Skip to content Skip to navigation

Оброчни кръстове, параклиси, светци

Когато християнското учение се появило в днешните български земи, то срещнало много и различни вярвания и култове, разпространени сред местното население. Тази среща се превърнала в сблъсък, когато християнската религия е обявена за официална религия на българската държава. Налагането й не е еднократен държавнически акт, предприет от княз Борис I, който започва и завършва с Покръстването ( 863-864г.), а един продължителен процес на борба със старите вярвания – вече наричани езически, сред един народ, който дори не е хомогенен по своя състав.

Древните представи за света, обожествяването на Слънцето, Луната, природата и нейните стихии, трябвало да бъдат заменени с библейските разкази за сътворението на света, а всички божества – с един единствен Бог, създател на всичко небесно и земно. Но най-трудно от всичко се оказало изкореняването на старата езическа практика на жертвопринасяне, характерна за почти всяка религия и категорично отричана от християнските канони.

Местата, на които били извършвани тези жертвоприношения са известни под названията оброчище, църквище, курбанище и др. Тези свети места са неразделна част от традиционната българска култура, при които ясно прозира синкретизма, достигнат в резултат на постепенното проникване на християнската религия в митологичните представи и политеистични вярвания на хората.

Първите писмени сведения за оброчищата и извършваните на тях езически обреди се появяват именно след масовото навлизане на християнството по българските земи, като естествен резултат от сблъсъка между паганистичните представи и новата религия.

Ценен извор за българската история от времето на княз Борис I и приемане на християнството са „Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите“ (866 г.). Папата настоява да се забранят езическите обичаи и ритуали и да бъдат обявени за ерес, но това да стане постепенно, давайки си сметка, че населението трябва да бъде приобщено към новата вяра, като специфичните местни обичаи трябва да се съчетаят с християнската идеология.

Член 1. от Закона за съдене на хората гласи (IX в.):

„Всяко село, в което се извършват езически треби и заклинания, да се отдаде на Божия храм с всичките си имоти. Ако ли в това село има господари и те извършват същите обреди и заклинания, да се предадат заедно с всичките си имоти, а цената да се раздаде на бедните.“ (Ангелов 1980: 68-69).

Старобългарският разказ „Чудото на св. Георги с българина“1 (X в.) е доказателство за извършването на езически обреди сред феодалната класа. Преди да тръгне на война с маджарите, българинът прославил Бога и Св. Георги, повикал попа да направи служба. Той разказва:

„Преди да тръгна на война, повиках свещеника да направи св. служба, заклах най-хубавия си вол и по десет овце и свине, които раздадох на сиромасите. И заминах на война“ (Мутафов 1989: 212-213).

Следващият откъс, от същото произведение, показва ясно опитите за изкореняване на езическите вярвания и налагането на християнската религия.

“Отче игумене Петре! Аз съм от новопокръстения български народ, когото бог просвети със свето кръщение през тия години чрез своя избраник, княз Борис, наречен в светото кръщение Михаил. Той с Христовата сила и с кръстния знак победи коравото и непокорливо българско племе, просвети с благоразумна светлина неговото сърце, помрачено от зломишленото дяволско дело; той го отвърна от тъмните, измамни, смрадни и богоненавистни жертви, изведе го от мрак на виделина, от измама и кривда към истина; отхвърли смрадните и нечисти техни [на българите] храни, требищата [жертвениците] им разори, утвърди ги със светите книги в правата християнска вяра...“2.

В „Беседа против богомилите“ (X в.) Презвитер Козма пише:

„Кой християнин не се просвещава чрез господния кръст? Кой не се радва, като вижда кръстове по високите места, където по-рано хората принасяха жертви на бесовете, като колеха своите синове и дъщери?“ (Мутафов 1989: 213).

Константин Иречек цитира в своята ''История'' откъс от текст от XIVв., който съдържа информация за съществуването на оброчища и извършването на жертвоприношения:

„Избягалият от Цариград калугер по име Теодорит успял, гордеейки се с медицинските си познания, да убеди да приемат учението на исихастите мнозина и от знатните, и измежду простия народ. Той наново оживил още не напълно изчезналите остатъци от езичеството и даже наредил да се отдават божески почести на един дъб, под който се принасяли в жертва овце и агнета, докато най-после не се явил сам св. Теодосий и не отсякъл дървото.“ (Иречек 1978: 360).

