към СССР. С течение на времето е приет и от украинската емиграция, украинската диаспора си служи с него до днес. (Історія 2004: 15 – 18; 440 – 442; 453).

Препъникамък пред пълното единодушие на представителите на двете грматично-правописни направления се оказва най-вече предаването на европейските l и g – един от немногото въпроси, които западните украинци не са приели да се уеднакви с източноукраинската практика. Взето е компромисно решение: думите от гръцки произход, навлезли в украинския език без посредничество да се предават чрез л и г, а думите от латински или други европейски езици със средно или смекчено l пред a, o, u, както и в края на сричката – с ль; g се предава чрез ґ. Зад тези две правописни практики стоят две различни лингвистични школи.

Ето как обобщава причините за тази ситуация изтъкнатият историк на украинския език Ю. Шевельов: „Политически зависимите (колониални) народи обикновено усвояват основната маса чужди думи с посредничеството на господстващата нация. За Западна Украйна това са поляците, а за Източната – руснаците. Благодарение на полското посредничество много думи от западноевропейските езици, влезли в употреба по украинските земи през ХVІ – ХVІІ в. имат ль и ґ. По-късно, под руско влияние, те отново се усвояват, този път с л и г. Обратното, думи, известни още в староизточнославянския език с л и г, в Западна Украйна придобиват ль и ґ. Така, с незначителни отклонения, в централните и източните украински земи всички чужди думи имат л или ль и г, както в руски, а в Западна Украйна – ль и ґ. Във всяка една от двете части другата система е неизвестна във всекидневието” (Шевельов 1987: 133 – 169). Според неговото мнение този правопис е обречен на неуспех.

Съвременниците на правописа от 1928 г. са по-оптимистични. „Ще минат 5 – 10 години и много от това, което сега може да ни изглежда чудно, необичайно, ще стане обичайно и органично...” – смята един от активните му създатели, Олекса Синявский. Той резюмира работата на Правописната комисия с оглед както на желаното, така и на възможното, отчитайки и влиянието на извънезиковата действителност: „... Колкото до една от най-основните си задачи – опростяването на правописа, трябва да кажем, че Комисията беше далече от тенденцията да се опростява на всяка цена, защото винаги е изхождала от принципа: правопис за езика, а не обратното... Комисията по никой начин нямаше за задача да даде елементарен правопис и някои подробности от „Украинския правопис”, а понякога цели раздели, са предназначени именно за специалисти....задачите, методите и условията на създаването на тази книга бяха дотолкова сложни и трудни, че не трябва от нея да се очаква целостността, простотата и последователността на обикновена книга: тя е толкова по-сложна, колкото колективът е по-сложен спрямо всеки свой отделен член...” (Історія 2004: 431 – 452). На този украински правопис обаче не му е съдено дълго да изпитва предизвикателствата на времето, той няма дори минималните 5 години, пожелани от О. Синявский.

В периода от 1932 г. до 1941 г., без политиката на украинизация формално да е отменяна, започва планирано фронтално настъпление срещу украинския език и култура, както и срещу украинската интелигенция. С големия, изкуствено предизвикан глад в Украйна през 1932 – 1933 г., който отнема над 10 милиона човешки живота, украинското селячество е поставено на колене и вече няма необходимост комунистическата партия да се съобразява с него.

В периода 1933 – 1934 г. терорът на държавата над населението достига нечувани размери. На арести и разстрели са подложени практически всички слоеве на украинската интелигенция – инженери, свещеници, актьори, кооператори, агрономи, писатели, учени и др., като някои групи са унищожени почти изцяло. Загубата на интелигенцията се чувства особено остро, тъй като разореното село не е в състояние да я запълни.

По това време в Съветския съюз се извършва абсолютна централизация на държавния апарат. Украинските административни институции стават пряко подчинени на държавния апарат в Москва, което веднага довежда до преминаване на държавното деловодство на руски език. В областта на просветата все повече училища се деукраинизират, като първо стават двуезични, а после рускоезични. Висшите учебни заведения преминават на руски език.

Нова вълна на терор, още по-страшна от предишната, залива страната през 1937 – 1938 г. Обществото е обхванато от ужас и несигурност, много хора се русифицират, потиснати от страх и подозрителност (Шевельов 1987: 171 – 210, вж. също Огієнко 1995).

