VII. Гръмливи новини и истински събития.
Търговска улица на тоя часъ бѣше още пó-оживена. Въ хорътъ на другитѣ шумове влизахѫ сега и ухораздирателнитѣ крясъци на роякъ вѣстникопродавци, подъ мишница съ едвамъ сега излѣзли отъ пресата вѣстници, вмѣсто снощи, по редътъ си. Улицата ехтеше отъ названията на вѣстницитѣ, сподирени съ съблазнителни обаждания.
— Независимость! Важни новини, много важни!..
— Купете си Пазителъ Народенъ! Кабинета падналъ!…
— Народенъ Другарь! Революция въ Сухиндолъ!
— Извѣститель! Ужасно кланé въ Гаганица!
— Господинъ Кардашевъ, купете си: много важни новини!
— Моятъ вѣстникъ, господинъ Кардашевъ! (Тие дяволи познавахѫ Кардашева, понеже бѣхѫ единъ видъ отъ еснафа).
Нѣколко хлапака начугулихѫ литератора, и той, за да се отърве отъ тѣхната лѣпкава любезность, набъка си джебоветѣ съ листове. Той не полюбопитствова да отвори ни единъ, при сичката възбудителна прѣлесть на новинитѣ,
за политически трусове и катастрофи. Той знаеше, по опитъ, че тия новини бѣхѫ едно благородно състѣзание между редактори за доказване богатство на фантазия и изобрѣтателность, и простимо агитационно срѣдство за гонене партийни цѣли. Кардашевъ обаче и рѣдко четеше вѣстникъ.
По̀-нататъкъ, той се натъкна на другъ роякъ разгласители на Сухиндолски революции и Гаганишки ужаси. Кардашевъ отфърли рѣшително прѣдложенията имъ да си купи втори екземпляри отъ вѣстницитѣ, както и услугитѣ на двѣ лустраджийчета, на които естетическото чувство се докачи отъ вида на опрашенитѣ му обувки. При рибната бакалница близо до кафене „Македония“ той се спрѣ. Тука бѣше кипежа на явния и пазарския животъ на столицата. Тълпи минувачи отъ вси страни се срѣщахѫ, кръстосвахѫ, спирахѫ, разотивахѫ, смѣняни отъ нови талази човѣшки върволякъ. Кардашевъ сблъска̀ гърба си съ другъ гръбъ, обърнатъ къмъ неговия. Той се извърна да се извини на обладателя му – тогава позна господина Сайкова, държащъ въ рѫка, увитъ въ хартия, голѣмъ кѫсъ сомова риба, кървава още.
— Добъръ день!
— Добъръ день, господинъ Сайковъ.
— Що дирите тука? риба ли? прѣпорѫчвамъ ви: чудесенъ сомъ! – и Сайковъ подигна лакомата си покупка.
— Благодарѫ, нещѫ да купувамъ риба.
— А какво чакате тука? Или любопитствовате?
— Да, нѣма какво да правѫ, излѣзохъ да си позяпамъ.
— Знаете ли? Симеонъ Григоровъ тая нощь се самоубилъ?
— Чухъ това. Мизерна смрътъ… Ти какъ знайшъ?
Сайковъ му расправи, че Григоровъ изгубилъ на комаръ.
— Какво ново по политиката? – притури той.
Кардашевъ посочи усмихнато вѣстникопродавцитѣ, които ревехѫ своитѣ гръмоносни новини.
— Слушай ги, новинитѣ по политиката, каза той.
Сайковъ махна съ рѫка прѣзрително.
— Ха, чу ли случката, която вчера станала между Жаравковъ и редактора на „Свободенъ печатъ“?
— Конковъ?
— Да. Ти знайшъ, че Конковъ е върлъ радикалъ. Той реве до Бога за неограничена свобода на печата, той е противъ всѣки законъ, който я стѣснява, та и въобще, противъ закони и сѫдилища. – Имаме анархисти, какъ? – Завчера напечаталъ една тежка клевета противъ Жаравкова. Жаравковъ, какъвто го знайшъ, че е джаснатъ, срѣща го при Панаха и му налага гърба съ бастуня си. Какъ мислишъ, че си отвръща Конковъ за тая обида?
