Български
EnglishЛюдмила Улицка – критически погледи
(Факултет по славянски филологии, СУ „Св. Климент Охридски“)
Abstract
The purpose of this paper is to collect and look for critical comments on Ludmila Ulitska creativity, both in Russian- and English-speaking critics. An attempt is made to show the main topics valuable for researchers of her works and then, according to the different views, an "assembled" image of the works of Lydmila Ulitska has been constructed.
Резюме
Целта на статията е да събере и огледа критическите мнения за творчеството на Людмила Улицка, както в рускоезичната критика, така и в англоезичната. Прави опит да покаже основните тематични насоки на изследователите й. В процеса на „сглобяване” на отделните тези се конструира образът на творчеството на Людмила Улицка.
Настоящият текст има за цел да огледа метатекстовете, създадени през последните две десетилетия върху прозата на Людмила Улицка и да покаже основните посоки на търсене на изследователите й. В работата умишлено са пропуснати коментари на драматургичните творби на авторката, като акцентът пада върху прозаичните произведения – разкази, повести и романи.
В последните три десетилетия името на Людмила Улицка неизменно присъства стане ли въпрос за нова руска проза. Първите й творби са публикувани в началото на 80-те години на миналия век в Париж, а в края на десетилетието списание „Огонек” издава (в Русия) отделни нейни разкази, които по-късно оформят сборника „Бедни роднини” (1999). Популярността за Улицка идва с повестта „Сонечка”(1992) и романа „Медея и нейните деца“ (1996). Последните влизат в шорт-листа на номинациите за престижната награда Букер Смирноф за 1993 и 1996 г. Същата година (1996) повестта „Сонечка“ печели френската награда „Медичи“ (1998) за най-добре преведена книга, а романът „Медея и нейните деца“ е удостоен с италианската награда „Джузепе Ачерби“ (1999). Към богатия арсенал от отличия трябва да споменем и международната награда „Москва-Пене“, която Людмила Улицка получава през 1997 г. Една от най-престижните руски награди идва през 2001 г. за романа „Казусът Кукоцки“, Букер-Смирноф, с което Людмила Евгениевна е една от трите дами, печелили наградата. Следват наградите „Книга на годината” (2004) за романа „Искрено ваш Шурик“ (2003), който е отличен и като най-добра преводна книга в Китай (2005), „Голямата книга“ (2007) за „Даниел Щайн, преводачът“ (2006), италианската престижна награда „Гринцан Кавур“ (2008) за романа „Искрено ваш Шурик“, френската награда „Симон дьо Бовоар“ (2010) за налагане правата на жените, две години след учредяването си (2008) е спечелена от Улицка, защото, по думите на международното жури, председателствано от Юлия Кръстева, в творчеството на руската писателка "ярко са изразени чувство за справедливост и демократичност"1. През 2011г. Улицка попада в шорт-листа за наградата Букер на десетилетието.
Изброяването на литературните награди в този текст е доказателство не само за популярността на авторката, както в Русия, така и по света, но и за успеваемостта на философията, която тя предава чрез книгите си сред читателите. Участието в проекти като „Хубавите книги“, поставил си нелеката задача да подбира и популяризира литература, която може да бъде наречена „хубава“, в провинциалните градчета и библиотеки, училища и детски домове, е доказателство за социалната й позиция. Друг проект – „Другият, другите, за другите“ – цели да даде посока на новото поколение, подбор на серия от книги, засягащи социални теми, да даде практическа посока на четенето. Социалната ангажираност на Улицка също допринася за популярността й, но това, с което остава разпознаваема, са нейните текстове.
