Съдържание

„Трагичната история на Хамлет, принц датски“

Почти всички бардолози (от Bardology – науката, която разглежда живота и творчеството на Уилям Шекспир) сочат „Хамлет“ като най-великата, съвършената пиеса на Барда. Тази велика трагедия, написана в самото начало на XVII век, бележи върховия разцвет на ренесансовия човек, последван от един кризисен етап на човека-хуманист, представен в лицето на най-известния Шекспиров герой – Хамлет. Макар че Бардът не е автор на самия сюжет, а героят е зает от чуждестранни легенди1 или пък сходни пиеси2, „Хамлет“ несъмнено е смятана за най-дискутираната драма от Шекспировото наследство, а вероятно и в цялата световната литература.

Великата трагедия първоначално е била замислена като типична „трагедия на отмъщението“, по подобие на известната тогава „Испанска трагедия“ на Томас Кид. Шекспир обаче натоварва героите с допълнителни нестандартни елементи. Колебливият Хамлет страда от модерната за времето болест меланхолия, която се е смятала за болестта на аристокрацията, а неговата болест несъмнено се свързва с мотивът за лудостта му, който е един от най-обсъжданите и интерпретирани мотиви в художествената литература изобщо.

Проф. Симеон Хаджикосев (Хаджикосев 2003: 688) определя образа на Хамлет като маска. Според него лудостта на героя му позволява да бъде т.нар. „играещ човек“ (homo ludens), той е трагическият шут, който има правото да говори и да действа безнаказано. Той е колеблив, защото непрекъснато отлага отмъщението си, като по този начин предизвиква смъртта както на самия себе си, така и на още петима души. Тази негова нерешителност и причините за забавянето на отмъщението и до ден днешен представляват безспирен интерес за критици и любители. Въпреки това има спор какво е мястото на пиесата в учебния план по литература. Тази трагедия на отмъщението е изпълнена с размишления за смисъла на живота, за приятелството, истината, лъжата, вечността и смъртта, което я прави едновременно актуална за всички времена, но и изключително трудно за интерпретиране. Независимо от трудностите при възприемането на Шекспировия език и някои елементи от темите и сюжета, изучаването на „Хамлет“ в часовете по литература несъмнено е наложително и може да се изведе от следните причини, които обобщават критериите, заложени в програмата на МОН за часовете по литература за 8.клас3:

• Трагедията несъмнено се приема като съществена част от драматургичната история на световната литература и не може да бъде пропусната в общия обзор на драмата, като литературен род;
• Извежда основни жанрови характеристики на трагедията като жанрова класификация;
• Разширява значението на понятието „трагически конфликт“, въведено при изучаването на Антична литература;
• Културно-историческите характеристики на творбата позволяват чрез художественото изкуство ученикът плавно да възприеме епохата, на която принадлежи произведението;
• Дава възможност ученикът да съпостави с личния си опит интерпретирани в „Хамлет“ ценности и норми, проблеми и конфликти, характерни за Ренесанса, и да обосновава позиция по тях;
• Изучаването му позволява на ученика да прави аналогии със съвременни произведения, както и да разпознава преки заемки, базирани на сюжета;
• Изучаването на оригиналните текстове би дало възможност на ученика да осъзнае приликите и разликите между съвременния английски език и езика на Шекспир, като автор на близо 1700 думи, които се употребяват и в съвременния английски език;
• При наблюдения върху оригиналния текст ученикът ще разграничи образа на главния герой, заложен от самия автор, от донякъде грешно създадената представа за Хамлет от театралната традиция;
• Ще спомогне на ученика, съпреживявайки да разбере съвременността, тъй като дава възможност поради многото мистификации и препратки, всеки ученик да тълкува и интерпретира текста посвоему.

„Хамлет“ в часовете по литература

„Какво превръща „Хамлет“ във велика трагедия?“ – това е един от множеството въпроси, пред които е изправен осмокласникът. Той е натоварен с нелеката задача в края на учебната година, първа от неговия гимназиален етап, да размишлява върху вечните въпроси, представени в едноименната Шекспирова творба.

Но какво всъщност е заложено на учениците да знаят за драмата и да я интерпретират?

Одобрените нови учебници по литература от 2017 г. обръщат подробно внимание на трагедията като повдигат въпроси за произведението, за неговата жанрова специфика, за структурата на композицията, за особеностите на сюжета, образите на героите, засегнатите теми и вечни проблеми.

