XXVI. Митингъ.
Колата влѣзохѫ отъ южний край на Витошка улица. Когато дойдохѫ до точката, дѣто я прѣсича Алабинска (улица Генералъ-Муткуровъ), видѣхѫ, че нѣколко конни стражари се зададохѫ на прѣпусканица отъ къмъ градската градина, па завихѫ къмъ свети Краль.
На площада имаше особенно движение. Хора на тълпи, на тълпи се беряхѫ, срѣщахѫ се, гълчахѫ и се трупахѫ на едно мѣсто прѣдъ западната нартика на черквата.
— Има митингъ! каза Холски.
— Да, митингъ, противъ правителството – допълни Кардашевъ.
И двамата отидохѫ къмъ тълпата.
Холски и Кардашевъ съчувствувахѫ повече на опозицията. По убѣждение ли, поради връзки ли съ опозицията, поради неудобряване ли нѣкои суравщини, грѣшки и закононарушения на правителството? Може-би по сичкитѣ тие причини. Но освѣнъ тѣхъ – имаше несъмнѣнно и друга, която лежеше въ едно благородно свойство на всѣка млада и идеална душа: съчувствие на всѣки протестъ издигнатъ отъ слабия къмъ властодържеца, който има толкова леснини и нужди да злоупотрѣбява тая власть; на борбата на нравственната сила противъ грубата, материалната; на надзора на народа възъ правителството. Поради тая склонность на характера си, Кардашевъ, безъ да бѫде съ опозицията – винаги биваше опозиция на всѣко правителство; опозиция нé дѣйствующа, чисто духовна, и за това – незловрѣдна за него; то можеше да спи спокойно, ако всичкитѣ му врагове бѣхѫ така кротки. Истина, че и книжовнитѣ му занятия поглъщахѫ сичкото му внимание, та нѣмаше врѣме да се застрасти съ партийни интереси…
Холски-же, когато издаваше вѣстникъ, бѣше дѣятель, и зимаше участие въ политиката; но когато почиваше – той почиваше здравата. Политиката бѣше турилъ на пироня, особено сега, кагото цѣлъ бѣше обладанъ отъ великия въпросъ за искоренението на юбовьта отъ свѣта!
Но и двамата, влѣчени отъ неодолимо любопитство, присъединихѫ се къмъ митинга. Кардашевъ имаше още
и надежда, слаба наистина, да пипне нѣкоя чърта отъ силенъ, благороденъ поривъ, отъ висота на характеръ.
Но той имà тука едно първо разочарование: на митинга се стичахѫ повече лица незначителни, или невнушающи довѣрие. – Той позна въ първитѣ редове мнозина бездѣлници, окадители на кафенетата и кръчмитѣ; нѣколко бивши шпиони – заедно съ платкитѣ изгубили и възможность да бѫдѫтъ опасни за обществото; двама доктори; единъ редакторъ на опозиционенъ журналъ, единъ попъ съ чървено лице и накривена калимявка, и до него единъ столиченъ слѣпецъ – поетъ сѫщо. По̀ навътрѣ, изъ купа, – нѣколко соподръжци, вѣроятно, нѣкога по длъжность, сега – по привичка; улични хлапетии и пепелчукъ, непрѣмѣннитѣ лустраджийчета, които сега намирахѫ богата жътва. Доста почтенни граждане опозиционери, или – въ качеството на Кардашева и Холски – тоесть – любопитни.
Мѣстото на двамата книжовници не се случи сгодно – бѣше ниско. Гѫстата навалица отпрѣдъ имъ запрѣчи вида и, както бѣхѫ кѫсички на ръстъ, тѣ мо̀жахѫ да чуватъ ораторитѣ, безъ да ги видатъ.
Това имъ положение ставаше всѣка минута по̀-неприятно: тълпата задъ тѣхъ растеше постоянно и, било че стражаритѣ я тикахѫ, за да остане свободенъ пѫть за колата, било по неволното напъване всѣки да иде по̀-напрѣдъ, тѣ се чуствовахѫ, като въ едно тискало, което мърда; особенно Кардашевъ се задушваше отъ единъ страшенъ натискъ на гърба; сякашъ, че нѣкой бѣ опрѣлъ въ него голѣма пухова возглавница, която го стопли до испотяване. Но той се не обърна, отдалъ цѣлото си внимание на третия ораторъ.
А този ораторъ говореше твърдѣ краснорѣчиво и распалено; дѫлбоко и силно убѣждение дишаше отъ не‐
говитѣ думи, необюзданното му негодование противъ произволитѣ на властьта, (важни сами по себе си, но съ значение раздухано до гигантски размѣри), заразяваше непобѣдимо и сборището. Гнѣвни викове: „Долу!“ се чрѣдяхѫ съ удобрителни въсклицания: „Вѣрно!“ Наелектризуванъ сѫщо отъ омаята на това пламенно краснорѣчие, на тая великодушна защита на народнитѣ правдини и свобода, увлѣченъ отъ гръмоноснитѣ удари нанасяни съ такава ловкость и жаръ на правителството, Кардашевъ се въсхити и се опита даже да испляска съ рѫцѣ, но неможá да ги измѫкне, та и свобода не би му дала за това движение пуховата возглавница.
Гръмотевични рѫкоплѣскания поздравихѫ оратора, когато свърши.
Заговори нѣкой другъ, но слабогласенъ, и сухо.
— Ако да можахъ бихъ отишълъ още сега да стиснѫ рѫката на прѣдишния рѣдъкъ трибунъ, какъвто не помнѫ да съмъ чувалъ у насъ. Но кой е той? Гласътъ, като, че ми бѣше познатъ, но трѣбваше да видѫ лицето му. Въ всѣки случай, тоя човѣкъ ми сгрѣ сърдцето: азъ видѣхъ сила, духовна сила. Таяси ла е, която движи, люшка, въспламенява народнитѣ масси, вѣтърътъ, който расклаща талазитѣ на морето… Да, силата на живото слово, когато е подгрѣно отъ фанатизъма за правдата, свободата, идеалитѣ…
Той потърси Холски, за да го попита за оратора, но тълпата бѣше ги раздѣлила. Сегашниятъ ораторъ не го интересуваше.
Той попита единъ съсѣдъ.
— Карафинковъ! – отговори му съсѣдътъ.
— Кой Карафинковъ! Секретарьтъ на Министерството на Вѫтрѣшнитѣ дѣла?
— Да! – и съсѣдътъ фана да слуша новия ораторъ внимателно.
Кардашевъ не можеше да повѣрва ушитѣ си.
— Карафинковъ, секретарь въ министерство – и държи рѣчь въ митингъ противъ правителството?
Кардашевъ сега си припомни, че именно Карафинковия гласъ той чуваше, който му бѣше добрѣ познатъ.
— Та той съ този дързостенъ актъ подписва испѫждането си! Това е гражданска доблесть! Това е рѣдко!
Слава Богу – моятъ день нѣма да остане яловъ: азъ отъ тука отивамъ у дома съ едно вдѫхновение, и го намирамъ тамъ, дѣто не се надѣвахъ: въ крамолата на партизанскитѣ борби. Да, азъ видѣхъ една сила! Като Архимеда могѫ да викнѫ: намѣрихъ.