Ценен извор за народните вярвания и сигурно доказателство за преплитането на древните езически представи с християнската вяра е българският песенен фолклор. Народните песни, събирани и записвани от Братя Миладинови, Михаил Арнаудов, Кузман Шапкарев и други, рисуват една жива картина, показваща народния мироглед, в която наред с митични демони и русалки, препускат на хвъркати коне християнските покровители на света. Сред най-интересните заглавия са: „Делба на светците и безверници“, „ Делба на светците и грешна земя“, „Христос и св. Илия“, „Свети Спас обхожда полето“, „Света Неделя и братя“.

Съществуват множество легенди и предания, съхранени в колективната памет на хората, които съдържат информация, както за възникване на селищата, така и за разработване на селските землища и тяхното стопанисване. Обредите, извършвани на оброчището, са част от това стопанисване и много легенди са свързани именно с тези сакрални топоси.

Кога, как и по каква причина са се появили оброчищата и какви са обредите, извършвани на тези свети места са въпроси, които отдавна предизвикват интерес у българските учени.

Първите данни за съществуването на оброчищата и съпътстващата ги обредност получаваме от чуждестранните пътешественици, преминавали през днешните български земи. Още през 70-те години на XVIв. немският пътешественик Стефан Герлах описва в своята книга „Дневник на едно пътуване до османската порта в Цариград“ (Герлах 1976) присъствието си на храмов празник на Гергьовден край Пирот с обща трапеза и раздаване на обредна храна.

Почти по същото време французинът Пиер Лескалопие (Цветкова 1975: 157) и немският пътешественик Мартин Грюневег (Йонов 1979: 395) описват такива обреди в Източна България, а през XVIIIв. французинът Кузинери (Цветкова 1975: 377) съобщава за провеждането на обредна трапеза на оброчище, посветена на светите апостоли и в днешна Македония.

В края на XIX – началото на XX в. сведенията, които ни дават Карел Шкорпил и Константин Иречек продължават да имат преди всичко описателен характер.

Развитието на етнографията като наука и натрупването на по-богат етнографски материал довежда до необходимостта от научно осмисляне на наблюдаваните обекти и явления и това насочва вниманието на много наши учени като Димитър Маринов, Михаил Арнаудов, Христо Вакарелски, които обръщат сериозен поглед към оброчищата и принасянето на жертва – курбанът като ценен извор за своите етнографски изследвания.

Голям научен принос по темата имат и художниците Димитър Бучински3 и Иван Енчев-Видю (1994), които оставят след себе си неоценим художествен материал – рисунки и скици на надгробни и оброчни кръстове. Особено важно е това за селищата, в които днес сакралният маркер на тези свети места вече не съществува4.

Важна информация за оброчищата намираме у почти всички краеведски изследвания, в които наред с църквите и манастирите като свети места авторите описват и оброчищата около и във вътрешността на селището.

През последните десетилетия на темата за оброчищата свои трудове посвещават Васил Мутафов, Петко Христов, Бони Петрунова, Ива Любенова, Надя Манолова, Василка Паунова, Цветана Георгиева, Цветана Манова, Росен Малчев, Симеон Мильов, Зденка Тодорова и др. Проведени са и множество теренни археолого-етноложки изследвания в различни региони – Знеполе, Бурел, Годеч, Смолян, Самоков, в среднородопската област Горен Рупчос, както и в пограничните райони около българо-сръбската граница, в които оброчната практика е част от обичайно-празничната система на населението. Въпреки проявявания научен интерес комплексно интердисциплинарно изследване, описване и картиране на оброчната система в България не е правено.

Представеният тук материал е част от теренно изследване, проведено през май 2012 г. в гр. Бобошево във връзка с изготвянето на бакалавърската теза „Оброчищата – места на памет, вяра и обредност“, защитена през юли 2012 г. в УниБИТ, Катедра Културно-историческо наследство.

