Обикновенна история.
Докторъ Х. сръбна пакъ отъ чая си, погледна вторачено събесѣдника си и продължи:
— Да, думата ми бѣше за причината на снощния ми ядъ. Питашъ ме защо бѣхъ испълненъ съ такова негодование?.. Азъ, наистина, бѣхъ ожесточенъ, злобенъ, нетърпимъ! Азъ даже не ти отговорихъ на поздравлението… Въображавамъ си какво си си помислилъ…
— Помислихъ си онова, което бѣше най-естественно да си помисли човѣкъ за единъ докторъ въ такова състояние на духа… Нѣкоя несполука при лѣкуването… Нѣкой твой боленъ въ отчаянно положение, умрѣлъ може-би въ твоитѣ рѫцѣ, и… отъ твоитѣ цѣрове.
Докторовий приятель се усмихна леко отъ неволната бодливость, съ която завьрши фразата си.
Докторътъ кимна отрицателно:
— Лъжешъ се, каза той: – такива случаи не сѫ способни да доведѫтъ въ иступление единъ докторъ. Смрътьта на единъ боленъ? това сѫ обикновенни работи за него. Умрѣлиятъ – умрѣлъ – то интересува поповетѣ, а нему остаятъ живитѣ. Сърдцето на доктора е безчувственно – за чуждитѣ
бѣди, то е закоравѣло, като на касапитѣ и поповетѣ – малко сурово сравнение… инакъ той не е докторъ.
— Това и да ми го некажеше азъ го знаяхъ... Послѣ, „На чужди гробъ безъ сълзи плачатъ“.
Докторътъ блъсна масата съ рѫка и каза живо:
— Пардонъ, тука именно тая пословица лъже. Снощното ми растройство имаше за причина чужда бѣда, чужди гробъ. Азъ бѣхъ неволенъ зритель на смрътьта… на смрътьта – не на единъ мой клиентъ, а на едно чуждо щастие, на една моя иллюзия!
Другарьтъ му го погледна въ недоумение.
— Не разбирамъ.
Спокойното и изразително лице на доктора се замрачи и навѫси, като при единъ лошъ споменъ. Той испи послѣднитѣ истинали капки изъ чашата и захвана:
— Връщахъ се вчера съ трамвая отъ Княжево. Извънъ селото, тъкмо тамъ, дѣто Горнебаненския пѫть се съединява съ Княжевския, трамваятъ спира. Тамъ чакатъ троица души; една възрастна жена, една млада и мѫжътъ ѝ, съ дѣте на рѫцѣ. Той испращаше двѣтѣ жени. Когато тѣ се качихѫ при мене, той подаде дѣтето на младата, като го целуна нѣжно нѣколко пѫти и имъ пожела три пѫти „добъръ часъ“… Когато колата тръгнахѫ очитѣ му останахѫ приковани къмъ тѣхъ: въ лицето му, мургаво, просто и добродушно, свѣтеше толкова радость, щастие, любовь! Той бѣше присланъ съ мешинева прѣстилка, съ кожана шапка на глава, въ простички дрѣхи. Незнамъ що ми направи впечатление тозъ човѣкъ… Изведнажъ азъ познахъ това лице, което не бѣхъ виждалъ отъ трийсеть години! Познахъ го какъ, по какво? Незнамъ. Инстинктъ на сърдцето. Той
бѣше Колчо, Колчо, моятъ нераздѣлимъ другарь и приятель въ дѣтинството ми! Ние съ него посѣщавахме първоначалното училище, боси и гологлави съ турбички на гърба, съ хлѣбъ, кормидъ, соль, и по нѣкога бито сирене тамъ. Добродушно, кротко момченце бѣше тоя Колчо. Ние се сприятелихме, неможахме едни безъ други. Помагахме си въ уроцитѣ: той ми правеше задавкитѣ по изваждането, което за мене бѣше връхътъ на человѣшката прѣмѫдрость, а азъ му намирахъ Австралия на картата – както видишъ, азъ бѣхъ генй въ географията… С една рѣчь, Касторъ и Поллуксъ… Но клетиятъ ми приятель го постигна нещастие: баща му умрѣ и майка му го оттегли отъ училището и го даде на занаятъ – кундураджия. Азъ осиротѣхъ. Рѣдко и случайно се срѣщахме съ Колча вече, той се срамеше