На този обществено-политически фон се извършва и планомерен разгром на украинското езикознание. Мнозина от членовете на комисията (не само езиковеди), изработила Правописа от 1928 – 29 г., са репресирани – биват уволнявани, арестувани, заточвани, нерядко и разстрелвани. Жертви на комунистичуския терор по различно време стават А. Кримский, О. Синявский, О. Шумский, С. Пилипенко, О. Курило, Е. Тимченко, Г. Голоскевич, М. Йогансен, В. Ганцов, М. Сулима, М. Хвильовий, С. Ефремов и др. Микола Скрипник, бившият министър (народен комисар) на образованието и искрен радетел за успеха на украинизацията, който също е арестуван и подложен на нечовешки мъчения, слага край на живота си през 1933 г. (Історія 2004, Енциклопедія). Институтът по езикознание на УАН е разгромен, сътрудниците му почти без изключение са арестувани и изпратени в лагери за принудителен труд. Учените са обвинявани в „буржоазен национализъм”, а Правописът от 1928 г. е заклеймен, че „...насочва развитието на украинския език към чешката, полската буржоазна култура... Граматичните правила, привнесени от националистите, замърсяват украинския език с националистични елементи. ... Всичко това е насочено към откъсване на украинския книжовен език от нуждите на пролетариата в класовата борба, на откъсване на украинския книжовен език от езика на трудовите маси”. Борбата с „националистите” на „езиковия фронт” бързо довежда и до преразглеждане на правописа. Той срочно е преработен под надзора на комунистическата партия и веднага започва да се използва в пресата още преди публикуването му. Новата преработка се извършва на принципите на максимално приближаване на украинския език към руския, а „основните поправки се отнасят до ликвидирането на всички правила, които ориентират украинския език към полската и чешката буржоазна култура, извращават съвременния украински език и поставят бариера между украинския и руския език” (Історія 2004: 487 – 514)⁸.

В третата редакция на украинския правопис, публикувана през 1933 г. без никакво обсъждане, са внесени 126 поправки, които съществено променят облика на украинската езикова система, като нивелират специфичните й черти и разрушават по този начин същността й. Напълно е променен разделът за правописа на чуждите думи в съответствие с предаването им в руски, правилото за употреба на Л и ЛЬ е копирано от руски, както и правилата за употреба на главна буква, пунктоационните норми, въведена е руската граматична терминология, изключена е буквата Ґ, променен е илюстративният материал, който има „националистично-кулашки характер” и др. Така например от правописа от 1928 г. са отстранени дублетните форми на съществителните от женски род след числителните дві, обидві, три, чотири:дві книзі, дві хаті, дві руці, три квітці, три вербі (отглас от някогашното двойствено число) и дві книги, три руки и др. в полза на последните; употребата на винителен падеж за изразяване на обект в случаи като: бачу молодиці, веду хлопці, дивлюся на піонерки; форми с начално пів-: півтретя, півчетверта, півшоста и др.; ликвидира се дублетността, която втората редакция на правописа позволява, в случаи като: хатів и хат, бабів и баб, губів и губ, статтів и статтей, като са оставени само формите, идентични с присъщите на руския език: хат, губ, статтей; от паралелните словообразувателни варианти: становисько – становище, огнисько – огнище, гноїсько – гноїще се дава преимущество на формите с -ище; паралелните форми на дателен и местен падеж: святові – святу, сонцеві – сонцю, серцеві – серцю и др. са ограничени до формите на -у/- ю; при глаголите представката з-, отговаряща на украинското произношение (зфотографувати, зфабрикувати, зформувати) е заменена с общата с руски представка С-: сформувати и др.; чужди думи като: бакханка, барбаризм, претенсія, іхтіосавр, бальсам и др. се унифицират с руските, съотв. вакханка, варваризм, претензія, іхтіозавр, бальзам; унифицира се окончанието на съществителните от женски род на съгласна, които според Правописа от 1928 г. са: -и за завършващите на -сть, -рть (без радости, до смерти, без четверти, и по изключение: до осени, без соли, крови, любови, Руси) и –і за всички останали (без подорожі, від розкоші, до ночі⁹ и др.; променен е родът от женски на мъжки на съществителни като: етикета, желатина, генеза, база, гіпноза, прогноза, девіза, еліпса, синтеза, синтакса и др. (УМ ХХ ст.: 8 – 9; Історія 2004: 454 – 486, 488 – 514).