 

Оброчищата в Бобошево

Бобошево е град, намиращ се в Западна България. Разположен е на двата бряга на река Струма, в подножието на Руен планина. Селището е съществувало още през Античността. Вероятно е още тогава да са определяни (или вече да са били определени) сакралните точки, както по границата, така и във вътрешността на обитаваното землище.

 

Карта на оброчната система на Бобошево

Фигура 1. Карта на оброчната система на Бобошево (автор: М. Катошева, чрез Google earth)

 

Информация за оброчищата в града намираме в книгата на Иван Кепов ''Минало и сегашно на Бобошево съ карта, планъ и разни изображения'', издадена през 1935 г. Според автора оброчища са „мѣстата, на които въ стари времена се издигали черкви. Такива оброчища въ околноститѣ на селото има осемъ.5“ (Кепов 1935: 187).

 

Оброчището „Св. Спас“

Оброчището „Св. Спас“ се намира на километър и половина от някогашното село в местността Бранище. Издига се на широка тераса, в пролома на Струма, откъдето той лесно се отбранява, както от север, така и от юг. Преданието разказва, че на мястото е имало храм със същото име, в северната част на местността, върху канарите, се издигала кулата на неизвестен войвода. Отбелязано е с бетонен кръст в началото на миналия век. Днес на мястото се издига параклис, построен в последните години и всяка година на Възнесение Господне (Спасовден) се прави курбан.

 

Фигура 2. Оброчището „Св. Спас“

Фигура 2. Оброчището „Св. Спас“6.

 

 

Оброчището „Св. Никола“

В близост до „Св. Спас“, от другата страна на пътя за Бобошево, се намира оброчището „Св. Никола“. Според Кепов „До преди 50 години тукъ още стърчели каменнитѣ зидове (до 2 метра) на стара черква...“ (Кепов 1935: 187). Днес мястото е обрасло с храсти и там, където би трябвало да са руините или някакъв материален знак, е непристъпно. В близост до мястото е поставен дялан камък, вероятно архитектурен елемент от римска сграда (според друг информатор камъкът е римски пътеуказателен знак), изваден при строежа на пътя Бобошево – Кюстендил и пренесен от населението на мястото на оброчището. На този камък се палят свещи на св. Никола, а за Никулден се прави курбан.

 

Оброчището „Св. Петка“

 

Фигура 3. Параклисът „Св. Петка“

Фигура 3. Параклисът „Св. Петка“

 

От другата страна на реката на общирно равно място се намира оброчището „Св. Петка“. Иван Кепов не споменава за него в книгата си, но оброчището съществува от „незапомнени времена“. Днес на мястото се издига параклисът „Св. Петка“, изграден преди около 20 години от местните хора, но оброчният каменен кръст е зазидан в олтара на параклиса и не може да се види. Всяка година на оброчището се прави курбан.

 

Оброчището „Св. Св. Петър и Павел“

 

Фигура 4. Параклисите „Св. св. Петър и Павел“

Фигура 4. Параклисите „Св. св. Петър и Павел“

 

„Св. Св. Петър и Павел“ е името на стара черква в планинските склонове на Руен. Днес от черквата не е запазено нищо и мястото отдавна се е превърнало в оброчище. На това оброчище при суша хората от селото излизат на лития за дъжд. На оброчището се издигат два параклиса. Няма данни кога е построен по-старият, в който не се влиза и който съхранява икона на светците-патрони. В началото на XXв. до него е построен още един параклис.

Оброчището „Св. Св. Петър и Павел“ се намира в близост до манастира „Свети Димитър“. Населението свързва мястото с бягството на св. Йоан Рилски от Скрино в Рилската пустиня. Смята се, че именно това е манастирът, в който светецът се е обучавал и приел монашеството преди да поеме пътя на отшелничеството.

 

Фигура 5. Църквата „Св. Димитър“

Фигура 5. Църквата „Св. Димитър“

 

Днес от манастира „Св. Димитър“ е останала само манастирската черква, която е много добре реставрирана. Интересен е фактът, че в непосредствена близост до нея се намира място, почитана от населението като „Светата вода“.

