Петър Николов Динеков е роден на 17 (30 нов стил) октомври 1910 г. в с. Смолско, Софийско. През 1929 г. завършва Трета мъжка софийска гимназия, а през 1933 г. получава висше филологическо образование – славянска филология – в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Неговата международна подготовка включва специализации във Варшавския и Краковския университет в периода 1934–1935 г. Започва работа като учител по български език и литература в католическия френски колеж „Св. Августин“ в Пловдив (1936–1938). През 1938 г. постъпва като асистент в Софийския университет, на който посвещава огромна част от живота си. През 1941 г. е назначен за редовен доцент в Катедрата по българска литература, а от 1945 до пенсионирането си през 1979 г. е професор в същата катедра. Ръководител на Катедрата в периода 1960–1979 г. От 1962 до 1964 г. заема поста на заместник-ректор на Софийския университет. През своите над 40 години в Университета Петър Динеков чете лекции по история на старата българска литература (1941–1979), история на българската литература през Възраждането (1944–1979), български фолклор (1945–1979) и история на руската и полската литература (1944–1945). Много от неговите ученици и следовници – големите имена от следващото поколение учени в областта на литературознанието, славистиката и фолклористиката – са посещавали научния Кръжок по стара и възрожденска българска литература и по български фолклор, който Динеков ръководи от 1952 до 1979 г. в СУ.
Петър Динеков е ключова фигура в изграждането на академичната инфраструктура на България. Немалка част от професионалния му път е свързана с Българската академия на науките, където е избран за член-кореспондент още през 1947 г., а впоследствие и за академик (1966). След основаването на Института за литература към БАН Динеков оглавява Секцията по българска литература до Освобождението (1948–1983). Ръководител на Архивния институт (1949–1951) и на Института „Ботев – Левски“ при БАН. Той е и сред основателите на други два института – Института по фолклор, който оглавява от 1973 до 1982 г., и Кирило-Методиевския научен център към Президиума на БАН, който ръководи в периода 1980–1988 г.
Петър Динеков получава изключително признание както в българската, така и в международната научна общност: член е на Международния комитет на славистите (1955–1982), а през 1960–1963 и 1985–1992 г. е и негов заместник-председател. Член е на Европейската академия на науките, изкуствата и литературата в Париж (1989). Председател е на Българския национален комитет на славистите (1986). Член е на Съюза на българските писатели (1945), на Управителния му съвет (от 1947), негов секретар (1950–1954, 1956–1958) и подпредседател (1948–1949).
Учен с енциклопедичен размах и неизчерпаема творческа енергия, Петър Динеков участва в редколегиите на редица научни списания и поредици, чрез което формира облика на българската хуманитаристика: „Списание на Българската академия на науките“ (главен редактор в периода 1957–1975 г.), „Български фолклор“ (1975–1982), „Старобългарска литература“ (1971–1992), „Проблеми на българския фолклор“ (1972–1982) и „Кирило-Методиевски студии“ (1984–1991). Участва и в редакционната колегия на тринадесеттомната поредица „Българско народно творчество“ (1961–1965). Под главната редакция на Петър Динеков излизат първите два тома от четиритомната „Кирило-Методиевската енциклопедия“ (1985–2003).
Интересът му към старобългарската литература и Кирило-Методиевото дело изкристализира в неговия университетски учебник „Стара българска литература“ (част 1, 1950; част 2, 1953), който представлява първият системен курс по тази дисциплина, преподавана и до днес във Факултета по славянски филологии. Сред основните му научни тези е тази за самобитността и приемствеността в българската литература. За книгата си „Похвала на старата българска литература“ (1979) получава Кирило-Методиевата награда на БАН. Този труд той посвещава на своите аспиранти по стара българска литература – Донка Петканова, Надежда Драгова, Лиляна Грашева, Климентина Иванова, Елена Коцева, Светлина Николова, Стефан Кожухаров, Предраг Матеич, Красимир Станчев, Димитрина Димитрова, Константинос Нихоритис, които продължават неговото дело и вдъхновяват поколения студенти.
На научните му дирения в областта на фолклора като част от националната културна история и връзките му с литературата са посветени многобройни публикации. Не по-маловажни за изследователя са и въпросите, свързани с литературата на Българското възраждане, литературната история и връзките на българската и другите славянски литератури.
За своите заслуги е удостоен със званията „Народен деятел на културата“ (1972) и „Герой на социалистическия труд“ (1980). Той е и доктор хонорис кауза на Варшавския университет (1973); през 1991 г. е удостоен с Наградата на София.
Петър Динеков умира на 22 февруари 1992 г. в София. По негово желание личният му архив, състоящ се от над 4400 единици, е предаден на Централния държавен архив, а огромната му лична библиотека от над 14 000 заглавия е дарена на Народната библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив, където през 1994 г. е открита читалня на негово име. През 2008 г. е формиран и фонд с неговите 297 тетрадки дневници. Интересът към научното и архивното му наследство не стихва, на тяхното проучване и издаване също са посветени многобройни публикации, анализи и документални изложби.
Петър Динеков гори за литературата. Първите му публикации датират още от времето, когато е едва шестнадесетгодишен и е увлечен от есперантизма. Статията му „За стила. За живота на езика ни. Превод от есперанто“ е отпечатана през 1926 г. във в. „Есперанто“. Младият Динеков пише и публикува стихове, а през 1926 г. получава стипендия от Фонда „Даровити деца“ на Министерството на народното просвещение.
Същият плам и младежки устрем си личат и от неговия собствен разказ за постъпването му на работа в Софийския университет по покана на проф. Стоян Романски. Първоначално е назначен като доброволен нехоноруван асистент в Катедрата по славянско езикознание, където води упражнения по стил и правопис. До обявяването на конкурс за редовен асистент Динеков работи без заплащане и се издържа, като преподава едновременно в три столични гимназии. „Тичах от единия край на града до другия – спомня си той в разговорите си с Блага Димитрова[1]. – Бях много щастлив.“
Отново в разговорите си с нея определя като един от най-щастливите мигове в живота си провъзгласяването си за почетен доктор на Варшавския университет по време на Славистичния конгрес през 1973 г. (сн. 1).
Използвана литература
Бояджиева, С., Л. Грашева, К. Михайлова и др. Спомени и размисли за Петър Динеков. 100 години от рождението му. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2010.
Грашева, Л., П. Динеков. Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 1. А–З. Под редакцията на П. Динеков. София: Издателство на БАН, 1985.
Иванова, М. В хармоничния свят на науката. 100 години от рождението на Петър Динеков. –Palaeobulgarica, 34 (2010), № 3, 89–100.
Иванова, М. Документална изложба „Архивното наследство на акад. Петър Динеков“, посветена на 110 години от рождението му. КМНЦ-БАН, ДА „Архиви“.
Спасова, А., П. Динеков. Речник на българската литература след Освобождението. [https://dictionarylit-bg.eu]
[1] Димитрова, Бл. Петър Динеков – учителят и приятелят. – В: Спомени и размисли за Петър Динеков. 100 години от рождението му. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2010, с. 60.