Учитель по историята.
На мегданчето мѣжду хотелъ „Македония“ и градската баня единъ день видѣхъ купъ хлапета, наобиколили една подвижна панорама. Силно любопитство се четеше по лицата на повечето отъ тѣхъ: тѣ, съ петьтѣ стотинки въ рѫката и съ тревожно нетърпение въ душата, чакахѫ да имъ дойде реда и тѣ да гудатъ жаднитѣ си очи на двѣтѣ уголѣмителни стъкла. Тѣ фърляхѫ завистливи поглѣди на двамата щастливци – двѣ руси чорлави главички, които сега бѣхѫ залѣпнали носоветѣ си на тѣхъ, обаяни, унесени въ блаженство отъ чудесиитѣ, що виждахѫ, подъ монотонния бъбъръ на ступана на панорамата.
Но що виждахѫ именно азъ незнаяхъ, и малко ме интересуваше да знамъ. Вниманието ми сега привлѣче друго нѣщо: самата панорама и обладателя ѝ. Панорамата – Боже мой, каква панорама! – вѣхто, дрипаво, разнебитено ковчеже, прогнило отъ старость, излузено отъ тръкане и странствования, съ слѣдитѣ на хиледи потове и мазнини, каквото може да обладава само една чудотворна икона. Тя се държеше единъ лакътъ високо надъ земята, подпирана отъ дървено магарце, и то съ печата на безконечни скитания по свѣта. Тоя бѣденъ дрипель-панорама, тъй унизена, тъй злочеста, възбуждаше почти
съжаление; сякашъ, едно живо сѫщество, което носи незаличимитѣ рани отъ окаянъ животъ.
Стопанътъ ѝ, който я въртеше и когото тя хранеше, хармозираше поразително съ нея. Той бѣше старо, излузено човѣче, съ дребно лице, много сплѣскано отъ странитѣ, съ побѣлѣла коса и мустаци. Погледътъ му, разсѣянъ, тѫпъ и равнодушенъ, падаше безучастно върху минувачитѣ, или върху хлапетата, които се редяхѫ прѣдъ стъклата, а бѣзкръвнитѣ му уста обаждахѫ автоматично и безсъзнателно, съ лѣнивъ и уморенъ гласъ, за хиледния пѫть, съдържанието на картинитѣ, които се чредувахѫ въ ковчега, прѣдъ въсхитенитѣ очи на зрителитѣ.
И на него тоя киръ, и вѣхтина, и окаянство! И по него страшнитѣ слѣди, оставени отъ верига години на тегла и бѣдувания! И той игралце и жертва на немилостива сѫдба, която го принудила да свърже послѣднитѣ дни на живота си съ това изглозгано ковчеже и да чака отъ него прѣпитанието си!
По чуждото произнасяне нѣкои думи, които уличния гърмежъ остави да дойдатъ до слуха ми, разбрахъ, че този човѣкъ не бѣше българинъ, а другоземецъ. Но какъвъ? По облѣклото му, – озобена шапчица отъ черна кожа, късо изжулено палтенце, изрусѣло отъ врѣмето и стихиитѣ, съ зѣпнали джобове, и окѫсѣли стари панталони – както и по несчесаната му рѣдка брада и неприятна физиономия, би го зималъ човѣкъ за софийски евреинъ, отъ типа на битпазарскитѣ търгувачи. Но това прѣдположение бѣше недопустимо: подвижний и спекулативенъ умъ на евреина не би избралъ такъвъ занаятъ за прѣхрана – първобитенъ и несложенъ, колкото и неблагодаренъ.
— Излозение на Цикаго!
— Боетъ на Дакомеа отъ франсѫзи!
— Боетъ на Тонкинъ!
Додѣто артистътъ произнасяше вѣло и напѣвателно тие фрази, отъ които всѣка съотвѣтствоваше на новото завъртване ключа на панорамата, азъ впивахъ очитѣ си въ чъртитѣ на лицето му. На всѣка минута тѣ ми ставахѫ по̀-малко чужди. Тѣ будяхѫ въ ума ми неясни, мѫгливи спомени за нѣкакъвъ забравенъ, отдалеченъ периодъ на моя животъ, заглъхналъ въ мѫжделивостьта на миналото. Нѣкакъвъ свѣжъ дъхъ отъ моето дѣтинство лъхна възъ мене.