Книгите й са преведени на над 25 езика, като на български са издадени сборникът с разкази „Бедни роднини“ и повестта „Сонечка“ през 2004г. от издателство „Колибри”, романът „Медея и нейните деца“ - от същото издателство, а през 2008 „Искрено ваш Шурик“ от издателство „Жанет 45”, включен в поредицата „Съвременна проза“. Последният роман донася на Здравка Петрова наградата на Съюза на българските преводачи за 2008 г. На български език рефлексиите върху творчеството на Людмила Улицка се изчерпват с няколко анонса в пресата при появяването на книгите й на български2. При появата на „Сонечка. Бедни роднини“ във вестник „Култура“ се появява статията на Амелия Личева (2004) „Руско писане“3. Тя говори за стиловото доближаване на Людмила Улицка до традицията на руската класика, най-вече близостта с Чехов, Достоевски и Гогол, станало традиционно в метатекстовете (най-вече рускоезичните). А.П. Кузичева съпоставя повестта „Сонечка” с текстовете на Чехов и Достоевски, Н. Ю. Буровцева разглежда драматургичният текст „Русское варенье“ като диалог с Чехов, вероятно идея подсказана от самата Улицка. В едно свое интервю писателката казва: „Много обичам Чехов, но никога не съм обичала пиесите му. Препрочитах ги и се опитвах да ги отворя за себе си. В един момент дойде озарението. И ми се прииска да си поговоря с Чехов”4. Амелия Личева (2004) подчертава разломите, които занимават Улицка. Определя героите й като гранични персонажи, стоящи на ръба между тукашното и отвъдното. Именно тази специфика на характерите, изпълващи литературното пространство, според нас, е и една от предпоставките за популярността на автрорката.
В полезрението на литературните критици в Русия Людмила Улицка влиза още през деветдесетте години на изминалия век. Всички студии, статии и дисертации, стотици страници, посветени на творчеството й като че ли още не могат да разрешат проблема къде е мястото на това писане. Появяват се противоречиви оценки – „женска проза” (Т. Казарина), „дамска литература”, „средна проза”, „примитивизъм на наивното изкуство” (О. Рижова), постмодернизъм (О. Дарк), мейнстрим (Д. Шаманский, О. Рижова, Л. Данилкин), реализъм (Н. Л. Лейдерман, М. Н. Липовецкий), неосантиментализъм (В. Юзбашев, М. Золотоносов). В тематичен план нещата са аналогични – разглежда се вътрешният свят на героите от повестта „Веселото погребение” (М. Карапетян, В. Юзбашев, Е. Щеглова); съотношението между реално и митологично в романа „Медея и нейните деца” (С. Тимина, Т. Ровенская, Т. Прохорова); особеностите на хронотопа в романа „Казусът Кукоцки” (И. Некрасова, Г. Ермошина, В. Скворцов); Н.Лейдерман и М.Липовецки анализират заглавията на романите и пр. В рецензиите и обзорите, посветени на руската писателка, неминуемо присъства сравнението с Чехов, Гогол и Достоевски. Два аспекта от творчеството на Л. Улицка се повтарят доста често и изпъкват на преден план – темата за домашното, семейния бит и тази за митологичното. В този ракурс си струва да разгледаме по-подробно работата на М.В. Магомедова5, която полага романа „Медея и нейните деца” в рамката на А. П. Крохмал6 (Крохмаль 2006), която в цитираната статия прави съпоставителен анализ между мита и романа на У. Голдинг „Повелителят на мухите“. Магомедова (2008) се опитва да види как работи митът в романа на Людмила Улицка, като откроява значението на природата в текстовете на писателката. Логиката, която води съдбите на героите следва логиката на природата. Тя отбелязва стремежа на Улицка към създаване на митологическа картина на света, в едни произведения директно заявено, а в други само имплицитно показано.
