XXV. Лудницата.
Нѣколко человѣци съ блѣдни лица, въ сиви вълнени халати, а едни – по бѣли гащи, – вършатъ нѣщо или ходатъ мълкомъ изъ двора.
Глави мѫжки и женски отъ нѣколко прозореца гледатъ съ една тѫпа, странна, безсмисленна усмивка. И тѣ въ халати, и тѣ съ уморени и повѣхнали лица.
Изгърмяването на пайтона пробуди любопитство въ тие хлътнали очи, съ угасени, глупи погледи.
— Дѣ е канцеларията на господина управителя? попита Кардашевъ единъ халатоносецъ съ стражарска шапка – той го земá за стражаръ по нея.
Халатоносецътъ бѣше единъ кротъкъ лудъ, и въ това му качество оставяхѫ го да ходи свободно, даже и да излазя извънъ градината.
Той погледна равнодушно Кардашева, усмихна се нѣкому си, па си зачовърка носа.
— Глухъ ли си, байо? – измъмра го Кардашевъ, но веднага забѣлѣжи погрѣшката си и се обърна, за да види нѣкого отъ прислугата на болницата.
Внезапно отъ прозорцитѣ се раздаде една страшна врява, смѣхъ, кикотене, викане, рѫмжения, щото ги заглушихѫ. Тѣ видѣхѫ, че сичкитѣ тие луди хора се смѣяхѫ тѣмъ, че тѣ имъ вдѫхвахѫ съ присѫтствието си тие дивашки вийнета и истерически смѣхове на безсмислени гадини.
Кардашевъ едвамъ можеше да побѣди отвращението си отъ тая гледка: идеше му да се махне веднага отъ тука.
Изъ входа на лудницата излѣзе една жена, просто облѣчена.
Кардашевъ се двоумеше да се обърне ли къмъ нея. Той испитваше погледитѣ ѝ.
Тя разбра недоумението му и го попита:
— Кого дирите, господине?
Ясниятъ ѝ гласъ и разуменъ погледъ го успокоихѫ. Той разбра, че тя е шътачка, и я попита за управителя.
— Почакайте!
И тя се изгуби въ входа.
Веднага се появи единъ нисъкъ, младъ, вѣжливъ господинъ, съ перо на ухо.
Здрависахѫ се.
— Прѣди малко доведохѫ тука роднината на У? попита Холски.
— Да, нещастниятъ – отговори управитель.
— Интересуваме се да знаемъ отъ какво е полудѣлъ?
— Той ви е рода нѣщо?
— Боже пази! На една бара сме се прали!
— Доктора още не е освидѣтелствувалъ характера на лудостьта му. Но причината ѝ е вече извѣстна. Братовчедъ му У. ни я обади.
— Коя е?
— Отъ ядосване и кахѫри!
— Отъ какви кахѫри? – попита Кардашевъ.
— За загуби. Седемь години е ималь сѫдба съ нѣкого. Прахосалъ сичко по адвокати и прочее. Прѣди два мѣсеца изгубилъ и въ кассацията! Пропадналъ. Отъ тогава се поврѣдилъ. Днеска пръвъ пѫть го прифанало сериозно. Ние имаме вече такъвъ единъ боленъ – отъ загуби.
— Колко души мѫже имате сега? попита Кардашевъ.
— Безъ тогова сѫ седемдесеть и двама души луди; до петдесеть жени луди. Ето ги, вижте ги, сега нѣколцина сѫ на лице… Гледате тие глави въ тритѣ прозореца отъ дѣсно? Може-би вие желаете да ви дамъ за тѣхъ нѣкои обяснения? – попита услужливо чиновникътъ.
— Ще ви бѫдемъ благодарни – каза Кардашевъ, като погледна съ потръсване по показаната посока.
— Тие двама, дѣто сѫ си мѣтнали тъй рѫцѣтѣ единъ другиму на вратоветѣ, страдатъ отъ наслѣдственна лудость. Въ тѣхния родъ е имало луди.
— Какво сочи къмъ насъ оня? Какво иска? – и Холски показа единъ, който простираше къмъ него и двѣтѣ си рѫцѣ изъ прозореца съ голѣма настойчивость и съ повѣлителенъ видъ.
— Той ни прѣдупреждава да се пазимъ отъ пожара – усмихна се управительтъ.
Кардашевъ и Холски го изгледахѫ въпросително.
— Той е изгубилъ ума си въ единъ пожаръ, изъ който го извадили въ несвѣсть.. Той сè пожари си прѣд‐
ставлява… По нѣкога му се чини, че се е запалила стаята му и тогава реве, като звѣръ!
Едни диви смѣхове се раздадохѫ отъ другитѣ прозорци, отъ дѣто се показвахѫ само женски глави. Въ смѣховетѣ се смѣшахѫ викове на силенъ гнѣвъ, на негодование, и на страхъ; подиръ – сичко се прѣобърна на адска неразбрана врява.
— Защо е тозъ шумъ? – попита Холски.
— Тѣ гледатъ къмъ насъ, – допълни Кардашевъ.
