XVII. Благополучно начало.
Половина часъ се бѣ минало, отъ какъ Кардашевъ влѣзе въ черкова. Недоумѣнието, шушуканията, смущението растяхѫ. – Годеницата, окрѫжена отъ дами, които я
прѣдумвахѫ нѣщо, за да я ободряватъ или укрѣпяватъ, стоеше попарена. Тя рѣдко и крадишкомъ поподигаше засрамени очи къмъ тълпата; Кардашевъ забѣлѣжи, че въ тѣхъ лъщѣхѫ сълзи. Той се възмущаваше отъ протакането на тие нравственни истезания за годеницата, нишанъ на толкова жестоко любопитни очи, макаръ и съ изражение на симпатия…
По едно врѣме стана нѣкакъвъ шумъ, очитѣ се обърнахѫ къмъ вратата.
— Иде! – раздадохѫ се гласове.
Кардашевъ и той погледна къмъ входа.
Дѣйствително, идехѫ нѣкои, навалякътъ се отдръпаше, за да отвори пѫть.
Блѣскавъ, побѣдонесенъ, красивъ, въ великолѣпната си униформа на кавалерийски офицеръ, зададе се годеникътъ, привѣтствуванъ отъ щастливи усмихвания, отъ горещи рѫкувания.
Слѣдъ него, бѫдѫщиятъ му дѣдо, съ нѣкаква прѣсилена радость на лицето, което бѣше поблѣднѣло и разстроено. Но никой не забѣлѣжи бащата, сички очи се впихѫ въ младата, красива двойка, която веднага застана на срѣдата, прѣдъ облѣченитѣ въ златни одѣжди свещенници.
Зафана се обряда на бракосъчетанието.
Кардашевъ падаше отъ небето.
Той не вѣрваше на очитѣ си!
Какво значеше сичко това?
Успѣхѫ да прѣдуматъ майора – да подаде рѫка на дѣвойката, която го нещеше, и дѣвойката – да я приеме, при всичко че ѝ бѣше противенъ? Страхътъ прѣдъ скандала въстържествува надъ ония здрави, человѣшки чуства, които одевѣ поставяхѫ тъй високо прѣдъ очитѣ му ма‐
йора – като човѣкъ и като войникъ? И отъ дѣ черпи той самообладание, за да показва такова побѣдоносно и щастливо лице прѣдъ народа! Такова бѣше то и у годеницата сега! Тя не бѣше одевѣшната жертва: нѣкакво самодоволство, и суета, и надмѣнность се четяхѫ въ тая физиономия, прѣди малко унищожена отъ страдание и срамъ. Възможно ли е да стигне до такава безнадежна степень човѣшкото лицемѣрие и фалшивость!
Кардашевъ се обърна къмъ съсѣда си, за да размѣни съ него мислитѣ си.
Той видѣ, че друго лице стои сега на трона – съсѣдътъ му бѣше се приближилъ до купа при младоженцитѣ. Новиятъ му съсѣдъ излѣзе познайникъ. Той бѣше г-нъ Ж…, чиновникъ отъ министерството на Търговията и Земедѣлието.
Той се здрависа съ него и попита на право:
— Каква комедия се разиграва тука, моля ви, обадете ми, ако знаете!
Ж. се навѫси.
— Тука се разиграва комедия, а одевѣ въ кѫщата на Панчоркова, происхождаше мерзость.
— Мерзость?
— Да, най-подлото безчеловѣчие!
Кардашевъ гледаше опуленъ.
— Вие познавате отблизо, значи, сичкия секреть на тая работа, която отъ единъ часъ насамъ ме е зашеметила и слисала?
Ж. го погледна вторачено.
— Какъ да не знамъ, когато самъ присѫтствувахъ на расправията! Азъ съмъ близъкъ роднина на бащата на годеницата!
Кардашевъ бързаше обаче да узнае по̀-скоро подробноститѣ.
— Защо се бави́ толкова врѣме годеникътъ?