Сюжетът

И трите разглеждани учебника в настоящето изследване се опитват ясно и достъпно да преразкажат съдържанието на произведението. Разчитайки на преразказа, авторите считат, че по този начин учениците по-лесно ще се адаптират към новия текст, в случай, че не са се запознали с него предварително. Изведени са действащите лица, а от „Булвест 2000“ са разделили съдържателните моменти по действия.

Времето и мястото на действието

Осмокласниците се запознават със средновековна Дания (XI в.), чрез представянето на замъка Елсинор. Хамлет се връща от университета Витенберг, Германия, който обаче става център чак през XVI в. Това хронологическо несъответствие подсилва мотива за „разглобеното време“4 („The time is out of joint“), времето на криза и упадък. Ренесансовият хуманист Хамлет не може да се съвмести с остарелите, средновековни порядки в Дания. В този ред на мисли не може да бъде пропусната великата реплика на Марсел – „Има нещо гнило в Дания“ (“Something is rotten in the state of Denmark”), която потвърждава твърдението, че като основен трагически конфликт Шекспир изтъква не борбата във вътрешния свят на героя, а борбата между героя и външния свят, свят, в който липсват всякакви морални ценности, в който липсват новите ренесансови бурни стремежи. Тук лесно може да се направи аналогия с анахронизма на други двама велики ренесансови герои, с които гимназистите са се запознали непосредствено преди английската трагедия – Дон Кихот и неговия оръженосец Санчо Панса.

Пред учениците е поставена задачата да размишляват и върху символното значение на абстракции и предмети в текста, разглеждайки времето на самото начало на сюжета – 24:00 ч., равновесния час между деня и нощта, живота и смъртта.

Композиция

Експозиция	Началната ситуация – женитбата на Клавдий за Гертруда и лошото предчувствие на Хамлет.
Завръзка	Срещата между Хамлет и Призрака и обещанието на сина да отмъсти за баща си.
Кулминация	Представлението на актьорите, което кара Клавдий да се разобличи, и убийството на Полоний.
Развръзка	Сцената с дуела, в която умират Леарт, Клавдий, Гертруда и самият Хамлет (Кръстева и др. 2017: 219).

Героите

Авторите на учебниците ясно подчертават, че известността на трагедията се дължи на изключителната ѝ сложност и нееднозначност. Именно затова задават купища въпроси, които да ориентират ученика, но и учителя, за съществените моменти от действието. Самият главен герой, като една енигма в световната литература, събужда огромния интерес на ученика да разбере какво стои зад загадъчното му поведение и мистериозния му образ. Външните характеристики на Хамлет също са повдигнати на въпрос във въпросниците на учебниците, макар и да няма ясно описание в отделните откъси, които да спомогнат на читателя да си представи визуално известният герой, освен бледото лице и черното трико.

Въпреки това, истински интерес остава загадката на противоречивата личност Хамлет. Ученикът трябва да прецени сам за себе си дали датският принц е „колеблив, вътрешно слаб човек, натоварен с една непосилна за него мисия“, или е „хладен и безчувствен ум, които не се спира пред нищо и е готов да пожертва невинни хора заради своите планове“ (Кръстева и др. 2017: 220).

Клавдий – противникът на Хамлет е представен като типична ренесансова личност – умен, способен, находчив, въпреки това, подобно на други герои от пиесите на Шекспир, използва заложеното му, за да прави не добро, а зло, също както и Полоний, неговият съветник.

Шекспир несъмнено е известен и със своите женски образи. Гертруда и Офелия в пиесата представляват по свое му също една загадка. И двете жени са изправени пред кръстопът. Дали Гертруда знае за подлото убийство на мъжа си, или незаслужено получава горестни нападки от сина си за сключения брак – не е ясно. Именно поради новата за епохата социална роля на жената, великият цитат „О, слабост, твоето име е жена!“ не може да бъде пропуснат в часовете по литература.

