Прѣкрасно!
Студенъ, вѣтровитъ зименъ день.
Никола Ниловъ, книжовникъ извѣстенъ, празднуваше днесь, защото бѣше свети Никола. Дори до пладнѣ, той има̀ радостьта да посрѣща и испраща купове гости и да размѣня съ тѣхъ сѫщитѣ учтивости и изжулени фрази за студа, за снѣга, за вѣтъра… Мускулитѣ на устата и бузитѣ му бѣхѫ се уморили отъ усмивки, а главата му се зашеметила отъ дима на цигаритѣ. Той се мълчишката даваше на чортоветѣ, за дѣто не прати съ врѣме едно обявление въ Свобода, за да не труди никого. Въ устата му се въртеше постоянно готовата закрѫглена, осветена фраза: „Никола Ниловъ има честь да обяви на приятелитѣ си, че не ще може да приима посѣщения на именния си день“. Но късно сега.
За щастие, природата излѣзе съюзникъ Нилову. Подиръ пладнѣ врѣмето отъ лошо – стана отвратително. Бѣсни, снѣжни фѫртуни зафучахѫ съ страшенъ ревъ и пометохѫ улицитѣ. Сичко живо се испокри. На всѣка минута нови избухи на разярената стихия покъртяхѫ изъ основа кѫщата, прѣзъ прозорцитѣ на която се виждаше само единъ мѫтенъ, снѣженъ хаосъ.
Ниловъ, сѣдналъ спокойно прѣдъ печката, съ удоволствие слушаше тоя ревъ на урагана, който му повръщаше свободата. Нѣколко врѣме вече Ниловъ тънеше въ сладостно-дрѣмливо замечтаване, подъ музиката на вѣявицитѣ, когато вратата се почука:
Ниловъ се сѣпна, навѫси се и си каза:
— Кой ще е тозъ герой, та иде въ такова адско врѣме?... па отиде да отвори.
Влѣзе единъ момъкъ на двайсетина години, русъ, блѣденъ, съ погледъ плахъ и смутенъ, облѣченъ въ палто цѣло засипано съ снѣгъ; той си каза бързо и неясно името, поздрави съ праздникъ Нилова и, на поканата му, сѣдна.
Той се озърташе свѣнливъ, като, че ненамираше какво да каже. Ниловъ му прѣдложи папироска съ обикновеннитѣ истрити въпроси за здравето и тѣмъ подобни.
— Благодарѫ, добрѣ съмъ… Не пушѫ, отговори момъкътъ, па съ неувѣренъ и треперливъ изъ начало гласъ зафана така:
— Господинъ Ниловъ, азъ нѣмамъ честь да ви бѫдѫ познатъ… Но азъ съмъ вашъ горещъ поклонникъ… Азъ съ въсхищение четѫ вашитѣ творения… Отъ дълго врѣме желаяхъ да се удостоѭ… да се запознаѭ съ васъ… Азъ съмъ гимназистъ отъ VI-й класъ на X… та гимназия. Вчера дойдохъ… по работа… и главното ми желание бѣше вамъ тоесть… да се прѣстава. (Момъкътъ чървенѣеше сѐ по̀-силно и мачкаше съ ожесточение шапката си отъ ерешка кожа). Азъ… да ме извините… вие сте ми рѫководитель и образецъ… Азъ се занимавамъ съ литература. Усѣщамъ голѣма наклонность, господинъ Ниловъ, имамъ желание да се посветѫ на списателство… по силитѣ си… Но не
знамъ… Позволете ми нѣколко минути… да ви прочетѫ единъ мой трудецъ. (Гимназистътъ извади изъ палтото си единъ рѫкописъ). Азъ щѫ ви молѫ да ми кажете откровенно мнѣнието си.
— Съ удоволствие, но видите, че въ тоя часъ неможе. Гости ми идатъ… каза Ниловъ, като се чувствоваше и така вече уморенъ днесь.