Ж. го погледна съ гнѣвъ въ очитѣ, па отговори:
— Това е една срамотна маневра, по̀-добрѣ да се не говори за нея, – и той неволно се прѣкръсти, понеже се кръстехѫ и другитѣ.
— Значи, сичко е било клюки и бесчестна интрига, за да се развали свадбата? Азъ сега си обяснявамъ и намирамъ естественно вече радостьта на момъка и момата.
— Какви клюки и интриги говорите? – попита съ очудване чиновникътъ. – Тука нищо подобно нѣма. Сичкото безобразие произлѣзе отъ страна на годеника. Прѣдставете си, господинъ Кардашевъ: свадбата тръгва за черква съ булката, съ кумътъ; пайтонътъ стои прѣдъ портата на годеника, за да тръгне и той къмъ черква. Бяви се нѣщо, не тръгва. Чакатъ го тука – свадбата, попове, народъ, – не иде. Иде отъ негова страна човѣкъ и вика дѣдо му, тоесть бащата на годеницата. Ние тръгваме заедно съ него – право у майора. Намираме го готовъ. – Що се майте? Хайде! – Веднага, – казва. Па се обръща къмъ бащата безъ забикалка: – Дѣдо, дружба – дружба, служба – служба: да си говоримъ открито. Трѣбватъ ми, сега, на тази минута, двѣ хиледи наполеона! – Г-нъ С. се чуди какво е това нѣщо! Не иска да вѣрва ушитѣ си. Майорътъ, като се разсърди, като тупна съ крака: – Двѣ хиледи наполеона! искрѣска той, – да ми начетешъ тука, сега ей!… Инакъ, иди си земи дъщеря си и я заведи у васъ. Азъ безъ пари жена не зимамъ!… Търси други глупци… – А бе що е бе? Нѣмамъ тие пари сега… По̀-малко… Сичко каквото имамъ е ваше, е твое! Що правишъ ти! – Двѣ хиледи наполеона, бодка по̀-долу небива! Клетиятъ С. заплаква. Прободи го съ ножъ тоя човѣкъ…
— И вие го незаплюхте, и не си излѣзохте? издума възмутений до глѫбинитѣ на душата си Кардашевъ.
— „Вѣнчается рабъ божий, Денко, и раба божия Магдалина! Во имя Отца и сина и святаго Духа, аминъ!“ пѣеше свещенникътъ въ това врѣме.
Ж. си закълчи пръститѣ злобно.
— И азъ мислѣхъ така, но на мѣстото на г-на С. да бѣхме, и вий, и азъ щѣхме да сторимъ, като него. Тури се въ положението му, прѣдъ такъвъ единъ нечутъ и невиденъ скандалъ и срамъ!
— И той брои?
— Едвамъ можа да земе и дотъкми отъ нѣколко мѣста двѣ хиледи наполеона, които донесе и ги начете на масата на годеника… Когато това се свърши, – друга бѣда: припадна му, заливахме го съ вода, та така го свѣстихме… Ето отъ кои причини се забави днесь вѣнчането. Мерзость надъ мерзоститѣ…
Кардашевъ негодуваше.
— Поведението на този господинъ е поведение на единъ разбойникъ задъ пусия, който тегли пушката на минувача и му казва: „Кесията или живота!“
— „Вѣнчаетъ се рабъ божий“… пѣеше пакъ провлѣчено попътъ.
— И госпожицата не се възмути отъ тая гнусота?
— Скрихѫ отъ нея.
— Но тя, нещастната, не знае, че тоя господинъ я зима не за нея, а за златото на баща ѝ! Виждъ какъ е щастлива!
— Да, той умѣ да я обае. Сички мислѣхѫ, че ѝ е привързанъ искренно и честно. Кой подозираше кроежа?
— Публиката нищо не знае?
— Не. Азъ ви моля това да таите, азъ ви го казахъ повѣрително… Нека поне додѣ мине свадбата да се не узнава тая варварщина…
— „Исаия, ликуй!“… запѣхѫ тържественно свещенницитѣ и се зафана обикалянето на младоженцитѣ около вѣнчалния столъ.