— Да, васъ гледатъ, и затова викатъ. Вашето присѫтствие ги раздражава… Когато лудитѣ разберѫтъ, че сѫ прѣдмѣтъ на любопитство за вънкашни хора, тѣ се ядосватъ… Ако обичате, да се поотстранимъ малко отъ тука.
— Хубаво, хубаво.
И тѣ послѣдвахѫ управителя, който се отдалечи отъ прозорцитѣ и отиде още пó на страна, въ ѫгѫла на заградата. Той продължи да имъ дава обяснения.
— Погледнете оня, дѣто си удря постоянно рѫцѣтѣ и си издига пръститѣ замислено. Той брои. Той сè брои. Отъ смѣтка е полудѣлъ. На врѣмето си билъ добъръ. Пропадналъ въ търговията си, побъркали му се работитѣ… двѣ години се мѫчилъ да ги расплете, па най-послѣ и умътъ му се побъркалъ.
Додѣто директорътъ се простираше и върху петия кротъкъ лудъ, пакъ така безинтересенъ, на Кардашева дойде на ума прочетенитѣ нѣкога раскази за луди. Той си спомни Гоголевия безуменъ, който си въображаваше, че е испански краль… Управительтъ свърши описанието и на останалитѣ умственно болни нещастници. Послѣдниятъ – селянинъ отъ Бояна, – бѣше се поболилъ по търсене нощѣ имане въ земята.
Холски исказа недоумѣнието, че ни единъ не страда отъ грандомания, болесть тъй честа у лудитѣ.
Сѫщата забѣлѣжка стори и Кардашевъ.
— Имахме единъ – каза усмихнато чиновникътъ, – неговата грандамания бѣше доста чудна. Той се мислеше нѣщо като божество или като гений, и не приемаше да говори съ никого, освѣнъ съ палеца си. Той бѣше любопитенъ лудъ.
— Тука ли се разви у него тая идея, че е божество неприкосновенно, или съ нея го докарахѫ? – попита Холски.
— Тука само лудостьта му се прѣвърна въ самообожание… А побъркалъ се той въ списване, съчиняване разни глупости?
— Абе Семковъ? – извика Холски.
— Да, авторътъ на Въздушна Природа, – и той бѣше поетъ! – допълни чиновникътъ лукаво.
Кардашевъ и Холски се погледнахѫ съ знаменателно усмихване.
Въ това врѣме нова врява се раздаде отъ прозорцитѣ.
Тѣ побързахѫ да се махнатъ и поблагодарихѫ чиновника за любезностьта.
Колата тръгнахѫ пакъ.
— И тука ти ненамѣри търсеното… Намѣри само една духовность, и тя – семковщина! забѣлѣжи Холски на другаря си. – Да, азъ сега да полудѣяхъ, съ моята религия на „Необичайте!“ – бихъ ти далъ по̀-свѣсенъ сюжетъ… А? ти би искалѫпилъ нѣщо, като Красния Цвѣтокъ на Гаршина?… Какво ме гледашъ тъй?
— Ти знайшъ ли – отговори Кардашевъ, – че близостьта на лудитѣ повлия на нервитѣ ми до тамъ, щото фанахъ да виждамъ сичко лудо около мене си? Когато ни говореше чиновникътъ, лицето му ми се стори, като че има знакове на умопобърканъ човѣкъ, та и тебе, като
гледахъ, стори ми се такъвъ и искаше ми се да се поотстранѫ… Азъ чакъ сега си отдъхнахъ… – каза Кардашевъ, като поимаше жъдно свободния въздухъ на полето.
— Ти дѣйствително бѣше приблѣднѣлъ, Кардашевъ!
— Желаешъ ли да минемъ на Курубагларъ?
— Вѣтъра е силенъ, по̀-добрѣ да влѣземъ въ града. Па Курубагларъ е приятенъ праздниченъ день; тогава е люденъ и оживенъ. Тогава гледашъ фамилии насѣдали подъ сѣнкитѣ… Гласове се чуятъ между дърветата… Любовници можешъ да срѣщнешъ тамъ, а по нѣкога – и нѣкой увисналъ на клона…
— Ти много духовито завърши картината, но я направи зловѣща. Ти неможешъ да бѫдешъ поетъ.
— Това не прѣчи да бѫде тя вѣрна… Сè плодове отъ разнитѣ вариации на любовьта.
— Но ти, Холски, можешъ ли си прѣдстави живота безъ страсть, безъ любовь, безъ страдания? Ако нѣкога се въдвореше царството на твоята мила утопия, знаешъ ли какво щеше да остане въ свѣта?
— Какво?
— Нищо! Нищо отъ онова, което съставлява живота, истинския животъ.
— Да, и щяхѫ да липсатъ занимателни теми за поетитѣ, които нещяхѫ да иматъ за какви страсти, мѫки, отчаяния и самоубийства да пишатъ! – отговори иронически Холски, като гледаше съ любопитство войницитѣ, що се обучавахѫ прѣдъ пѣхотнитѣ казарми.