Но въ каква свръзка бѣше това лице съ въспоминанията ми отъ онова врѣме? Азъ даже зехъ да виждамъ познайница нѣкаква – и въ панорамата! Да, въпрѣки неузнаваемий си отъ оваляность и кръпки видъ, въ нея се запазваше нѣщо видено и познато за мене; нѣкои бѣлѣзи въ тая машина, които неможахъ да разберѫ кои сѫ и дѣ сѫ, ми говоряхѫ, че тя е сѫщата, сѫщата оная, що сѫмъ видѣлъ, и почти любилъ, нѣкога: дѣ? кога? Не помняхъ.
— Смирть на русски царь Александръ втори!
Изведнажъ този гласъ, монотоненъ и плачевенъ, сѣпна душата ми, дръпна булото отъ очитѣ ми: азъ разбрахъ кого имахъ прѣдъ себе си:
Той бѣше Йоргу Панормаджиятъ.
______
Има въспоминания отъ дѣтинската възрасть, които упорито траятъ и прѣбѫдватъ въ всичката си плѣнителна сила; тѣ прѣживяватъ много други по̀-силни и пó-рѣзки отъ послѣдующитѣ епохи на наший животъ; могѫтъ каквито щѫтъ пóтреси да произлѣзятъ въ нашето нравствено сѫщество, люти страдания да изнурѫтъ, оболѫтъ и истриятъ нашата душа, но тие въспоминания стоѭтъ живи, макаръ и спящи, въ нея, както стариннитѣ надписи на излузенъ отъ вѣковетѣ мраморъ, покрити съ праха на врѣмето.
______
Помнѫ, бѣхъ на седемь, или осемь години дѣте, когато въ селото се разнесе чудата вѣсть, че дошълъ панормаджия. Тая дума, пръвъ пѫть чута тогасъ, плѣняваше съ вълшебна новость. Помнѫ какъ свѣтътъ се стече къмъ тая невидена до тогава машина, прѣзъ стъклата на която се видяхѫ свѣтовни чудосии и работи необикновенни. Това бѣше праздникъ великъ за моитѣ връстници. Баща ми ми даде десеть пари и съ тѣхъ се вредихъ да погледамъ въ тайнитѣ на тоя ковчегъ. Той бѣше сѫщиятъ, който виждахъ сега прѣдъ гостилницата „Македония“, но новъ още; ступанътъ му бѣше сѫщия, но младъ още. Викахѫ го Йоргу „Панормаджиятъ“. Той тогава незнаеше български и обясняваше по турски картинитѣ на панорамата си, пакъ съ тоя пискливо-плачевенъ, напѣвателенъ тонъ. Картинитѣ, които поразихѫ тамъ моето дѣтинско въображение, бѣхѫ: Венеция, съ лагунитѣ си; образитѣ на Наполеона III и императрица Евгения; боеве отъ кримската война и пълководцитѣ и́; епизоди отъ Типосаибовото въстание въ Индия, Гарибалди, и други още съврѣмени тогава исторически събития и личности. Тоя роякъ отъ нови впечатления се запечата неизгладимъ отъ моята душа. Азъ вече знаяхъ най-новата история, седемь години прѣди да зафанѫ въ третий классъ изучването на най-старата. Купъ исторически ликове и имена тъй чужди на моето дѣтинско разумѣние се окоренихѫ въ паметьта ми. И съ каква реалность! Грубо отлитографиранитѣ изображения, които единъ механически ключъ искарваше нѣколко секунди прѣдъ омаяний ми погледъ и замѣняни съ други, обладавахѫ животъ, душа, движение; хората и мѣстноститѣ бѣхѫ дѣйствителни и обаянието имъ неизразимо силно. Моятъ неопитенъ вкусъ и довѣрчива душа се поддадохѫ на пълнѣйшата иллюзия, и даже този знаменитъ человѣкъ, Йоргу, носитель на единъ новъ свѣтъ въ нашето заглъхнало, покойно село, сдоби за мене тайнственно величие и ми вдѫхваше непостижимо благоговение. Какъ, човѣкъ, който
живѣе тъй близко, въ постоянна интимность съ велики хора и истории?! Появлението на тая панорама въ село състави велико събитие за мене.
