XII. Единъ братъ по Аполлона.
Почтенниятъ нотариусъ, человѣкъ прѣкаралъ, съ малка, остра, суха глава, на половина оплѣшивяла, съ сбърчено и незначително лице, което изведнажъ стана привѣтливо, обърна се къмъ Кардашева:
— Какво желаете, господинъ Кардашевъ?
И нотариусътъ му посочи стола до себе си и го покани съ рѫка да сѣдне.
Присѫтствующитѣ почтително се отстранихѫ прѣдъ писателя, като съобразихѫ, че новодошлиятъ е, или важно лице, или близъкъ приятелъ на нотариуса, та му даде прѣдпочтение.
Кардашевъ подаде рѫка на нотариуса, който се назова „Братемойевъ” и сѣдна.
Нотариусътъ се усмихваше услужливо.
— Съ какво можемъ да ви послужимъ? попита той стѣснения си гостъ.
— Ба, гледайте си работата, господинъ Братемойевъ, азъ така наминахъ… – каза Кардашевъ, като трепна неволно, защото вратата се отвори и влѣзе… – слава богу – разсиленъ, не оня…
— Не, не: вашата работа: тие хора могѫтъ да почакатъ… Нѣкой документъ ще завѣрите или какво?
— Нѣмамъ потрѣба отъ такова нѣщо. Просто се отбихъ тъй, малко… за да погледнѫ за едно лице, – излъга неволно писательтъ.
„Да му обадѫ ли каква е работата, и да просѫ покровителството му противъ гонителя си?“ помисли си той, но не смѣя – щеше да бѫде смѣшенъ.
— За кого погледнахте? – питаше неумолимо любезниятъ нотариусъ.
Единъ философъ е казалъ, че всѣка лъжа носи наказанието съ себе си: тя те кара да я подкрѣпишъ съ друга лъжа.
И злощастниятъ писатель излъга. Той наименува̀ едно случайно име. И се изчърви до ушитѣ. Той би веднага побѣгналъ, но страхътъ отъ срѣща съ Каишева го задържа̀ при вѣжливия Братемойевъ.
Изумлението му порасте, когато нотариусътъ му отговори:
— Нойчовъ? Той дохожда̀ тая зарань; отиде да приготви при адвокатина една книга, и пакъ ще дойде… Почакайте го тогава!
Кардашеву забръмча главата.
Сега още една страшна, по̀-голѣма опасность, го заплашваше. Ако дойде Нойчевъ какво ще му каже? Та той нито е ималъ нѣкаква работа съ Нойчева, нито се познаватъ съ него! Мисъльта, за очна срѣща съ него го вдърви… Пакъ лъжи и какви още? И положение до нѣмай-кѫдѣ глупаво! Той прѣдпочете пó-малкото зло отъ по̀-голѣмото и стана.
— Азъ сбъркахъ, каза нотариусътъ, като подаде нѣкакви книжа на единъ отъ писаритѣ; – Нойчевъ каза, че ще дойде подиръ обѣдъ… Сега е и късно. Азъ само тъй, рекохъ… искахъ да поостанете при мене…
Кардашевъ сѣдна съ олекнала душа, защото, при едно ново отваряне вратата той съпикаса жълтата изрусѣла шапка въ коридора.
— Стойте, стойте… обърна се пакъ нотариусътъ къмъ него… Азъ много се радвамъ отъ приятния случай, който ви доведе тука. Азъ отдавна желаяхъ да се срѣщнѫ горещо съ васъ и да поговоримъ за нѣщо си, по книжевни работи – па, като сниши гласа си, прибави: – и ние сегисъ тогисъ сме подрасквали, на младо врѣме де!
И той смигна и се усмихна приятелски.
— А! еснафи сме, значи? – и Кардашевъ си направи радостно лицето.
— Малко нѣщо… – то и по имената сме братя – отговори събратътъ скромно и съ мустаци, щръкнали отъ вѫтрѣшно задоволство. Па, като се обърна съ лице, внезапно станало студено и сурово, къмъ присѫтствующитѣ, той каза повѣлително:
— Идете си, сега имамъ занятия други… Утрѣ по това врѣме пакъ елате!
Присѫтствующитѣ подиръ нѣколко недоволни шушукания и боязливи попитвания по дѣлата си, оттеглихѫ се.
Кардашевъ пакъ съгледа въ коридора мѫжътъ на умрѣлата „госпожа“, който търпеливо се расхождаше назадъ напрѣдъ, въ ожидание Кардашево.
Той сега виждаше въ нотариуса, който му излѣзе и събратъ по Аполлона, едничкия си спаситель.