 

Фигура 6. „Светата вода“

Фигура 6. „Светата вода“

 

Поради прокарване на път, водоносната жила е прекъсната и водата пресъхва, но наличието на това място дава основание да се мисли, че манастирът е изграден тук, именно заради свещения извор.

 

Местността „Кръсто“

 

Фигура 7. Изглед от местността „Кръсто“

Фигура 7. Изглед от местността „Кръсто“

 

На висок хълм, югоизточно от параклиса „Свети Петър и Павел“, под пътя за манастира, се намира местността „Кръсто“. Дървен кръст е отбелязвал сакралността на мястото, от което се вижда прекрасна гледка към града. Днес дървеният кръст е заменен с метален. На оброчището не се прави курбан.

 

Оброчището „Св. Троица“

 

Фигура 8. Кръстът на оброчището „Св. Троица“

Фигура 8. Кръстът на оброчището „Св. Троица“

 

В границите на днешното селище, близо до реката, се намира оброчището „Св. Троица“. Намира се в „Средната махала“, която днес не е средна, но в най-южния край на селото, което говори за изместване на поселението. Днес на мястото е изграден параклис, а каменният кръст е вграден в олтара. Всяка година на „Свети Дух“ се прави курбан.

 

Фигура 9. Кръстът на оброчището „Св. Троица“, след построяването на параклиса 

Фигура 9. Кръстът на оброчището „Св. Троица“, след построяването на параклиса

 

Оброчището „Св. Богородица“

 На запад от „Св. Троица“ се е намирала църквата „Св. Богородица“. След Освобождението на мястото е изграден параклис. Днес останки от старата църква няма, параклисът е в добро състояние, а южно от него е изграден навес, който се използва при провеждането на курбана.

„На праздника Голѣма Богородица“ подир обѣд тукъ се извършва водосветъ и се коли говедо селски курбанъ.“ (Кепов 1935: 188).

 

Фигура 10. Параклисът „Св. Богородица“ 

Фигура 10. Параклисът „Св. Богородица“

 

В самия център на селището се намира църквата „Св. Богородица“ (или „Успение Богородично“), чийто строеж е започнал през 1851 г. на мястото на старо оброчище със същото име.

 

 

Оброк на неизвестен светец

В най-южния край на селото, до Долнокрайнската чешма Иван Кепов съобщава за руините на стара цъква. „На кой светец е бил посветенъ тоя храмъ – не се помни, а това измѫчва твърде много всички благочестиви и набожни люде въ селото.“ (Кепов 1935: 188).

Днес не се знае къде е това място, няма видими останки. Хората предполагат, че се е намирал под построените сушилни за тютюн. Преди години в околността е намерен каменен кръст при изкопни работи, но няма информация къде се намира този кръст днес.

 

Оброчището „Св. Рангел“

„Св. Рангел“ е оброчище на мястото на останките от стара базилика. В началото на миналия век, а може би и по-рано, е изграден параклис, който днес не е в много добро състояние. Според Иван Кепов в близост до параклиса някога е имало останки от гробница, ограбена от иманяри. Следите от базиликата и гробницата днес не могат да се видят, защото след 1990 г. мястото е подравнено с булдозер. Всяка година на Архангеловден при параклиса се прави курбан.

 

Фигура 11. Параклисът „Св. Рангел“ 

Фигура 11. Параклисът „Св. Рангел“

 

Параклисът „Св. Трифон“

Надолу по склона, към реката се намира местността „Фильовица“. Народната памет не е запазила спомен за съществуването на оброчище на това място, но след свой сън Анка Георгиева Страшникова дарява нивата си, за построяването на параклис, посветен на „Св. Трифон“. На 30 октомври 2010 г. е извършен водосвет и е направена първата копка за строежа на параклиса.

Случаите с поставяне на нов оброк по нечий ясновидски сън са често срещано явление. При големи катаклизми, тълкувани като небесно наказание от светците, както и след такъв ясновидски сън, може да се „улови“ (Маринов 1981: 722) нов оброк, за който се избира ново място. Начинът на „ ловене“ на новия оброк е описан подробно от Димитър Маринов:

„...запалят се три свещи вощени, прекадват се и се повикват момче или момък да земе една свещ. Земаната свещ, която е наречена на името на някой светия, посочва кой ден и кой светия ще бъде новият оброк. После отиват на отреденото за новия оброк място в туй краище, като се гледа на туй място да има кладенче и дървета; тук свещеникът свети вода, поръсва цялото място, дето ще се закопа кръстът или камъкът, сипва се от тая вода и с това оброкът е установен.“ (Маринов 1981: 722).