Но образътъ въ панорамата, който най-силно удари въображението ми и заедно съ гръмотовичното си име се запечата въ прѣсната ми душа, бѣше Наполеонъ Бонапартъ. Екътъ на това име, вопрѣки далечината на епохата и мѣстата, дѣто бѣ гърмѣло, бѣ проникналъ и въ тоя ѫгъль и осталъ прѣсенъ до него день, като символъ на сила и страхотия. „Сѣкашъ, че е нѣкой Гунупарти!…“ „Гунупарти“ се наричаше Бонапартъ при Балкана, както при Нилъ – „Бунаберди“. Само легендарнитѣ имена прѣтърпяватъ такива метаморфози…
Помнѫ, че картината прѣдставляваше сцена отъ връщането изъ Русия на Великата Армия: снѣговито поле; въ дъното – тъмни редове отъ разбъркана войска; кола и талиги спрѣли; най наблизо – пуши се огънь, на който се грѣятъ нѣколко войника, съ глави овити въ парцали. До тѣхъ, правъ, стоеше човѣкъ въ замислено положение, съ чудата нѣкаква капела на глава, съ сиво палто и едната рѫка оврена въ пазухата…
— „Наполеонъ Бонапарти!.. викаше Йоргу.
______
Трийсеть и петь години близо сѫ минали отъ тогава. Образътъ на Наполеона Бонапарта – на Йорговия Наполеонъ Бонапартъ – стои живо издълбанъ въ душата ми. Той именно ми се изпрѣчва винаги, когато това име се произнесе, колчимъ ми се мѣрне въ историята, или въ поезията, колосалната фигура на тозъ извънреденъ човѣкъ, въ култа на когото сѫ живѣли народи, поколения, велики глави – Хюговци, Байроновци, Хайневци – и отъ чието шеметно порабощение не се е отървалъ дори
и краятъ на тоя скептически вѣкъ. Азъ се чудихъ въ парижскитѣ музеи на великолѣпнитѣ платна на Жиродетовци, Рифетовци, Мейсониеровци и другитѣ пластични въспроизводители на Наполеоновата епопея; но тѣ ако прѣдизвикахѫ въсхищението на очитѣ ми, ненамѣрихѫ мѣсто въ душата ми, дѣто е останала господствующа фигурата отъ Наполеона на Йорговата панорама.
______
Но азъ прѣбързахъ, трѣбва да се повърна назадъ.
Тринайсеть години подиръ Йорговото епохално посѣщение селото ни, азъ пакъ видѣхъ Йорга на Узунджовский панаиръ, съ панорамата му. Тогава вече бѣхъ „господинъ“ и „търговецъ“ и ме досрамѣ да се наведѫ срѣдъ улицата, въ върволяка, да надникнѫ прѣзъ стъклата. Азъ само се запрѣхъ та послушахъ Йорга, като изреждаше картинитѣ. Сега бѣхѫ други: боеветѣ отъ френско-пруската война и първитѣ генерали на двѣтѣ неприятелски войнства; капитулирането Наполеоново прѣдъ краль Вилхелма, застрелянето на Максимилиана и убийствата на Линколна и сръбский князъ Михаила, и нѣкакви битки на англичанитѣ съ африкански диваци. Досѣтливиятъ човѣкъ! Той не бѣ искалъ да остане назадъ отъ врѣмето си. Извънредно внимателенъ и чутливъ къмъ политическитѣ пòтреси и промѣни въ двата свѣта, Йоргу вървеше заедно съ историята, панорамата му носеше съ себе си послѣдното ѝ десетлѣтие по цѣлия балкански полуостровъ, (азъ послѣ научихъ това), – несъзнателенъ херолдъ на великитѣ успѣхи и великитѣ падения въ епохата.
Но изреждането имъ сега не ми каза нищо на душата. Азъ вече слѣдвахъ историята и четяхъ вѣстницитѣ. Даже какъ бѣше смѣшенъ Йоргу, като изричаше съ такъвъ важенъ тонъ нѣща известни сѣкиму, истрити
и обезмодени вече! Азъ ги забравихъ веднага. Дѣ остаяше прѣлестьта на най-първото му доходяне въ село!
Да, оние първи впечатления само остаяхѫ още живи и плѣнително хубави, а посрѣдъ тѣхъ – най-много и най високо стоеше титанската фигура на Наполеона I.