— Господинъ Ниловъ! Двѣ минутки само! извика умолително Галиановъ – така бѣше името на гимназиста – Азъ утрѣ рано тръгвамъ... Азъ бихъ ви оставилъ рѫкописа си; но желаѭ да чуѭ отъ вашия живъ гласъ мнѣнието ви за моята дарба или бездарность. Вашето мнѣние ще бѫде присѫда окончателно за мене. Отъ нея ще зависи да продължавамъ ли, или да се откажѫ… и да се признаѭ за непотрѣбенъ човѣкъ на свѣта…
Като видѣ, че Ниловъ още се двоумеше, той прибави:
— Моето честно слово: щомъ се появи гостъ, азъ ще ви освободѫ.
Ниловъ клюмна съ глава съгласително. Галиановъ зачете съ запалено лице. Това бѣше една повѣстъ. Ниловъ опрѣ очи въ гимназиста и заслуша съ внимание. Първата прочетена страница отъ рѫкописа му стигна, за да си състави мнѣние за достойнството на повѣстьта и дарбата на автора ѝ. Безъ да вдига очи отъ него, и съ видътъ на человѣкъ, който продължава да слуша, Ниловъ хвана да размишлява; той не чуваше нищо вече, оглѫбенъ въ мислитѣ си; четенето на гимназиста му звучеше, като едно далечно, непонятно, равномѣрно бръмчене на пчела. И когато Галиановъ сегисъ-тогисъ вдигаше заискрѣли очи отъ рѫкописа и съ задволство срѣщаше Ниловитѣ, вперени въ него, Ниловъ правеше слѣдующитѣ разсѫждения:
„Повѣстьта слабо, дѣтинско нѣщо. Дарба сѫмнителна, или съвсѣмъ нищожна. Моли ме да му кажѫ мнѣнието си. До колкото видѫ, това момче е екзалтирано; гладно е за литературна слава… Вопрѣки скромностьта, която исказва, то вѣрва, че обладава талантъ… Иска да чуй присѫдата ми… Ще ли го свѣсти тя? Не вѣрвамъ… Азъ ще успѣѭ само да раздражѫ болното му авторско самолюбие и да хвърлѫ въ душата му отровата на сѫмнѣнието… Не казвамъ, че щѫ си направѫ отъ този обожатель единъ непримиримъ врагъ, което малко ма интересува, впрочемъ… Отровата на сѫмнението – то е страшно нѣщо! Азъ самъ съмъ испитвалъ лютото ѝ гризение. Имамъ ли право да направѫ тая жестокость? Тоя момъкъ иде при мене, (може-би само за мене е дошълъ въ София), съ онова трепетно чувство, съ което опасно болниятъ иска да прочете въ очитѣ на единъ вѣщъ докторъ сѫдбата си…
„Послѣ, могѫ ли да прѣдскажѫ навѣрно какво ще излѣзе отъ него? Талантътъ се проявява не изведнажъ, а постепенно, при непрѣстаненъ и несъкрушимъ трудъ. А талантътъ, ако вѣрваме философа, не е друго нищо, а дългъ, упоренъ, гигански трудъ и търпение. Слабо, да. Но то е начинанието… Шиллеровци и Гетевци не трѣбва да диримъ у насъ. Тѣ сѫ писували безсмъртни нѣща още на петнайсетата си година. Защото срѣдата имъ е била друга; а у насъ и на двайсеть и петата година, ние сме още дѣца мустакати, неразвити, съ мозъкъ неспособенъ да мисли правилно, неспособни да напишемъ една фраза безъ нѣколко оскръбления на граматиката и логиката… Любопитно е и дали другаритѣ му на Галианова могѫтъ и толкова да скопосатъ. Та и азъ, не чървѫ ли
се самъ, като си припомнѫ съ какви нѣща съмъ захваналъ, въ годинитѣ на Галианова, които, защастие, ненапечатахъ – не по свое нежелание? – Такива нелѣпости не срѣщамъ азъ у Галианова… И защо да му пророчествувамъ, че врѣмето и постоянния трудъ ще му откажатъ онова, което дадохѫ на мене? Едно насърдчаване за него ще бѫде може би лоста, който ще му поднеме духа. Нека го насърдчѫ. Една топла дума може да направи чудо – ако има и естественна дарба – а една тежка дума нищо добро нѣма да постигне. Вика се, да правишъ зло за злото...“
Размишленията на Нилова бѣхѫ прѣсѣчени отъ чукане на вратата и отъ тропотенето на много крака задъ нея. Чакъ сега видѣ Ниловъ, че врѣмето утихнало. Галиановъ стана. Навлѣзохѫ гости. Въ стаята стана шумно отъ кръстосването на поздравления и разговори за фѫртуната. Когато Ниловъ свърши рѫкуванията, гимназистътъ, съ мушнатъ вече рѫкописъ въ джеба, подаде му рѫката си съ погледъ въпросителенъ и безпокоенъ.