— Върналъ му тоегитѣ съ юмруци, по български.
— Не.
— Извикалъ го на дуелъ?
— Удари го въ глезена!
— А какво?
— Извикалъ го на… сѫдъ!
— За боя? Какво има чудно въ това? Това е правилно.
— Това е подло!
— Защо?
— Конковъ когато фърляше мръснитѣ си клевети възъ Жаравкова, знаеше добрѣ, че се радваше на пълна безнаказаность. Закона за печата го туряше на заслонъ. Той се криеше задъ гърба на единъ отговорникъ – човѣкъ отъ слама! Жаравковъ не прие да се унизи да му се отплати съ сѫщата монета, тоесть съ печатни псувни, а му отговори грубиянски на срѣдъ улицата, съ бастуня си, какъвто държеше и редакторътъ. Тозъ послѣдниятъ, знающъ че, немощенъ противъ печатнитѣ псувни, законътъ
може да накаже ударитѣ съ бастунъ, които сѫ заслужени, обръща се къмъ – сѫда – той да отмъсти за синила̀та, получени отъ гърба му… Това е кавалерско?
— И това е българско! – усмихна се Кардашевъ.
— Право, право! – изсмѣ се и Сайковъ, като се прощаваше съ него. – Хай да те водѫ нататъкъ.
— Азъ оттамъ идѫ.
— Какво ще правишъ самичъкъ тука?
— Щѫ зѣпамъ.
— Въ петъченъ день бѫди тука, тогава е пазаръ, има богатъ материалъ за наблюдения; впрочемъ – днесь е срѣда. Тоя постъ е пакъ добъръ.
— Защо – въ срѣда, а не въ четвъртъкъ, напримѣръ? попита любопитно Кардашевъ.
Сайковъ смигна и посочи банята на срѣща.
— Срѣда е женския день за къпане, прѣзъ недѣлята. Стой тука, има приятни мордички да видишъ…
— Не могѫ да кажѫ, че не си досѣтливъ човѣкъ, Сайковъ! – усмихна се Кардашевъ.
Сайковъ се приближи до него повѣрително.
— Оная срѣда банята е била театръ на една оригинална домашна история. Ти чу ли?
— Не. Любопитенъ съмъ.
— Играющата госпожа Зоева дала рандеву на господина N. въ една кабина на банята – това посрѣдъ пладнѣ.
— Невъзможно!
— Неговори тая дума, когато е приказка за женска интрижка. Господинъ Зоевъ, мѫжътъ, научава се, насиля вратата и влазя въ кабината. Тогава…
— Е? извика залюбопитствовалия Кардашевъ.
— Ти помѝсли, че Зоевъ е пръсналъ нѣкоя глава съ револвера си? Успокой се: той отива право въ митрополията и иска разводъ.
— Пакъ по български – изсмѣ се Кардашевъ.
— Но азъ се забавихъ за министерството, сбогомъ! и Сайковъ тиришката отмина.
— Пакъ по български! – повтори си Кардашевъ; – сичко у насъ има развѣзка ординарна, пошла, обикновенна. Иди търси романтизмъ и рицарски доблести въ нашата дѣйствителность. Куршумътъ, що тъй глупаво проби главата на безмозъчниятъ Григоровъ, съ много умѣстность и логика би се явилъ тука въ кабината… Единъ битъ редакторъ и единъ изневѣренъ мѫжъ измиватъ срама си по най-хрисимъ и благоразуменъ начинъ. Тия два анекдота отъ Сайкова можатъ да послужатъ прѣкрасно за комедийки, но не за по̀-сериозно нѣщо. Това което азъ дирѫ не намирамъ; а сатирическитѣ теми сами ми се окачватъ на перото.