______
— Излозение въ Цикаго! – Боетъ на Дахомея отъ франсѫзи! викаше пискливиятъ плачущи гласъ на Йорга, като завърташе съ лѣва рѫка ключа.
Изъ улицата движението и животътъ кипеше. Трясъкътъ на колата заглушаваше за минута Йорговия гласъ, който пакъ се чуваше при ново утихване. Дѣчурлигата се валяхѫ около панорамата, съ опулени очи, ожъднѣли отъ любопитство. Тѣ навѣрно испитвахѫ моитѣ първи чувства.
Внезапно едно страшно, неодолимо желание ме обзе. То се пробуди въ мене ненадейно. Поиска ми се да погледнѫ прѣзъ това стъкло, което бѣше нѣкога дало такива нови вълнувания на дѣтската ми душа; да влѣзнѫ прѣзъ него, поне за мигъ, дори въ дълбочината на ония фръкнали дни на вѣра и невинность; да испитамъ трепета отъ блаженството имъ, или просто дѣтинска радость, или кой знай какво друго нѣщо, което самъ немòжахъ да си обяснѫ добрѣ, но което неотразимо ме влѣчеше къмъ тая окърпена машина, начугулена отъ такива пакъ дѣчурлига, съ голѣми дупки по дрѣхитѣ и съ голѣмо любопитство въ очитѣ.
И азъ растикахъ уличнитѣ момчетия и лустраджийчета, клѣкнахъ и погледнахъ почти съ тайно благоговение, на едното стъкло, като имахъ другарь на другото, едно чираче дебрянче, съ скѫсани хабяни дрѣхи.
Уви! нужно ли е да ви казвамъ, че тозъ пѫть съдържанието на панорамата ме остави студенъ? Азъ невидѣхъ друго, освѣнъ дебелашки литографии, нацапани небрѣжно и неумѣло съ багрило, пазарското безвкусие и груба работа на които увеличителното стъкло искарваше по̀-нетърпимо грозни.
Ни сѣнка иллюзия вече!
Фръкнали бѣхѫ оние честити по невѣдение години, когато духътъ на критиката и анализа не тровеше сърдцето.
Тѫжно, тѫжно!
Турихъ на Йорга два лева въ рѫката, който сѣпнато свали шапка съ знакове на почитание, поздравихъ го мълкомъ и отминахъ, послѣдванъ отъ лукавитѣ усмивки на нѣколко сериозни господа, свидѣтели на тая сцена.
______
Сѫщата година, прѣзъ единъ студеничъкъ облаченъ день на зимата, като се расхождахъ изъ многолюдната Витошка улица, застигнахъ близо при едноврѣмешната Арена Пизи едно погрѣбално шествие.
Това погребално шествие състоеше отъ черната колесница – сиромашката – съ единъ гробъ въ нея, единъ попъ отпрѣжъ и двама души отдирѣ, гологлави, – едничкитѣ испращачи на покойния до вѣчното му жилище. Тая пустиня около този мрътвецъ ме порази. Понеже се сбарабарихме, азъ попитахъ едного отъ испращачитѣ – черноликъ човѣкъ, съ черна кѫдрава коса, съ кирлива капела и съ много свѣтливъ погледъ – очевидно гръкъ – кой е умрѣлъ.
Узнахъ, че билъ Йоргу!
Полюбопитствовахъ да знаѭ какъвъ е и отъ дѣка е. Гръкътъ, близъкъ познайникъ Йорговъ, ми расказа.
Йоргу е Караманлия, изъ нѣкоя си паланка въ Мала-Азия. Напустналъ е отечеството си още прѣди петдесеть години – съвсѣмъ младъ – отъ нѣкакъвъ „меракъ по жена“, забѣлѣжи събесѣдникътъ ми. Дошълъ въ Цариградъ и тамъ билъ свирачъ на булгарѝя, послѣ показвачъ на кукли, послѣ акробатъ (виждъ артистическа жилка!), но слѣдъ едно нещастно падане отъ въжето, осакатѣлъ съ дѣсната рѫка. Тогава купилъ подвижната панорама, (– „такива работи му бѣхѫ по сърдце“ – добави гръкътъ) – тя можеше и съ лѣва рѫка да се настроява, и чрѣзъ нея се хранеше. Той билъ исходилъ съ нея цѣлия Балкански полуостровъ; но най много е стоялъ въ България, прилѣгнала му на сърцето тая земя, обикналъ я като второ отечество. Прѣди двѣ години фърлилъ котва въ София, старъ, болнавъ, и рѣшилъ да остави тука кости. Нѣма ни жена, ни роднини, ни съотечественникъ. Поминувалъ се много мѫчно съ занаята си въ послѣдне врѣме, понеже панорамата съвсѣмъ се поврѣдила и едното стъкло се замѫтило.