Когато в селището се разработвала нова земя – ниви, лозя – тогава също се „улавял“ нов оброк пред избран по описания вече начин светец-покровител, за да бъдат земите закриляни от беди.

 

Оброчището „Св. Георги“

 

Фигура 12. Курбан на параклиса „Св. Георги“ 

Фигура 12. Курбан на параклиса „Св. Георги“

 

Параклисът „Св. Георги“ се намира в най-южната част на днешния град, извън населеното място, от лявата страна на пътя за Драгодан, върху невисока могила. По данни на Иван Кепов параклисът е изграден на мястото на стара църква. Няма археологически данни за съществуването на по-стара църква в тази местност „Могилици“, но каменният кръст, вграден в олтара на параклиса, доказва съществуването на оброчище от по-ранно време. Някои от останалите тракийски могили са разрушени, но светостта на оброчното място и свързаните с него забрани са позволили тук да се съхранят културни ценности от три различни епохи.

До средата на XX в. всички сакрални точки на селището са били обхождани по време на литийни шествия за дъжд. В друга своя книга Кепов описва тази лития на Гергьовден:

„За дош. Въ Бобошево ставатъ голѣми горещини, особено презъ последната половина на юний и презъ целия юлий. (...) Бабички и старци денъ и нощь ходят на черква, свѣщи палят и Богу се молят. Най-после се урежда величава лития: всички свещеници въ пълно облечение излизатъ отъ цръквата, а подир тѣх всички хоругви и рапиди; събира се цѣлото село – младо и старо, мъжко и женско. Огромното шествие се насочва къмъ цръквата св. Илия въ Панаджуро, къмъ св. Георги (...) или към черковището св. Павелъ и Петъръ въ Мръдища. Всичко живо излиза да моли Бога за милостъ...

Но въ такива случаи често народътъ прибѣгва и до старитѣ свои обичаи, останали „още от дедо и баба“. Момитѣ извикват дете пълно сираче(...), укичват го от глава до пети само в зеленина и го повеждат отъ кѫща на кѫща. Спират отвън пред кѫщи и пѣятъ:

Вай дудуле!

Дай, боже, дош:

Да се роди жито, просо-

Да намесиме колаци,

Да нараниме сираци.

Дай, боже, дош!

Презъ тия страшни дни всѣки трѣбва да се грижи за дъждъ. Между другото задължително е за всѣки, който види нѣкѫде желкя, (...) , да я вземе и да я обѣси – съ главата надоле“ о нѣкое дърво и да я държи „обесена, докато не се измоча“ (Кепов 1936: 129-130).

 

Този разказ е доказателство за здравото преплитане на езическите и християнските елементи. Въпреки християнските канони населението, заедно със свещениците, излиза от черквата и моли Бога на оброчищата. Наред с това народът „прибягва“ и до старите си обичаи от времето „на дядо и баба“.

 

Фигура 13. Вграденият оброчен кръст под олтара на параклиса „Св. Георги“ 

Фигура 13. Вграденият оброчен кръст под олтара на параклиса „Св. Георги“

 

Проследяването на историята на оброчищата и извършваните на тях обреди би било безсмислено, ако не обърнем внимание на тяхното състояние, функции и проблеми днес.

През последните двадесет години (от 1989 насам) се наблюдава засилено строителство на параклиси на местата на оброчища. Това своеобразно „възраждане“ на християнската вяра след дългия период на съзнателно насаждан у хората атеизъм е съвсем логична и исторически обусловена реакция. При този строеж, обаче, възникват няколко проблема.

Поради дълбоко вкорененото разбиране, че новите сгради задължително трябва да повтарят основите на вече разрушения храм се заличават обекти с важна археологическа стойност, които в по-голямата си част не са проучвани. „Възстановяването“ на такива сгради се осъществява без контрол от страна на специалисти, което води до задълбочаване на проблемите и появата на параклиси със странни архитектурни решения.

