VIII. Изъ голѣмата артерия на столицата
Кардашевъ мина край гиздавата аркада на джамията и продължи изъ Витошка улица. До Шарения-Мостъ дори нищо особенно не му привлѣче вниманието. Четиритѣ грамадни бронзови левове правехѫ смѣшенъ ефектъ, клѣкнали на ѫглитѣ на моста, надъ тая жалка, помийна бара. Едно неволно ухилване трепна по устнитѣ му, като си припомни клоуна въ Арена Пизи, който бѣ заревалъ съ гласъ, че левоветѣ нѣмали язици!
И на връщане улицата пазеше сѫщата физиономия. Изъ една проста кръчма искачатъ звукове отъ цигулки и дайре, приглашани отъ раздирателни пѣсни на цигани-музиканти; на праговетѣ на нѣкои тунели се мѣркатъ, прѣмѣнени въ цвѣтни и зацапани отъ питие дрѣхи, слугинитѣ-черпачки, съ излузена физиономия и безочливъ погледъ. На единъ стоборъ нанизани редове просташки картини; навалякъ любопитни, очевидно съ много непри‐
дирчивъ вкусъ, – зѣпатъ прѣдъ тѣхъ въ нѣмо удивление; отъ лѣво, въ едно праздно мѣсто, надгробни плочи, паметници и статуи за продань; единъ коленичилъ плачущъ ангелъ тамъ чака отъ години вече нѣкой сантименталенъ и неутѣшимъ вдовецъ да го купи…
Стражари съ строги лица, пазатъ тишината въ улицата, дѣто се щурятъ между пайтонитѣ минувачи и отбѣгватъ на лѣво и на дѣсно подковитѣ на конетѣ. На нѣкои балкони – дами, сѣднали на разговоръ, или на шъвъ; – други, се задаватъ отпрѣдъ съ лъснали коси, съ зачървенѣли, като божуръ лица, съ бръзъ ходъ: тѣ сѫ топили прѣди малко въ топлитѣ вълни на банята своитѣ прѣлести… Войници, селени, цигани, псета. Церберъ, учтивъ и любознателенъ, се здрависва и души съ всѣкой срѣщнатъ едноплеменникъ. Но той ужасно се разсърди и залая съ бѣсъ, когато се подадохѫ изъ една напрѣчна улица кучеловцитѣ. Подиръ тоя си протестъ той благоразумно се свираше въ краката на господаря си и не отбѣлѣжи вече нито единъ телеграфенъ стълбъ.
Новитѣ двукатни кѫщи, отдолу съ магазини и кръчми съ куриозни надписи, кафенета, локанти, адвокатски писалища, се чредуватъ съ полуразградени дворища, въ дъното на които се гушатъ вѣти ниски кѫщурки, почтенни останки отъ прѣжнята София – София на софианцитѣ – въ тая по европейски теглена улица.
Въ дъното ѝ, свети Краль заприщя вида, безъ да възнагради погледа съ своя сивъ зидъ и петь несъразмѣрни съ малката му снага купола. По̀-насамъ – стройната маса на храма на правовѣрнитѣ, съ мавритански прозорци и съ изящно источено невисоко минаре, испъчва единия си хълбокъ на самий тротуаръ, до шосето на улицата.
Тоя хълбокъ, по чудо биде пощаданъ отъ инженерската праволинейна мания и едвамъ що не костува̀ на столицата изгубването на единъ най-оригиналенъ и ве‐
ликолѣпенъ паметникъ на въсточното зодчество – истинска красота нейна.
Истина, кметството пакъ остави печата на своята обновителна дѣятелность, и тоя пѫть – на непростително безвкусие: то вароса светия домъ цѣлъ и заличи съ тая монотонна мазилка тънкитѣ лѣпни и зографийски шарений по стѣнитѣ, викалото и вратата, която неумѣваше вратитѣ на ханския дворецъ въ Бахчи-Сарай.