Една изгубена вечерь.
Прѣдставлението не бѣше се още започнало въ арена Пизи, макаръ, че деветь часътъ минуваше. Причината на това закъсняване бѣше малкото още число посѣтители. Сички бѣхѫ седемь-осемь души – повечето на галерията; на първото мѣсто само имаше единъ офицеринъ съ жена и дѣте, и единъ цивиленъ – сѣднали до самата сцена, по̀-близко до печката.
Неиздигнатитѣ фитили на ламбитѣ отпущахѫ мърчелива виделина възъ сцената, широка, пуста и скръбна съ исжуленитѣ си одрипавѣли декорации. Струи студено вѣяне идяхѫ отъ кулиситѣ и изъ покрива, отъ прѣпрѣченитѣ греди на който се полюшваше вѫжената трапеция. И сцената, и залата, сѫщо потънала въ унилъ полумракъ, докарвахѫ неотразима тѫга и меланхолия на человѣка. Мюссе казва: „Triste comme la porte d’une prison.“ 1 Може да се каже: „Скръбно, като праздна театрална зала“ – пакъ съ сѫщия ефектъ… При вратата се чернѣеше купъ артисти и артистки – тие послѣднитѣ завити съ кожуси – които гълчахѫ шумно и се посмѣйвахѫ; това очевидно
ставаше да си дадѫтъ храбрость, защото на всѣки мигъ се извръщахѫ безпокойно къмъ пустата зала, и се сшушуквахѫ.
Съдържательтъ на арената, господинъ Судластонъ, се луташе безпокойно насамъ-нататъкъ и правеше нѣкакви излишни распореждания – повече за апломбъ. При всяко отваряне вратата, той се извръщаше неволно, и усърнуваше: влазяше ту нѣкой отъ трупата, ту стражаринъ – пазитель на тишината, ту нѣкой любопитенъ който назърнеше въ пустата зала, и си отиваше. Тоя човѣчецъ, съ безцвѣтна физиономия, въ късо дрипавичко сетре, съ смутенъ ходъ и смутени погледи сега, прѣзъ едно и сѫщо прѣдставление минуваше въ повече метаморфози отъ колкото Юпитеръ, при своитѣ любовни похождения: той бѣше съдьржатель на арената, директоръ на трупата, акробатъ – при вѫжеигранието, палячо – при комическитѣ излазъци; при трѣбенето сцената – слуга, въ пантомимата – маркизъ или разбойникъ!
Господинъ Судластонъ направи знакъ на музиката, загнѣздена въ галерията, надъ сцената. Тя засвири нѣкакъ плачливо и тѫжно, като на погребение, па подиръ една минута млъкна. Свирачитѣ зехѫ да си прибиратъ инструментитѣ въ кутиитѣ, като роптаяхѫ. Судластонъ бѣжешката се качи при тѣхъ и подиръ распалени нѣкакви припирни, съдружени съ голѣми рѫкомахания, сполучи да ги задържи.
Тѫгата, меланхолията и студътъ се увеличавахѫ въ залата; само публиката се неувеличаваше. На десеть часа тя бѣше нарасла на единайсеть души. Безнадежна убитость лѣжеше по лицето на артиститѣ; оние, които стояхѫ при вратата, вече
не се чувахѫ, тѣ стояхѫ омълчени и неподвижни. Жумящитѣ ламби хвърляхѫ още повече тѫга въ тая тѫга. Седластонъ постоянно сновеше между залата и сцената и даваше распореждания безцѣлни. Той сякашъ искаше да слѣдва мѫдрата поговорка: „За̀лудо шетай, залудо не стой!“
Офицеринътъ, едъръ господинъ съ пълно чървендалесто, доволно лице, съ черни мустаци, погледна златния си часовникъ и каза:
— Минува десеть и четвъртъ! Послѣ се обърна къмъ съсѣда си, и прибави съ досада:
— Три вечера наредъ идемъ, и сѐ тая история: нѣма публика, и ни повръщатъ назадъ паритѣ. Това е най-послѣ подигравка съ хората! Да знаяхъ, нѣмаше въ тая студена нощь да влачѫ дѣцата отъ оня край на града.
— Защо не идете на театра въ Славянска Бесѣда? Тамъ човѣкъ е сигоренъ, че не ще има подобна неприятность.
— Ходилъ съмъ тамъ, но дойдохъ и тука.
— За разнообразие, разбира се?…
Офицеринътъ потресе главата си въ знакъ на отрицание.
— Не ви се харесва играта тамъ?
— Да кажѫ, че лошо играятъ – нѣмамъ право, подзе офицеринътъ, като си притегли прѣдницитѣ на шинела. – Нашитѣ актьори играятъ даже твърдѣ сполучливо… Но какъ да ви кажѫ, самитѣ прѣдставления не ми се харесватъ…
— Драмитѣ, тоесть?