и дивеше: чувствоваше, че животътъ туря растояние между нази… Но пакъ сѫщата доброта и кротость… Слѣдъ двѣ години азъ напуснахъ селото си и вече не видѣхъ Колча, нито узнахъ нѣщо за сѫдбата му, та и спомена му ми исщукна изъ ума. Но „гора съ гора се не срѣща, а човѣкъ съ човѣкъ се срѣща“: азъ виждахъ Колча слѣдъ трийсетъ години, вече узрѣлъ мѫжъ! Знайшъ ли колко сладки и драги въспоминания той разбуди въ душата ми! Азъ бѣхъ просто щастливъ, не само че го виждахъ, но и че го виждахъ благополученъ въ живота: той бѣше глава на едно мило семейсто: една хубава невѣста и едно прѣлестно момченце. Подиръ кой знай какви бѣди и лутания на тоя сиракъ, честностьта му, трудолюбието му бѣхѫ го искарали изъ талазитѣ на сигоренъ брѣгъ. По мешинената му прѣстилка и по рѫцѣтѣ му, на които шилото и конопевитѣ конци бѣхѫ оставили знаковетѣ си,
азъ разбрахъ, че и днесь си работи обущарството, първоначалний си занаятъ. Мисла, че той сега шие обуща за индустриалното училище въ Княжево, или на лагера тамъ… Женичката му и другата, която послѣ разбрахъ, че била нейната майка, – живѣятъ въ София и сега бѣха му дошле на гости.
При Павлово трамваятъ пакъ спрѣ и прие нови пѫтници; трима майстори-македонци, охридчане, и едно младо офицерче, подпоручикъ, съ бѣла фуражка и съ бѣлъ кителъ. Македонцитѣ сѣднахѫ наредъ съ Колчовото семейство, а офицерчето сѣдна до мене, срѣщу тѣхъ. Трамваятъ пакъ тръгна. Приближаваше да зайде слънце. Азъ часто хвърляхъ съ участие погледи къмъ Колчовото семейство. Старата, майката, петдесеть годишна жена, облѣчена въ кафявъ сукненъ кожухъ съ ожулени лисичи кожи, суха, дребнолика, съ изострена брада и съ носъ камбурястъ – на плътоядна птица; тя имаше изражение неприятно; нѣщо лукаво и ехидно стоеше въ нейнитѣ очи. Антипатична жена… Колчовица, напротивъ, нѣмаше нищо отъ майка си: крѫглолика, бѣличка, румена, съ сключени вѣжди, сякашъ ихтиманка, и съ такъвъ единъ добъръ, сладъкъ погледъ! Тя бѣше много напѣта въ синия си коприненъ фустанъ съ пъленъ корзетъ, изъ който висеше краятъ на златенъ ланцъ на часовникъ; на шията ѝ връвъ жълтици; черната ѝ коса, заднята половина само, забрадена съ много фина копринена кърпица, нарѫбена съ златни тантели. Азъ обичамъ такива забрадки, тѣ сѫ прѣлестни, на една хубава глава, като на Колчовата булка. Тя бѣ намѣтната съ хубавъ широкъ черъ шалъ, съ прѣднитѣ поли на който покриваше дѣтето си, задрѣмало въ обятията ѝ, облѣчено въ красивата форма на английско моряче. Азъ
ти описвамъ това по тънко, за да видимъ, че Колчо не е пестиль паритѣ, за да прѣмѣни любимитѣ си сѫщества. Види се и занаята му го възнаграждава добрѣ, та може да си позволява такива жертви – за своето драго щастие.
Слънцето зайдѣ. Духна хладничъкъ вѣтрецъ, хвана да истива въздуха. Колчовица захвана пó-често да тегли политѣ на шала възъ дѣтето; тя ставаше угрижена за него, да не би да истине, и изказваше нетърпѣние къмъ майка си за бавния вървежъ на трамвая. По говора имъ, както и по носѝята имъ, познахъ, че Колчо се е сватилъ съ коренно софийско семейство, отъ простата класса. Но той не бѣше се измамилъ въ избора: жена му бѣше тъй хубавичка, тъй гиздава и съ такова добродушие въ лицето! Той имаше право да я обожава, той трѣбваше да бѫде честитъ, и заслужено.