Темите

Една от съществените теми, на които трябва да се обърне внимание, е темата за несъответствието между истина и привидност. Тази тема отдавна е залегнала в ренесансовите текстове (в „Дон Кихот“ например главният герой цени само същинската природа на нещата, като игнорира всичко външно и материално), но при Шекспир е представена по сравнително нов начин. Хамлет, освен с вечната си колебливост, е известен и с неспирното си съмнение. Той е мнителен не само към убиеца на баща си и неговите подчинено, но и към своите най-близки и доскоро доверени хора. Той не посмява да се довери на старите си приятели Розенкранц и Гилденстерн и постъпва разсъдливо, защото привидната им добронамереност се оказва скроена клопка.

Друга тема, която можем да срещнем в творбата, е тази за живота като сцена. Ключова роля за нейното тълкуване има представлението, което служи на Хамлет като изобличава гузната съвет на края Клавдий. Самият похват „театър в театъра“ се среща често в творчеството на Шекспир и е резонно да се отбележи пред учениците, като характерен за драматурга.

Ключова тема е темата за лудостта на Хамлет. Това отново е находка на ренесансовата литература, когато лудостта се е смятала за форма на мъдрост, също както слепотата символизирала проницателност. Мнимата лудост на Хамлет, както вече отбелязахме е маска, а Полоний дори отбелязва, че в нея „има система“. Неизбежна е съпоставката и с Дон-Кихотовата лудост, с която могат да се открият както множество различ ия, така и сходства.

Трагическият конфликт в „Хамлет“

Трагедията, още през Античността, се е градила върху един основен конфликт. Прието е в часовете по литература да се говори за т.нар. „трагически конфликт“, който представя сблъсък на непримирими позиции, не може да бъде лесно разрешен и води единствено до страдание и смърт. Образцовата трагедия на Софокъл „Антигона“, в която главни теми за интерпретиране са сблъсъкът между родовия и гражданския дълг и между писаните и неписаните закони, представя на осмокласниците освен трагически конфликт и термина трагически герой5. Този герой е аристократ, потомък на славни предци, способен и амбициозен, решен на подвизи и самоизяви, които го тласкат обаче към гибел.

В „Хамлет“ трагическият конфликт се проявява в два различни плана – външно и вътрешно, като оттам се говори за външен конфликт, който е между моралните идеали на Хамлет и Клавдий, и за вътрешен конфликт, който протича изцяло в съзнанието на самия Хамлет. Той трябва да отмъсти за баща си, това е родовият му дълг, но гражданският му дълг не му позволява да пренебрегне държавните закони. Затова той решава да отмъсти за подлото убийство на баща си, като уличи злостореца пред обществото. Той иска да убеди другите във вината на Клавдий и по този начин да оправдае престъплението си. Айзък Азимов говори за средновековните ценности и порядки, които строго забраняват отнемането на властта по насилствен начин (Asimov 1970). Според него престолонаследникът Хамлет трябва да спечели одобрението на народа, за да наследи трона. Изобличаването на Клавдий обаче му отнема време и затова той решава да се преструва на луд. Това е една от предполагаемите теории за забавянето на Хамлетовото отмъщение. Други отговори могат да се търсят в неговата колебливост и нерешителност или пък в това, че принцът е твърде слаб и човечен, за да го стори. Прекаленото планиране и осмисляне на отмъщението пречат на принца да се реши и да стори това, което му е отредено – „мисълта пречи на действията“. Все пак има моменти в трагедията, които показват Хамлет в друга светлина. При привидно злополучното убийство на съветника Полоний, датският принц не изпитва никакви угризения, нито пък когато изпраща своите някогашни приятели Розенкранц и Гилденстерн на сигурна смърт. От това можем да заключим отново, че Хамлет е една изключителна сложна личност, в която се борят дълг и морал, чест и страх, мъдрост и лудост.

Първо действие, пета сцена

Драматичният конфликт в учебниците по литература е представен чрез два откъса от пиесата – „Първо действие, пета сцена“ и „Второ действие, втора сцена“. В първия откъс учениците трябва да разсъждават върху диалога между Призрака и Хамлет, където се обръща внимание на самото убийство, извършено срещу краля на Дания. Учениците са поставени пред въпросите дали е оправдано отмъщението, Хамлет съмнява ли се в думите на Призрака, дали е предчувствал, че баща му всъщност е бил насилствено убит. Цитатите от откъса, които представляват интерес за ученика и се коментират са:

„О, моя предчувстваща душа!“ ("O my prophetic soul!")

