XV. Втори походъ.
Кардашевъ бързо обѣдвà и искокна, за да го не свари Каишевъ.
Врѣмето слѣдъ обѣдъ бѣше твърдѣ хубаво. Слънцето грѣеше, топло и животворно, като се промѫкваше изъ широкитѣ лазурни проливи на архипелази бѣли острови, плавающи по синия сводъ. Миришеше на нѣщо младо, сѣкашъ че пролѣть идеше отпрѣдъ. Приятниятъ въздухъ се дишаше съ сладость; гѫрдитѣ поимахѫ радостно тие здрави струи отъ живителенъ кислородъ; погледътъ се въсхищаваше, като малко дѣте, милуванъ отъ благата, тиха
виделина на есенний день и отъ нѣжната лазурность на небето. По карнизитѣ на кѫщитѣ немирни птичета цвърчахѫ или се боричкахѫ отъ радость и слободия. Единъ духъ на драгость и воля владѣеше въ простора и теглеше душитѣ на вънъ – въ свободата и въ природата.
Кардашевъ се убѣди, че не само той испитваше това тайно чувство и се подчиняваше на обаянието на външний въздухъ, лучи, топликъ и меланхолическа сладость. Минувайки изъ нѣкои улици на въсточната половина на града, обикновенно пусти по това врѣме на деня, той забѣлѣжи тихи сцени отъ най-умилителна идилия. Въ една градина на улица *** овъ, достопочтениятъ юристъ X., въ небрѣженъ видъ, безъ вратовѣзка и по чехли, сѣдеше при олеандритѣ си и се прозяваше най-въсхитително къмъ синитѣ небеса; пó-нататъкъ, отворилъ прозореца си, показваше своето гойно, крѫгло, человѣческо лице, единъ достоенъ началникъ на отдѣление, щастливъ, че Богъ е създалъ тревитѣ, птицитѣ, въздуха, България и отдѣлението му – за да може да имъ се наслаждава на тоя свѣтъ.
Въ улицата *** ичъ, трийсеть и осемь годишния пенсионеръ Н., приятно надебелѣлъ, размишляваше благодушно върху красотата на природата и добродѣтелитѣ, като туряше най-високо между тѣхъ признателностьта на народитѣ къмъ своитѣ синове. Милата госпожица Р… красиво облѣгната до едно дръвче, съ книга въ рѫка и съ копнѣйни погледи въ далекитѣ области на златнитѣ мечти… Тя имаше така вида на статуята на Сафo; навѣрно тя незнаеше коя е Сафо, но се чувствуваше, че гори отъ сладки трепети, и е способна да бѫде много, безкрайно щастлива… Очарователната черноока вдовица на *** вска улица, въ омаята на младость и блѣнове, искокна на балкона си, погледна мечтателно природата, дъхна изъ дѫлбоко и пакъ влѣзна въ будоара си, като остави подиря си една вълна̀ отъ тънки благоухания…