Мислитѣ ми се въртяхѫ сé около тоя симпатиченъ образъ на приятеля ми отъ дѣтинство. Азъ го ублажавахъ, и ако да ми не бѣше тъй близъкъ, щяхъ да му завиждамъ… Азъ съмъ вече прѣцъфтялъ ергенъ и такъвъ щѫ си умрѫ; какво е нѣщо сладость отъ семеенъ животъ, отъ домашно огнище, на мене е непознато. Но тогава сѣкашъ нѣкакво тихо вѣяне отъ радость лъхна възъ мене отъ близостьта на това домашно щастие… Въображението ми виждаше Колча, пъленъ съ енергия и съ куражъ надъ упорния си трудъ, че животътъ му се озарява отъ образа на тая невѣста и на това момченце, плодъ на тѣхната любовь. Какъ за него работата е сладка и живота пъленъ, съдържателенъ! Простъ, почти безграмотенъ, безъ богатство – Колчо бѣ съумѣлъ, както толкова други отъ неговата категорна прости тру‐
женици, да организува щастието си на тоя свѣтъ; той бѣше намѣрилъ смисъльта на живота, додѣто ние, другитѣ, пропущаме най-добритѣ си години въ честолюбиви ламтения и ненаситни лутания къмъ нѣщо си, които най-послѣ иматъ за резултатъ: нищо. Смислихъ си думата: „Додѣто мѫдритѣ се намѫдруватъ, лудитѣ се…“ Само, че въ тоя случай мѫдритѣ и лудитѣ мѣняватъ ролитѣ си…
Кога дойдохме при могилата срѣщу лагера, смръкна се хубаво. Въ трамвая потъмнѣ съвсѣмъ. Само македонцитѣ, като дръпахѫ цигарата си, озарявахѫ слабо лицето на Колчовица, безпокойно наведена надъ дѣтето си, което шалътъ недостатъчно запазяше отъ вечерниятъ вѣятъръ. Офицеринътъ прѣзъ всичкото врѣме стоеше до мене неподвиженъ и важно, безъ да отвори уста. Стигнахме най-послѣ станцията на трамвая, на Алабинска улица. Азъ пръвъ слѣзохъ при фенеря, а по мене и другитѣ. Остахѫ въ колата само двѣтѣ жени и офицерчето, но слѣдъ една минута и тѣ слѣзохѫ. И троицата тръгнахѫ по другата страна, пó-тъмната, на улицата, нѣкакъ си крадишката, къмъ Витошка улица… Веднага едно подозрѣние ми дойде: и тая прѣдпазливость, и бавенето въ колата, ми дадохѫ да разберѫ, че опасность виси надъ домашното щастие на Колча.. Пѫтьтъ ми бѣше напрѣдъ, но азъ се поспрѣхъ при ѫгълъ на Витошка и Алабинска улица и слѣдѣхъ съ погледъ оние… Тѣ се запѫтихѫ по посока на Свети Краль; бѣлия кителъ вървеше малко отдиря, – стратегема – понеже тамъ е многолюдна улицата… Азъ ги слѣдяхъ съ очи. На едно по́-тъмно мѣсто двѣтѣ женски фигури спрѣхѫ, бѣлиятъ кителъ ги приближи, погълчахѫ си нѣщо и пакъ тръгнахѫ, пораздѣлени, както по́ прѣди. Скоро сички завихѫ задъ черквата и се изгубихѫ отъ погледа ми.
Не сѫществуваше вече съмнѣние! Колчовата жена приимаше любовникъ тая нощь! Една страшна мѫка ми стана, неисказана болка раскъса сърдцето ми. Колчовица правеше прѣлюбодѣяние при участието на майка си! Една минута шушукане въ трамвая съ младия съблазнитель, стигна, за да опропасти щастието и честьта на Колча. Никога не бихъ повѣрвалъ по лицето на тая жена, че е способна за такава подлость. Кой казва, че лицето е отражение на душата? Една коварна и лъжлива маска!