– духът на Хамлет е неспокоен, той проявява явна нетърпимост към окръжаващия го свят, терзанията му от несъвършенство, от тази „разглобеност“ на века и от самия себе си. Душата му се раздира от това, което предчувства и знае за тежката действителност около смъртта на баща си и повторната женитбата на майка си. Затова и не е нужно зримото явяване на духа на баща му, не е нужно той да му каже всичко докрай. Самият принц е достатъчно способен, за да прозре сам всичко.

• „тлъстата трева, която гние / в сънлива леност край брега на Лета“ (“fat weed / That roots itself in ease on Lethe wharf”)

– в древногръцката митология след смъртта си душите отивали в царството на мъртвите, а там отпивали от водите на реката Лета и забравяли предишното си съществуване. Образът на Лета се приема за синоним на забравата и смъртта.

• „плочката на своята памет“ („Yea, from the table of my memory / I'll wipe away all trivial fond records“)

– на английски „table”, се отнася до за tabula rasa (от лат.) – 'чиста дъска' (човек, който още не е учил нищо), метафоризиран, изразът влиза във философията – разумът започва като tabula rasa, върху която ще пишат възприятията.

• „О, пагубна жена! О, ти злодей! / Злодей! Злодей! Усмихващ се злодей!“ (O most pernicious woman! /O villain, villain, smiling, damned villain!)6

– Хамлет се обръща с горчиви думи към майка си, осъждайки я за това, че се е отказала набързо от баща му. Изразът може да се свърже с друг цитат – „О, слабост, твоето име е жена!“, при който става дума за непостоянството на женската природа. Хамлет се опитва да разтълкува поведението на майка си Гертруда, но той е пристрастен и не може да го стори.

• “Векът е разглобен! О, дял проклет:/ Да си роден, за да го слагаш в ред.“ (The time is out of joint: O curse spite / That everI was born to set it right!)

– Хамлет залага спецификата на своя трагизъм в стиховете. Историята не върви напред към хуманизма и прогреса, а е тръгнала назад към злото и ретроградното. Самата епоха на Ренесанса идва с вярата в огромните възможности на човека. Репликата обаче е показателна за кризата на хуманизма, която обхваща Европа в края на XVI и началото на XVII в.

Второ действие, втора сцена

За разлика от редица други негови монолози, в този Принцът обвинява самия себе си. Страданията му са съсредоточени около това как да докаже вината на бащиния убиец, но от много размисли той бездейства, затова сам започва да се вини: „Какъв съм аз подлец и жалък раб!“( O, what a rogue and peasant slave am I!), „един поплювко, мухльо“, с „дробче колкото на гълъб“(„But I am pigeon-liver'd and lack gall“). Шекспир не лишава Хамлет от типичното за всяка образцова трагедия душевно страдание, нито от колебанието, което е предизвикано от дълбоките съмнения, съмнения в думите на Призрака, в приятелите си от детството, в най-близките си хора, в лицето на Гертруда и Офелия. Тук Хамлет сочи своята слабост като единствена причина за това, че още не е отмъстил баща си, но дали е така?

Принцът се разкайва за това, че се „развява като мечтател, глух към своя дълг“(„Like John-a-dreams, unpregnant of my cause7“) и призовава ума си на работа, досещайки се, че хората с „черна съвест“ лесно могат да издадат това, което крият в душата си, след като присъстват на пиеса, която да събуди гузната им съвест. Именно затова Хамлет кара актьорската трупа, пристигнала в замъка Елсинор, да изиграе пиесата „Убийството на Гонзаго“ с добавени петнадесет стиха от самия него. Тази пиеса неслучайно ще бъде играна, в нея присъстват сцени, подобни на тази на убийството на стария крал. Той крои планове за истинското изобличаване на злодея не само, за да докаже на обществото вината му, но за да бъде уверен в нуждата от своето отмъщение. Мнителният принц не изключва като възможност самият Призрак да е бил „от пъкъла изпратен“, да е дошъл в часа между живота и смъртта от дълбините на ада, за да го заблуди. Но дали до този момент Хамлет е действал така, сякаш е вярвал на думите, изречени от духа на баща му и въпреки това е забавял отмъщението си от предпазливост, или съмнението му е породено, за да оправдае собственото му бездействие?

Хамлет и смисълът на човешкото съществуване.

