XVI. Защо се бави младоженецътъ?
Кардашевъ отмина тие улици и се запѫти къмъ центроветѣ на движението и кипежа градски. Скоро той излѣзе на свети Кралската площадь.
При входа на черквата се тълпяхѫ хора. Едни влазяхѫ, други излазяхѫ. Десетина пайтона и ландото на Панаха чакахѫ долу на площада. Разбра, че ставаше бракосъчитание въ храма. Макаръ, че тази церемония необладаваше елементъ, какъвто нему трѣбваше, той неволно се отби и се промуши между навалицата въ черквата и зафана единственний празенъ тронъ. Тамъ забѣлѣжи нѣкакво щуряне, извѣстно безпокойство по лицата. Прѣзъ главитѣ на прѣмѣнени и пъстрооблѣчени госпожи, близо до княжеский тронъ, той забѣлѣжи невѣстата въ бѣло, съ шафери и дружки около нея. Блѣстяхѫ доста офицерски мундири. Храмътъ бѣше напълненъ съ свѣтъ, (ставаше вѣнчаването на майора Панчоркова съ дъщерята на богатий С.). Поповетѣ, наоблѣчени съ одѣждитѣ си, поглеждахѫ часъ по часъ изъ олтаря въпросително и въ недоумение. Сѫщото недоумѣние бѣ исписано и по много още лица. Кардашевъ попита единъ съсѣдъ, който съ облѣгнати лакти на трона и съ приплетени рѫцѣ, поглеждаше къмъ входа и дѣлеше общото безпокойство:
— Защо не почватъ?
— Чакатъ младоженеца, – отговори съсѣдътъ му.
— Защо се бави? Съсѣдътъ дигна рамена:
— Отидохѫ пакъ да го викатъ.
— Пакъ да го викатъ? – попита позачудено Кардашевъ.
Съсѣдътъ каза низко:
— Има нѣкаква каша! – и го погледна знаменателно.
Сега писательтъ разбра, че ще бѫде зритель на нѣщо странно, необикновенно, на нѣкаква публична съблазънь негли! Неговото любопитство порасте, па и надеждата му оживѣ да намѣри търсената тема.
Той пожела да узнае повече подробности по дѣлото.
— Азъ добрѣ незнамъ, отговори съсѣдътъ, но различно се мълви. Добрѣ не знамъ…
— А какво се мълви?
Съсѣдътъ си обърса съ кърпата пота по челото па каза:
— Едни думатъ, че има помѣтане отъ страна на младоженеца.
— И сега? въ минутата на вѣнчаването му скимнало да прави помѣтане?
— Както видите.
— Знайте ли причината?
— Казахъ ви, че незнамъ добрѣ; но това което се чува, ви казвамъ. Майорътъ е сгоденъ съ момичето, има една година, познали сѫ се добрѣ, обикнали се, на сѣкѫдѣ заедно, на расходка на Драгалевский манастиръ… и дѣто е скимвало на годеника. Сѣки знайше, че се харесватъ и се любатъ – до вчера, до днесь, до прѣди единъ часъ. Инакъ, щеше ли да распращатъ покани и да става днесь бракосъчетанието имъ? Съ една рѣчь: работара бѣше опечена, въ кърпа вързана! Сега – да дойде годеникътъ – не иде годеникътъ!
— Но причината? Такава крайна постѫпка трѣбва да е прѣдизвикана отъ извънредна, сериозна причина.
Съсѣдътъ си сбра горнята устна и носътъ кисело.
— Май не е до тамъ сериозна.
— Що именно?
— Азъ ви казвамъ това, което чухъ отъ хората: увѣрилъ се прѣди малко, на послѣдниятъ часъ, че моми‐
чето не е благодарно отъ него, че противъ сърдцето си дѣйствува… Незнамъ, тъй казватъ…
— Какъ! не била благодарна, а цѣла година гугукали съ майора! – извика Кардашевъ.
Съсѣдътъ пакъ дигна рамена.
— Че кой я присилялъ, и тогава, и сега?
— Баща ѝ.
Кардашевъ се намрѫщи възмутенъ.
— Значи, тя е жертва била на бащината си тиранска воля? Тоя господинъ трѣбва да е звѣръ човѣкъ!
— Баща ѝ? Напротивъ, много благороденъ, и съ кротка душа човѣкъ. Познавамъ го добрѣ. Той има само това момиче – друга рожба нѣма – то му е сичко, и радость, и наслѣдница. Обича го. Богатъ е. От сѣкѫдѣ се подмилкватъ кандидати… Защо ще го прѣсиля и принуждава?… Па кой ги знай пакъ какви сѫ работитѣ! Но казватъ и друго: момичето на послѣдния часъ чуло нѣщо за годеника ѝ, недостойно и грозно, и си промѣнило сърдцето и не скрило прѣзрѣнието си отъ блискитѣ си; но видѣло че е късно вече да зима ново рѣшение и се покорило на сѫдбата си…
— И е дошло тука, като агнецъ на заколение?
— Да. Азъ и това най-вѣрвамъ: на Панчоркова е прѣдадено сичо, какво е казала годеницата и какво е новото ѝ расположение – и той се отказва! Той казвалъ, че не иска да се натрапя, тамъ дѣто нѣма любовь, а прѣзрѣние къмъ него.
— И постѫпва, като честенъ человѣкъ, макаръ че постѫпката му въ сѫщото врѣме съставлява единъ нечуванъ скандалъ, – забѣлѣжи Кардашевъ.
— Той прави една глупость.
— Може-би глупость, но кавалерство. Като се отрича отъ дъщерята, той се отрича и отъ надеждитѣ си за наслѣдството на бащиното ѝ богатство, което е голѣмо. Това е самопожертвуване, рѣдко въ нашето материалистическо врѣме.
— А азъ ви казвамъ: той прави глупость и дѣтинщина за такива дреболии… Така и годеницата, каза съсѣдътъ убѣждено.
— И нейната постѫпка ѝ прави честь – отговори Кардашевъ – Ако нѣма сила сама̀ първа да скъса, прѣдъ олтаря вече и подъ булото, тя е имала доблестьта да се възмути и да протестира, прѣди да се жертвува.
Сега въ ума на писателя блѣсна величественна мисъль. Той видѣ, че тука се разиграва по̀тресна драма на силни душевни борби; благородно възмущение отъ една страна, възвишена самоотверженность отъ друга. – Обоюдно рицарство на двѣтѣ цѣлни натури. Темата бѣше найдена, наконецъ… Това, което, той сега трепереше отъ нетърпение да прѣдаде по̀-скоро на бѣлата книга, бѣше тъй необикновенно, мѫжественно и дѫлбоко трагическо, щото можеше да се покаже невѣроятно, на повечето читатели. Която и отъ двѣтѣ причини да бѫде настоящата за постѫпката му, този майоръ е герой. Той е прѣзрѣлъ, и условнитѣ приличия, и сѫдътъ на общественното мнѣние, и викътъ на самолюбието си, и блѣскави надежди за единъ обезпеченъ животъ – прѣдъ дългътъ си на честенъ човѣкъ. А тая рицарска чърта избликваше на явѣ при най-заплетено и високо драматическо положение. Дойде му мисъльта и за една драма.
Но той съ тревожно любопитство очакваше да види развѣзката на тая.