Не са изминали много години от времето, в което международният успех на някои съвременни български романи се обясняваше с умението на авторите им да преодоляват националната изолация посредством ефекни „чекпойнтове“ . Изтъкваше се преместването на действието в чужбина (В. Пасков, „Германия – мръсна приказка“, 1989) или фокуса върху героя-чужденец (Г. Пасков, „Балада за Георг Хених“, 1987) като път към европейския читател.

През последните години съвременната българска литература обръща поглед назад към цяла поредица от романи, за които българския вариант на мотива за контраста между културите осезаемо доминира. Как се осъществява това в частност? Как реагира международната литературна критика на тази особеност? Кои са мотивите на авторите с и без български корени да се обърнат към тази тематика? Как се получава така, че една пословично непозната европейска страна се превръща в мотив на международната литература? Това са част от въпросите, на които е посветен настоящият доклад.