В този доклад ще настояваме, че романът на Милен Русков „Възвишение“ е реалистично повествование не защото побира словесни наноси от времето на Възраждането, а поради усилието да се изобрети реалност, на която нищо човешко не й е чуждо, върху тази несъмнено свръхмитологизирана епоха. Коренът на романовата репрезентация е гносеологическо-тварен. Пред нас е сценография, набавена с историческа, географска, геодезическа, литературна, духовна и телесна плътност. Репрезентацията на Русков не е буквално следване на словесни възрожденски модели и естетики, а търпеливо набавяне на действителност и език, адекватни на времето на Възраждането. Най-големият стилистичен пробив на автора се състои в смесването на естетиките на комичното и трагичното/възвишеното, които с много малки изключения в литературата на Възраждането съществуват по отделно.