— Прѣкрасно, прѣкрасно!.. господинъ Галиановъ.. Сбогомъ, господинъ Галиановъ! и Ниловъ се спустна да посрѣща нови гости.
Галиановъ излѣзе съ въсторжено лице.
_____
Мина се мѣсецъ. Никола Ниловъ забрави съвършенно Галианова. – Единъ денъ, когато бѣше занятъ съ писане, пощата му донесе голѣмъ увитъ пакетъ, прѣпоръчанъ. Ниловъ го отвори съ любопитство. То бѣше единъ дебелъ рѫкописъ, подписанъ отъ Галианова. Ниловъ се намрѫщи:
— Ето сега имай си работа да му прѣглеждашъ рѫкописитѣ на тоя господинъ и води прѣписка съ него.
Въ едно дълго писмо, приложено тамъ, Галиановъ, като благодареше въ горещи изражения Нилова, че го е „въскръсилъ за новъ животъ“, молеше го да прѣгледа тоя му „новъ трудъ”, написанъ подъ впечатлението на „лучезарнитѣ слова“ казани нему отъ Нилова, които „огрѣватъ, като слънце, душата му и гениятъ му“. Слѣдъ получаването отговора му, щяль да му испрати още единъ расказъ и една драма въ петь дѣйствия, на която планътъ билъ начъртанъ вече!
Ниловъ се улови за косата:
— „Лучезарни слова“? Какви лучезарни слова? Ахъ, да, спомнямъ! Азъ му казахъ „Прѣкрасно!“ така, машинално, въ залисмата отъ гоститѣ... Тя ме направи да му не кажѫ онова, което се слѣдваше и което мисляхъ, ами това глупаво „прѣкрасно“. Азъ имамъ тоя скверенъ обичай да употрѣбявали тая дума на сѣкѫдѣ, безъ нужда и безъ мѣсто… И слугинята, когато ми обади колко е часътъ, или какво е врѣмето, казвамъ „прѣкрасно“, и печена пастѫрма когато ямъ, казвамъ си „прѣкрасно“, и когато ми остане калоша въ кальта – „прѣкрасно“. Иди сега расправяй това и разубѣждавай тозъ Галиановъ; търси прилични форми и изврътки, за да понижишъ темепратурата му. Право дума народната мѫдрость: „Бръзъ конь се стига, бърза дума не може“. Сега ще хванатъ да валѫтъ пакети съ раскази, петоактни драми и дѣтински драскотий… Та това момче е било графоманъ, маниакъ за литературна слава! Той вече си приписва „гений!“ Каква безрасѫдность направихъ! Не, азъ трѣбва да му пишѫ едно сериозно писмо, да го отрѣзвѫ, и да турѫ точка на тая застрашителна кореспонденция. Азъ и така съмъ слисанъ съ мои главоболия.
Ниловъ нито погледна рѫкописа и го хвърли въ едно чекмедже.
