ПРЕНЕСЕНИ ИМЕНА
Никоя часть отъ Европа не е приживѣла такива неспокойни времена, както Балканскиятъ п-въ. Презъ всички епохи на полуострова сѫ се заселвали много народи и племена, едни отъ които дошли да търсятъ по-плодородни полета, други — за плячка, а трети — преселници по неволя. При нахлуване на по-силенъ завоеватель, нѣкои народи или отдѣлни племена сѫ били принуждавани да напустнатъ своитѣ мѣста и да се изселватъ въ по-далечни страни. Но много по-чести сѫ случаитѣ, когато населението отъ нѣкои селища или цѣли покрайнини, притиснато отъ новитѣ завоеватели е трѣбвало да напустне своитѣ жилища и да се засели въ други, по-безопастни или неплодородни области изъ българскитѣ земи. При тѣзи преселвания и разселвания, по името на новитѣ преселници и новозаселената область се е наричала на тѣхното име. Най-често, обаче, много отъ новооснованитѣ селища сѫ носили и носятъ имената на селата или градоветѣ отъ старото отечество. Α такива пренесени имена на области и селища въ българскитѣ земи и вънъ отъ тѣхъ имаме доста много, отъ които ще споменемъ само по-интереснитѣ:
Още въ предисторическо време, фригитѣ или бригитѣ, които сѫ живѣли въ южна Македония, подъ напора на нѣкои илирийски племена сѫ били принудени къмъ 14—13 в. пр. Хр. да напустнатъ своята родина и да се заселятъ въ Мала-Азия, дето и основаватъ свое царство съ името Фригия. Малко по-късно и по-голѣмата часть отъ мизийскитѣ племена, които сѫ живѣли въ Северна България, сѫщо така сѫ били принудени да се изселятъ въ Мала-Азия, гдето до късни исторически времена тѣхното име се запазва въ областьта Мизия.
Многобройни сѫ примѣритѣ на пренесени презъ по-къснитѣ времена названия. Повечето отъ славянскитѣ племена, на югъ отъ Дунава, сѫ запазили своитѣ стари имена и въ новитѣ си заселища. Така Смолѣнитѣ въ Родопитѣ, Драговититѣ въ Солунско, Езерцитѣ въ Епиръ, Северитѣ въ Варненско и др., сѫ запазили имената, каквито и тѣхнитѣ дѣди сѫ носили по Висла, Днепъръ, Днестъръ, Припетъ и пр.
Следъ разрушението на Nicopolis ad Istrum (дн. Никюпъ), византийскиятъ императоръ Ираклий въ 629 год. основава Никòполъ на Дунава. Въ началото на IX в. византийския императоръ Никифоръ I, преселилъ християнското население отъ Тивериополъ (въ Мала-Азия) въ Струмишката область, които преселници нарекли новото селище по името на родния си градъ — Тивериополъ. Презъ XI в. преселници отъ разрушения градъ Стоби до дн. Градско на Вардара основатъ градъ Стоби, дн. Стòбъ (Дупн.).
Споредъ Акрополита, българскиятъ царь Калоянъ заселилъ пленницитѣ-гърци отъ Тракия край Дунава въ колонии, които носили и имената на роднитѣ имъ градове и села. Може би името на Ρỳсе е пренесено отъ Ρούσιον наречено по-късно
Κἰσσος — Кешанъ, Πѝргοсъ (Рус.), което се споменува въ 1431 год., сѫщо така ще носи името си отъ нѣкой Πίργος. Вѣроятно тогава или малко по-рано и преселници отъ гр. Σηστός, който се е намирилъ на Мраморно море въ Галиполския п-въ, да сѫ пренесли и името на дн. Свищòвъ.
Много повече пренесени селищни имена могатъ да се посочатъ презъ епохата на турското ни робство. При завземането на нашитѣ земи отъ турцитѣ, българското население Отъ Тракия е напустнало старитѣ си огнища и се преселвало въ различни покрайнини на Северна България, гдето при заселването си е наименувало нѣкои отъ новооснованитѣ селища по имената на селищата отъ родния си край. При превземането на крепостьта Κрънъ (Казанл.), населението отъ околнитѣ селища, между които и на близкото градче Пòтукъ, се изселва въ Габровско и основава селата Пòтукъ и Кръ̀нча (Дрѣн.). И при завземането на крепостьта Зàреница, юго-източно отъ Павелско (Асеновгр.), населението отъ тази твърдина и изчезналитѣ села Осѝково и Елисè се преселва и основава врачанскитѣ села — Οсѝкοвο, Εлесèйна, Звѣринò и др. Голѣма часть отъ населението на градоветѣ Самоковъ и Дупница, все въ началото на робството е било изселено въ М. Сàмоковъ и Дỳпница (Лозенгр.). При падането на Търново една часть отъ българското население е било заселено въ Μалко-Търново и нѣкои отъ околнитѣ села. Тогава и други неволни изселници отъ Търново и близкото Устье, били заточени изъ Родопитѣ и между другитѣ селища основаватъ и с. Устово (Смол.). Все въ началото на турското нашествие е основано и с. Поѝбрене (Панаг.) отъ преселници
отъ къмъ долината на Ибъръ, притокъ на Марица.