— Да, драмитѣ… Не казвамъ и за тѣхъ че сѫ лоши… Напротивъ, много добрѣ сѫ съставени… Но защо избиратъ именно такива, които те праватъ да си излизашъ изъ театра, като боленъ, съ растроени нерви и прѣзъ нощьта да не можешъ
да спишъ отъ безобразни мисли?… Не съмъ нито страшливъ, нито много деликатенъ темпераментъ – въ сръбската война азъ гледахъ страхотии и остаяхъ хладнокръвенъ – но тука не могѫ да присѫствувамъ спокойно на тие мрачни сцени и ужаси… Тая зима ходихъ петь пѫти на българското прѣдставление, и, прѣдстави си: сѐ подобни нѣща: убийства, самоубийства, кръвопролятия, отчаяния, полудявания, отравяния, даже единъ пѫть изнесохѫ на сцената носило съ мрътвецъ, и като сѫщи мрътвецъ! Незапалихѫ само тамянъ! Драмата Клавиго бѣше. Кому не пропълзяхѫ тръпки при това зрѣлище, нощно врѣме?… Не е нито хубаво, нито хуманно… Такива пиеси азъ ги наричамъ просто спекулиране възъ нервитѣ на публиката… Тя съвсѣмъ не за такова развлѣчение иде въ театра. Па Гете билъ авторътъ на тая драма. Какво отъ това? Азъ казвамъ, че той е написалъ една отвратителна драма, може да е гениална, но е отвратителна, на сцената! – Нашиятътъ животъ и така е прѣпълненъ съ мизерий, проклетий и скърби… Нека литературата го описва, понеже увѣряватъ, че тя отражавала живота, но нека сцената ни пощади отъ живото имъ въспроизвеждане. Съгласете се, ние бѣгаме отъ улицата, отъ нейната мизерна дѣйствителность и търсимъ въ театра успокоение, развлѣчение го кажи, ако щешъ – възвишение на духа въ по́-тиха и ясна область, а намъ ни испрѣчватъ убийства, отчаяния, носила съ мрътавци и опѣла̀! И това знайте ли кога бѣше? Прѣзъ инфлуенцата, прѣзъ най-лошото ѝ върлуване! когато прѣдъ прозорцитѣ ни минувахѫ на деня по трийсеть четирийсеть погребални колесници!.. Голѣма приятность да се наслаждаваме отъ такава гледка, нали? На̀, и
тазъ вечерь въ Славянска Бесѣда се прѣдставлява драма, дѣто има едно убийство и едно полудяване…
— „Иванку?“
— Не. „Руска“. Ето защо азъ прѣдпочитамъ арена Пизи. Грубо, дебелашко тука, но те праватъ да се смѣйшъ тие палячовци съ своитѣ вшутявки и плоски каламбури и плѣсници. А споредъ мене, смѣхътъ е здраве. Трѣбва да приучимъ нашитѣ българи да се смѣѭтъ, за да станатъ по́-добри човѣци… Да бѣхъ министръ на просвѣщението азъ щѣхъ да отпуснѫ помощь на тоя бѣденъ Судластонъ да ни прави да се кикотимъ, както Бесѣдата ни прави да настръхваме…
— Дѣло на вкуса, забѣлѣжи равнодушно цивилниятъ – А! публиката се умножава съ още двама души!
Въ сѫщий мигъ единъ отъ служителитѣ излѣзе на сцената и захвана да повдига фитилитѣ на прѣднитѣ двѣ ламби, които разлѣха радостна свѣтлина на около си.
— Браво! маладецъ Судластонъ!... викаше офицеринътъ; – съ четиринайсеть души публика той рѣшава да почне прѣдставлението. Я вижъ куражъ!
Судластонъ се появи на сцената въ чистъ, черъ рединготъ, вмѣсто дрипавия жакетъ, приближи до рампата, и произнесе глухо къмъ празднитѣ столове на залата:
— Господа, тази вечерь прѣдставление отлага се. Молимъ почитаема публика да извини и назадъ отъ касата да си паритѣ получи.
Послѣднитѣ думи загаснахѫ въ гърлото му и едвамъ се чухѫ.
— Това е безобразно, господине! кипна офицеринътъ, който очакваше съвсѣмъ друга изне‐
нада: сега е трети пѫть какъ вършите това съ мене!... Защо туряте афиши, а послѣ пѫдитѣ публиката?
— Нѣма чѣловеци, не видитѣ ли? продума съ виноватъ, снишѐнъ гласъ, нещастниятъ съдържатель, още по́-издребнялъ и жалъкъ отъ смущение.
Офицеринътъ съ семейството си и цивилниятъ излѣзохѫ изъ залата и се спрѣха при кассата. Кассиерката, сѫщата хубавичка дѣвойка, която трѣбваше, въ розино трико̀, да играе на въжето, повръщаше стойностьта на билетитѣ на нѣколцината посѣтители. Рѫката ѝ притреперваше и на очитѣ ѝ едвамъ лъщеше една сълзица.
Цивилниятъ побутна офицерина и му посочи афишата за тазъ вечерното прѣдставление, залѣпена на дъскитѣ. – Той обърна вниманието му къмъ нѣкои редове съ по̀-малко едри букви, които по́-прѣди не бѣхѫ забѣлѣжили.
Тие редове бѣхѫ изумителни, невѣроятни! На̀дали въ свѣта се е появявала афиша съ подобно заявление:
„Умоляваме почитаемата публика да заповѣда на прѣдставлението ни тая вечерь, отъ милость и човѣколюбие, защото азъ и семейството ми ще умремъ отъ гладъ!“ 2
Това зловѣщо обаждане, очевидно, страдаше отъ голѣмо прѣувеличение, но то свидѣтелствуваше за безисходностьта, която го е диктувала.
Тѣ се спогледахѫ смаяни.
Офицеринътъ се потърка по челото:
— Ето и тука трагедия, жива трагедия… И отъ тая трагедия азъ идяхъ да искамъ развлѣчение… Батакъ животъ!
Тѣ си излѣзохѫ безъ да погледнатъ на кассата.