V. Церберъ въ бѣда.
Но Кардашевъ отъ нѣколко врѣме на самъ отговаряше машинално да и не, на посока, безъ да разбира и слуша интересната рѣчь на събесѣдника си. Сичкото му внимание бѣ отишло въ срѣщната уличка „15 Ноемврий“, дѣто се разиграваше една възмущующа душата драма.
Градскитѣ кучеловци – и такова съсловие вече сѫществува въ София – съ своитѣ прѫтове на върха съ колело отъ телъ, бѣхѫ загащили едно черно кученце и фърляхѫ арканитѣ си на шията му, които то съ голѣма ловкость успѣваше да избѣгне.
Горкото животно уплашено и растреперано, съ настръхнала козина на гърба и врата, правеше отчаяни маневри, за да се избави отъ примката на дрипавитѣ и жестоки циганчета, натоварени съ ловенето и убиването на скитающитѣ се по улицата кучета, и извръшваше смѣли, но безуспѣшни движения да се провре между враговетѣ си. То квичеше жаловито, но безпомощно въ тая обикновенно
безлюдна уличка. Най-послѣ побѣдоносни викове се разнесохѫ: псето бѣ фанато съ аркана – Единъ отъ кучеловцитѣ, бързо го истегли изъ халката, зе го на гърдитѣ си, за да го понесе – Кучето сега квичеше отчаянно, виеше, плачеше, молеше се съ човѣшки гласъ за спасение отъ тие лоши и грозни момчета. Тѣ тръгнахѫ и завихѫ къмъ улица „Легé“, а нещастното малко създание, като че прѣдчувствоваше смрътьта си, плачеше сърдцераздирателно.
Кардашевъ присѫтствуваше нѣмъ и възмутенъ на тая жестока сцена, безъ да слуша глупавото брътвене на дръпналия бъбрица Каишевъ, хиледи пѫти по̀-малко интересенъ отъ кученцето. Нему му мина прѣзъ ума, че тая случка може да стане прѣдмѣтъ на единъ трогателенъ расказъ.
Но веднага се отказа отъ тая мисъль. „Ще бѫде смѣшно да изливамъ патосъ надъ едно куче, когато толкова човѣшки страдания, може-би кипѫтъ около мене“ помисли си той, въ това сѫщо врѣме когато Каишевъ, очуденъ че погледа на Кардашева е отвлѣченъ на друго мѣсто, промѣни своитѣ обични въпроси: „разбирате“ на „слушате“?
— Слушате? господинъ Кардашевъ?
Внезапно Кардашевъ трепна съ цѣлото си тѣло. Кучеловцитѣ се повръщахѫ насамъ въ улица „15 Ноемврий“ съ черното кученце и приближихѫ до едни малки груби кола, влѣчени отъ една кранта (одевѣ ги нѣмаше тамъ) и издигнахѫ кучето да го пустнатъ въ дупката на клѣтката която бѣше въ тие кола. Кардашевъ припна къмъ тѣхъ, съ изражението на силенъ гнѣвъ и съ повѣлителни махания да освободѫта животното. Понеже кучеловцитѣ се противяхѫ на заповѣдьта му и слѣдвахѫ спокойно да тъпчатъ въ дупката кучето, което отчаянно пищеше, обърнато сега къмъ Кардашевъ, той се фърли върху тѣхъ съ дигнатъ бастунъ. Произлѣзе една минута сборичкване между литературата и кучеловцитѣ.
Каишевъ зяпналъ и смаянъ, гледаше нѣмешката на тая борба, безъ да разбира нѣщо, съ замръзналото на устата: „слушате, господинъ Кардашевъ?“
А причината на борбата бѣше съвсѣмъ проста: Кардашевъ се застѫпаше за своето си куче, което го бѣ подирило отъ дома, безъ да забѣлѣжи той, и бѣ загащено отъ кучеловцитѣ, тъкмо когато Каишевъ му расказваше въ коя черква се е вѣнчалъ Иванъ Калѫчътъ съ роднината си.
Кардашевъ, твърдѣ развълнуванъ и засраменъ даже отъ непристойното си увлѣчение, въсползува се отъ прѣградата, която турихѫ между него и Каишева редъ пайтони, и крадишкомъ се шопна въ „Чървений ракъ“ прѣзъ бочната му врата, съ кучето си заедно.