XIV. Братемойевъ става опасенъ.
Нотариусътъ продължи:
— Азъ съмъ горещъ вашъ почитатель, господинъ Кардашевъ; вие ме не знаете почти, но азъ сичко знамъ, каквото печатате. Подъ моята нотариусска черупка се крие друго нѣщо. Да.
— Много ми е приятно.
— Четохъ и вашата послѣдня повѣсть, та за нея именно желаяхъ да се разговоримъ… Много хубава е, чудесна е. Вие можете да вѣрвате сирѣчъ на насъ, и ние прѣзъ плетъ поне сме видѣли какво е нѣщо литературата, па и комплименти нѣмамъ навикъ да правѫ… Само ще ми позволите една бѣлѣжка да ви направѫ. – Не бѣлѣжка, а едно мнѣние, тъй да кажѫ, единъ видъ съвѣтъ… Извинете.
И Братемойевъ си поглади несѫществующитѣ косми на главата.
— Молѫ, говорете, азъ ви слушамѫ съ благодарность.
— Отдавна дѣто искамъ да ви направѫ бѣлѣжката е тая: най на края на повѣстьта си вие убивате въ разсипаната воденица и троицата герои. Тѣ умиратъ сичкитѣ!
— Да.
— И никой не е чулъ въ воденицата тѣхнитѣ разговори, които се разговарятъ прѣди да умрѫтъ?
— Естественно, никой други не е билъ тамъ свидѣтелъ.
Нотариусътъ си поглади пакъ голото теме.
— Ето дѣ се явява недоумѣнието: Какъ вий знайте, че сѫ приказвали и вършили тъй, както описвате, когато никой не е видѣлъ, ни чулъ, за да ви прѣдаде послѣ? Защото, ако бѣхте турили нѣкой таенъ свидѣтель на приключенето въ воденицата, читательтъ ще прѣдположи, че той е расправилъ на автора работата… Както стои сега ражда се единъ видъ съмнѣние къмъ автора… Не е ли право?
Кардашевъ гледаше въ недоумѣние събрата си.
— Но моята повѣсть е плодъ на чиста фантазия! – извика писательтъ.
— Знамъ, знамъ, прѣсѣче го Братемойевъ, – фантазия и ние знаемъ, – но тъй се ражда недовѣрие, излазя единъ видъ, какъ да кажѫ: неистина, сирѣчъ… Вий извинявайте, азъ като приятель и поклонникъ… Сега позволете ми единъ мой скроменъ съвѣтъ, за какъ да се исправи това…
— Любопитенъ съмъ, каза писательтъ, който отъ очудване падаше въ изступление.
— Вашата повѣсть чувамъ скоро ще има ново издание. Охъ, хубавия Берберчо! (Нотариусътъ поглади главата на Цербера, опрѣлъ прѣдни крака на колѣното му, като да чуе и той важния съвѣтъ). Ето, въ новото издание, може да се поправи този единственъ кусуръ въ прѣкрасното ви, тоесть, съчинение. Притурете, че момиченцето Софийка, което забравихте въ града, дошло е най-послѣ при воденицата и задъ една дупка на зидътъ е гледало вѫтрѣ, а послѣ остало живо и незакачено отъ турскитѣ куршуми, които убиватъ троицата души въ воденицата. Тогава читательтъ лесно ще прѣдположи, че отъ момиченцето сте чули пó-послѣ сичко и напълно ще ви повѣрва… Трѣбва юридическо лице! Азъ ви моля да имате прѣдъ видъ…
— Азъ буквално щѫ слѣдвамъ вашия мѫдъръ съвѣтъ, господинъ Братемойевъ.
— Нѣма защо… Ний, като почитатели ваши… Колкото за стихотворенията ми (той истегли чекмеджето и зе да тършува), азъ имамъ тука, по нещастие, една тетрадка само. Заповѣдайте да ви я прочетѫ: нѣма никой!
Кардашевъ стана и си зе шапката. Сега срѣщата съ Каишева му се видѣ цвѣте.
— Извинете, бързамъ, бай Братемойевъ! Другъ пѫть ще се насладимъ… – и той подаде бързо рѫка на нотариуса и искокна изъ вратата, готовъ да се сдаде на капитулация Каишеву.
Той се озърна очуденъ въ коридора.
Каишевъ бѣше исчезналъ.
Той си издъхна отъ дълбоко, съ безкрайно облегчение и побърза да се отдалечи отъ този опасенъ край на столицата. Извика пайтонъ и полетѣ по посока на свети Краль, за да иде да обѣдва у тѣхъ си, прислѣдванъ отъ лаятъ на кучето си, което припкаше слѣдъ колата, и отъ отчаяннитѣ махания на една жълта шапка въ улица Царъ Борисъ.