Skip to content Skip to navigation

От Клод Леви-Строс през йотацията и палатализацията до…

От Клод Леви-Строс през йотацията и палатализацията до…*

Вяра Найденова

(Пловдивски Университет „Паисий Хилендарски”)

 На Антонита Афанасиева – венец от признателност

Резюме

Статья приносит воспоминания бывшей студентки специальности „Славянская филология“, которая была не только членом студентского Кружка славянской этнографии и фольклора, но и училась на отделении сербско-хорватской филологии, где ст. преп. А. Афанасьева-Колева преподавала историю сербско-хорватского языка.

Кое прави незабравим онзи период от живота, наречен следване? Кой? И защо? Откъде се появяват задавянето в гърлото и изведнъж бликналите сълзи, когато се появи спомен от това време? Само защото болезнено те бодва, че са отминали години ли, или че някои хора от онова време са се пръснали в пространството и времето…, а някои просто са си отишли.

Осъзнаваш, че не си пропилял петте години по банките, че не е било напразно твоето присъствие в хладните и внушаващи респект старинни аудитории, където си седял, наострил уши, да уловиш думите на преподавателя (иначе трудна работа заради лошата акустика и бъбривите колеги).

Отдавна са забравени тревожните моменти преди изпит, плахите първи изречения на чужд език, началните опити да систематизираш многостранните и понякога много странни знания, с които си бил заливан.

Остава благодарността – към съдбата, че си попаднал именно в Алма Матер, олицетворявана от преподавателите, сградата, духа и идеята. Най-важна фигура е именно преподавателят като въплъщение и на духа, и на знанието. Непременно Той трябва да излъчва искрата на възвишеното, наречено Дух и Идея – просто за да те увлече и … И след това вече пътят ти е предначертан, независимо колко усилия трябва самият ти да вложиш, за да го намериш и следваш. За цял живот.

Още спомени – разноцветни и леко размазани от времето – нахлуват, когато се спомене името на Антонина Афанасиева. Личността й не може да се опише лаконично. Или ако се опитаме – ще бъде едностранчиво. Например: славянка. Безспорно, това е доминиращата черта в природата на Антонина Афанасиева – и като произход, и като специалност, и като интереси, и като орис. Като широта. Като безбрежност. Като бездънност – като славянските й светли очи и светла душа. Като типичност и уникалност.

От дистанцията на времето и вече на собствения си житейски и професионален опит виждам в нейния образ балансираността и точността (но в никакъв случай „сухарство”, еднообразие, нравоучителност или скука), особено в реализацията й като преподавател. Близка до студентите и с отворено сърце към проблемите им, без да назидава, но и без да прекрачва неуловимата понякога граница между поколенията и страните в процеса на обучението, Антонина Афанасиева ни заплени и запали по тъй увлекателната наука. Лично аз в часовете по славянска етнография и фолклор бях като омагьосана, това бе и причината да посещавам етнографския й кръжок, да участвам в етнографска експедиция в едно крайдунавско село с оцелял фолклор и обичаи, бит и нравственост. В тези часове сериозната и систематизирана научна информация (за пръв път там чух имената на Клод Леви-Строс, Владимир Проп и Джеймс Фрейзър) биваше поднасяна изтънчено и в „смилаема” доза, в коктейл от ярки илюстративни примери, каламбури, алюзии, шеги, свързани с националния характер на различни славянски народи или някой народен обичай, все още жив, но преосмислен и преоблечен в модерно рухо. Благодарение на стенографията успявах да запиша повечето от тях и при препрочитането на същите тези лекции (при подготовката ми за изпита, а и години по-късно) отново и отново усещах същия интерес и привличане към тематиката. Заслугата е изцяло на нашата преподавателка, която говореше не само по книга, а и от собствените си преживявания и наблюдения. Методиците смятат, че научната информация трябва да се поднася обективно, без емоции и лични коментари. Вероятно това е адекватно при природо-математическите дисциплини. Но за обичаи, народни умотворения, народностен дух не може да се говори по подобен начин. Именно оптималното съчетание на обективност и субективност, на прецизно представяне на различни научни трактовки и емоционално-образни илюстрации се съдържаше в лекциите на Антонина Афанасиева, които слушахме в първи и втори курс. За мен бе въпрос на чест да се появя на изпит пред този преподавател повече от подготвена. След години, водена от нестихващия си интерес към тематиката, попаднах на нейни авторски работи върху южнославянски епически песни, което ми разкри още един аспект в широкия спектър на личността й.

Същото важи и за часовете й по „История на сърбохърватския език”, една нелека дисциплина в по-тясната ни специалност. Там записвах просто всяка дума, трябваше още в момента да се вникне в обяснявания процес или промяна на дадена езикова единица. Вече изучавани процеси и познати термини се изпълваха с ново съдържание, конкретизирано за даден период от развоя на сръбския и хърватския език (във връзка донякъде и с българския). Изпитите се провеждаха в спокойна, леко протяжна атмосфера, където студентът неусетно си казваше всичко, не само по билета, който му се е паднал, а почти по целия преподаван материал. Не може да се отрекат и качествата на Антонина Афанасиева като изпитващ – излъчваше авторитетност, но внушаваше увереност, а не паника и страх у изпитвания. Изискванията й бяха повече от високи, но оценките (предимно отлични и много добри) бяха напълно заслужени, защото покриваха тези изисквания. Много по-късно, вече в моя личен опит като асистент, съм се връщала към подобни моменти от следването си във Факултета по славянски филологии в СУ, черпейки модели за провеждане на изпит и преподавателски умения и маниер. Един от примерите ми в това отношение безспорно е била и ще бъде Антонина Афанасиева.

Ние, тогавашните студенти, знаехме предимно материята, която ни се преподаваше, а не бяхме запознати с подробности от биографията на преподавателите си. И не ни и трябваше – пред нас бе самият той (Тя) с излъчването, знанията и морала си. Това ни беше достатъчно. И не само знанията и преподавателските умения са оставили следа у славистите от нашето поколение. Неусетно и неуловимо ние бивахме възпитавани от Антонина Афанасиева на комплекс от морални и духовни ценности – и личностни (изтънченост, финес, чувство за хумор и усет към езика, l’аrt de vivre и славянска широта), и национални. Благодарение на дòсега си с народното творчество и обичаи не само на българи, а и на вси словени, към които тя ни приобщаваше, усетихме у себе си славянската взаимност и единение, започнахме да се чувстваме съпричастни с достиженията и върховете на цялото славянство.

С цялата си личност славистът, фолклористът, преподавателят, славянинът Антонина Афанасиева затвърди у мене увереността, че не съм попаднала случайно в тази специалност, че тя съответства на моята вътрешна настройка, че изборът ми е за цял живот. От мене тя не си е отишла, не си е отишла съвсем – защото я помня. Цялата светла и в светлина. Понякога като че ли усещам леко ироничния й прозорлив поглед върху себе си… ”Хайде, можеш още!”.

Ха сега де! Пред нея не трябва да се явяваш полуподготвен и да я разочароваш в очакванията й!

Бележки

*. Текстът е представен на заключителната конференция на Проект № 4/2011 г. по НИД на ФСФ, СУ „Св. Климент Охридски” на тема „Проф. Цветана Романска и ст. преп. Антонина Афанасиева-Колева – изследователска и педагогическа диря в българската фолклористика”, състояла се на 02.12.2011 г. в София.

За автора

Вяра Найденова е преподавателка в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, авторка е на студии и статии, посветени на езиковите аспекти на комичното в творчеството на Бранислав Нушич.
Електронен адрес / E-Mail: najvy[at]abv[dot]bg