Ето как характеризира спецификата на езиковата политика в съветско време Юрий Шевельов: „Правителствената намеса изобщо, в дадения случай от правителството, владяно от руснаците, във вътрешните закони на език, е съветско изобретение и нововъведение. Нито поляците, нито румънците, нито чехите се впускат в това, както не се впуска и царската администрация в дореволюционна Русия. Те всички се ограничават със средствата на външния натиск: забраняват публичната употреба на украинския език, изцяло или частично; налагат държавния език чрез системата на образованието; примамват украинците с културата си и възможност за кариера; преселват ги на неукраински територии, а на украинските земи заселва членове на господстващата нация и пр. Заедно с тези „класически” методи съветската система установява контрол над структурата на украинския език: забранява определени думи, синтактични конструкции, граматични форми, правописни и правоговорни правила, а вместо тях пропагандира други, по-близки до руските или направо пренесени от руски. Така в съветска Украйна конфликтът между украинския и руския език се пренася от външната, извънезиковата сфера, в самия език. Борбата се води не само в човешката психика, но и в самия език” (Шевельов 1987: 173).

През 1938 г. правителственият терор над украинските граждани е прекратен. През 1939 г. Съветският съюз окупира намиращите се в Полша Източен Волин и Галичина, а през 1940 г. и намиращата се в Румъния Северна Буковина. След присъединяването на тези земи към СССР хватката около украинската култура отслабва. Властите искат да създадат впечатлението, че в Съветска Украйна украинският език и култура процъфтяват. В новоприсъединените области статутът на украинския език е съвсем различен. Там да се разговаря на украински е израз на гордост и предизвикателство, употребата му се отличава със социална и функционална пълнота, а населението оказва мощна съпротива на русификацията. Освен това, в новоприсъединените земи се използва Правописът от 1928 г., което отново актуализира проблема за изработване на единна за цяла Украйна правописна система.

На М. Грунский през 1939 г. е възложено да преразгледа правописа и да предложи нова негова редакция. Поради военните обстоятелства тя не е приета.

В годините на войната, през 1942 г., Президиумът на Академията на науките възлага на акад. Л. Булаховский да оглави работата по нова редакция на Правописа. На 8 май 1945 г. Съветът на Народните Комисари (правителството на Украйна) одобрява тази редакция на „Украинския правопис”. В нея само някои единични примери от отхвърлените правила на Правописа от 1928 г. са възстановени, други елементи са допълнително приближени към руския правопис (напр. въвеждането на форма за р.п.ед.ч. імені вм. імени). Един от водещите принципи на новата редакция е „по отношение на моментите, които по природа са общи с други езици ... да се осигури единство с правописите на братските народи на Съветския съюз, особено с руския...” (Енциклопедія: 479, Історія 2004: 515 – 517).

През 1960 г., след публикуването на „Правила на руския правопис и пунктоация” през 1956 г., излиза нова редакция на Украинския правопис, в която са направени съответните промени, съгласувани с цитираното издание. През следващите 30 години в Украйна е в употреба въпросната правописна редакция.

По време на Перестройката в Съветския съюз, през 1990 г., излиза от печат нов Украински правопис. Както и предишните, той се основава на фонематичния принцип, допълнен от морфологичния (унифицирано писане на представки, корени и наставки независимо от позицията им в думата и влиянията на асимилационно-дисимилационните процеси), традиционно-историческия (двойствената функция на буквите я, ю, є, щ) и диференциалния (писанията с главна буква, слятото, полуслятото и разделното писане). Най-забележителната му черта е връщането в азбуката на буквата ґ, също така е донякъде променено писането на буквите и и і в чуждите собствени имена и названия. През 1993 г., след обявяването на Независимостта на Украйна през 1991 г., излиза поправено и допълнено издание на предишната редакция на „Украинския правопис” от 1990 г. То не се различава съществено от предишното – в него е разширено правилото за предаване на чуждоезиковото [і] чрез і след съгласните от „девятката”, разширена е сферата на употреба на окончанията -у (-ю) в р. п. на съществителните от ІІ скл. (мъжки и среден род), уточнено е писането на сложинте думи и др. (Енциклопедія: 479).