Авторовото митотворчество е тема, над която работят множество изследователи. Ще се опитаме да щрихираме основните насоки, които те дават. Т. Казарина извежда на преден план връзката между митологичното и библейското, които „мирно се срещат в прозата на Улицка”. Тя вижда по-скоро приказно-митичното, отколкото митологичното във вариант на сюжет или образи, но характерното, което Казарина посочва, е, че действието всеки път се повтаря, но бива изиграно по различен начин, „режисирано наново”. М. А. Бологова (2002)7 говори за митологичната структура на романа „Медея и нейните деца“. Тя определя като любима за Людмила Улицка кръговата структура на всички нива – сюжет, мотивировка, читателско възприятие. По мнението на Бологова (2002) логиката на сюжета на романа се движи по логиката на приказката/мита за „изгубеното пръстенче“. Бологова (2002) разглежда паралелно романа „Медея и нейните деца“ и разказа „Веселото погребение“, от една страна, и романа „Казусът Кукоцки“ и повестта „Сонечка“, от друга, защото освен явните митологични препратки тя вижда пародиране на стереотипите за „руската жена“. Определят се три женски типажа, характерни за руската литературна традиция, към които могат да бъдат съотнесени героините на Улицка – жената-майка, жената-сестра и жената-дъщеря или, съотнесено с Валерий Брюсов (1988), три жени - бялата, черната и червената8. „Белите жени“ според Бологова (2002) са – Нина („Веселото погребение”), Нора („Медея и нейните деца”) и Яся („Сонечка”), слаби и нещастни, имащи нужда от мъжка защита; „червените“ са Валентина („Веселото погребение”), Ника и Сандра („Медея и нейните деца”), образи построени на принципа на западните куртизанки, великолепни жени, търсещи любовта извън семейството си, чийто живот винаги протича бурно и „черните“ – Ирина („Веселото погребение”), Маша и Медея („Медея и нейните деца”) – праведните жени.
С. Тимина (2003) в статията си „Ритмите на вечността“9 анализира митопоетиката на романа „Медея и нейните деца“. Тя построява текста си на принципа на опозицията: битово-вечно, хаос-космос, хармония-дисхармония. Главният патос на романа, според Тимина (2003), се състои в стремежа към хармония в противовес на суетата и агресията на живота. Тя вижда авторовото митотворчество в това да се промени митологичния сюжет – Медея не отмъщава, не убива своите деца, а ги събира около себе си.
Митологичната тематика в метатекстовете върху творчеството на Людмила Улицка най-често се свързва с романа „Медея и нейните деца“. Семейната тема пък е другото основно ядро в литературоведските рефлексии. И тук, сред многото изследвания, ще се спрем само върху тези от тях, които по наше мнение задават най-ясни посоки.
Романът „Казусът Кукоцки“ често попада в анализите, посветени на семейната тема. Н.Л. Лейдерман и М.Н. Липовецки (Лейдерман и Липвецкий 2003)10 в статията си, посветена на книгата я разглеждат като семеен роман, в който „Людмила Улицка е съвместила семейния роман с любовната история, с отношенията между поколенията“. По мнението на двамата изследователи основната опозиция в романа между дух и тяло11 се неутрализира и се превръща в историята на рода Кукоцки.
Галина Ермошина (2000)12 позиционира „Казусът Кукоцки” в нишата на философско-битовия роман. Тя прави съпоставка с творчеството на Людмила Петрушевска (традиционно в критическите текстове двете биват сравнявани) и забелязва, че ако при Петрушевска реалното и иреалното са органично разтворени едно в друго, то при Улицка те битуват едновременно, надхвърляйки пространството на текста13.
Евгени Ермолин (2004) в статията си „Живата нишка”14 опонира на Ермошина (2000) за това, че романът може да бъде наречен философски. Според него акцентът, който романът поставя пред руската интелигенция на XX век, позволява той да бъде съизмерван с творбите на майсторите на романа – Булгаков, Пастернак, Солженицин и пр. Той опровергава още едно твърдение, приемано a priori за Людмила Улицка, а именно принадлежността й към руския постмодернизъм. Според него има много повече основания творчеството й да се разглежда в рамките на реализма, за разлика от това на Татяна Толстая, например, която, по думите на Ермолин (2004), е типичен представител на постмодернизма. Подобно мнение изказва и А.И.Чагин15, според когото има автори, които заемат гранична позиция спрямо традицията – Улицка и Людмила Петрушевска, смесващи черти на реализма и модернизма в творчеството си, са сред тях.
Н. Лейдерман (Лейдерман и Липовецкий 2003) говори за новата сантименталност, силно маргинализирана линия, събудена през 90-те години на миналия век, за да се противопостави на постмодерния скептицизъм. Като аргумент Лейдерман (Лейдерман и Липовецкий 2003) посочва актуализираната памет на културните архетипове, връщането към „вечното“ и припомня мотива за Медея в едноименния разказ на Л. Петрушевска „Медея“ (1989), включен в цикъла „Реквием”, и Медея на Л. Улицка („Медея и нейните деца“).