В диалога между Хамлет и бившите му състуденти Розенкранц и Гилденстерн се появяват редица теми, изключително характерни за епохата на ренесансовия хуманизъм. Излизайки от стерилната среда на Витенбергския университет и попадайки в живота реалност, на Хамлет му се налага да провери верността на възпитаваните у него морални ценности. Воден от хуманистични идеи, принцът приема човека за „венец на всички живи твари“( “like a god! the beauty of the / world! the paragon of animals!”), затова той преживява с толкова разочарование събитията, на които става свидетел. Борейки се със съмненията, той търси всякакви възможности да спаси доверието си към човешката природа. Въпреки това нерадостната действителност, с която човек е принуден да се бори, се обобщава със словосъчетанието „квинтесенция на праха“, което се противопоставя на цели осем други положителни определения за човека.

В този монолог Хамлет изразява две основни становища:

• Човекът е венец на природата, което е заето от Библейския мит за Сътворението, според който човек е създаден от Бога-творец, за да управлява всички земни твари.
• Човекът е квинтесенция на праха, което се свързва както с кризата на хуманизма, така и с разочарованието на Хамлет от майка му, от Розенкранц и Гилденстерн, от чичо му Клавдий, както и от атмосферата в целия кралски двор в Дания.

Следователно Хамлет разглежда света от две различни страни – от страната на оптимист и от страната на песимист:

• Оптимистът Хамлет – вижда земята като прекрасна сграда, а небето като блестящ покрив;
• Песимистът Хамлет – вижда земята като гола канара, а небето като зловонно скупчване на отровни пари.

Тези метафори се асоциират с виждането, че светът е затвор, а Дания е най-мрачната килия вътре в него.

„Quintessence of dust“ – в оригинал, изразът се асоциира с Книга Битие, в която се говори за сътворението на човека и неговата съдба. Буквално означава „пети елемент“. В древността философите са разграничавали четири елемента, съставящи света – въздух, вода, огън и земя. Аристотел добавя Етера, който изпълва пространството между другите четири – римляните го наричат quinta essentiа (квинтесенция) – петият елемент, или идеята. През Средновековието под квинтесенция се разбира същността, тайната съставка, която прави нещата такива, каквито са, оттам идва и значението, което се приема днес.

При Хамлет мрачното настроение не е само плод на разочарование или отчаяние. В неговата основа стои това философско проз­рение за човешката съдба, принизе­на от хората до „квинтесенция на пра­ха”. В човешкия живот доминира земното, телесното и преходното. В думите му се усеща парещата болка на хуманиста, чиито идеали ня­мат място в един свят на низост, коварство и подлост. Вътрешният му конфликт на колебанието се превръща в трагедия на мислещата, анализиращата личност, която знае, че от пръстта се е родила на този свят и в пръстта ще отиде след своята смърт.

Трето действие, първа сцена

Осмислянето на трагедията зависи от обстоятелствата, в които се извършва действието, четенето ѝ е невъзможно без да се вземе предвид въплътеният ренесансов контекст. Величието и красотата на човека са преосмислени. Характерно за Късния ренесанс в думите на Хамлет пробива съмнението и скептицизма. Освен разочарован от своите близки и приятели, той е обезверен за смисъла на самото човешко съществуване, огорчен е от моралния упадък на хората, от клопката, наречена живот. За него света никога досега не е бил честен, а Дания е просто един затвор, нещата се губят в своята относителност. Тук вече представите на Средновековието, които възцаряват Бога и свеждат всички житейски цели до спасение на душата, отстъпват категорично пред новия критичен поглед към нещата.

В знаменития монолог на Хамлет „Да бъдеш или не?“ равносметката му е тежка, мрачна, болезнена и изпълнена със самоубийствени мисли. Той осъзнава дълбоката си лична невъзможност да „подреди“ света и затова се устремява в битка за спасението на доброто в човека. Така той се противопоставя на средновековния свят на злото. Ако в началото времето е достигнало равновесната точка между деня и нощта, в средата на трагедията Хамлет достига точката между живота и смъртта.

В прочутия Хамлетов диалог значителна роля заема метафората за смъртта като сън, в която се усещат идеите на обективния идеализъм, според който светът около нас не съществува, а е само измама на сетивата ни. Алтернатива на живота е смъртта, защото светът е устроен несправедливо, а земния живот на човека е низ от страдания. Хамлет се страхува от смъртта, защото тя носи неизвестното в същността си, тя е непозната страна, от която никой не се е връщал.

