XX. Танаско.
Кардашевъ продължаваше да остава прѣдъ една гатанка. Лудъ ли имаше прѣдъ себе си, или нѣкой вдѣтиненъ божи човѣкъ?
Той рѣши да го попита:
— Дѣдо, какво правите тука?
Старецътъ се почеса въ тилътъ.
— Каквото ни е работата, отговори той кѫсо и сухо.
— Че каква е вашата работа?
— Вардачъ съмъ тука.
— На паметника?
— На паметника, и на дръвичетата.
— Отъ колко врѣме имате тая служба?
— Отъ три години и половина.
Кардашевъ распитвà за платката му – тя му се давала отъ градский съвѣтъ – за семейното му положение, за мѣсторождението му. Узна, че е отъ Стара-Загора, че е билъ добъръ търговецъ и имотникъ, но всичко изгубилъ при разорението отъ Сюлейманъ-паша на Стара-Загора, изъ която едвамъ избѣгалъ голъ.
Тоя старецъ, така смѣшенъ одевѣ, фана да му става симпатиченъ. Той говореше разумно и свободно, безъ да се стѣснява. Явно, бѣше че имаше буденъ духъ на градски житель. Прѣтоваренъ съ семейство, съ години и съ грижи, той, очевидно бѣше благодаренъ на скромното си положение. Той си вършеше службата на пазачъ на паметника не само съ внимание, но и съ любовь. На Кардашева се стори, че той е даже напипалъ прѣвъсходна тема за изображение една проста душа, която съ философско спокойствие посрѣща ударитѣ и волята на сѫдбата. Той намѣри даже извѣстна поетичность у тоя човѣкъ. И наистина, само една поетична природа можеше да намѣри удоволствие въ постоянното съзерцание на тая градинка отъ акации, и на величавия гранитенъ паметникъ срѣдъ нея. Душата му трѣбаше да бѫде дигана отъ високи чувства, при споменитѣ за великитѣ, свѣтоломни събития, които населяваха тая уединена оградка отъ зеленина. Тая жертва на Старо-Загорската развала, трѣбваше да носи още прѣсни въ душата въодушевленията, ентусиазмитѣ, тревогитѣ, които прѣдхождахѫ и послѣдвахѫ Гурковото гръмоносно появление. Той самъ бѣше единъ другъ живъ паметникъ на епопеята, при гранитния.
На Кардашевъ се пощя поне за минутка да се отдалечи отъ настоящето и да се гурне съ мислитѣ си въ онова голѣмо и страшно минало: той щеше да чуе отъ
стареца работи пóтресни, щеше да прѣживява заедно съ него вълненията отъ ония исторически трусове, а въ сѫщото врѣме по̀-дълбоко да вникне въ нравственний миръ на този непознатъ философъ, на тоя скроменъ герой, по нещастия и по покорство къмъ сѫдбата, чийто образъ вече дразнеше творчеството му.
— Дѣдо, раскажи ми нѣщо отъ онова врѣме? попита Кардашевъ.
— Отъ кое врѣме, отъ развалата ли?
— Отъ развалата, па и отъ Гурковото дохождане, и отъ биткитѣ, дѣто станахѫ край Стара-Загора отъ нашитѣ опълченци. Ти си видѣлъ отъ близо тия работи…
— Какъ не съмъ ги видѣлъ, господине? Видѣлъ съмъ ги и съмъ ги патилъ. Кой ме прати тукъ днесь, да вардѫ тия дръвета и да се карамъ съ дѣцата? Тие работи.
Като каза това, старецътъ пакъ сключи рѫцѣ и се наведе надъ пѣсъка.
Кардашевъ поиска да му подфърли тема, за да прѣдизвика приказливостьта му.
— Ти посрѣща̀ ли Гурка?
— Посрѣщахъ!
— Радвахте се много?
— Радвахме се зеръ.
И старецътъ пакъ се наведе. Той тури точка на своята излиятелность. Очевидно, не му се приказваше за тия работи.
Кардашевъ не се обезкуражи.
— Раскажи ми какъ го посрѣщнахте? Какво ставаше тамъ? Избѣгването на турцитѣ – и сичко каквото помнишъ?