Марк Липовецки също вижда сантименталните черти в творчеството на руската писателка и дори в неговата систематизация на руския постмодернизъм16 определя творчеството й като сантиментално. В статията си той говори и за принадлежността на Улицка към т.нар. феминистична литература, в която той не разпознава авторката. Според него джендърните аспекти тук са конструирани на нивото на сантименталните стереотипи.
Именно към джендърните нива е ориентирана англоезичната литература, коментираща творчеството на Улицка. Карол Адлам (Adlam 2005) и Хелена Госчило (Goscilo 1996) са може би най-известните изследователи на руската писателка. Основен акцент за тях е женското тяло и женската сексуалност, но са критикувани17 за това, че в изследванията си стесняват обекта на наблюдение до малък брой кратки текстове (предимно разкази). Хелена Госчило (Goscilo 1996) подчертава способността на Людмила Улицка да тушира патоса и да избяга от джендърния стереотип. В книгата си „Women in Russian Literature After Glasnost: Female Alternatives” (2005) Карол Адлам (Adlam 2005) се опитва да намери най-ярките черти на „руските женски гласове“ – Людмила Петрушевска, Нина Садур, Татяна Толстая и Людмила Улицка. В книгата си тя не коментира романа „Медея и нейните деца“, „Веселото погребение“ и „Женски лъжи“ (2003). По думите на Адлам (Adlam 2005), Улицка се причислява към „алтернативната“ литература на периода, която нарича „дехуманизирана литература“, като разчупва табута и стереотипи.
Дебютът на Людмила Улицка в Съединените щати е книгата „Веселото погребение“ през 2001г. Интересна от днешна гледна точка е рецензията на критика Ричард Бърнстейн за „Ню Йорк Таймс”, който говори за странните и абсурдни герои, вгледани сами в себе си и предизвикващи пораждането на трагикомическа енергия. Травмата от емиграцията изглежда странна и нелогична за Бърнстейн, Улицка дава на американския читател „неизвестни чувства и нов поглед”18. Той я определя като ярък и значим глас, озвучил темата за емиграцията през XX век.
В свое интервю Людмила Улицка споделя, че на запад я харесват много повече, отколкото у дома, там пишат за нея дисертации и дипломни работи, а в Русия се чува най-вече критиката за текстовете й. Но в това изказване вероятно има доза ирония, защото текстовете й са включени в учебниците по най-нова руска литература, през последните десет години има и значителен брой дисертационни трудове, посветени на творчеството й. Ще изброим само някои от заглавията и основните насоки, за да видим още веднъж как се движи тематичният кръг при най-новите изследвания на тази очевидно интригуваща авторка.
Галина А. Пушкар (Пушкарь 2007)19 разглежда джендърните аспекти на женската проза, в която влиза и Людмила Улицка. Татяна Скокова (2010)20 коментира прозата на Людмила Улицка в контекста на руския постмодернизъм, Сунь Чао пише върху„Средства за създаване на характера в разказите на Л. Улицка”; Оксана В. Побивайло (2009)21 се занимава с дълбоките връзки на архетиповете с текстовете на Людмила Улицка; Емилия Лариева изследва „Концепцията за семейността и средствата за нейното художествено въплъщение в прозата на Л.Улицка.”. Цитираните трудове са само една малка част от създадените през последните две десетилетия, но показват тематична близост с вече утвърдените литературни критици, или казано по друг начин - приемственост. Разбира се, една част от цитираните текстове са създадени под научното ръководство на изследователите на Людмила Улицка (Тимина, Егорова и др.).
В обобщение можем да кажем, че основните ракурси, през които се разглежда творчеството на писателката са: митотворчество, което се разделя на няколко посоки – мита като близост с приказното (и с руската народна приказка), митологичното като дълбинно архетипно и като лично митотворчество, доближаващо се по-скоро до „новите митологии“ на XX век; семейната тема; диалогичност с традицията, като най-често посочвани са реминисценции към Чехов, но и към традицията на цялата руска класическа литература. Друго основно място в изследванията се оказва позиционирането на Людмила Улицка в съвременната литература. Обобщението на мненията най-кратко би било „тя не е...“, защото не се вписва в руския постмодернизъм, не се вписва в явлението, наречено от Чуприн „мидл“ литература, не е и в графата женско писане. А може би точно все още липсващият „етикет“ провокира читателите и литературните критиците след всеки текст на Улицка отново и отново да се опитват да разберат къде е мястото й в съвременната руска литература.