— И ни единъ пѫть не връщà ли се въ своето родно отечество?
— Не!
— Боялъ се отъ нѣщо? Ималъ е причина?
— Не, господине – нали ви казахъ? – отъ женски единъ меракъ напустналъ градеца си и забѣгналъ въ чужбина.
Азъ почовъркахъ гръка да узнаѭ нѣщо пó-подробно.
— То тука не му е мѣстото за такива свѣтовни работи да се приказва, отговори гръкътъ, като бързо се закръсти, защото попътъ зачете нѣкоя заупокойна молитва, която вѣтърътъ докара насамъ. Послѣ подзе: – Каквото самичъкъ ми расказа Йоргу да ви расправѫ, а малко е нѣщо то. Фърлилъ любовь на едно момиче и то
фърлило любовь на него. Тогава ималъ двайсеть години. Обичали се, срѣщали се, дали си дума да се зематъ. И бащитѣ, сирѣчъ, биле съгласни. Става годежъ – добро. Йоргу лудѣй за момичето, то не може да се нарадва. Остало до свадбата два дни – Йоргу отива въ Трапезундъ, купува прѣмѣни, армагани отъ коприна, най-скѫпъ джанфезъ за рокля, харчи… Свидатъ ли се на младъ човѣкъ паритѣ за такова нѣщо? Кога се завърналъ у дома си казали му, че момичето побѣгнало още прѣзъ нощьта. Побѣгнало съ едного другиго, единъ день прѣди свадбата!
>— А казахте, че се обичали съ Йорга?
— Йоргу ми казваше, – нѣма да лъже човѣка?
— Богъ да го прости! (Гръкътъ се прѣкръсти)… Припаднало му тамъ на момчето, заливали го съ вода – примрѣлъ! – Зараньта не осъвналъ тамъ. Петдесеть години веки не е се връщалъ на своя градъ… Когато ми расправяше това, какво му е станало и какъ щяль да полудѣе – сълзи му течехѫ. – Побѣлѣлъ бѣше веки, а не можеше да забрави севдата си… Пъкъ какъ бѣ станало, та стори така момичето – не могѫ ти казà, нито той знаеше… Опропасти само човѣка! – Пòврага! нали я казватъ? Жената е дяволска кость… Господи помилуй…
Гръкътъ се пакъ закръсти.
— Той ми пакъ расправя за тая работа прѣди една недѣля, и боленъ. Лѣгналъ бѣше отъ три мѣсеца – подзе събесѣдникътъ ми – горкиятъ човѣкъ! нѣмà кой да го погледне – отъ гладъ щеше да умре, прѣди да го довърши болката, да му непоносвахъ туй-онуй. Искахъ да му продамъ панорамата, да земемъ нѣкоя пара – не даде да се издума. Отъ нея не искаше да се раздѣли – сѣкашъ жена му бѣше или сестра!.. Току вчера я продадохме да платиме за попа. – Виждъ, господине, забѣлѣжи гръкътъ внушително: тя го храни, тя го и погреба! – Богъ да го прости.
Той млъкна.
Азъ вървѣхъ дълбоко замисленъ върху сѫдбата на тоя самоволенъ изгнанникъ, възъ това нещастно, безпросвѣтно сѫществование, усамотено въ свѣта; възъ тая непозната и недѣлена отъ никого вѣчна скръбь, лишена отъ милувкитѣ на любовьта, отъ огрѣвката на надѣждата. Бѣдний Йоргу! Нека ти бѫде лека пръстьта на българската земя! Тя ти даде прибѣжище, тя ще ти даде и забравата!
Погребалната колесница продължаваше да отива напрѣдъ. Небето бѣше навѫсено; заприфърча снѣгъ. – Нѣколцина минувачи набожно свалихѫ шапки прѣдъ колесницата. Азъ испратихъ до отвѫдъ Шарений мостъ първия си учителъ по историята.