През 30-те и началото на 40-те години на ХХ век българските автори се отнасят нееднозначно към клишето. От една страна, то се приема като разколебаващо вярата на човека в собствената му интелектуална и творческа способност да съгражда смислово света си чрез изкуството, от друга страна, клишето се разглежда като проява на делничната автоматизация и като средство за спестяване на физически и психически усилия. Рационалната обработка на клишето посредством пародията става чест обект на литературните произведения, като акцентът на предложения доклад ще бъде пародията на клишираните романтически образи в поезията на Богомил Райнов и съответно характерното за тези години лирическо манифестиране на необходимостта от различна образност, с която наново започват да се градят романтически утопии.