XVIII. Кардашевъ на полето.
Кардашевъ имаше нужда да дъхне чистъ въздухъ.
Подиръ тежката за̀духа въ черквата и негодованието, което го душеше, той усѣти, че му става шеметъ и го боли главата.
Мина прѣзъ Алабинска улица и излѣзе на край София.
Прѣдъ него се мѣрна широкото волно поле, и Люлинъ-Планина, и Витоша съ побѣлѣла вече отъ новий снѣгъ чука. Гледката бѣше прѣлестна възъ тие чудни планини, съ тѣхнитѣ хармонически, смѣло теглени силуети въ небосклона сини.
Тука гѫрдитѣ му поимахѫ съ жажда и наслаждение.
Той изгуби желанието веднага да търси прѣдмѣтъ за вдѫхновение въ шумътъ на столицата.
Той се отказа отъ намѣрението си и рѣши, че е безполезно да се скита и тласка повече изъ върволякътъ въ централнитѣ улици.
Каква полза?
Навредъ – или пошлость, или материализмъ.
На сѣка стѫпка – разочарование.
Той си спомни за философа Диогена, който посрѣдъ пладнѣ търсеше „человѣкъ“ въ атинскитѣ улици.
При все това, Атина бѣше произвела Темистокловци, Перикловци и други…
А София? Духътъ на Каишовци, Конковци, Панчорковци течеше изъ нейната атмосфера!
Той тръгна покрай Княжевското шосе, подъ клонитѣ на зажълтѣлитѣ вече акации, що се редяхѫ на длъжъ.
Една меланхолия и тѫга, пълна съ сладость, лѣжеше възъ пустото, голо поле отпрѣдъ. Далеко задъ
долината на Владайската рѣка една голѣма и черна гѫсеница пъплеше по жълтеникавата почва, подъ единъ бѣль набърченъ стълбъ димъ – Пернишкия влакъ; наблизо – малки локви отражавахѫ въ спокойното си огледало късъ отъ небесний сводъ, съ нѣколко раздръпани облаци и една черна точка на орелъ. Витоша стърчеше въ всичката си величава пълнота и хубость. Тя имаше чуденъ златистъ-пепелявъ шаръ; нейнитѣ долове изглеждахѫ по̀-дълбоки, и по̀-нагледно излазяше дивата голота на сипеитѣ по шеметно-стръмнитѣ стѣни; урвитѣ по̀-надвиснали и канаритѣ по̀-озѫбени, а чукитѣ и́ грубо и нагло забити въ небесната синева, или въ меката бѣлина на едно облачно кълбо. Нѣколко снопа слънчови лучи, като се промъкватъ въ единъ дълбокъ и тъменъ долъ, който распаря планината отъ върха до политѣ и́, праватъ да се види ясно, огрѣнъ отъ тѣхъ, бѣлия пѣнясти стълпъ на високия Боянски водопадъ… Орляци птички цвъртѫтъ изъ въздуха, надъ шосето, или кацатъ тамъ да търсатъ храната си. Сегисъ-тогисъ тихъ лъхъ гали нѣжно листитѣ и сваля по нѣкоя златна шумка на земята… Паметникътъ на Царя-Освободителя бѣлѣе се високо надъ крѫга акации, които го обикалятъ съ своята гѫста зеленина.