Бележки
Цитирана литература
Бологова, М. А. 2002. Рождение лирики из духа пародии. Л. Улицка. «Веселые похороны» vs «Медея и ее дети», «Сонечка» & «Казус Кукоцкого». В: Пародия в русской литературе XX века. Барнаул: Издательство Алтайского государственного университета.
Брюсов, Валерий 1988 [1912]. Три женщины ... В: Чудное Мгновенье. Любовная лирика русских поэтов. Москва: Художественная литература. http://www.litera.ru/stixiya/authors/bryusov/tri-zhenschiny-belaya.html (17 декември 2011).
Ермолин, Евгений. 2004. Живая нить. Новый Журнал 235 http://magazines.russ.ru/nj/2004/235/erm8.html (17 декември 2011).
Ермошина, Галина. 2000. Людмила Улицка. Путешествие в седьмую сторону света. Знамя 12. http://magazines.russ.ru/znamia/2000/12/ermiosh.html (17 декември 2011).
Крохмаль, Анна П. 2006. Жанровый синкретизм романа У. Голдинга "Повелитель мух". В: Концептуальные проблемы литературы: художественная когнитивность: Материалы международной научной конференции. Ростов-на-Дону: Ростовский государственный педагогический университет.
Лейдерман, Н. Л., Липовецкий, М. Н. 2003. Современная русская литература: 1950 1990-е годы: 2. Москва: Академия.
Личева, Амелия. 2004. Руско писане. Култура. 24.09.2004 http://www.kultura.bg/media/my_html/2337/book.htm (17 декември 2011).
Магомедова, Мария, В. 2008. Мифопоэтические элементы в творчестве Л. Улицкой. http://vestnik.stavsu.ru/54-2008/20.pdf (17 декември 2011).
Побивайло, Оксана В. 2009. Мифопоэтика прозы Людмилы Улицкой. Автореферат диссертации на соискание учёной степени кандидата филологических наук. Красноярск: Алтайская государственная педагогическая академия. http://www.pandia.ru/393678/ (17 декември 2011).
Пушкарь, Галина А. 2007. Типология и поэтика женской прозы: Гендерный аспект (на материале рассказов Т. Толстой, Л. Петрушевской, Л. Улицкой). Автореферат диссертации на соискание учёной степени кандидата филологических наук. Ставрополь: Федералное агенство по образованию
Ставропольского сударственный университет http://www.dissercat.com/content/tipologiya-i-poetika-zhenskoi-prozy-gendernyi-aspekt-na-materiale-rasskazov-ttolstoi-lpetrus (17 декември 2011).
Скокова, Татьяна А. 2010. Проза Людмилы Улицкой в контексте русского постмодернизма. Автореферат диссертации на соискание учёной степени кандидата филологических наук. Москва: Оренбургский государственный университет. http://www.dissercat.com/content/proza-lyudmily-ulitskoi-v-kontekste-russkogo-postmodernizma (17 декември 2011).
Тимина, Светлана. 2003. Ритмы вечности (Роман Л. Улицкой «Медея и её дети»). В: Светлана Тимина, Мария Черняк, Наталья Кякшто (сост.), Русская литература XX века в зеркале критики. Хрестоматия. Москва: СПб. Академия.
Adlam, Carol. 2005. Women in Russian literature after Glasnost: Female alternatives. London: Maney Publishing.
Goscilo, Helena 1996. Dehexing sex: Russian womanhood. Michigan: The University of Michigan Press.
Muff, Rebecca A. 2008. Contemporary Russian women writers: Rejecting definition in literary rebellion. M. A. Thesis, Texas A & M University.
За автора
Радостина Велева е докторант в катедра „Руска литература” към Факултет по славянски филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Научните й интереси са в сферата на съвременната руска литература.
E-mail: r_veleva at slav.uni-sofia dot bg
Статията е препоръчана от научния ръководител на докторанта – доц. д-р Ренета Божанкова.
