В настоящата работа се разглеждат два варианта на звукосъчетанието [шт], които се срещат при транскрибирането на чужди имена в български текстове, а именно щ и шт. Проследява се ясна тенденцията на паралелна употреба, като графемата щ „отстъпва“ и българската фонотактична рамка (ортографично) се разширява с присъствието и на шт при чуждите имена. Ключовите принципи от традицията на транскрибиране на еднократни заемки и имена от чужд произход в български писмени текстове са „атакувани“ от различни решения при транскрибиране (например унгарски-български и т.н.).