През 1993 г. участниците в Първия международен конгрес на украинистите заявяват необходимостта от създаване на единен за всички украинци по света правопис. През следващата година правителството на Украйна създава Украинска национална комисия по въпросите на правописа, в която влизат известни специалисти. През 1999 г. работна група на Комисията, членове на която са И. Вихованец, В. Нимчук, Г. Пивторак, Н. Тоцка, А. Грищенко и др., изготвя и публикува проект за нова редакция на „Украинския правопис”. В този проект са заложени основите на компромисно разрешаване на много от дискусионните въпроси, произтичащи от различните правописни практики в Украйна и сред нейната диаспора по света (които, както стана ясно, имат своите дълбоки исторически корени). През същата година проектът се посреща положително от Четвъртия международен конгрес на украинистите и е подложен на обсъждане в НТШ – САЩ с участието на представители на Комисията, където е одобрен по принцип, като се изказват редица съображения. Този проект за промяна на украинския правопис все още не е окончателно утвърден поради сериозния отпор на противниците на всякакви промени в него, включително на най-високо ниво, въвличането в публичи коментари както на познавачи на проблема, така и на широк кръг неспециалисти, осъществявано със забележимото съдействие от страна на рускоезичните средства за масово осведомяване в Украйна (Історія 2004: 20 – 23).

Историята на украинския правопис е продължителна и комплексна. Многовековните му традиции са търпели въздействие от различни културни и историко-политически фактори. Най-важното обстоятелство, повлияло възходите и застоите в развитието му, е продължилата няколко столетия териториална разобщеност на украинския народ в пределите на поне две (а на моменти и 3 и 4) държави със силно различаващо се обществено устройство, а оттам и политически традиции и историко-културно наследство. Близо 6-вековната липса на собствена държавност на украинците препятства хомогенизирането на езиковия континуум, формирането на единен книжовен език в отделните украински територии, на общи и задължителни за всички езикови норми и, съответно, нормотворческите процеси по отношение на изработване на единен за всички украински земи правопис.

В периода ХІV – ХVІІ в., когато се установяват и проявяват основните специфични черти на украинския език, правописът се движи по пътя на приспособяване на традиционната графично-правописна система, наследена от началия етап от развоя на писмено-литературния украински език, към украинската езикова практика. То се изразява в употребата на редица диакритични знаци, модифициращи произношението на определени букви, в употребата на буквата ѣ в значение на [і], във въвеждането на буквите ґ и є и др.

В средата на ХVІІ в. настъпва изключително важно събитие в историята на украинския народ – присъединяването на голяма част от украинските земи към Русия. То полага началото на продължителен и широкомащабен процес на разделение и раздалечаване на развитието на украинския народ, живеещ в Полша (по-късно Австрия, Австро-Унгария), от частта, озовала се в Русия. В териториите под властта на Русия в течение на ХVІІІ в. настъпват три много важни развития: запада староукраинският книжовен език (в двете му разновидности на „слов’яноруська мова” и „проста мова”), който е със западноукраинска диалектна основа; на негово място се формира нов книжовен език на източноукраинска диалектна основа; този нов книжовен език се оформя на народна, а не на старокнижна църковнославянска основа. Тези обстоятелства в Източна Украйна довеждат до разрив с традициите на староукраинския книжовен език. Действието им е подсилено и от въвеждането в задължителна употреба на т.нар. „гражданска азбука” в Русия през 1708 г., което слага край на използването на старата кирилица по тези земи, а съответно и на традициите на приспособяването й към украинските произносителни особености. Възникналият през ХІХ в. въпрос относно това как именно да се пише на украински език е естествено отражение на несъответствието между традициите на историко-етимологичния правопис и новите украински езикови реалности. Опитът на М. Максимович да приспособи този правопис и приложи принципите му към украинския език не срещат подкрепа сред украинската интелигенция и народа, които предпочитат да приспособяват към украинското произношение руската гражданска азбука. Така в Източна Украйна превес спечелва тенденцията към фонетизация на украинското писмо, която се проявява най-ярко в използването първоначално на буквата ѣ за обозначаване на звука [і], а по-късно на буквата і със същата стойност, отказ от използване на буква ы, въвеждане на буква ї със съвременната й фонетична стойност. Тази тенденция обаче влиза в разрез с русификаторската и асимилаторска имперска политика, която от средата на ХІХ в. поставя на политическа основа гоненията срещу проявите на украинско национално самосъзнание, включително започва да преследва и забранява употребата на украинския език практически във всички сфери на обществения живот. Тази репресивна политика нанася силен ущърб върху развитието на украинския книжовен език – върху неговата унификация, развой на функционалните му стилове, обществения му престиж и пр., а в частност – и върху развитието на украинския правопис.