На местата, където преди това не е имало параклис, честа практика е да се вгражда оброчният камък или кръст в олтара или стените му. Вграденият кръст в олтара на параклиса „Св. Георги“ в Бобошево е добър пример за това. За съжаление понякога „майсторските“ решения заличават оброчния кръст завинаги. Такава е съдбата му на оброчището св. Петка (Бобошево).

Оброчищата често стават обект и на иманярски набези. Наред с тези проблеми се появява и още една негативна съвременна тенденция. Някога оброчни кръстове са били поставяни на светите места, не само, за да отбележат сакралността на мястото и за да демонстрират християнската принадлежност на населението. В много случаи те са замествали църквата, когато тя е била разрушена. Оброчният камък е изпълнявал функциите на църковен олтар. По-късно по тези места са се издигали отново параклиси и двете светини са продължавали да съществуват и да се почитат едновременно. Днес във високо развитото технологично общество се наблюдава отново обратното явление. Оставени са да се рушат много църкви и параклиси – културни ценности с важна археологическа и архитектурна стойност. В същото време щедри „ктитори“ даряват средства за построяването на навеси за благото и удобството на курбанджиите.

Свидетели сме на това как отново църкви се превръщат в „оброчища“. До полуразрушената църква „Св. Тодор“ в Бобошево, нуждаеща се от спешна реставрация и консервация се простира нов навес с маси и пейки, където се провежда курбан.

 

Фигура 14. Църквата „Св. Тодор“ край Бобошево

Фигура 14. Църквата „Св. Тодор“ край Бобошево

 

Курбанът в много случаи е загубил своето съдържание в рамките на култа към светеца-покровител и се превръща в угощение сред природата. Разбира се, за да остане жива една традиция, тя трябва да се променя, но и трябва да бъдат създавани условия за нейното съхранение.

Законът за културното наследство не споменава изрично тези места като културна ценност, макар че бихме могли да ги отнесем към чл. 7 ал.(1) и (2)7. Липсата на ясна регламентация в Закона за културното наследство, отнасяща се до оброчищата, ги прави незащитени като културна ценност, каквато несъмнено са.

 

Бележки

1. Срв. например разказа в Пролог 73 от втората половина на XIV в., Архив на БАН, София (Кодов 1969: 143–145).  Първо съобщение за текста у Иван Снегаров (1951), издаден от него след няколко години (1954–1955). Срв. и Ангелов 1955. Същият разказ се съдържа и в Пролог от ХIV в., пазен в Троице-Сергиевата лавра и Ръкописен сборник от ХVII в., от сбирката на '„Общество любителей древней письменности'“. ­ Вж. Православна беседа - http://pravoslavie.domainbg.com/ps/2003/2/svgeorgi.html.

2. От разказа „Чудото на Св. Георги с българина“ (вж. изданията на текста у Снегаров 1954–1955; Ангелов 1955; Кодов 1969: 143–145).

3. През 1987г. Димитър Бучински предава безвъзмездно на историческия музей в Перник колекция от свои рисунки на надгробни и оброчни кръстове от района на Средна Западна България.

4. Кръстовете върху оброчищата в Трънския край, например, са били съзнателно заличавани след 1944г.

5. Оброчищата в Бобошево днес са десет на брой.

6. Автор на снимките – Бойко Боев.

7. Закон за културното наследство, чл.7 (1) Културна ценност е нематериално или материално свидетелство за човешко присъствие и дейност, природна даденост или феномен, което е от значение за индивида, общността или обществото и има научна или културна стойност. (2)  Културна ценност може да бъде и нематериално или материално свидетелство за човешко присъствие и дейност, което има научна или културна стойност и е от значение за Българската православна църква и другите регистрирани вероизповедания. (Закон за културното наследство).

 

Цитирана литература

 

Авторът представи този текст на Климентовите четения за млади учени (19. ноември 2012), организирани от Катедрата по кирилометодиевистика при Факултета по славянски филологии на Софийския университет.

Година: 
2012
Книжка: 
4
Рубрика в списание Littera et Lingua: