Скъпи колеги, докато учите, а след това работите, постарайте се да надминете най-добрите си учители. Ако сполучите, значи отлични са били и учителите, и вие.
Никола Георгиев (2015)
Професор Никола Георгиев е един от най-изявените български литературоведи от втората половина на ХХ и началото на ХХI в. Вдъхновител и учител на поколения филолози, неговото научно и преподавателско дело е крайъгълен камък не само на академичното литературознание, но то е в основата на начина, по който всички ние – филолози или не – разсъждаваме върху художествените текстове и техните езици, върху вътрешните напрежения в литературата. Защото, макар невинаги да осъзнаваме, неговата знакова книга „Анализ на лирическата творба“ (1985) и статиите му върху творби на Христо Ботев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Елин Пелин, Христо Смирненски, Никола Вапцаров и др. са се превърнали в неизменна част от българската културна и литературна памет. А междутекстовите му прочити, обвързващи книги като „Бай Ганьо“ и „Нова земя“, „Бай Ганьо“ и „Тютюн“ и др., начертават пътищата, по които и до днес у нас разбираме диалогичността в литературата.
Роден е в Казанлък през 1937 г., а детството си прекарва в Карлово, преди да се премести със семейството си в София, където завършва гимназия през 1956 г. Идната година, с постъпването си като студент в специалност „Българска филология“, Никола Георгиев обвързва трайно житейския си и професионален път със Софийския университет. От 1962 г. преподава в Катедрата по теория на литература, която по-късно ръководи (1991–1995). Защитава дисертация на тема „Лириката. Развой на понятието. Същност“ през 1972 г., а през 1995 г. е избран за професор. Никола Георгиев преподава още на студенти в Пловдивския и Шуменския университет. Преподава или изнася лекции в различни чуждестранни университети – в Ленинград (дн. Санкт Петербург), Киев, Залцбург, Кардиф, Лондон, Филаделфия, но най-важен за неговия литературоведски път е престоят му в Карловия университет в Чехословакия (дн. в Чехия) в периода 1965–1967 г. – време на интелектуално „размразяване“, на стремеж за освобождаване от тоталитарната цензура, на авангардни експерименти. Свободолюбивият дух на Прага преди Пражката пролет (1968) импонира на изследователската дързост и непокорността на Никола Георгиев и малко или много предначертава някои от последващите му сблъсъци със социалистическата критика у нас.
За учения водещ принцип е превръщането на литературоведския прочит в интелектуално предизвикателство – не в търсене на единични и крайни решения за характеристиките на текста, а във възможност за откриването на противоречията вътре в него. Провокативно аналитични, защото са скептични, а нерядко и иронични са неговите прочити на литературните творби, на литературата и литературознанието като поле на дерзаещата и пулсираща между идейни крайности човешка мисъл. Тази негова концепция може да се открие в емблематични за българската наука книги като „Сто и двадесет литературни години“ (1992), „Мнения и съмнения: по дирите на едно литературоведско чергарство“ (1999), „Тревожно литературознание“ (2006) и др.
В интервю от 2005 г. той казва, че Университетът трябва не само да създава специалисти, защото той има много по-благородни задачи – да създава „човеци и не просто човеци, а човеци граждани“.
През 2000 г. Никола Георгиев става носител на международната награда „Готфрид фон Хердер“ на Виенския университет. Умира през 2019 г. в София.