Но той не написа писмото на Галианова. Дваждъ зафаща̀ и го съдира̀. Идеше му мѫчно, чогло да каже неприятность, па и да тегли назадъ злочестото си „прѣкрасно“. Нападаше го единъ видъ малодушие, което го раздражаваше…
— Нека върви!... Нѣмамъ врѣме… избъбра той съ досада.
Ниловъ не чака̀ дълго. Прѣдвѣщанитѣ съчинения – расказътъ и драмата – plus едно стихотворение, (ода) което прославяше Нилова, дофтасахѫ въ всичката си свѣжесть. Тѣ бѣхѫ дѣвственни отъ каквито и да било поправки – както се излѣли изъ душата, тъй са остали и на книгата.
Ниловъ ги гуди да дѣлѫтъ затвора съ другитѣ рѫкописи.
Писмата отъ Галианова честяхѫ. Мълчанието Нилово го необезсърдчаваше; той си го обясняваше чрѣзъ занятията, които поглъщахѫ „рѫководителя му и образеца му“ (титли, що даваше въ писмата си Нилову). Той даже прѣстана да му иска удобрението, като нѣщо излишно; продължаваше само да увеличава съкровището въ чекмеджето…
На третий мѣсецъ Ниловъ получи първата часть отъ единъ колосаленъ романъ „изъ народния животъ“. Той зафучи съ ядъ рѫкописа, който плюсна на земята, сякашъ, исплака, и остана отворенъ на втората си страница. Безъ тая случайность Ниловъ нещеше да узнае, че Галиановъ посвещава романа си нему.
— Подлость! избърбори той.
Слѣдующето писмо бѣше трагическо. Галиановъ обаждаше за исключването му изъ гимна‐
зията и хвърляше молнии противъ учителитѣ и тѣхното „варварство“ и „невѣжество“.
— Нѣма сѫмнѣние, че за непосѣщение класоветѣ, каза си Ниловъ; – това отдавна се очакваше… Но може би туй нещастие да му бѫде за добро, той може да се свѣсти и да погледне пó-здраво на положението си.
Но Ниловъ испусна писмото, като че ожиленъ отъ оса: по̀-нататъкъ Галиановъ му обаждаше твърдото си рѣшение сега, като е пъленъ господарь на волята си, да се прѣмѣсти въ столицата и подъ „великодушното покровителсто“ на Нилова да продължава своитѣ подвизи за убогатяване българската книжнина.
— Кой ще ме избави отъ тоя страшенъ Галиановъ? извика той безнадежно.
Положението ставаше сериозно. Ниловъ забѣлѣжи въ Галиановитѣ писма признаци на растроена мисъль, на болно и раскипѣло въображение. Той си наумѣваше първата имъ срѣща, тогава нѣмаше у Галиановъ нѣщо подобно… Спомни си благосклоннитѣ размишления, които правеше тогава за него, и ги намѣри нелѣпи.
— Не бѣше ли по̀-добрѣ тогава друго-яче да погледняхъ на дѣлото, безъ сантименталность? Да каже на негова милость: „Любезний приятелю! Вий сте разуменъ човѣкъ и нѣма да се сърдите за откровенностьта ми. Безъ да си губите врѣмето безцѣлно, учете се, учете се, натъпчете си мозъка съ знания… Намѣсто лошъ писатель, какъвто непрѣмѣнно ще излѣзете, станете полезенъ гражданинъ, честенъ човѣкъ“. Такъвъ единъ душъ би го поразилъ, като молния, но може-би, би го спасилъ. Той би останалъ само съ първия си рѫкописъ и не би билъ изгоненъ днесь изъ гимназията.
Намѣсто това – „прѣкрасно!“… По̀-добрѣ е да сгрѣшишъ и обезсърдчишъ десеть таланта, нежели да окуражишъ една бездарность. Талантитѣ какъ какъ ще си пробиятъ пѫть, но бездарностьта ще исхаби непрѣмѣнно живота на Галиановцитѣ.. Сега късно вече куражъ нѣмамъ, та и очи нѣмамъ да се срѣщна съ тозъ нещастни Галиановъ… Не, азъ не желаѭ да се видѫ съ него! Дяволъ да го земе, но той ми вече причинява гризение на съвѣстьта.
