Имагинерният праисторически хронотоп в новелата на Рони Старши спада към топоса на „изгубените светове”. Авторовата стратегия за легитимиране на „изгубения свят” като правдоподобен води до парадоксална репрезентация: неутрализиране на фикционалната другост в полза на разпознаваема идентичност. Правдоподобността се постига чрез семиотична манипулация: трансфер – или по-точно подражание – на валидни в референтната действителност семиофори ( термин на К. Помян). В този смисъл праисторическият хронотоп може да се определи като симулация (термин на Бодрияр), като „хиперреалност”, заменяща реалността с екстраполирани знаци на реалността.

Налице е хибридна фикционалност, амалгама от мимесис, псевдомимесис (симулация) и семиосис (интертекстуалност и mise en abyme), а в крайна сметка претенцията за правдоподобност води до очевидна неправдоподобност, който се изразява в темпорален конфликт: възстановката на оцелелия праисторически свят предполага културна стагнация и възпроизвеждане на разпознаваеми от читателя артефакти.