Когато презъ 1443 год. Владиславъ Полски стига съ войскитѣ си до къмъ Златица и следъ това се оттегля, българитѣ отъ изчезналото село Рỳховецъ, с.-з. отъ Горна-Малина (Новоселс.) и отъ околностьта на днешната мѣстность Еленска църква, не далечъ отъ Пирдопъ, се заселватъ въ Еленско, гдето основаватъ нови селища, между които и Елèна, Рýховци и др. Презъ 15—18 в. Кюстендилъ се е наричалъ Коласия, име пренесено отъ Мало-Азиатския градъ Коласия. Отъ това име произхожда и видоизмѣнената форма на с. Кòлуша (Кюст.). Царуването на султанъ Селимъ I (1512—1520) е ознаменувано като най-злощастното за християнското население на полуострова. Презъ неговото царуване сѫ били разрушени много църкви и манастири, и българитѣ отъ много покраинини сѫ били принудени да се потурчатъ, да приематъ мохамеданството или да се изселятъ. Тогава населението отъ изчезналото село Граматѝково до Люляково (Айт.), както и часть отъ жителитѣ на с. Босѝлково (Карноб.) се изселватъ въ Малко-Търновско и основаватъ с. Граматѝково и градчето Босѝлково, което по гръцки изговоръ по-късно добива името Василикò (което днесъ погрѣшно е преименувано на Царево). Нещастни за българитѣ сѫ били и годинитѣ между 1595—1598. Освенъ при злополучното Търновско възстание, много български области въ Северна България сѫ били опустошени и отъ хайдушкитѣ дружини, съставени отъ власи, маджари и българи на влашкия воевода Михаилъ Витязъ. Тогава жителитѣ на с. Лукàчъ, което се е намирало до Александрово (Ловч.), се изселватъ въ Унгария и тамъ основаватъ друго село съ сѫщото име. И населението
на Гостѝля (Орѣх.) се преселва въ Гостѝлица (Дрѣн.). Може би тогава и жителитѣ на Дълбòкъ-долъ (Троян.), се преселватъ и основаватъ с. Дълбòки (Ст. Загор.).
Голѣми разселвания сѫ станали и при помохамеданчванията на българитѣ изъ Родопитѣ следъ 1657 год. По това време жителитѣ на изчезналитѣ днесъ села Кремена и Каленъ, които сѫ се намирали между Неврокопъ и Банско, сѫ се изселили въ Врачанско и сѫ основали селата Г. и Д. Кремèна и Кàленъ.
И при помохамеданчването на българитѣ изъ Тетевенско и Луковитско, жителитѣ на много села изъ този край сѫ се разпръснали по разни посоки. Тогава часть отъ населението на Г. Желѣзна и Старо-село (Троян.) се изселватъ въ Пловдивско и основаватъ селата Демир-джилèре (Старо-Желѣзари) и Старо-ново-село (Староселъ). Все презъ тази несигурна епоха и часть отъ населението отъ къмъ Етрополе се заселва и основава колибитѣ Етропòлски връхъ до Бучинъ Проходъ (Соф.). Въ нѣкое време на турското робство отъ Цариградското предградие Галата сѫ пренесени и названията Γалата до Варна и въ Карнобатъ.
Следъ отдръпването на войскитѣ на Дибича презъ 1829 г., много българи изъ Одринско, Елховско, Ямболско, Сливенско, Ново-Загорско, Казанлъшко, Шуменско и други покрайнини на северо-източна България, тръгватъ следъ рускитѣ войски и се заселватъ въ Бесарабия и нѣкои близки области. Много отъ новосъздаденитѣ села въ новозаселенитѣ земи били наименувани по имената на нѣкои отъ старитѣ селища, като: Главàнъ, Твърдѝца, Кюлèвча, Пандаклѝ, Преслàвъ и др.
Не далечъ отъ с. Попово (Елх.) до преди освобождението е имало село съ име Добруджа, което е било основано отъ завърнали се въ старитѣ си мѣста изъ Добруджа преселници, следъ 1835 г.