Ниловъ разбра отъ слѣдующето писмо, че Галиановъ скоро тръгва за столицата. Бѣше пролеть вече. Той имаше намѣрение да направи расходка извънъ България, прѣзъ май. Той измѣни плана и напустна София единъ мѣсецъ по̀-рано. Той почти бѣгане.
Остави само една записка на Галианова и распореждане да му се прѣдадѫтъ книжата.
_____
Ниловъ продължи бавенето си въ Баденъ повече отъ два мѣсеца. Прѣкраснитѣ гори и паркове, и жизнерадостность на това мѣсто го задържахѫ неодолимо… Той всѣка недѣля прѣскачаше въ блиската Виена, да чете у Менделя българскитѣ периодически издания. Отъ тѣхъ узна съ изумление, че Галиановъ издава периодическо списание въ София, дѣто печата рѫкописитѣ си. Посвещението бѣше махнато отъ романа.
— Въ немилость съм падналъ, усмихна се Ниловъ, и добрѣ тъй, слава Богу; но има си хасъ Галиановъ да ме гледа, като единъ завистникъ!
Само два много кратки и немилостиво прѣзрителни отзива бѣхѫ извикали тие недозрѣли произведения, и друго нищо не срѣщна Ниловъ.
При завръщането му въ София, още по̀-скръбна изненада го очакваше: узна, че Галиановъ е въ лудницата. Необузданий бѣсъ отъ грандомания, при дълго прѣсилено мозъчно напъване, и растяще раздражение отъ несполукитѣ и крайно унизителний приемъ на литературнитѣ му незрѣлости погубихѫ тая млада, разгорещена глава…
Ниловъ не намирашо душевенъ миръ.
Единъ день Галиановъ издѣбна пазачитѣ и избѣга въ Куру-Багларъ, та се обѣси на едно дърво.
Громъ порази Нилова при тая вѣсть. Той се почувствова страшно виноватъ. Голѣмъ дѣлъ отговорность, стори му се, лежеше и на него за гибельта на това момче.
— А бѣше толкова лесно да го вразумѫ, бъбреше си той, като му кажяхъ слово трѣзво, разумно, человѣшко, а не това безсмисленно „Прѣкрасно!“ Азъ съмъ нравственния убиецъ на Галианова.
Тежината на това съзнание примазваше, задушваше Нилова. Вечерьта, отъ напрѣгнато самоизмѫчване и въртение на съвѣстьта, помисли, че и той самъ може да полудѣе, ако това нравственно истезание се продължи. И една необорима жажда да си исповѣда нѣкому „грѣха“, да се обвини, да се накаже, та съ туй да му улекне малко, се появи у Нилова съ голѣма сила. И веднага му хрумна едно невѣроятно рѣшение: той грабна перото и надраска съ трѣскава рѫка слѣдующата записка:
„Господинъ Градоначалнико!
Увѣдомявамъ Ви, че истинския виновникъ за трагическия край на Галианова съмъ азъ. Признавамъ прѣстѫплението си и чакамъ покорно вашитѣ распореждания.
Н. Ниловъ”
Бѣше късно. Той остави записката на стола, за да я испрати утрѣ по назначението и́. Подиръ това, той сѣкашъ усѣти облегчение…
____
Сутрѣньта Ниловъ се пробуди въ силна трѣска. Тя го държа една недѣля. Това произведе благотворна реакция, слѣдъ която Нилову се повърна повече спокойствие и самообладание. Той се сега очудваше на странната си постѫпка, като прочиташе забравената на масата записка…
Ниловъ не употрѣблява вече и въ съчиненията си думата „прѣкрасно“.