Сонетите на Уилям Шекспир в часовете по литература

Sonetto, или още „малка песен“ – маркира специфичния лирически жанр, възникнал в Италия през XIII в. Безспорен принос за налагането му имат Данте Алигиери и Франческо Петрарка, а по-късно Пиер Ронсар и Уилям Шекспир. Смята се още, че именно чрез сонетите е поставено началото на модерната лирика. Броят на стиховете в класическия сонет – четиринадесетте стиха, се свързва с магическото (Протохристова 2000: 65–84), защото се образува от удвояването на смятаното за свещено число 7, което се мисли от своя страна като сбор от числото на Светата троица 3 и 4 – броят на четирите есенции – огън, земя, въздух и вода.

Италианският сонет, изграден на пропорцията 8+6, (още наричан „Петрарков“) съдържа две четиристишни строфи (2 катрена) и две тристишни строфи (2 терцета), римувани помежду си в определена схема. Вариант на този сонет е класическият английски сонет (12+2), който се състои от три четиристишия и финално двустишие и е наричан най-често „Шекспиров сонет“. Особеностите на сонета позволяват още да се интерпретират както любовни теми и проблеми, така и философски въпроси.

Шекспировите сонети (“Sonnets”) са достигнали до нас благодарение на пиратското издание на Томас Тори от 1609 г. В него са включени 154 сонета, като редът, в който са подредени смислово и тематично сонетите, при всички случаи не е случаен. Между отделните части личи плътната обвързаност. Основна тема е любовта и нейните различни проявления. Темата е разгледана най-вече през проблемите за взаимността и безсмъртието, като в първите сонети се повдига въпросът за човешкото безсмъртие, което достижимо чрез децата и себевъзпроизвеждането, а след това как делото на човека се увековечава чрез изкуството. Главно сонетите се разпределят в две големи групи:

• От 1 до 126-ти сонетите са посветени на приятеля;
• От 127 до 154-ти сонетите са посветени на „Смуглата лейди“.

Отново се засяга темата за смъртта или по-точно идеята за живот след смъртта, в която след физическата смърт на поета, душата му ще продължи да живее чрез поезията, а след като тази поезия е вдъхновена от любовта към приятеля, то и самата обич ще бъде вечно съхранена. Самата афера със Смуглата дамата и нейните външни и вътрешни характеристики разпукват съществуващата досега конвенция за Петрарковата прекрасна светла и нежна Муза, както и любовните шаблони, съхранявани досега от куртоазния модел.