Западноевропейската критическа рецепция на Достоевски обвързва, от самото си начало, образа му с ексцесивност и хаотичност. Това важи особено за френския културен контекст и се отнася както към персонажите на руския писател, така и към художествения му свят като цяло. Подобни, стереотипизирали се с времето представи, се връзват добре и с популярния културен стереотип за “широката руска душа”, способна да вместява в себе си всякакви крайности и противоречия. От друга страна, сериозни изследователи на творчеството на Достоевски, както в Западна Европа, така и в България, настояват, че в големите му романи имаме работа с изключително промислено художествено времепространство, в което “нищо не е оставено на случайността”. Моят доклад ще се опита да погледне на тези противоположни постановки, съсредоточавайки се върху няколко ключови, с оглед на избраната перспектива, критически текста и се опита да открие връзка между предлаганите в тях интерпретации и (национално)културните специфики на мисловните традиции, към които те принадлежат.