Старецътъ дигна глава, тури си лѣвия кракъ възъ колѣното и каза:
— Че то да ви расправямъ сички тия истори́й – то е дълга работа, господине: посрѣщнахме Гурка, байреци, виканета, чудо… Послѣ пъкъ Сюлейманъ-паша се по‐
даде. Послѣ пъкъ – боеве, опълченцитѣ, руситѣ биятъ се; послѣ пъкъ страхове, бѣганета – кланета… Тогава ми изгорѣ сичко въ пожара. Отъ тогава веки станахъ половина човѣкъ, изгубихъ се…
Старецътъ се впусна на дълго и широко да расказва за опропастяването си; безъ четъ обстоятелства по това приключение сега се будяхѫ въ ума му; той изряждаше сичкитѣ подробности по катастрофата, както и едно по едно стокитѣ, притежанията и цѣнноститѣ си, станали плѣчка на грабежа и пожара. И колкото повече расказваше, толкосъ повече се увличаше въ тия горчиви въспоминания. Очевидно, личната катастрофа затъмняваше общата; прѣдишнитѣ въсторги и ликуването отъ появата на освободителнитѣ войски, се забравяхѫ прѣдъ нещастието му, послѣдвало слѣдъ отстѫплението имъ. Началото и развитието на драмата и крайната и́ развѣзка, се губѣхѫ прѣдъ този кървавъ епизодъ, който зафащаше въ душата му сичкото мѣсто. За тоя бѣденъ старецъ освобождението на България, като че не влазяше много въ смѣтката му, както и колосалнитѣ жертви на Русия – за него само едно бѣше истинно и важеше: загубата на кѫщата му, дюкяна му и стоката му.
Това съвършено отсѫтствие на ентусиазмъ, тоя тѣсенъ, дори жестокъ егоизмъ на добрил човѣкъ наскърбихѫ писателя.
Той испита да прѣнесе разговора на по̀-ясна почва, на другъ моментъ отъ тая война и поиска да чуе нѣщо отъ чича Танаска за второто окончателно отърваване на родния му градъ отъ турцитѣ.
— Когато се върнахме ли, на другата година? – пое чичо Танаско, – азъ, смѣй ми се, ако щешъ, пакъ останахъ голъ! Заварихме, че турцитѣ избѣгали, оставили, сичко: покѫщнина, стока, добитъкъ. Отъ дѣ ми стана нѣщо – па лѣгни́ та се разболѣй! Разболѣхъ се тамамъ тогава, господине! Сички, като мене изгорѣли, дѣто се върнахѫ
въ Заарата, се награбихѫ съ богатство; нѣкои станаха по̀-имотни отколкото не сѫ видѣли напрѣдъ, сé отъ турското. И братъ ми се втакса та тури рѫка на стотина говеда отъ турккото село Афлѫлари. Сичко напустнали турчáта, нищо нѣма господарь; зимай, граби, трупай – никой те не пита… Тогава му бѣше врѣмето и ние да се поблагодаримъ отъ ослобождането… Ама нà, разболѣхъ се: лежѫ и гледамъ, и зазѫбици ми идатъ. Нѣмахъ кѫсметъ, хайде ми си…
Той помисли малко, па прибави: – Нека втори пѫть да дойде такова нѣщо, дѣдо ти Танаско нѣма да се разболѣва… Ама ще ли дойде вече? Такива работи веднъжъ въ сто години идатъ…
Старецътъ угриженъ наведе глава.
Явно бѣ, че и освобождението на отечеството, както и войната, за чича Танаска имахѫ значение толкова, колкото се докосвахѫ до неговия частенъ интересъ; той гледаше на тия сѫдбоносни събития прѣзъ призмата на своето дребно своекористно чувство, и великитѣ имъ сетнини за него бѣхѫ безинтересни, или чужди…
Кардашевъ тръгна назадъ къмъ града.
Разговорътъ му съ чича Танаска съвсѣмъ го зашемети.
— И така, – казваше си той – голѣмитѣ тия събития не сѫ оставили въ душата на Танаска, друго, освѣнъ горчевини… У него нѣма ни капка вълнение за едно отъ най-великитѣ тържества, които е прѣживела България! Вмѣсто въсхищение, или поне оживление при тие спомени, – а старцитѣ живѣѭтъ съ миналото – едни вайкания, за загубитѣ си, едни съжаления, че се не възнаградилъ съ грабежъ, при освобождението! И тукъ материализмътъ! Материализмътъ свирѣпо царува и въ тая завѣхнала душа, както и у Панчоркова, както и у Григорова, както и у Вангела; той се е само облѣкълъ въ разни форми у тѣхъ, и далъ потикъ на разни дѣйствия и нрав‐
ственни движения, съвсѣмъ отличителни едно отъ друго, при пръвъ погледъ, но армоническо свързани чрѣзъ основното си побуждение. Материализмътъ е главната пружина въ сичкитѣ тия безцвѣтни души, той ражда инстинктитѣ имъ, той рѫководи ламтенията имъ… Не, рѣшително моятъ важенъ дивичъ, за който съмъ излѣзълъ днесь, вѣроятно не обитава въ тая область, нейната атмосфера му е отровна и той е бѣгалъ другадѣ. И азъ щѫ кажѫ, като чича Танаска: нѣмахъ късметъ! Азъ щѫ се върнѫ довечера съ праздни рѫцѣ и неотварянъ портфелъ.