В западноукраинските земи традицията на староукраинския език не се прекъсва така, както в Източна Украйна. През ХVІІІ в. той търпи значителен упадък и към ХІХ в. се превръща в своеобразната смес от староизточнославянски, староукраински, полски, руски, местни диалектни елемнти, наричана „езичие”. Редица интелектуалци и обществени дейци в Западна Украйна лансират езичието в публична обществена употреба, чиито традиции като продължител на староукраинския книжовен език са в техните очи достойнство и образец, както и свързващо звено с голямата и силна Руска империя. Западноукраинското общество не е подложено на асимилаторски държавен натиск и пътищата на развитие на националната култура, книжовен език и правопис в частност се очертават в спорове и противостояния сред самите украинци. Част от западноукраинската интелигенция проявява изключителен консерватизъм и се противопоставя дори срещу употребата на гражданската азбука, а също и на поставявето на правописа на фонетичен принцип, което се налага от само себе си и се практикува от редица либерално настроени обществени деятели. Естествено, стремеж към фонетизация на писмото се наблюдава и тук и макар нововъведенията да се възприемат едва след значително забавяне, на новаторското дръзновение на западноукраински интелектуалци съвременният украински правопис дължи подновяването на употребата на буквите є, ґ (която отсъства в гражданския шрифт), настаняването на и във всички позиции и неупотреба на ы, установяване на правилото за писане на мекост пред [о] и йотация на [о] с ьо, йо (а не с ё), въвеждането на апострофа и др.

Успоредно с езичието от 30-те години на ХІХ в. възниква и се развива западноукраински (галицки) вариант на новия украински книжовен език, който се влияе от книжовната практика в Руска Украйна и в течение на целия ХІХ в. и особено в началото ХХ в. се сближава с източноукраинския (Жилко 1962: 102 – 109). Тези различия, а също някои разлики в правописната практика, пътищата на усвояване и отразяване в писмен вид на чуждоезикова лексика, както и липсата на единен и общовалиден украински правопис до първите десетилетия на ХХ в., са естествен резултат от няколковековната териториална разобщеност на украинците и липсата на собствена държава. Не на последно място тези разлики са обусловени и от диалектните различия в самия украинския език. Все пак, чувството за историческа и национална общност не напуска украинците, живеещи в двете съседстващи си империи. В края на ХІХ в. интелектуалците от двете части на Украйна постигат консенсус относно диалектната основа на книжовния украински език (Полтавско-Киевските диалекти), относно необходимостта книжовният език да бъде единен и общ за всички украинци. Разликите в правописа обаче остават.

Опит за системно нормиране на украинския правопис от украинска държавна институция се прави едва в началото на ХХ в., когато се създава Украинската народна република – първата украинска държава. Първото издание на украинския правопис е от 1918 г. Оттогава в течение на едно десетилетие се правят компромиси и се търси унификация както от западноукраинска страна през 1922 г., така и от източноукраинска през 1928 г. с утвърждаването на общоприет от двете страни, както и от украинската диаспора, правопис. Репресивният съветски партийно-държавен апарат слага край на това правописно единение, въвеждайки в УССР през 1933 г. силно русифициран украински правопис и слагайки край по този начин на всякакво самостоятелно и недирижирано от Москва развитие на украинската култура и правопис в частност. В последвалите десетилетия украинският език и правопис все по-силно биват приближавани към руския чрез вътрешна намеса в езика, забрана и подмяна на собствено украински думи, конструкции и граматични форми, правила за предаване на заета лексика и пр. Именно това е и причината за различията в правописната практика между украинската метрополия и диаспора, която използва правописа от 1928 г. – различия, непреодолени и досега. В последната редакция на украинския правопис от 1990 г. е върната в употреба отстранената по-рано буква ґ.

