Текстът съпоставя семиотичната/структуралистката концепция на Р. Барт и семантичната/херменевтичната концепция на П. Рикьор за отношението на (наративния) език/дискурс „в границите на писането“ към вънтекстовия свят, или за референцията на писмото, за да валидизира разбирането си на понятието референциална илюзия. Нататък намесва в подетия задочен диалог трети метаезик – Йовковия, за да прецизира инструментариума си на четене на достатъчно представително за автора повествование като това на „Песента на колелетата“. Интерпретацията на този разказ открива структурно-функционалните излишества и комуникативните сривове в него като премислена, но неизбежно проваляща се стратегия за проваляне на смисъла като корелат на разбирането.