Зимна расходка.
Излѣзохъ извънъ града тоя зименъ день.
Князъ Борисовата градина още дрѣме, потънала въ тѫжната сладость на самотията; ни една птичка по дръвесата ѝ, ни една шумка по клонитѣ имъ. Изъ пуститѣ аллеи, по дебело послания равенъ снѣгъ, нѣколко стѫпки оставили плитки дири. – Тънкитѣ голи и замрътвѣли дръвчета фърлятъ възъ тая бѣла постелка нѣкакви рѣдки и некрасиви драскулки – тѣ сѫ скудната имъ сѣнка, която имъ образува скѫпливото слънце прѣзъ булото на бѣли сребристи облаци, плавающи по синето небе.
Азъ си казахъ: ще дойде пролѣтъ и тая градина раскошно ще зацъфти и зачурулика отъ яснитѣ гласета на славеитѣ и на милитѣ софианки. И любовьта ще въздиша изъ гѫстиятъ шумолакъ на акациитѣ и тополитѣ трепетни, и въ тайнственното уединение на бесѣдкитѣ ще загугукатъ чаровнитѣ въздишки на младостьта…
И отминахъ Князъ Борисовата градина съ погледъ, обърнатъ сé на дѣсно, – за да не видѫ редътъ ужасни конни казарми, – и се озовахъ на височината, отъ дѣто столицата се види най-добрѣ, тоестъ най-хубава. Отъ тука гледана, тя прилича на една млада хубавица, застанала въ най-отбрано и напѣто положение, като че се намира прѣдъ фотографический апаратъ. Отъ къмъ стан ‐
цията София е дрипава и обърната гърбомъ, отъ къмъ западъ тя е безлична, отъ Княжевското шоссе е плоска. Отъ тука само тя е за гледане и за любуване. Тъй спокойно гиздава, въ леко амфитеатрално положение, тя сега има почти идилическия видъ на единъ градецъ въ една Швейцария равна и безлѣсна и те мами обайно въ своитѣ успокоителни нѣдра; хармонично извитата дѫга на величавия куполь на Черната-Джамия се дига мощно надъ околнитѣ сгради, безъ да се отрази мрачностьта на тоя зловѣщъ паметникъ възъ ясната цѣлокупность на картината. Нищо ти не дава да прѣдположишъ мѫтежнитѣ вихри, що фучѫтъ и ревѫтъ тамъ въ душитѣ, атмосферата отъ барутъ и умрази, която тече изъ въздуха.
Дали не отъ тази рѫтлина покойний князъ Александръ бѣше казалъ на единъ чужденецъ: – Видите ли тая гъвка въ това поле? Колко страсти тамъ сѫ набрани!
Отивамъ нататъкъ.
Полето! просторътъ! Витоша!
О колко е хубава тая картина!
Сичко завито съ бѣлата покривка на снѣга; когато слънцето лъсне свободно отъ лазурния си пѫть, хиляди брилянчета зазвѣздѫтъ по нея. Широкото голо поле заспало, никакъвъ животъ не фърля своята крѣслива нота въ безконечния и царственъ покой на тая природа. А Витоша, хубава, побѣлѣла, величественна, дига въ небето лъскавината на ледовития си гръбъ. Азъ я намирамъ много хубава въ това величаво уединение, съ тоя великолѣпно истегленъ въ небето пирамиденъ обликъ – по̀-хубава отъ Алпитѣ, които едни други се притискатъ въ хаотическо разбъркане… Какви чудни ефекти отъ съчетанието на ослѣпяющата бѣлина на снѣга съ бѣлитѣ лучи на слънцето! Сѣнкитѣ въ оглѫбленията и пàдинитѣ иматъ сла‐
дъкъ лазуренъ цвѣтъ, бѣлитѣ, озѫбени въ небето чуки, залѣти отъ тоя заристъ потопъ, сѫ изваяни отъ най-чистъ мраморъ. Наклоннитѣ приоблачни полени, подобно една разлена рѣка, отражавѫтъ въ огледалото на леда си слънцето и пламтѫтъ отъ заритѣ му. И колкото я гледашъ, повече феерията расте, обаянието прѣхласва очитѣ и зафащашъ да виждашъ голѣмата планина призрачна, невеществена, безплътна грамада отъ колосални върхове и шеметни стръмнини, длъжна на сѣка минута да исчезне, като привидение. Тая страшна мощь, тая стихийность, обаче не ти потиска душата съ тежината си, а я укрилява, а я кани къмъ висотитѣ, които се кѫпатъ въ ефира. Витоша е символъ на тайното и голѣмото, както небето и морето… Когато душата ви се почувствова издребняла въ клокота на ежедневнитѣ борби на живота и осиротѣла отъ крила, или отъ вѣра въ величието, въ незиблемото – погледнете Витоша! Вие ще испитате тайнственъ нравственъ издигъ отъ лицезрѣнието на мощьта и пълнотата. Само за нея българинътъ прощава князу Дондукову турянето столицата на срѣдъ тая тѫжовна степь – грѣшка, която стратегътъ намира прѣвъсходна, а естетикътъ непоправима.
_____
Дружина млади шопкини се задаватъ изъ полето. Тѣ идатъ за столицата. Кога наближаватъ, виждамъ, че носатъ двѣ добри нѣща съ себе си: смѣхъ и кокичета – за продань. Азъ си купихъ кокичета, но смѣхътъ отнасятъ съ тѣхъ си; но такъвъ екливъ, здравъ, жизнерадостенъ смѣхъ, щото да докара въ отчаяне единъ социалистъ. И съ какво право тие селенки се смѣятъ? И менъ стана мѫчно – не за тѣхъ, но за мене. Азъ смѣхъ радостенъ отъ години не съмъ ималъ – и при сичко това, не сѫмъ станалъ ни по̀-щастливъ, ни пó-добъръ човѣкъ… Азъ го нечувамъ и около себе си, въ София. Не считамъ за
смѣхъ онова плачевно искривяване на лицето, болезнено обтягане зиналитѣ уста, придружени съ откѫслячни звукове, които не идатъ по̀ дълбоко отъ езофага – уродлива маска на Квазимодо – прѣдизвикани отъ злодумни смѣшки; нито болниятъ, спиртниятъ, прѣсипналиятъ кикотъ около масата на нѣкоя кафешантанска Фрина, който повече прилича на барабаненъ бой, назначенъ да заглуши гласа на съвѣстьта у насъ!
_____
Селeнки, прѣдайте ни и отъ вашата жизнерадостность! Фърлете въ столицата ни, посрѣдъ нравственнитѣ миазми и зàдухата на жестокосърднето, заедно съ поезията на кокичетата, и лучитѣ на вашия смѣхъ!