Докладът разглежда историята и развитието на екзистенциалното значение на глагола имам в българския език. Те съществуват още от ранните епохи на старобългарския език, но придобиват съвременната си форма със стереотипна употреба на формата за 3л. ед. ч. едва от ХVІІ в. насам. Представят се преходните случаи, когато глаголът се употребява във всичките си спрегаеми форми, но значението му вече не е чисто посесивно и постепенно се измества към центъра на екзистенциалното семантично поле. Въпреки новия характер на формата, може да се проследи постепенността на развитието до съвременното състояние, когато това е основното средство за изразяване на съществуване, без да се изразяват допълнителни обстоятелства (на първо място локализация във времето или пространството)