Дълбокият философски подтекст на монолога личи още повече при внимателното разглеждане на основния му въпрос, който задава той – Какъв е смисълът на човешкото съществуване и струва ли си изобщо животът да бъде изживян?

Отговорът, който дава Хамлет е нееднозначен. За него „да бъдеш“ означава да търпиш мъките и страданията на земния живот, а „да се опълчиш срещу море от мъки“ би било равносилно на това „да НЕ бъдеш“. Разглеждайки знаменития монолог, ученикът на „Булвест 2000“ повдига чувствителната тема за доброволното прекратяване на живота, като извежда като основен мотива за самоубийството под претекст, че „повечето преводи и сценични интерпретации на монолога следват тази линия“ (Кръстева и др. 2017: 234).

Ако задълбочим анализа на репликите, ще разберем колебанието на Хамлет да отмъсти директно за смъртта на баща си. В монолога личи страха на Хамлет – страхът като пречка да живеем гордо, да се изправим смело срещу живота и неговите несправедливости, от противопоставянето на съдбата, страхът от разглобеното и от възможното пренареждане на изконните световни ценности. За Принца коварното убийство на баща му е нарушило световния ред, дългът му го зове, той трябва да отмъсти и да върне равновесието, да възстанови моралния порядък в света. Хамлет осъзнава какво му е отредено от съдбата, но нерешителен и колеблив, затова той забавя своето отмъщение до такава степен, че да предизвика смъртта на цялото Средновековно датско общество и да постави началото на ново, Ренесансово царство.

Трето действие, трета сцена

В своето творчество Шекспир често излага своите съмнение относно това дали винаги привидното е истинско. Тази тема е повдигната още в произведения като „Укротяването на опърничавата“, „Сън в лятна нощ“, „Дванайсета нощ“, „Крал Лир“, „Макбет“, „Както ви се хареса“ и др. Мотивът е характерен за Ренесанса изобщо, особено в по-късния етап от неговото развитие, за което сочи и романът на Сервантес „Дон Кихот“. Несъответствието между това да бъдеш способен и това да не бъдеш е ясно изразено и в едноименната трагедия на Барда. Хамлет е изпълнен с тотално недоверие към обкръжаващия го свят и особено към своите противници. Това особено много личи в репликите му към Клавдий, в които той отбелязва лицемерието на средновековния човек, неговите низки цели и идеали. Идеята, че човекът винаги носи маска и че това, което изразява, не отговаря на скришните му намерения, е въплътена в реплика от друга велика Шекспирова трагедия – „Светът е сцена, а всички хора са прото актьори“8.9

Огромна роля за развитието на трагедията играе сцената с представлението, което Хамлет подготвя така, че да свали маската на Клавдий и да изобличи какви са всъщност неговите намерения и когато го прави, той отново започва да се колебае и да размишлява върху правотата на своите действия. В случая може да се отсъди, че Принцът не иска да убие чичо си в момент на разкаяние, тъй като това не би било отмъщение, а награда. Според неговите принципи проблемът при неговия баща е в това, че е убит от брат си преди да се е разкаял за земните си грехове, поради което душата му не може да намери покой в царството небесно. Отново изникват два коренно различни плана:

• Християнинът Шекспир – според религиозната представа за безсмъртието на душата в Отвъдното;
• Атеистът Шекспир – според философията на примитивния материализъм след смъртта на човека не остава нищо.

Този, на когото му е отредено да подреди събитията в правилния им ход и да отиде в неизвестното, е Хамлет. И той го прави, но късно и с цената на какво. В крайна сметка Хамлет осъществява дългопланираното си отмъщение. Убива Клавдий, като го пронизва с отровната си шпага, убива и Лаерт, огледалното отражение на Хамлет, братът на Офелия, който цели също да отмъсти за смъртта на сестра си. Гертруда също пада мъртва. Финалната реплика на Хамлет преди смъртта му е „Останалото е мълчание“. Едно основно нейно значение се откроява и това е, че смъртта ти отнема правото да говориш, да бъдеш и да си. Смъртта сваля маската си и остава единствено вечното царство на голямото мълчание.