XXI. Едно ново бѣгство.
Кардашевъ остави паметника.
Не му се щеше да се завръща още въ града.
Той и сега имаше нужда отъ въздухъ и уединение.
Зафана да се расхожда по край акациитѣ, на длъжъ по шосето.
Доста минувачи имаше; нѣкои познайници го здрависахѫ съ шепки.
Двама даже го спрѣхѫ съ любезно рѫкуване, за да му кажатъ – първия, че не го е видѣлъ отъ дълго врѣме, а другиятъ – че види два бѣли косма въ косата му.
— Че откакво остарѣхте тъй?
Кардашевъ се усмихва вѣжливо, защото незнае какво да отговори на такъвъ задлъжителенъ въпросъ.
— Азъ ви знамъ, че сте млади още? – добавя познайникътъ, като се вторачва съ много сериозенъ видъ въ лицето му.
— Вие ми правите комплиментъ.
— Че на колко години сте!… Чакай, още други косми видѣхъ задъ ухото!
И познайникътъ продължава да пощи съ очи брадата му и мустацитѣ му, насърдченъ отъ сполуката на първото си откритие.
Писательтъ едвамъ може да срие досадата си отъ този интересъ на приятеля къмъ неговата личность. Ненадѣйно той поблѣднява.
Той вижда, че излазя изъ една кѫща…
Каишевъ!
Познайникътъ му нѣмà врѣме да довърши обиска си: Кардашевъ, като стрела мина прѣзъ шосето и се запѫти прѣзъ полянката къмъ старитѣ еврейски гробища.
Той почти тичаше. Нагази въ едно мочурливо мѣсто, но благополучно мина, като остави само единия си калошъ. Отдъхна си само, когато, затуленъ задъ една усамотена кѫщица на поляната, той видѣ, че жълтата изрусѣла шапка отмина съ голѣмия си носъ.
Той продължи напрѣдъ. Поляната скоро се свърши съ едно стръмно спущане въ влажната долина на Владайска рѣка. Той се спрѣ на тая висока точка, за да се порадва на хубавия гледъ на зелената долина, на голитѣ пожълтѣли полета отвъдъ нея, които на вълнения се издигатъ къмъ политѣ на Люлинъ-Планина, а въ хоризонта – нагрездения планински полувѣнецъ, който опасва отъ западъ софийското поле. Подъ краката му, като на длань растилаше се Ючъ-Бунаръ, затъналъ до колене въ ниската си блатиста равнина, съ еднообразието на тувленитѣ си покриви, които на сѣверъ се покатерватъ по хълма на Коневица, сѣкашъ, че искатъ да излѣзатъ на сухичко.
Едно задрѣмало куче, което той сепва съ присѫтствието си, лавнува възъ него и отбѣгва, испращано отъ другия калошъ.
Нищо друго не нарушаваше безлюдието на това отстранено мѣсто. Запустялостьта му се увеличаваше още отъ близостьта на еврейскитѣ гробища съ полегатитѣ плочи и дѫлбока меланхолия.