… Нека ми дрънкатъ колкото щѫтъ Лафатеровцитѣ… Но, навѣрно тая жена не падаше първи пѫтъ: първото падане би било придружено съ колебания, съ борба нѣкаква… Значи, Колчовата жена бѣше една мръсна развратница, която бѣше вплела въ примкитѣ си тоя честни, добри Колча. Такава е била и майка ѝ, нейната рѫководителница изъ пѫтя на кальта и позора! Чудовище! А азъ мисляхъ, че поне това семейство заразата е пощадила, че мръснитѣ пръски отъ столичното блато не сѫ засѣгнали скромния покривъ на тоя благороденъ и честенъ работникъ Колчо! И тая жена не я въспира даже любовьта къмъ дѣтето! Плюй, брате! Каль и мръсота неисходна. Ужасно!.. Бѣдниятъ Колчо! Колко го окайвахъ сега! Азъ пакъ си спомнихъ пълниятъ му съ кротка любовь погледъ, когато казваше: „Хай добъръ“ часъ! Той обичаше нѣжно и неподозираше нищо!.. Сега той ми се видѣ не само за оплакване, и злочестъ, но и нищоженъ, и смѣшенъ. Единъ излъганъ мѫжъ винаги е смѣшенъ, даже въ очитѣ на приятелитѣ си. Азъ скърцахъ зѫби, сякашъ, че откритието, което направихъ, бѣше една заплювка възъ моето лице, касаеше се до моята честь и животъ. Негодованието ме заду‐
шаваше. Хрумваше ми да полетѫ съ единъ пайтонъ и да оврѫ въ рѫката на Колча револвера (азъ го носяхъ, азъ носа револверъ кога пѫтувамъ) и да му кажа: „Брате! едно чудовище осквернява твоя животъ. На̀, стрѣляй, убий го! Ако не щешъ – убий себе си, ти не можешъ да живѣйшъ подиръ това!“
Когато мисляхъ сичко това, единъ пайтонъ изгърмѣ насамъ отъ Алабинска улица. Подъ свѣтлината на единъ фенеръ азъ видѣхъ, че караше единъ човѣкъ съ кожена шапка на глава. И познахъ го! Той бѣше самъ Колчо! Провидѣнието или поразията го водеше. Азъ се затекохъ, махнахъ на возача да спре и безъ никакви забикалки назовахъ се прѣдъ нещастния си приятель. Той ме позна сѫщо, веднага. Слѣзна отъ пайтона зарадванъ, въсхитенъ, горкия. Но азъ му прѣсичамъ думитѣ – „Колчо, на кѫдѣ?“ Той ми обажда, че у тѣхъ. „Прѣди малко, прибави той, бѣхѫ нашитѣ при Княжево и забравихъ да имъ порѫчамъ едно много нужно нѣщо да ми испрататъ утрѣ рано, съ първия трамвай… ами, като найдохъ тоя пайтонъ, че се връща празенъ, дадохъ единъ левъ, па додохъ самъ… Много ми е мило, Стефанчо, че се видѣхме… А вие какъ ме познахте? Нещете ли? Заповѣдай при мене да идемъ у дома, да видитѣ нашитѣ… Имамъ си булка и момченце, да имъ се порадвашъ… Хеле булката! Добра. Гледамъ я, като писано яйце… Слава Богу, да се не хвалимъ. Ела да те почерпи една ракия Савка… много ще ни зарадвашъ сички ни…“ Пакъ тозъ добъръ, кротъкъ, съ златно сърдце Колчо!…
Но додѣто той ми говореше горнитѣ думи, азъ мисляхъ какво ще свари у тѣхъ, и при тая мисъль настръхнахъ. Въ единъ мигъ животътъ на тоя
човѣкъ ще бѫде строшенъ безвъзвратно! на вѣки!… Ужасно!… Попитахъ се: да ли пъкъ не бива да го повърнѫ нѣкакъ, да направа да неможе да узнае… Се́ едно: той е изгубенъ човѣкъ, поне да се отложи удара на молнята… Да? или не? Или да оставѭ да се испълни сѫдбата му?… Страшна нерѣшителность... Па изнеднажъ, безъ да искамъ, безъ да знаѭ самъ какъ, сѣднахъ въ пайтона, и той тръгна съ насъ…
Вратата се почука.
— Влѣзте! извика докторътъ, като спрѣ думата си.
Влѣзна едно момче и подаде доктору картичка.
— Ахъ! Пардонъ! извика той и си грабна шапката : – единъ клиентъ много лошо!… и искокна.
Събесѣдникътъ му остана самъ. Той се навѫси съ неудоволствие отъ тая случка, която прѣсичаше расказа прѣдъ самата му развѣзка… Той стоя още нѣколко врѣме замисленъ; искаше да проникне какво слѣдваше нататъкъ, да види края на драмата или на трагедията… И сичко, което му расказа докторътъ, излазяше сега ясно прѣдъ очитѣ му, съ голѣма испъкналостъ и пълнота: и Колчовица, съ сладкия погледъ и коприненъ фустанъ, и Колчо съ мешиневата прѣстилка, и белиятъ кителъ въ тъмнината на Витошка улица, и сичко…
Най-послѣ плюна съ отвращение и каза:
— Обикновенна история! и излѣзе.