Компромисите, които украинските езикови нормотворци правят, са сериозни (и не е могло да бъде иначе) и не можем да не отдадем право на учените, които разглеждат украинския правопис като културно-политически избор (Фаріон 2004). Не можем и да не се съгласим с обобщението на И. Огиенко: „Историята на нашия правопис, както и историята на книжовния език, ясно показва, че за бездържавен народ те винаги са били и са договор между две сили в страната: научни и политически. Така е било от най-старо време, още по-изразително стана това по наше време” (Огієнко 1995).

Все пак, въпреки трудностите и непоследователностите в извървения път, и пожеланията за максимална изчерпателност, съвременният украински правопис е една детайлно разработена и жизнеспособна система, която обединява и консолидира украинската езикова общност и ефективно обслужва украинския книжовен език в различните му функционални стилове.

Цитирана литература / References

 

Безпалько, О. П., М. К. Бойчук, М. А. Жовтобрюх, С. П. Самійленко, І. Й. Тараненко. 1962. Історична граматика української мови. Київ.

Бiлодiд, I. К., Г. П. Iжакевич, З. Т. Франко. 1963. Спiввiдношення стилiв української лiтературної мови в порiвняннi з iншими схiднослов’янськими в период творення нацiональних лiтературних мов. Доповiдi радянської делегации. V Мiжнародний з’їзд славистiв. С., вересень 1963. Київ.

Жилко, Ф. Т. 1962. Некоторые особенности развития украинского национального языка. В: Вопросы образования восточнославянских национальных языков. Москва.

Житецький П. 1900. Энеида Котляревського и древнейший список ее. Київ.

Максимович, М. А. 1880.Собраніе сочиненій. Київ.

Масенко, Л. (ред.) 2005. Українська мова у ХХ сторіччі: історія лінгвоциду. Київ: Києво-Могилянська академія.

Огиенко, И. 1919. Курс украинского языка. Київ.

Огієнко, I. 1921: Як Москва знищила волю друку Київо-Печерської лаври. Варшава.

Огієнко, I. 1995. Iсторiя української лiтературної мови. Київ.

Осадча, О. В., М. А. Шипська (ред.) 2004. Історія українського правопису: ХVІ – ХХ століття. Хрестоматія. Київ: Наукова думка.

Передрієнко, В. 1979. Формування української літературної мови ХVІІІ ст.(на народній основі). Київ.

Плющ, П. П. 1971. Iсторiя української лiтературної мови. Київ.

Плющ, М. Я. О. І. Леута, Н. П. Гальона (ред.) 1994.Сучасна українська літературна мова. Київ: Вища школа.

Ралева, Цветана 1991. О русской редакции древнеболгарского литературного языка. В: Хрестоматия по истории русского литературного языка. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”.

Русанівський, Віталій М., O. O. Тараненко (ред.) 2000.Українська мова.Енциклопедія. Київ: Українська енциклопедія.

Сигалов, П. 1992. Церковнославянизмы в украинском языке. In California Slavic Studies, vol. 14. Henrik Birnbaum, Thomas Eekman, Hugh McLean, Nicholas Raisanovski (eds.). Berkley – Los Angeles – Oxford: University of California Press.

Субтелни, O. 1995. Украйна. История. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”.

Тот, Имре 1985. Русская редакция древнеболгарского языка в конце ХI – начале ХII в. София.

Український правопис. 4-те видання, виправлене й доповнене. Київ, 1993: Наукова думка.

Фаріон. І. 2004. Правопис – корсет мови? Український правопис як культурно-політичний вибір. Львів: Свічадо

Филкова, Пенка 1993. Церковнославянский литературный язык в России (ХI – ХVIII вв.). Славянска филология, т. 21, София: БАН.

Шевельов, Ю. 1987. Українська мова в першій половині двадцятого століття (1900 – 1941). Стан і статус. Мюнхен: Сучасність.